(Откъс от романа на Бойка Асиова „Яловата вдовица“).
Бойка Асиова,
„Яловата вдовица“
Изд. „Жанет 45“, 2007
Полкът в строй, с музика и знаме в челната редица навлезе от източната страна и се отправи през центъра направо към конака. След него се мъкнеха полската артилерия и обозът. Предизвестени и все пак недоумяващи какво точно се случва, хората тичаха да ги посрещнат. Възбудата обхвана всички – и малки, и големи. Викаха „Ура!“, увлечени от възрастните децата крещяха и свиркаха с по два пръста в уста. Някъде сред дрипавия момчешки рояк светеха широко отворените черни очи на девойчето, попаднало в градчето с пороя бежанци от Егейска Македония след последното въстание. Самотно, с безброй въпроси в детската си още главица, тласкано от неосъзнатия инстинкт на всяко живо същество към свобода, търчеше заедно с всички да посреща освободителите.
Преди редовната войска да влезе в града, сборна чета комити атакува казармата предната вечер. Тогава падна един от войводите. Сетне го погребаха в двора на гробищната черква до мястото, където лежат костите на свещеници и над гроба му по-късно побиха скромен кръст. Беше другоселец, но местните не допуснаха да се затрие името му от благодарност за неговото участие в освобождението на родното им място.
Безвластие и опиянение завладя града и всичките села в околията, нанизани в единна яка около ниските склонове на планините, още в първите дни на освобождението от чуждото владичество.
Свободата се оказа непосилна за мнозина. Непознали я истински, не можеха да я позволят и на други. Получили я, застрашаваше ги да я превърнат в тирания. До вчера роби – плахи, покорни, примирени, изведнъж дадоха воля на инстинкти и наклонности, диви страсти и лакомия, лошотии, за които и те самите не подозираха, че носят в пазвите си. Мрачното желание за отмъщение, таено дълги години, но цицало отровена кръв от сърцето на обезправения, порасна за една само нощ, размърда се и се събуди.
Падна страшно тарашуване по къщите на помаците, повечето от които презглава побягнаха, а някои и неуспели да вземат със себе си жените и децата си дори. Сами го нарекоха яма. Зейна в нозете им свободно пространстнво, в което можеха да влизат и да излизат както и когато си поискат. Без пранги.
Размомиха момите, разбулиха булите. Бая жени разчекнаха в затъмненото си съзнание и отприщен нагон. През двор под земеделските сайванти висеше по някоя бесилка и на нея се поклащаше изплезил езика си помак.
„Командаааант, командаааант!“ – викаха през нощта няколко кадъни, изкачили се на покрива на къщите си. Хванали се за капандурите, деряха се една през друга с все гърло. Ревяха за помощ, изплашени до смърт от напъващите да влязат похитители.
Мъж, извлякъл шевна машина пред чуждата порта, се тресеше от колебание: да я замъкне ли първо у дома си и пак да се върне, ами ако не намери повече нищо!? Друг, вдигнал на рамо каче с масло, притичваше надолу по улицата. Зарязан насред пътя завързан с въжета денк със завивки привлече вниманието на трети. Затича се, видя му се тежък и най-вече излишен с натъпканите в него шарени юргани, в почуда какво да го прави, взе, че го ритна. Чу откъм курника птичо крякане и се върна обратно, посече уплашилия се петел. По-нагоре в друг двор през оградата видя патици – мохамеданите обичаха печени патици и добре ги угояваха. Фукна петела, втурна се към клатушкащите се птици. Дотътри се до вкъщи с един чул, два тлъсти патока и ятаган с кокале-на дръжка и разперени уши. Трескав и доволен, че се е уредил с плячка. Реши, че ятяганът е ползван в Баташкото клане и това го издигна в собствените му очи, като човек, който е извършил справедливо възмездие.
