Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Александър се появи в живота ми точно когато бях взела да усещам непоявяването му като божие наказание или пък заслужена свобода.Помня датата: 30 ноември 2003 г. Помня дори часа и минутите:седемнайсет и трийсет.

Хукнах към мястото на срещата облечена малко набързо, но с бутилка марково питие и кутия скъпи - по стандартите на нашия квартал – бонбони. Валеше старателно и гъсто, снежинките се топяха по лицето ми, а сълзите ми замръзваха. Вятърът и бързането отвяха копринения шал,небрежно усукан около врата ми. Не знаех дали изглеждам достойна за момент като този, но вярвах,че щастието е най-съвършеният макиаж…

После Александър започна да идва у дома по за няколко дни. Пристигаше с такси и със сак, пълен с дрехи, тръгваше си пак с такси, но с два сака. Щедростта ми понякога му досаждаше.

И така – четири години.

Ето ни сега – той, излегнат на дивана , сменя каналите на телевизора, аз – свита в креслото с подвити крака докосвам с върховете на пръстите си тъмната му къса коса. В сумрака на стаята – единственото осветително тяло е екранът – следя с поглед очертанията на скъпия профил – неравен като мека брегова линия. Твърде красив за мъж. Майка му е красавица. Съсредоточавам поглед в мидата на ухото му, бавно прониквам навътре като с лъч, иска ми се да му причиня лека болка или поне гъдел, който да го накара да ме погледне. Но той продължава да прищраква каналите. Мигновени образи подскачат като топките в сферата на тотото.

– Не може ли по-тихо?

– Не може.

Но все пак намалява децибелите.

Преди около час му бях казала за бебето. Никаква реакция, ако не смятаме яростния натиск върху дистанционното. Наистина ли не го интересува?! Дори не попита кога ще се роди.

Изключва телевизора, върти се някое време,намества възглавницата под главата си, включва нощната лампа.

– Искаш ли да …

Познатият по кучешки умолителен глас.

– Не сега, моля те. Изморена съм.

– Ти и снощи беше изморена.

Гледа ме, погледът му ми действа като климатик.

– И миналата вечер беше уморена…

– Да. Защото съм стара.

– Не си! Ти никога не си стара.

Инстинктивно потъмнява неударените гласни – британският акцент му е наследство по бащина линия.

– Разбира се, че не съм. Пошегувах се. Извинявай.

– И аз се пошегувах.

Неговият противен навик да разбие пред очите ми кристалната ваза, която малко преди това ми беше подарил.

Усещам краката си изтръпнали, но не смея да променя позата, да не би да помисли,че ме е засегнал.

– Иво вчера не дойде.

– Енчев или Борисов?

– Енчев отдавна замина за Варна. Борисов. Не дойде. Баба му умряла.

И пак нито дума за бебето.

– Ще трябва да купим количка… – опитвам се да натрапя темата.

– Чакай малко.

Отива някъде към края на коридора, чувам шум откъм терасата, връща се с нещо разлистено в ръка. Клонка от любимата ми чайна роза.

– Подарявам ти това цвете. За рожденния ти ден.

Рожденният ми ден беше през лятото. Тогава той дори не се сети да ме целуне. Но и аз не му напомних. Все още му бях сърдита: заради неговите капризи предния ден едва не закъсняхме за сватбата на Силвия. А бяхме кумове. Минутка преди да тръгнем той нервно заяви,че белият панталон го стяга в чатала и че левият му крачол е по-къс от десния. Докато намеря шивашки сантиметър, за да удостоверя истината, сватбарският оркестър се задъхваше под прозореца. Разлика в държината наистина имаше, но макар и съществуваща, не бе очевидна. Но това вече бе престанало да го интересува.

– А като се роди… нали разбираш… ти ще трябва да поемеш част от грижите…

Сяда на дивана,скръства ръце и мълчи, после пак включва телевизора и и усилва звука до пръсване на тъпанчетата.

– Много те обичам.

Не чувам думите му, но разбирам по движението на устните. Гледа ме уплашено, ядосано, мрази ме…

– Не може ли по-тихо?

– Не може.

Хваща китката ми с две ръце и ме привлича към себе си. Гушваме се , притискаме се един към друг и аз усещам ударите на сърцето му – отначало бързи, после спокойни - като тактовете на вечността…

– Искаш ли да се разходим?

– Къде?

– В парка. По алеята към езерото.

– Но навън е тъмно. Пък и вали.

– Нищо. Коридорът ще ни бъде алеята.

Пак с две ръце сграбчва китката ми и ме помъква.

– И ще си говорим.

Продължава да ме тегли към дъното на коридора.

– Стой тук.

Шмугва се в кухнята и донася пластмасова табуретка.

– Това ни е пейката. Сядай.

Сядам, но така, че да остане място и за него. Настанява се до мене, пъхва глава под мишницата ми и мълчи.

– Ти няма да умреш, нали?

– Разбира се,че не… Как мога да умра!

– И никога няма да се повредиш,нали?

– В какъв смисъл?

– Всички играчки се повреждат… Чупят се, а после някой ги изхвърля.

– Аз съм нечуплива.

– И няма да му позволиш да играе с тебе…

– На кого?

– На онова… на онова от количката… Не давам никой да играе с тебе! А ти даваш ли?

– Никога!

Коленичи в скута ми, хваща ме за ушите и крещи:

– Много те обичам… Много те обичам…

Прегръщам го. Опитвам се да го взема на ръце, но той е отпуснат и тежи. Целувам го по косата, по врата, по пуловерчето… Притискам го дълго и силно, май изхлипвам.

Сигурен в чувствата ми, Александър скача долу, обляга се о стената, притваря очи и се разревава с пълна сила…

Плаче с наслада, плаче за собствено удоволствие.

Това се случи през есента. Сега той вече е на четири години и скоро ще му се роди сестричка.

А аз съм баба им.

Неда Антонова
Неда Антонова е завършила Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество“. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.
Други статии от този автор
Посетители: 186

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • veihaivei писа Още
    Преведена ли е вече?
    преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Въпросът в тази дискусия... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Е какво пък, сега поне... преди 18 часа
  • Daniela Gortcheva писа Още
    Съдът не е постановил... преди 23 часа
  • Atansov писа Още
    Искам да искажа... преди 1 ден
  • Юлиана Методиева писа Още
    Дълбокото навлизане в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Но, за да се върнем към... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Повтарям: това, че в... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Няма нищо заплетено -... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    здравите си инстинкти и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не съм съвсем сигурен... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Айдеееей, пак си... преди 2 дни
  • Милена Моллова писа Още
    Иконоборството на Манол... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Простичко е -... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Единственото, което се... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Да, руснаците... преди 2 дни
  • Николай Угринов писа Още
    Страшно е, че вместо да... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Много интересна и... преди 2 дни
  • Росица Борисова писа Още
    Напълно съм съгласна с... преди 2 дни
  • Николай Колев писа Още
    Уважаеми г-н Енев, Нямам... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 3 дни