1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Светослав Терзийски
„Безпризорни ангели“
ИК „Жанет45“, 2008

20011_01_Bezprizorni_Angeli_cover

Според Ангел хората бяха простаци и животът постоянно доказваше това му убеждение. Особено съседите от кооперацията. Добре, че не му се налагаше да ги вижда често. Работата, с която се хвана беше мизерна, но заради нощните смени не му се налагаше да се разминава със съседите си, за които твърдеше, че са пълни дебили. Нощем прекарваше времето си в компанията на една машина за белене на картофи и няколко посърнали от безсъние женици, но с тях общуваше само мимически, заради постоянния шум. Благодарение на Ангел, на здравия му гръб и търпеливата му душа, доста хора ядяха готови салати – руска, италианска, европейска и най-вече картофена. Понеже постоянно му се спеше, беше свикнал да пие по десетина кафета на смяна, а когато на другия ден се събуждаше в ранния следобед пак почваше да пие кафета, защото пак му се спеше. Така се движеше Ангел през живота – едър, със смъкнати дънки, в ръка с чаша двойно кафе, силно до синкавост. От постоянната борба със съня веждите му бяха повдигнати, очите примижали, а челото набръчкано, като на мислител, който в миг на прозрение пита света накъде отива.

А това, което беше прозрял Ангел е, че не бива да чака щастие от общуването си с хората. Търсеше същество, което да му даде чистота, простота и вярност и напоследък след дълги размишления все повече стигаше до извода, че това ще бъде Пасат, модел деветдесет и втора, задължително комби.

Как трябва да изглежда истинският Пасат? Той трябва да е бял, а тапицерията да е на сиви и по-тъмносиви квадратчета, защото това създава една необяснима интимност, като в роден дом. Моторът трябва да е 1,8 бензин, никакви дизели, никакви автоматици. Ако няма лети джанти му се слагат, но не е задължително, защото той си е хубав и с оригиналните. Махат се всички лепенки, останали от предишни собственици, особено от задното стъкло, защото Пасатът има изчистена и прибрана задница, като на свестен човек – мъжкар и приятел, за разлика от навирените курвенски задници на някои други коли. За Пасата може да се говори още много, но само с хора, които разбират.

След като окончателно взе решение за Пасата, Ангел с изненадваща организираност направи няколко финансови трика, дръпна един малък кредит и ето, в един юлски следобед пред блока спря съвършеният Пасат. Пасатът беше силно измит, пастиран и полиран, само че когато слизаше от него Ангел беше вече тъжен. Оказа се, че и той като другите е зле проектиран и не може да употреби голяма доза щастие, когато се наложи. Но най го подтискаше мисълта, че е сам. Любовното преживяване с Пасата трябваше да се сподели с още някой.

В съседния вход имаше кафе. Ангел паркира Пасата на метър и половина от масичките, взе си едно двойно и придремвайки зачака – все щеше да мине някой жалък тип. Първо се появи един, после още няколко, взимаха си бирички за събуждане и гледаха нагло към Пасата. И всеки много разбираше. Такива бяха съседите на Ангел – шофьори, дребни крадци, бачкатори на смени и обикновени боклуци. И тъкмо да им тегли една майна, Ангел видя нещо, което не трябваше да се случва, така че скочи и в страшна поза се изправи до Пасата.

 

Десет минути преди тая случка се случи една друга. Баба Катя, точно на седемдесет години, й прилоша от притеснение, но не умря пред гишето – най-вече от гняв. Една млада кокошка й обясняваше с надут и леден тон, че в автобуса се приемат само пътници с предварително закупен билет. Закупен! Защото това е международна линия, а не селския автобус и ако обича да отиде до офиса на фирмата и да си закупи билет. И да побърза защото автобусът тръгва точно след един час и не чака никого. Ами сега!

Ама и аз съм една – викаше си баба Катя – една изкуфяла бабичка, това съм аз. Катьоо, Катьо. А уж всичко беше наред. Апартамента го продаде преди две седмици и живя при една Мария, докато оправи нещата преди заминаването. Половината евро ги внесе в банката, а другите бяха зашити отвътре на роклята. Беше свикнала цял живот да дава и не можеше да си и помисли на дърти години дъщеря й да я храни. Дъщеря й се омъжи за французин, роди се и внучка – и баба Катя реши, че няма какво повече да прави в България. Осигурена и без ангажименти, както пише по вестниците. Дали щеше да е по-интересно да умре във Франция?