УДАВИХА ПЧЕЛИТЕ
Прешелкова чешма шуртеше с голямото си метално гърло. Подпряна до един камък, по-скоро до скала, от нея нагоре започваше планината. До нея, види се току-що, бяха тупнали тежки големи восъчни кълба, из чиито клетки лениво изтичаше медът. До тях се въргаляха пчелни кошери. Беше студено и пчелите отдавна се бяха прибрали да зимуват. Мъжът наливаше в кошер след кошер вода направо от чучура, за да ги измръзне. След това го тръсваше в канарата. Пчелите можеха да се справят с дивия стършел, проникнал в кошера, за да им ограби меда. Обвиваха във восък този нападател и той издъхваше в мига. Ала човекът? Тези най-работливи от всички божи създания, вдървени и мокри, в този злокобен за тях час мъртви се посипаха из плетеното върбово жилище в нозете му. Това беше известният в околността търговец на восък Максе. Тукашният край беше подходящ за пчеларството поради обилната паша за пчелите и този занаят никога не е западал в него. Пчелини имаше и по градините, и покрай младите горички в селата и в градчето. В работилницата си Максе притежаваше огромно менгеме за восък, за чиято ненаситност трябваше много вощина. Нея изкупуваше той от пчеларите в околността. Сега суровината от най-богатия, с близо стотина кошера, пчелин на аго Джафер беше му паднала сама в ръцете. Старият пчелар беше се стопил някъде. Едва ли беше побягнал със синовете си. Ни крака, ни години живот пред себе си имаше, за да изостави дома си и богатото си стопанство, създадено с толкова много труд и да хукне към чуждата му земя. Сигурно се беше скрил някъде наблизо. Пчелинът му, наследен от баща му и поддържан десетилетия, стоеше сиротен. Тази пролет беше подмазал търните с говежда тор и ги бе покрил с прясно обелени смърчови кори, за да не ги яде дъждът. Правеше го това на три години. Ловеше напролет рояците, дебнеше ги с часове и дни, за да поддържа пчелина. Грижеше се за животинките бетер за деца, но и те му се отблагодаряваха с обилен мед.
Сега търговецът на восък Максе, опиянен от възможността да граби, изтръскваше питите на земята и всички дошли се нахвърлиха да чупят, да дъвчат лакомо и изсмукват от тях меда. Като по команда се завтекоха в градината, посочена им от него. Заградена с каменен зид, откъм южната й страна се виждаха дългите редици тръвни[1]. Други вече ги бяха изпреварили. Обръщаха една по една плетените пчелни къщи и проверяваха дали е останало нещо за лапане в тях.
Няколко часа стигнаха, за да бъде унищожено стопанството, поддържано с любов, с много труд и тънко познаване на занаята.
Мнозиха гълтаха меда с восъка барабар, като невиж-дали, и не знаеха, че дори с този фин продукт, погълнал всичкото слънце и аромати, ако човек преяде може и да пукне. Вечерта ядачите на мед се тръшкаха по къщите си, все едно че бяха пасли люцерна. Прехвърляха се като заклани пилета и проклинаха лакомията си.
ЯМАТА ОСТАВИ ГРОЗЕН СПОМЕН
Отмина часът на ямата – похищението на чуждия имот, безогледното изтърбушване на къщите. Остана, грозен, споменът.
Това иначе добродетелно население не можа да се удържи пред изкушението за плячка. Бесът напна, събори бента и се отприщи.
Властта трябваше да тури ред сред възбуденото население, което не знаеше какво да прави със свободата си. Като дете, което държи в ръцете си запалена, пращяща и пръскаща искри хвойнова клонка на Заговезни. Ако въодушевено от красивата огнена гледка замахне и я запокити, ей така, напосоки, и тя падне в близката плевня? Ами пожар ще стане, какво друго. И ще изпепели всичко.
