От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Прибрахме се в ранния следобед – аз и Иванчето – двама старички младежи, позастарелите деца на своите родители – хоп-троп – двамата – в своя напечен апартамент. Връщахме се от Банкя, където бяхме гостували на моите родители. Беше августовски следобед и отнякъде бях дочул, че този ден е най-горещият от години насам.

С влизането от вратата аз усетих, че никак не е хубаво това, което ни очаква вътре. А нямаше нищо особено – малкият ни черен котарак Луцифер ни очакваше в коридора. Беше легнал като Сфинкс на пода – върху четирите си лапи. Но когато го повиках, той дори не се обърна. Лежеше по корем, обърнал гръб към вратата и не помръдваше. Не погледна към мен, само много силно и болно измяука. И аз усетих, че той е болен.

Как имам такъв нюх за болестите? Може би защото съм лекар или защото съм състрадателен, или пък – глупости – кога съм бил състрадателен и кой ли е състрадателен? – може би просто съм много чувствителен към страданието – независимо дали е мое или чуждо – но – както и да е – още от вратата усетих, че нашето черно и тъничко коте страда силно и отчаяно. Още щом го погледнах – усетих.

Боже, не искам да споменавам излишно името ти – винаги само от това се страхувам – да не би да спомена напразно името ти – но сега наистина исках да го спомена: Боже – какво става сега? Насред цялата тая скучна тъга на моя живот изведнъж и това малко котенце – май единственото нещо, за което – наистина вяло и нерешително – но все пак упорито – съм се грижил през последните месеци – взе, че се разболя. Как стана така?

И така зле изглеждаше, че чак ме обхвана страх. Боже! Дали е редно с малки трагедии да ни показваш как от скука и суета сме започнали лошо и глупаво да се отклоняваме от пътя, който ни сочиш?

И така…

Аз се наведох и вдигнах Луцифер. Погалих го, а той така страшно, така жалко изпищя, че се почудих дали да го пусна на земята. В един миг се замислих, дали да не отворя безсилно ръцете си, да го пусна като празна чаша на пода и да се откажа от тоя живот, който причинява при всяко движение толкова излишна болка. Но това беше мимолетна мисъл.


Small Ad GF 1

Помислих да го пусна на земята, но си помислих също, че ако просто така го пусна – като слаб и неангажиран човек – той ще вземе да се счупи. Така крехко беше станало от внезапната болест черното му телце. И беше олекнал ужасно.

И ето какво стана след това: Ние с Ив се разстроихме. Аз се заразхождах из следобедния ни горещ апартамент и заразсъждавах на глас. Какво трябва да се направи и какво евентуално може да е причинило това състояние. Иванчето стоеше и долната й устна трепкаше и така посърна милото й, кръгло лице, че аз я видях като баба, на която внучето е болно. Да – внучето е болно, и му правят изследвания на кръвта, а там има нещо лошо. И бабата стои и се кани да заплаче. Така видях моята Ив и само мимоходом я погалих, за да не вземе съвсем да се отпусне и наистина да заплаче и съвсем да заприлича на бабата в моето кратко видение.

Ние с Ив нямаме деца и ето, че това черно котенце беше станало важно за нас. Колко важно – сега щяхме да разберем.

И ето какво стана после: Аз намерих в гугъл – който наистина е свещен – телефона на Централата ветеринарна клиника. Веднага се обадих и оттам ми дадоха адрес. Иванчето се опитваше да напълни устичката на малкия ни котарак Луци (така му викаме) с капки прясно мляко с помощта на един тампон от памук. Луци мяукаше болно и разплакано. Така мяукаше, че ми се струваше, че крещи. Така май – казах си – тихо врещи човек, когото заплашва неминуема смърт и той вика за помощ, но няма сили да надигне глас и само скимти силно.

Увих олекналия Луци в студена и влажна хавлия – да го предпазя от стапящата августовска жега – и тръгнахме за клиниката. По пътя аз непрекъснато говорех с дежурната на рецепцията – беше неделя и тя ни питаше – по спешност ли? – аз и отговарях – по спешност – и тя ми обясняваше как да стигнем до затънтената уличка зад Зоопарка и как да намерим голямата, нова клиника.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Загубихме се малко и се поядосахме. Но в яда и на двама ни имаше нещо толкова уплашено и толкова свито в сърцата, че това даже не беше яд. Беше трескава тревога, при която не можеш – както обикновено – да обвиняваш и да се заяждаш до безкрайност. Да-много уплашени бяхме, като че ли. Аз тайно поглеждах Ив, сигурно и тя тайно поглеждаше мене. За да проверим, дали другият все пак не е малко по-уверен и дали можем да откраднем малко увереност от него.