Но беше по-вероятно да умре сега – в следобедната юлска жега, търсейки офиса на проклетата фирма. Божичко, какъв резил на дърти години! Как можа да забрави толкова важно нещо – да си купи билет. А сърцето й думкаше в гърлото и предметите ставаха синкаво-розови по краищата. В такива моменти е добре човек да си брои. Броиш десет крачки и спираш да си поемеш дъх. И ако не си умрял, броиш следващите десет крачки и така. Един американски войник бягал в иракската пустиня три денонощия, но броял до сто – така казаха по Дискавъри. Докато бягал от хората на Саддам и броял до сто си мислел за градинката пред къщи и за жена си. Ех, Дамяне, Дамяне!

Дамян беше мъжът на баба Катя, който изчезна преди трийсет години. Какъв хубав мъж беше- едър, с едни лъскави ококорени очи, в които Катя колкото и да гледаше, не можеше да проумее мислите му. По някой път си мислеше, че изразяват любов и възхита, друг път – стаен бяс, и все не знаеше какво ще направи в следващия момент. Така един ден, преди трийсет години, Дамян хлопна вратата и не се появи повече. От тогава Катя започна да усеща сърцето си и всеки път, като я стягаше, тя повтаряше името му.

Кога беше, май преди година, пак по Дискавъри даваха за един тигър, който си беше уловил едно козленце и се готвеше да го яде. Козлето се опитваше да побегне, но тигърът с ловко движение го връщаше при себе си, и го разглеждаше с лъскавите си тигърски очи. В тези очи нямаше кръвожадна злоба, а по скоро любопитен интерес към бъдещата вечеря. Същия жълт облещен поглед, като на Дамян. Ето това си бил ти, ех Дамяне, Дамяне. . .

На десетата почивка баба Катя си помисли, че може и да няма следваща. Подпря се на някаква кола и започна безпомощно да се оглежда. Колата беше бял Пасат и ето как стигнахме до завръзката в нашия разказ. Между другото на френски думата натюрморт означава мъртва природа. И понеже в момента, когато баба Катя се подпря на Пасата, тя беше по-скоро умряла, отколкото жива, ми се стори по-удачно да нарека тази картина натюрморт.

Когато Ангел се изправи пред баба Катя, за да я премахне от Пасата, той се уплаши, защото бабата освен, че изглеждаше много зле, му се стори и луда. Баба Катя не се уплаши, а помисли, че вече пътува в тунела към смъртта, защото пред нея се изправи Дамян, същия Дамян, само че очите му не бяха жълти и тигърски, а кафяви и кротки. Този Дамян я разтърсваше за рамото и нещо й говореше и мина доста време, докато тя се свести и реши, че не е на небето. Всъщност за последно се беше подпряла на една бяла кола и сега този младеж й говореше да не се подпира на Пасата. Значи колата се казваше Пасат. Какъв резил на дърти години! Добре, че момчето не беше толкова страшно, колкото изглеждаше в началото. Но как приличаше на Дамян! Същите едри плещи, голямата глава, само очите бяха други. Тя го попита къде да търси офиса на фирмата с автобусите и му показа адреса.

Ангел взе листчето с адреса и се загледа тъпо и така продължително, че баба Катя успя да разкаже цялата си история и почти целия си живот, само дето не спомена за Дамян и за това, че са като две капки вода. Ангел нищо не чу от историята, защото не можеше да се сети къде точно беше улицата от адреса, а това го дразнеше много. Не обичаше да се ядосва, но животът не предлагаше много поводи за щастие. Наместо свестни приятели – квартални боклуци; наместо двайсетгодишно гадже – потна баба. Ето това е животът. Само Пасатът е супер. Бабо, качвай се!

Това, което се случи после, баба Катя също го беше гледала по Дискавъри, само дето не ги гонеха полицаите. Моторът на колата ръмжеше, гумите свиреха, а тя се опитваше да се държи за една дръжка, за да не политне и да затисне момчето. На всичкото отгоре не я беше страх. Господ си знае работата. Господ взима, Господ дава, Господ разделя, Господ събира. Това момче не го е пратил друг. Това е Дамян, само че прероден и поправен и пратен на покаяние. Защото не може двама души така много да си приличат. Господ не прави хората просто така, случайно!