Но властта не съществуваше ей така, във въздуха. Тя беше в ръцете на определени хора и те трябваше да я упражнят мобилизиращо. Не просто да нареждат, да плашат, да заповядват, да раздават шамари, а да подтикнат освободените люде към съзидание. А зер това беше проста работа? В това объркано време бесовете се оказаха по-бързи от разума.
Опълченецът Айдън Динка се обърна към насъбралия се народ пред голямото гранитно стълбище на конака, където щеше да се помещава най-напред общината:
– По-старите от вас, които прекараха дълго време в робство и дочакаха свободата, могат спокойно да кажат като библейския свещеник: „Нине отпущаеши раба твоего, Владико“. Сиреч, сега вече отпускам твоя роб, Господи.
Наблизо стоеше дядо Коле, човек просветен, певец в черква, баща на синове комити, войводи и по-сетнешни спомоществователи във възземането на родния им град. Подпрял се с две ръце на бастуна, просълзен и с треперещ глас заповтаря:
– Нине отпущаеши… нине отпущаеши… Господи.
Тази мисъл от великата книга беше казана затрогващо, навреме и на място. Развълнува дълбоко религиозния старец и голям родолюбец.
СЪБОРИХА ДЖАМИЯТА
Полека-лека, едно по едно животът в града потръгна по новому. От вътрешността на страната властта изпрати мъже, работили на държавна работа. Някои, учили в странство и донесли в родината си опита на модерния свят, трябваше да го приложат и в новоосвободените краища.
В околийския център дойде и финансов началник от Стара България. Той трябваше да тури в ред държавните имоти и да се грижи за опазването им. Строг и сериозен, заработи веднага и скоро даде отчет пред своите началници за наличните държавни постройки, в които могат да се настанят всички учреждения, представляващи държавната власт.
По-първите мъже в градчето му уредиха гуляй в конака. В стаята, в която се беше настанил да работи, на масата димеше току-що донесен от фурната гювеч. Едрите късове овче месо, сварени хубаво и запечени, та лойта по тях хванала кехлибарена хрупкава коричка, представляваха гледка, на която не можеше да се устои. Уханието, което се носеше във въздуха, размекваше всяка воля и обещаваше сита веселба. Котелът с вино, из-напред донесен, прибавяше своя дял в угодното разположение към песни. Финансовият отпусна душа и запя. Гласът му – кадифен, мек – свободно излизаше из гърлото му и изпълваше с топлота малката стая. Отпървом се изненадаха. Защото господинът беше с очила, купешко палто и купешки обуща. С ръце бели и чисти нокти, с нежна кожа, видимо не пипали познатите им сечива от всекидневния тежък труд. С бял нагръдник, какъвто повечето не бяха виждали. Нему сякаш не прилягаха тия песни. Цялото му същество беше твърде важно и гласът му наистина ги изненада. Зяпнаха го сладко учудени. Той се отпусна в песента като в люлка.
Да сум бистра вода, мамо,
мамо мори, майчице,
я знам кай да тека,
стара мори душице.
Яз бих текла, стара мори майко,
яз бих текла, стара моя майчице,
низ дребна тревица,
стара мори душице,
кай моето либе…
Не всички знаеха песните, които финансовият началник подхвана. Навярно те бяха песни на неговия роден край или просто на майка му и на тейко му. Но като се съвзеха от първоначалната почуда, всинца го подкрепиха, макар и само с едното гърдене. Което никак не е малко. Подложените ниско мъжки гласове придаваха плътност на мелодията и покачваха нейната завладяваща сила.
Някои от участниците в гуляя час по час излизаха. Придавайки го на всеобщата възбуда, завладяла задълго жителите на този град, финансовият сметна за нормално да не ги свърта и тази вечер на едно място. Дори край такава красна трапеза. Точно когато затвори очи и пое въздух, поспря за миг и преди да продължи със следващата песен, началникът чу откъм прозореца силен възглас: „Айдеее…“. Разбра, че вечерята му е устроена, за да съборят минарето в това време. Защото с идването си той и останалите участници във властта ясно и категорично заявиха, че щуротии не бива да има и че те не биха подкрепили никакви издевателства над друговерското население.