Та така.

Не бяхме ядосани от загубването си. Просто така, измърморвахме по нещо, но нали знаете, когато човек е силно уплашен, не може да се ядосва. Какво да правиш? Затваряш си устата след някоя и друга дума и гърлото ти се свива – мълчи си мръснико – си казваш – не викай дявола с тая караница – дяволът е там, където хората се карат – а сега с това болно дете-животинче – само дяволът ти е дотрябвал – да се довлече и да домъкне със себе си болестите и смъртите…

…та след като се поядосвахме и потърсихме клиниката, а Луци съвсем безнадежно помяука още пет минути – ние намерихме голямата нова сграда и бързо влязохме.

И ето какво стана после:

Вътре беше съвършено. Хлад се стелеше като бял чаршаф над чистите и меки подове от варовик с цвят на хляб. Тихи сестри и доктори с красиви хирургични униформички – като западноевропейски кукли – лекари – ходеха безшумно – но не казвам безшумно, защото е удобно клише, а наистина безшумно – напред назад, като същевременно вършеха чудесно работата си. Личеше си, че не се преструват на заети, само за да правят добро впечатление.

Беше наистина съвършено.

На големия екран във фоайето, което беше може би най-хубавото и хладно място на хиляда километра околовръст, по Енимъл планет даваха филм, в който съвсем подобни лекари и сестри спасяваха грижливо, нежно и добронамерено разни животинки. Даже като че ли видях на екрана и себе си, мрачен, брадат и загорял от слънцето – скрит в ъгъла, с черно коте в ръце.

Ние седяхме с измъчения Луци с черната козинка в тоя рай и само дишахме хладничкия въздух, сладък като мляко.

Навън жегата беше съвсем нечовешка а ние стояхме в прохладата и си почивахме. Наистина смешно.

Нека кажа къде е роден Луцифер. Той е роден в най-голямата психиатрия на Балканския полуостров – Курило. Преди първа беше Раднево, но Курилската психиатрия я изпревари. Курило е болница с двеста пациента – повечето шизофреници. Място на лудост и забвение. Оттам го донесе Иванчето. Тя работи там. И аз работех там. Лекувах болните…или лудите, както им казвам понякога, когато не се опитвам да бъда прекалено политически коректен. Иванчето ги лекува все още. Не знам как се справя. Там е потресаващо тъжно и безнадеждно. Толкова е тъжно, че когато си там, даже не усещаш тъгата. Както не се усеща мощна радиация. Тя просто се просмуква и те убива. Тъгата те поема като бавен водовъртеж и те повлича надолу. Ние с Иванчето не говорим за там.

Та Луцифер беше роден в болницата. От някоя от безбройните скитащи между бараките и дебнещи в парка котки. Но тя го беше изоставила и сега той беше наш и точно в тоя момент едва дишаше в мократа кърпа, свит като дишащо парцалче в прегръдката ми. Тъжно ми беше за Луцифер. Кой знае защо добрият Боже така ни даваше да разберем, че животът не е място за скучаене? Все ще се случи нещо неочаквано и ще трябва да се започне със страдането.

Но така де – дишахме в тази необичайно хладна и хубава, чиста среда и се оглеждахме.

Дойде лекар и ни прие.

И как ни прие само. Аз го изгледах с недоверие. Открай време – аз, старият и недоверчивият, не вярвах в хубавите неща. Докторът беше висок, рус, млад и спокоен, чак някак мек – като дълъг коледен чорап пълен с мили подаръци беше. И ни заговори нещо тихо. Аз не го слушах особено внимателно. Знаех, че Иванчето слуша. Бях възхитен. Отдавна не бях получавал такова добро отношение към себе си, просто ей така – на пук на досадата, жегата и самия Ад, царящ навън. Това място, тоя лекар бяха напук на Всичко Навън – Навсякъде – напук на едновременно пустите и задръстени улици, на ленивите, мрачни кафенета, на гъмжащия изригващ кълба врящ въздух град с всичките му дупки, прашни строежи и сметища, заедно с цялата му кошмарна, немарлива порутеност.