А да не би да е друго? Това може да е син на Дамян и не Господ, а самия Дамян да го е пратил на помощ. От години може тайно да е бил по следите й и сега праща сина си да изкупи бащиния грях. Катьо, Катьоо, съвсем изкуфя, Катьо. Ама как бърза това момче, ще вземе да си счупи хубавата кола.

– Момче, ти си ангел!

– А?

Бабата е екстрасенс – мислеше си Ангел. Те, общо взето изглеждат така – пълни вампири. Оставаше сега да започне да му гадае. Само да си отвори устата на тая тема, ще спре и ще я изхвърли. Но бабата говореше някакви други бабешки работи. Ставаше дума за дъщеря й във Франция и за някакъв Дамян, който неслучайно се казвал така, защото бил подобен на демон. А животът бил такъв, животът бил онакъв. Бабо, стигнахме!

Бабата излезе от Пасата на заден ход и затопурка с нечовешка походка нанякъде. Къде съм го виждал това – помисли си Ангел. Едни животни по Дискавъри май ходеха така. Бабата помоли да я чака и той зачака удобно отпуснат в седалката. Само след минута леко заспа, но никакъв сън не го споходи, защото сънищата спохождат будните хора, когато заспят. Ангел, понеже никога не се събуждаше, така и никога не заспиваше. В сивкавия мек покой на своя полусън той забрави за бабата и се върна при едничкия си Пасат, който сега му се струваше някак несъвършен и недостатъчен. А най-точната дума за Пасата беше „самотен“. Пасатът беше самотен като самия Ангел. Какво щяха да правят двамата заедно?

Когато Ангел отвори очи, видя черното табло и кормилото на Пасата и това му вдъхна успокоение. Част от огромната, прашна светлина на юлския следобед, примесена с миризмата на печени чушки, се процеждаше през леко отворения прозорец. Някаква незнайна жена на някой от балконите печеше чушки за някого. Миризмата беше така потресаващо интимна,уж проста, а недостижима като отказана любов. Ленивият, топъл вятър носеше блестящи паяжини и далечното гукане на пресипнали гълъби. Ангел запали, включи на първа и леко отпусна съединителя, точно както трябва да се отпуска съединител – леко. И когато пред колата изскочи една потна баба в десетата от секундата, когато натискаше спирачката Ангел си помисли, че я познава отнякъде. Пасатът спря идеално, само на няколко сантиметра преди да сгази баба Катя. Фактът, че Ангел я беше забравил и щеше да тръгне без нея някак се потули от динамиката на събитията.

Бабата явно си беше купила билет, намести се в колата и потеглиха.

Ангел повтаряше същия репертоар от шофьорски умения, както и на отиване, но вече не му беше особено забавно. Може би щяха да успеят да хванат автобуса. Това ангажираше вниманието му, но не повече от някоя скучна видеоигра. Бабата щеше да замине по пътя си, а той трябваше да се върне на кафето до входа. При идиотите. Бабата започна някак да избледнява, като всеки друг безсмислен житейски епизод, когато е към края си. Може ли този ден да мине просто така, без животът нищо да ми подари – мислеше си Ангел. Това не е честно, това ще е окончателното доказателство, че не могат да се внесат никакви подобрения. Ангел знаеше да скърца със зъби, беше се научил да си ляга в самотното легло без капка надежда, само с мрачната решителност да доживее до сутринта, но сега се усещаше разбит и безсилен. През този юлски следобед той беше подмамен от сянката на отсъстващото щастие, което му се яви като далечен гълъб и изчезна като неуловимата миризма на печени чушки.