– Добре ме нагласихте – рече данъчният. – Не биваше. Така не биваше – разкайваше се господинът за слабостта си, която бяха употребили сътрапезниците му
– Не се коси, господине! Айда наздраве – опита се един от домакините да замаже станалото.
– Наздраве! – бързо се повърна назад, за да не развали всеобщата хубава вечер финансовият началник.
Всички вкупом се съгласиха, че стореното – сторено, назад не може да се върне. Тя, джамията, и без това беше изгоряла. Останала да стърчи само кулата й, клюмнала след пожара, като преклана в мястото на викалото. Щеше само да грози площада.
Песните вече се бяха закачили като череши и трябваше да се извадят една след друга от кошницата. Сладки и упойни изпълваха стаята и политаха навън в гъстата тъмнина.
Пяха докато нощта превали и се сипна зората.
АДЖИДАМБО
По време на ямата, с разпасани от свободата пояси мъже бяха влезли и в сиромашката къща на Аджидамбо. Вътре нямаше нищо за задигане. Знаеха, че е луд, но подтикнати от кипналата в гърдите им мъст, сетиха се и за него. Напънаха да похитят и неговата еднострейка[2], която приличаше по-скоро на леговище на умиращо старо животно, отколкото на човешко свърталище. След малко мъж излезна от нея и размаха ятаган с кокалена дръжка. Рече пред останалите, че точно това е сечивото, с което Аджидамбо е клал нашите в Батак. Така ли беше или не, нямаше кой да потвърди, но заявеното настърви останалите още повече и те продължиха да тарашат напуснатите турски къщи. Дали този точно ятаган е въртял, важно ли е. Истина е, че е бил сред колачите в Батак.
Клал заедно с другите джелати в самата черква на родопското селище. Тая тенекия дрънчеше след името му повече от трийсет лета. Върнал се в родния си град. Види се, дълго се е скитал по царщината – дошъл си побелял и луд. Лудост, която го беше обърнала от кървавото лице на смъртта към живота. С цената на изгубената свяст сякаш беше осъзнал какво е сторил. Гонеше го неутолима жажда да прави добро, за да получи опрощение. Цепеше дърва на хората, сечеше кирпичи, ходеше в гората за дърва, копаеше вади, държеше при налбантина докарания за подковаване добитък. Това можеше – това правеше. Не взимаше пари. Когато му дадеха кора хляб за свършената работа, изпитваше истинска благодарност и на лицето му се изписваше недоумение. Сякаш не преставаше да се пита за онова жестоко клане: „Аджеба, защо го направих?“
Движеше се като едно предупреждение към околните за това до каква дълбочина може да провърти свределът на съвестта. Зиме и лете ходеше все с едни и същи дрехи. Разгърден. Студ и жега за него не съществуваха. Не го докосваха нито ледените пипала на зимата, нито жарта на лятото. От паметта му, види се, беше изтрита способността да усеща времето.
В един и същи час Аджидамбо пристигаше при градската фурна. Фурнаджията му даваше самун, той изсвирваше и кучетата се скупчваха с радостно скимтене в очакване на своя дял. За себе си несвестният мъж не оставяше ни залък. Този обред се повтаряше всеки ден.
Мюсюлманите смятат кучето за особено животно и гледат на него като на свещена твар, чрез отношенията с която могат да получат опрощение. Никога не подминават пес, без да му отчупят от хляба си. И ако другите го правеха от най-обикновено суеверие, то Аджидамбо го вършеше с искреността на вярващия.
Беше засадил цяла гора. Изравяше саморасляци, закрепили се около стари дънери, и ги пренасяше на онзи обгрижен от него гол скат на Рила. Садеше фиданките, донасяше в кожена торба вода от кладенчета-та и ги поливаше. Загръщаше ги с листа и клонки, за да удържат на вятъра. Вардеше ги като запалени свещички. Ломотеше им нещо, баеше им като на полазени от уроки деца. Стъпканите и изсъхнали борчета пресаждаше с нови. Сади я тази гора има-няма през целия остатък от живота си. Гората остана с името Аджидамбова.