Ето за какво пиша този разказ – за да изтъкна гениалността на Бог. Когато в димящата и нагорещена скука на август решиш, че всичко е безсмислено и жегата е безкрайна и светът е горещ и празен и недоброжелателен – изведнъж пред тебе изневиделица се появява цял един друг свят – пълен с добри хора, с хладни чаршафи, със свеж въздух и с красив, лесен за намиране смисъл.

И ето какво стана после:

Лекарят беше толкова спокоен, деликатен и умен, че ние с Иванчето само се споглеждахме и неволно се усмихвахме. Това не беше нормално за България. Ама че гадна, просташка баналност е това – „Не е нормално за България“. Въобще не знам кое е нормално и кое не е нормално за проклетата България. Просто ние с Ив не бяхме свикнали с такава България. Тя беше в нашите глави напечена, нараняваща и пареща, недружелюбна и хаотична. А този млад и русоляв Ескулап съвсем объркващо ни въвеждаше в страна на ред и спокойствие, в която всеки си върши работата и във въздуха блика добронамерен хлад. Гледай ти!

А Луци лежеше и от време на време отчаяно измяукваше, но тук, в хубавата хладна клиника, нещата не изглеждаха безнадеждни.

Лекарят ни попита дали Луци не е ял нещо различно от обикновеното. Не – казахме ние. А дали не е лекуван с нещо по повод сегашното си неразположение – продължи ведро докторът – не – отговорихме ние. А да е ял лук….много лук?

М-да…

Явно това беше причината. Явно това е причината – каза докторът – големите количества лук предизвикват хемолиза при котките.

Да – хемолиза – измърморих. Лекар съм – казах на своя млад и рус, животински и много по-човешки от мене колега. Лекар съм и знам за какво става въпрос – казах пак и си помислих: Колко черен и мрачен и старинен съм аз със своята черна брада – психиатър от миналия век. Ха! Та аз съм правил електрошокове. Аз съм живял във време на мрак и инквизиции. Обучавал съм се в медицинските дисциплини, убивайки експериментални котки.

Да – точно преди двайсет години аз бях убивал с ток и химикали разни улични котараци, в упражненията по патофизиология. Това беше в двайстия век, когато да се убива беше някак нормално.

Три години преди това бях напуснал Гранични войски, където пък трябваше да убивам бегълци от България ако се наложи. Да.

А този млад чудесен и хладен доктор не убиваше и не беше убивал нищо. Той тихо и абсолютно уверено ми обясни какво трябва да се направи, за да се спаси котето от тази тежка хемолиза. Трябва да му се прелее кръв – каза той.

И ето какво стана после:

Трябваше да намерим котка, от която да се вземе малко кръв, за да се спаси живота на нашия Луцифер. Да. Трябваше кръв.

Трябваха петдесетина милилитра котешка кръв, за да се спаси нашия Луци – дяволчето, родено в най-голямата лудница на Балканския полуостров, отглеждано от мене – стария психиатър и граничар, свикнал на смърт и горещини и недружелюбие…Нашето малко черно коте, спасено от моята тъжна Ив, с която си нямахме деца и Луци беше някак си техен заместник…

Така ни каза младият и умен доктор.

Всъщност аз не знаех дали този млад човек с изгладена хирургична униформа е добронамерен – той беше толкова вежлив, че въобще не можеше да се разбере какво чувства. И това, честно казано в тоя ужас навън – в тая горещина, хаос и безнадежност – беше много много добре.

Та ето – Луци лежеше и чакаше кръвта.

И ето защо пиша този разказ

За да покажа на всички голямата изобретателност на Бог.

Когато съвсем си се отпуснал и отчаял от жегата, от досадата, която кара мухите да се отказват да летят и да цопват като летци камикадзе в чашите с изоставен сок, когато нищо навън не работи и само някоя артерия в главата на някой сгорещен дебелак се пръсва и го събаря на земята с кървава пяна на уста – тогава, когато съвсем няма за какво да продължиш да вярваш в Доброто – се случва така, та да разбереш, че явно има.

Кой ли има котка? – запитах се на глас.

…Ами – Куки.

Да – сетих се още преди Иванчето с полушепот да ми го каже. Куки е дъщеря ми. Ние с Иванчето се срамуваме от нея, защото заради нашата връзка… заради нашата любов (по дяволите тия мръсни съвременни „връзки”)  я бях изоставил – нея и майка и.