Когато Ангел изпадаше в подобно състояние, си купуваше пет големи дюнера и два литра кола, поглъщаше ги прав за десетина минути и после отиваше да спи. Сега обаче не искаше да направи дори това, нямаше нито едно нещо, което искаше да направи, затова шофираше мрачно и не даваше вид, че някога ще спре. А автобуса го изпуснаха. Само за няколко минути. Баба Катя пак захвана да умира, всъщност от сутринта тя умираше неуспешно на няколко пъти, но този път беше ясно, че всичко пропадна и можеше да се умре окончателно и наистина. Сега сърцето ще заблъска нагоре към гърлото, светът ще посивее в периферията, а тя трябва да се огледа къде да падне, за да не стане никога повече. Интересно, че не я споходиха някакви глобални житейски прозрения. Единственото и чувство беше голямото неудобство, което изпитваше към момчето – този печен-недопечен Дамян. Никога не си беше помисляла, че на човек може да му е неудобно да умре. Да умре от неудобство – да. Но да не умре от неудобство?

Последната мисъл й се стори доста заплетена и баба Катя временно престана да мисли. Стовари се на седалката до шофьора, гледаше да диша повече и да закачи погледа си на нещо, нещичко да я разсее.

Пред себе си виждаше Ангел, който стоеше гърбом към нея до гишето, а там се криеше надутата млада кокошка и сигурно я беше страх да се покаже. Не можеше да се види как изглежда Ангел отпред, но в гръб беше доста страшен. И хубав. Тези широки, леко смъкнати плещи, сухи крака и никакъв задник. Затова ли никога не сядаш, Дамяне – задяваше се навремето баба Катя – защото си нямаш на какво да седнеш.

Анегел се запъти към Пасата, където баба Катя береше душа. Той беше не просто страшен, а страховит. Без да продума запали колата и потегли. Посоката явно беше запад, защото огромното слънце се облещи срещу тях, а Ангел караше право към него сякаш искаше да го настигне и да го сгази. Баба Катя знаеше, че момчето кара към границата, въпреки, че не беше минавала никога по този път. Уморена да чака смъртта си, която ту идваше, ту не идваше, тя започна да диша по-спокойно. Някак си беше сигурна, че вече няма да изпуснат автобуса. Този младеж щеше да го настигне със сигурност. Сега вече не и приличаше толкова на Дамян. Дамян щеше да се изблещи и да се измъкне през вратата, Дамян не можеше да събере толкова ярост и да я насочи на някъде. Баба Катя ги разбираше тези неща, както когато още беше само Катя. Чак напоследък мислите й почнаха да стават лениви, бабешки, все по-малко мисли и все повече измишльотини. Събираше парчета от спомени, замесваше ги с недоувяхнали мечти и си градеше свойто защитено, бабешко убежище. Там беше и голямата тенекиена кутия от бисквити, пълна с лекарства, и малкия телевизор SONY с дистанционното. Там можеше да се умре спокойно и по всяко време, а сега нито времето, нито мястото са подходящи за умиране, изобщо умирането в момента е крайно неудобно. А този младеж е наистина трогателен. Той не може да си представи, че преди да стана баба съм била и нещо друго – си мислеше Катя. Защо Господ не ми го прати него навремето, наместо Дамян! Сигурно бърка и Господ понякога. Колко му е да сбърка с някакви си 40-50 години. Сигурно този младеж с мрачните кафяви очи е бил приготвен за истинския герой в живота и сега пристига без да знае нищо, горкия. А докато го е нямало, наместо него се е появил лъжегероя, оня лукавия, с жълтите очи. Божието време не е човешко време. За Господ е минал един миг, а на мене ми мина животът – така си помисли баба Катя и без да иска докосна някакво копче на вратата. Изведнъж прозорецът се плъзна надолу и топлият вятър с гръм нахлу срещу лицето й. Вятърът ухаеше на напечен асфалт, тъмнозелени треви и тление. Миризмата на нещо умряло сигурно идеше от сгазените жаби, от размазаните по стъклото мушички или просто от ежесекундното умиране на буйстващия летен живот. Така миришат и устните, след дълга целувка с език. Ето в такава вечер трябваше да се появи истинският Дамян, с тая хубава бяла кола – и целият живот щеше да е съвсем друг. Такъв хубавец и с такава хубава кола. Не, че навремето имаше такива коли, навремето кой се вълнуваше от материалните неща, но представяш ли си, Катьо, как щяха да гледат съседките!

– Момче, ама много ти е хубава колата! – каза баба Катя ей така, без да знае защо.

– Верно ли, бабо? – отвърна Ангел. – Да ти дигна стъклото да не настинеш?