Същият този Аджидамбо в нощта, когато изпадналите в крайна възбуда мъже се впрегнаха да съборят изгорялото в големия пожар минаре, се озова на площада. Притеглен от мощния общ възглас „Аааааааа!“, сам се докопа до въжето. Дълго, снадено от дузина къси, с него бяха опасали в няколкокатова примка тялото на минарето във високата му част над викалото. Някогашният убиец дърпаше с все сила заедно с другите и викаше същото „Аааааа!“. Жилите по врата му бяха издути от съпротивата на непомръдващото се каменно острие, но лицето му изразяваше доволство от участието в това дело, сякаш жадувано и от самия него цял живот. В навалицата никой не го забеляза. Двама от мъжете продължаваха да подкопават сградата в основата, докато клюмне, след което отскочиха встрани. Сговорната дружина дръпна за последно и тя поддаде. Още един опън и изгризаното от пожара минаре се събори на земята. Чу се тежко и тънтящо „Буххх…“, след което последва общото „Айдеее…“, същото, което чу през прозореца финансовият чиновник в разгара на голямата гощавка.
След няколко дни неколцина стари помаци намериха кураж и се захванаха да разчистват гробището на своя храм. Молитвената постройка беше изгоряла заедно с опожаряването на центъра на града, но минарето, което стърчеше до снощи, представляваше вече само куп камъни и тухли, омешани с парчета опушена мазилка.
Низ уровището избираше камъни и някои по-големи парчета тухли и старият Мустафа. Този човек през Илинденското въстание беше спасил една от махалите от пожар. Не беше позволил на едноверците си да подпалят къщите на християните. С таченото си име беше им препречил пътя в решаващия миг, готови да захвърлят горящите факли към отсрещните прозорци. Сега ровеше в могилата, покрусен от вината, че нищо не можа да стори, за да не поругаят божия храм. Намери се в този час един от зяпачите, който знаеше благодеянието му през ония страшни дни на лето 1903-о, та му рече:
– Ей, аго Мустафа, на тебе ле се падна тая работа?
– Дунята[3] е колело, козум. Върти се. Това що е отгоре, дойде отдолу – обясни старият помак вечния ред на световните промени.
От централната джамия не остана и следа. Едни я събориха, а други изнесоха останките й като на умрял човек. С малката в покрайнините беше лесно. Далеч от управата, никой не забеляза кога и тя изчезна.
А Аджидамбо след нощта на поваленото минаре, вързаните въжета за което и той дърпаше с лудо усърдие, повече никой не го видя.
На пролетта, като се стопи снегът, секачи го намериха в Аджидамбовата гора. Както си бил седнал, опрял гръб в една стара мура, околовръст все млади дървета. Неговите крехки още борички, погалени от пролетния ветрец, се полюшваха като в моминско хоро.
Навел глава, скръстил ръце, изпружил нозете. Полуразложен. В ония дрехи, с които всички го знаеха, разгърден, обезобразен от тлението. Навярно виелица го е застигнала, замръзнал е в засадената от него гора и там си останал. Дърварите го погребаха под дървото. Даже изсякоха кръст върху ствола му. В чудене какъв точно знак да оставят, че тук има човешки гроб, решиха и издълбаха християнския знак. Сетне кръстът зарастваше, кората го обхващаше, мурата сълзеше с дребни капки смола и белегът заприлича на стара, гно-ясала рана.
Нарекоха мястото Аджидамбов гроб.
[1] тръвна – плетен конусовиден пчелен кошер. Бел. авт.
[2] еднострейка – къща с една стряха. Бел. авт.
[3] дуня – свят. Бел. авт.