Ето защо Иванчето не смееше да ми каже с пълен глас името и. Не посмя да каже високо Куки, когато аз на глас се запитах – кой ли има котка?

И ето какво стана после:

Ние с Иванчето се срамувахме от Куки. Тя беше нашата жертва. Сега ние не говорехме за това, но си го знаехме.

Аз напуснах майка и, когато тя беше на три години. Тоест – тя порасна без баща. Сега е на четиринайсет. На всичкото отгоре, аз често я виждах, та виждах и съвсем ясно как се расте без баща. Самотно и незащитено.

Веднъж – Куки беше в първи клас – даже беше първия ден от училището – аз я изпращах – бяхме само ние двамата – и тя трябваше да влезе в първия учебен час. Беше потресаващо самичка и мъничка в огромното училище – и аз стоях и тя стоеше – на сто метра разстояние един от друг…

И тя стоеше като изгубена и не знаеше накъде да потегли – защото като си толкова малък и самотен светът престава да има посоки – навсякъде си загубен – и тя стоеше и аз стоях и накрая се разплаках, защото усетих колко е самотно да порасваш без баща – нищо, че е дошъл да те изпрати на първия учебен ден – него го няма. И така…

Ето защо ние сега се срамувахме от Куки.

Но пък Луци без помощта на котарака на Куки – Тигър – без неговата кръв –щеше да умре.

И ето какво стана след това:

Аз се обадих на Куки.

Смущавах се, гласът ми беше неуверен – но я помолих: Ало, Куки…може ли да вземем малко кръв от твоето коте…за…за…и ми се доплака – за моето (доплака ми се, защото нейното коте си беше нейно а моето – мое, а нямахме заедно едно- бащино дъщерно коте, което да обичаме – бяхме разделени и нещастни)…Та-а – може ли…защото Луци…моето коте… ще умре?

И тогава Куки, моята мила и чудна Куки каза:

– Естествено.

И аз погледнах милия работлив и вежлив доктор, погледнах и Луци, който като че се поразведри. Защото, аз знам, котките разбират всичко: Луци явно всичко знаеше и за мен и за Куки и за нашето отчуждение…Луци знаеше, че като мяука така жално и неистово, зовът му за помощ няма да остане напразен във въздуха. Погледнах и Иванчето и се усмихнах.

И после стана следното:

Отидохме с Иванчето – отново през кошмарния пек, през дупките на полуразрушените софийски улици, през неработещата, изпечена и недружелюбна София – и взехме Куки и нейния грамаден котарак Тигър.

По пътя Куки се усмихваше срамежливо, защото тя явно не ни мразеше, или ако ни мразеше – мен и жената, с която бях заменил майка й – то тая омраза беше някъде дълбоко – изхвърлена в мазето за лоши боклуци от миналото.

И отидохме отново в хладната болница, в чистотата и реда на приемното, пред доктора-ангел с умерения глас и ведрите очи. И той взе петдесет милилитра кръв от голямата котка и я преля на малката, а взел такава мощна кръв от големия си събрат, малкият Луци някак пред очите ни оживя. От празно и мъртво, дишащо парцалче, той се превърна отново в облещено черно котенце. Дори изръмжа няколко пъти. Куки се разсмя.

Е, това е историята, която исках да разкажа.

Ние с Иванчето се прибрахме в къщи – Луци остана – вече спасен и някак поуморен от спасението – под наблюдение в изпълената с хлад клиника.

Куки също се прибра.

Аз я бях целунал на изпращане. Тя ме беще погледнала някак особено. Някак мило и особено. Както се гледа човек, на когото въпреки това, че е лош, си помогнал. Почувствал си се добър, и затова вече малко обичаш този човек. Защото той, може даже и с лошотата си, ти е помогнал да бъдеш добър.

Когато вечерта падна, аз написах в скайпа на Куки: Много те обичам.

Чаках пет минути и отидох да си налея чаша вода. Знаех, че не бива да насилвам Доброто в този ден. Бях получил достатъчно. Не чаках отговор, просто всичко беше чудесно и така. Нямаше какво да искам повече от добрия Бог за тоя ден.

Но ето – когато се върнах, на екрана Куки беше написала – и аз тебе.

Ами да…винаги има какво още да се очаква – казах си и отпих от чашата   студена, бистра вода.

Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Pin It

Прочетете още...

Четвъртък сутрин

Иван Димитров 19 Ян, 2017 Hits: 8896
Настоящият текст е откъс от „Софийски…