– Няма нужда, няма нужда.

– Абе няма нужда. Има нужда. Чакай, не пипай по вртата. Готово.

– Между другото – продължи Ангел – това е най-успешната версия на Пасата, с двигател 1.8, моноинжекция. Ето – стигнахме границата за 50 минути.

Наистина бяха стигнали границата. Наоколо се валяха разкъсани кашони от цигари, около хилавите дръвчета миришеше на пикня, а неоновите лампи светеха безутешно. След малко щеше да пристигне автобусът на баба Катя, който бяха задминали преди малко без тя да разбере. Бяха спрели до някакви будки и Ангел се канеше да поговори за Пасата, но баба Катя излезе от колата, както каза, да подиша въздух. Тя просто искаше да поседи сама в прииждащия здрач, да вдишва мириса на живот и тлен, загледана в огромните червенеещи небеса. Чувството, което изпитваше беше твърде голямо и приличаше най-много на задоволство от въздадената справедливост. Накрая нейният човек се появи. Ако не го беше срещнала сега, тя беше убедена, че ще го срещне там горе на безкрайното небе, но по- добре, че стана сега. Това беше явен знак, че има още неща, които ще се случат тук на земята, че има още живот за живеене. И нямаше да умре от сърце. Сърцето й си седеше на мястото и послушно работеше, а топлият здрач се стелеше в краката и като покорно море.

Автобусът пристигна и тя не можа да се прости с момчето. Минаха няколко минути докато си намери паспорта и се разбере с шофьора и кондуктора. Когато най-накрая си седна на мястото и погледна през прозореца видя, че момчето не си е тръгнало още. Стоеше леко разкрачен със стъпалата навътре, по оня така добре познат начин и гледаше в тъмното по посока на автобуса. Тя се опита да му помаха, разгневи се на модерните автобуси, че не им се отварят прозорците и се укроти чак когато го изгуби от поглед. Ангел се повъртя известно време около Пасата, чакайки да се сети какво да прави. Къде ме довя вятъра – мислеше си той. Сутринта като отиваше да си взима Пасата беше радостен и притеснен, после беше тъжен, после ядосан, а сега? Сега ми няма нищо – така определи той състоянието си. Не усещаше постоянната нужда от сън и мудното притеснение, че животът изтича някъде там, без него. Не знаеше какво ще прави утре, но му се струваше, че го чака много работа, която щеше да върши спокойно и без страх. Все едно, че беше зарязал беленето на картофи и беше постъпил на нова работа.

А всъщност се беше случило точно това. Ангел дори не предполагаше, че Господ за свойте си дела по някой път набира и хора от улицата. Когато има спешна мисия, Господ хваща първия попаднал човек, стига да е готов за любов и да има тъжни, кафяви очи. Това става така изненадващо, че човекът отначало не разбира, че вече е ангел.

Pin It
Светослав Терзийски
Между многото си други ангажименти Светослав Терзийски пише и проза. Автор е на сборника разкази „Безпризорни ангели“ (изд. „Жанет 45“, 2008), части от който представяме тук.
Други статии от този автор

Посетители

106

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Лена писа Още
    До кой Георги Марков... преди 11 минути
  • Попйорданов писа Още
    Много обичам разни... преди 21 минути
  • Александрова писа Още
    Какво точно се... преди 40 минути
  • Петко Симеонов писа Още
    Господин Ценов,... преди 1 час
  • Смиляна Лозанова писа Още
    Спомням си, че едно... преди 3 часа
  • Андрей Симеонов писа Още

    P.S. Все пак, ако мога... преди 5 часа
  • Николай писа Още
    Вие не сте оптимист... преди 5 часа
  • Андрей Симеонов писа Още
    Здравей, Гергане!... преди 6 часа
  • Нели Шишкова писа Още
    Уважаеми г-н Ценов,... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Добър и ценен текст,... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Америка е изключение... преди 20 часа
  • ггкк писа Още
    Мога ли само да... преди 20 часа
  • Атанас Мадемджиев писа Още
    И как се борим г-н... преди 1 ден
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Поредното траурно... преди 1 ден
  • Сийка Славева писа Още
    Невероятно точна... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 3 дни
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 3 дни
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 4 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 5 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 6 дни