На Калина Терзиева
Месец в Манхатън мина като щракване с пръсти. Днес обаче бързам да посрещна Катя. Втори ден планувам взимането й от летището в детайли. Оставям телевизора на Фокс Нюз, преписвам за последно прекачванията от маршрут свален от гугъл мапс в тефтера, затварям лаптопа и излизам. Взимам скърцащите стъпала по три наведнъж. Ако се пребия, хазайката ще е принудена да ми плати тлъсто обезщетение, с което бих могъл да пообиколя и другите щати, е, вече не като художник на арт-резиденция, но все пак... Във фоайето тряскам входната врата.
Ню Йорк в средата на май. Напушва ме смях, както всеки друг път когато не знам какво да правя, а ми е добре. Лек вятър гали бузите ми и държи мишниците ми сухи. В резидентната част пенсионери куцукат с обувки от Мейсис и ситно фризирани кученца. Мулатки с огромни разлюляни бедра, въртят километраж с изпотени на петна суичъри. Всичките пресичат невъзмутимо на червено. Въздухът в новия континент е напоен със слънце, зеленчуци, цветя, препарати за почистване и възбуда, осезаема само за мен. Изглежда все още има надежда. Изглежда така, сякаш недъзите на неолибералисткия модел са само в главите на хипстърите, в главите на добре обезпечените момченца и момиченца в сини дънки. Кимам на букинистите пред входа и се нареждам в Грей Папая. От тавана се мандахерцат реклами за най-вкусния франкфуртер на света. Меню няма. Предлага се едно и също нещо – хотдог с лучен сос. На витрината е разлепен плакат – Сенатор Обама, готови сме да повярваме още веднъж. Разменям шепа даймове за дребен, цвъртящ кренвирш, чийто пожар потушавам с хрянова горчица и кетчуп Хайнц. Няма нищо по изтънчено от това да се самоубиваш с прости удоволствия пред гладния поглед на Третия свят. На една от стените на заведението отвън седи повяхнало очилато момиче с дълга мръсна плитка. Проси. Не е избрала мястото случайно. Надписът зад гърба й гласи: Buy Her Attacment to Grey Papaya. Вадя фотоапарата си и я снимам, а после й обръщам гръб. Тя става и ме преследва цяла пряка като крещи, „мистър, дължиш ми един долар!“. Шмугвам се в спирката на метрото. Плъзгам картата си и слизам под земята. Между пейките и кофите за боклук на перона за даунтаун кеси хърбав мулат, който изпълнява Стиви Уондър на синтезатор. Стиви Уондър от сутрин до вечер. Взимам експресния до Калъмбъс.
Нюйоркското метро е истински Природонаучен музей, събрал всички човешки раси, от всички възможни и невъзможни кръстоски, кръвосмешения, възрасти, прослойки. Всеки ден управата му изследва колко повече мръсотия, пикня, сперма, пот и пролетарски сърца може да поеме. Дъвки се лепят за подметките, мързеливи хуманоиди с хемороиди спят по черните дървени пейки. Графитите на Кийт Харинг ги няма отдавна.
В мотрисата е обичайната гмеж за три следобед – афроамериканките от Харлем, колоритни и дебели, плъзгат маникюр по екраните на телефоните си, някои ядат, останалите държат кофички от Старбъкс. Пенсионерите внимават в електронните си четци и не стискат найлонови торбички от Женския пазар. Подредени домакини са вперили диоптри в поредната книга на Линда Гудман. Скрити зад рейбанките, бизнесдами пребивават в състояние на полусън. Здравите им бели крака са голи, повечето с открити татуировки и лунички, в обувки без ток, на босо, винаги на босо. Без слушалки в ушите съм само аз и дежурният за всеки вагон просяк. Последният сега разказва как правителството с безочието и нехайството си е довело до ампутацията на дясната му ръка. Просяците в Ню Йорк нямат нищо общо с българските. Не разчитат на късмет, опитват се да те убедят в каузата си, в това, че несправедливостта пропукала мечтите им си има име, и то е на конкретен политик, институция, кабинет, пиян шофьор. Между две станции рядко има повече от две минути път, затова и трагедиите им са блиц ревюта. Стриктно се придържат към репертоара си. Работят с висок глас, доларите събират с вдигната глава, благодарят и благославят щедро, щедро но обрано. Веднъж един накара всички да откъснат очи от дисплеите на джаджите си. Шейсет-седемдесегодишен, крив, опърпан, жълт като изсъхнала върба, с дупка в гърлото от рак, той държеше на отпуснато въже едно по-сакато и от него куче. Двамата куцаха напред, в синхрон. В другата си ръка държеше пред устата микрофон. Захранваше го с тежък автомобилен акумулатор препасан през гърдите. Гласът му на Дарт Вейдър разяждаше самообладанието ни с пушек и свистене. Награждаван дългогодишен миньор, впоследствие осакатен при злополука, на гърдите му висеше картон с налепени изрезки от треторазряден ежедневник – сизифовата му борба с бялата усмивка на Обама. Не пуснах пари. Никой не пусна. Само една пълна русокоса дама му даде тарелка вакумирани резенчета бекон от фалшивата си луи вуитон чанта. След жеста ни се усмихна извинително. На следващата станция Господ чу молбите ни и призракът слезе. Реалността е най-лошото нещо, което можеш да си причиниш. Сред новите пътници са три майки. Бебетата им са боси и леко облечени. Страхът от течение тук не съществува. Навлечен и подсмърчащ съм само аз. Съществуват и други страхове. Всяко неволно докосване в метрото, по улиците или по магазините извиква думичката сори. Личното пространство е така нормативно оградено от всякакви възможни дребни посегателства, че никой не забелязва посегателствата, които системата върши на едро.
На 59-та взимам влак D за 21 спирки до Парсънс Арчър. Докато пътувам разглеждам нагънатия бетонен ландшафт на Джей Еф Кей. Ниските индустриални постройки на Бруклин заобикалят пистите в далечината. Ако съм извънземен, не бих се двоумил къде да кацна. След 36 минути слизам и търся началната спирка на трамвая за летището. Там ям поничка с кафе при багажното и чета безплатния Metro NYC. Изпълнителният директор на Международния Валутен Фонд Доминик Строс Кан е задържан по обвинение в опит за изнасилване на камериерка от Ганая в хотел в Харлем. Прелиствам към секс-скандала с губернатора на Калифорния Арнолд Шварценегер. Периферно наблюдавам многочислена индийска фамилия, долетяла току що отнякъде с вътрешен полет. Всичките са с тюрбани, шляпащи чехли, дълги бради, червени точки на челото и свръхбагаж в ръцете. Близките им ги прегръщат и мляскат шумно. Аз не правя така. Никой друг тук не прави така. Американците не обичат да вдигат шум докато се обичат. Отивам да чета биографията на Андре Агаси „Открито“, на крак, в книжарницата в безмитната зона.
Боингът на Катя каца с два часа закъснение. С нов контингент.
