Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Александър се появи в живота ми точно когато бях взела да усещам непоявяването му като божие наказание или пък заслужена свобода.Помня датата: 30 ноември 2003 г. Помня дори часа и минутите:седемнайсет и трийсет.

Хукнах към мястото на срещата облечена малко набързо, но с бутилка марково питие и кутия скъпи - по стандартите на нашия квартал – бонбони. Валеше старателно и гъсто, снежинките се топяха по лицето ми, а сълзите ми замръзваха. Вятърът и бързането отвяха копринения шал,небрежно усукан около врата ми. Не знаех дали изглеждам достойна за момент като този, но вярвах,че щастието е най-съвършеният макиаж…

После Александър започна да идва у дома по за няколко дни. Пристигаше с такси и със сак, пълен с дрехи, тръгваше си пак с такси, но с два сака. Щедростта ми понякога му досаждаше.

И така – четири години.

Ето ни сега – той, излегнат на дивана , сменя каналите на телевизора, аз – свита в креслото с подвити крака докосвам с върховете на пръстите си тъмната му къса коса. В сумрака на стаята – единственото осветително тяло е екранът – следя с поглед очертанията на скъпия профил – неравен като мека брегова линия. Твърде красив за мъж. Майка му е красавица. Съсредоточавам поглед в мидата на ухото му, бавно прониквам навътре като с лъч, иска ми се да му причиня лека болка или поне гъдел, който да го накара да ме погледне. Но той продължава да прищраква каналите. Мигновени образи подскачат като топките в сферата на тотото.

– Не може ли по-тихо?

– Не може.

Но все пак намалява децибелите.

Преди около час му бях казала за бебето. Никаква реакция, ако не смятаме яростния натиск върху дистанционното. Наистина ли не го интересува?! Дори не попита кога ще се роди.

Изключва телевизора, върти се някое време,намества възглавницата под главата си, включва нощната лампа.

– Искаш ли да …

Познатият по кучешки умолителен глас.

– Не сега, моля те. Изморена съм.

– Ти и снощи беше изморена.

Гледа ме, погледът му ми действа като климатик.

– И миналата вечер беше уморена…

– Да. Защото съм стара.

– Не си! Ти никога не си стара.

Инстинктивно потъмнява неударените гласни – британският акцент му е наследство по бащина линия.

– Разбира се, че не съм. Пошегувах се. Извинявай.

– И аз се пошегувах.

Неговият противен навик да разбие пред очите ми кристалната ваза, която малко преди това ми беше подарил.

Усещам краката си изтръпнали, но не смея да променя позата, да не би да помисли,че ме е засегнал.

– Иво вчера не дойде.

– Енчев или Борисов?

– Енчев отдавна замина за Варна. Борисов. Не дойде. Баба му умряла.

И пак нито дума за бебето.

– Ще трябва да купим количка… – опитвам се да натрапя темата.

– Чакай малко.

Отива някъде към края на коридора, чувам шум откъм терасата, връща се с нещо разлистено в ръка. Клонка от любимата ми чайна роза.

– Подарявам ти това цвете. За рожденния ти ден.

Рожденният ми ден беше през лятото. Тогава той дори не се сети да ме целуне. Но и аз не му напомних. Все още му бях сърдита: заради неговите капризи предния ден едва не закъсняхме за сватбата на Силвия. А бяхме кумове. Минутка преди да тръгнем той нервно заяви,че белият панталон го стяга в чатала и че левият му крачол е по-къс от десния. Докато намеря шивашки сантиметър, за да удостоверя истината, сватбарският оркестър се задъхваше под прозореца. Разлика в държината наистина имаше, но макар и съществуваща, не бе очевидна. Но това вече бе престанало да го интересува.

– А като се роди… нали разбираш… ти ще трябва да поемеш част от грижите…

Сяда на дивана,скръства ръце и мълчи, после пак включва телевизора и и усилва звука до пръсване на тъпанчетата.

– Много те обичам.

Не чувам думите му, но разбирам по движението на устните. Гледа ме уплашено, ядосано, мрази ме…

– Не може ли по-тихо?

– Не може.

Хваща китката ми с две ръце и ме привлича към себе си. Гушваме се , притискаме се един към друг и аз усещам ударите на сърцето му – отначало бързи, после спокойни - като тактовете на вечността…

– Искаш ли да се разходим?

– Къде?

– В парка. По алеята към езерото.

– Но навън е тъмно. Пък и вали.

– Нищо. Коридорът ще ни бъде алеята.

Пак с две ръце сграбчва китката ми и ме помъква.

– И ще си говорим.

Продължава да ме тегли към дъното на коридора.

– Стой тук.

Шмугва се в кухнята и донася пластмасова табуретка.

– Това ни е пейката. Сядай.

Сядам, но така, че да остане място и за него. Настанява се до мене, пъхва глава под мишницата ми и мълчи.

– Ти няма да умреш, нали?

– Разбира се,че не… Как мога да умра!

– И никога няма да се повредиш,нали?

– В какъв смисъл?

– Всички играчки се повреждат… Чупят се, а после някой ги изхвърля.

– Аз съм нечуплива.

– И няма да му позволиш да играе с тебе…

– На кого?

– На онова… на онова от количката… Не давам никой да играе с тебе! А ти даваш ли?

– Никога!

Коленичи в скута ми, хваща ме за ушите и крещи:

– Много те обичам… Много те обичам…

Прегръщам го. Опитвам се да го взема на ръце, но той е отпуснат и тежи. Целувам го по косата, по врата, по пуловерчето… Притискам го дълго и силно, май изхлипвам.

Сигурен в чувствата ми, Александър скача долу, обляга се о стената, притваря очи и се разревава с пълна сила…

Плаче с наслада, плаче за собствено удоволствие.

Това се случи през есента. Сега той вече е на четири години и скоро ще му се роди сестричка.

А аз съм баба им.

Неда Антонова
Неда Антонова е завършила Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество“. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.
Други статии от този автор
Посетители: 144

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 2 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 3 седмици