Летището ме посреща както винаги – намусено, сякаш току-що-халосано-с-тухла, нормалната история от Враждебна. По плакатите написано „добре дошли“, а отдолу – за знаещите – „Дръжте се!“ България, не ще и дума, си остава България – и дори грейналите като месечини лица на любимата и майката не могат да премахнат напълно онзи потаен привкус на реалност, познат на всички ни до болка. България, любимата мъка. България, любимата. България…
Но нейсе, няма значение. Запретвам ръкави и хуквам по задачи – по работа съм дошъл, а не за забавление. Старбакс, нормалното работно място в София, ме очаква с познатия мирис на прясно опечено кафе, джаз ритми и климатична инсталация, от която трябва да знаеш как да се пазиш, инак настинката не ти мърда. И тук вече започват да се редят малко необичайни изненади. Пристига Краси Гетов – моят любим партньор-противник от „Сиела“, човекът, с когото работя и се пазаря вече от няколко месеца насам, натоварен с куп книги, които изглеждат, откъдето и да ги погледнеш, великолепно! Първо, страхотният дизайн на Дамян, техният художник, който изографиса на корицата тия страхотни свещи-нокти: цялата идея на романа хваната в една-единствена картинка, шапки долу, смъртоносна идея! После, вътре няма никакви типографски и оформителски грешки, колкото и да търся. Шестата ми книга в България – и кажи-речи първата, при която всичко си стои на мястото, така както трябва да бъде. Гледам и се чудя дали да вярвам на очите си…
И докато гледам така, току се обажда Румбата Леонидов – мощният багер, или по-скоро ледоразбивач, който пробива пътя през замръзналата тукашна пустош, за да може по някакъв начин да се промъкне след него и нашего брата, поотвикнал вече от различните български Фатки и Нишани. Давай, че време няма! Среща след малко, в „Халбите“, ще обсъждаме плана за действие… Сядаме, до нас жените-съветници, като котви, да не ни отнесат нанякъде вихрите на мъжките ни въображения… Румбата наплюнчва молива, започва да реди една след друга точките от бойния план, аз кимам, но отвътре ми е припарено, сърцето ми присвито, не мога да повярвам в тази толкова недостоверно звучаща комбинация от думички, „успех-в-България“… А Румбата реди и не му мига окото… Първо това, после онова, после третото. Едно след друго се редят имена и медийни заглавия, които инак познавам единствено от вестници и Интернет. Румбата ме гледа, подсмихва се и, подушил неувереността ми, прибавя, „защото заслужаваш.“ Тъй, тъй, от твоите уста… Вдига телефона, говори нещо тихо и неразбрано, аз се опитвам да потискам любопитството си и да не остря уши повече от приличното. А той затваря апарата, поусмихва се по неговия си комитски начин и казва: „първата работа е готова, утре сме в това и това предаване… Стягай се, това е само началото.“ Аз се щипя под масата, за да съм сигурен, че… Така де, знае ли човек?
И на следващата вечер наистина се започва. Седим в реално телевизионно студио на реално, доста гледано политико-културно предаване. Моята бяла риза, разбира се, се оказва лек автогол още преди началото на мача – имало какво да уча, признавам (за двете ни голи глави не се притеснявам – малко повече осветление още никому не е навредило…) Започваме разговора, тоест, започват го… Дълга, пламенна тирада от страна на колежката от Франция, която на всичко отгоре трябва незабавно да коментирам, къде разбрал, къде не, за какво точно става дума… Напъвам се да прикрия скепсиса и досадата си – признавам, че думата „политика“ звучи за мен доста нецензурно, който и да я произнася, но все пак се опитвам да бъда любезен и сдържан, човек трябва да е отворен за нови идеи, да, да… А времето тече, от всичките шестдесет минути на предаването за „Реквиема“ остават някъде към пет, които обаче Румбата запълва с неспасяеми пасове, финтове и абсолютни голови удари, така че в края на краищата аз все пак съм повече от доволен. Добро беше началото, добро. Евалла, Румба, страшен си! „Тъй, тъй, да видим каква ще я забъркаме оттук нататък.“ Румбата се подсмихва, той си знае на какво. И ме потупва така, но само лекичко, само с поглед: „хе, хе, ти още нищо не си видял“.
А оттук нататък вече се зареждат сериозни, напълно непредсказуеми процепи в инак тъй непробиваемата тъкан на реалността. Рано на следващата сутрин – аз все още прецеждам през зъби утрешното кафе – пристига някакъв от-странен-по-странен-мейл: „Господин Енев, вашият сайт е номиниран за наградата „Христо Г. Данов“, желаете ли да пътувате с автобуса до Пловдив?“ И, преди още да съм разбрал за какво точно става дума, вече се нося по старичките-нови пътища на родината; човекът, как беше там, бил човек тогава, когато… В Пловдив вече ме очакват неколцина приятели, цапваме набързо по едно, после – хайде в къщата „Данов“… И тук, хм, да, пропускам всякакви коментари, чувам като през сън: „Националната награда за принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов” (2011 г.) в раздела „Електронно издаване и нови технологии“ се дава на…“ И вече търча напред, поемам в ръка доста тежката бронзова кукумявка, дори успявам да кажа нещо напълно импровизирано, вече не помня точно какво…
Ах, да – междувременно, оказва се, най-важното все още предстои: в сряда, от 18.30 часа в книжарница „Хеликон“ на Витошка е първата премиера, нямам представа за какво и как ще говорим, само знам, че със сигурност ще бъде интересно, вълнуващо, надявам се също и истинско… Бре, Румба, какво ми направи? Как ги вършиш тия магии бе, човек?
Толкова засега. Ще ви чакам в сряда вечер – или по всяко време в Интернет, стига да решите, че си струва усилията да ми кажете нещо за книгата, или каквото там ви харесва. Не ще и дума, аз ще ви се обадя още веднъж преди да сме дали истинска газ, но вече можете да си записвате някъде това заглавие. „Реквием за никого“, така се казва изненадата на вечерта. Реквием за никого, най-нашенската от всички нашенски работи, умрели колкото щеш, а от помен и почит следа няма… Тъй, тъй, знаем се ние кои сме, само дето не винаги сме готови да си го кажем ясно, в очите…
Хайде, стига толкова. Ще ви чакам, разбрахме ли се?
Искрено,
Златко Енев
