От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Винаги съм подозирал, че най-умни от всички са японците, защото са си направили държавата най-далече от нас. Само хора с висок интелект и болезнено чувство за самосъхранение ще населят архипелаг на девет хиляди километра от Балканския полуостров. Може би затова се учудих на обявата в интернет: „Японско семейство търси да закупи къща в Родопите, по възможност – близо до Хижа „Здравец“.

Имах една съборетина в Бойково, ти си рекох – излезе ми късмета. Стягам я криво-ляво и я пробутвам на японците!

Направих си финансов разчет. С мизерната заплата на акушер-гинеколог бях заникъде, но се надявах на хонорар от последната ми публикация в списание „Science“: „Нови техники при израждане на бебета – уникалният метод на д-р Шандурков“. Парите щяха да стигнат, колкото да варосам дувара и да удря една боя на черчеветата. От там нататък да се оправят новодомците.

Взех парите и след седмица бях готов. Къщурката изглеждаше като нова – бяла, спретната, с две елхи отпред. Имаше всички удобства, ако изключим клозета, който беше в далечния край на двора и се падаше малко на баир. Това, последното, разбира се, го спестих в офертата, просто написах: „Еко къща с възможност за уединение сред природата“. И японците клъвнаха.

Близо месец си разменяхме опознавателни имейли. Изпратих снимки на съборетината, но в такива ефектни ракурси, че по едно време ми се досвидя да я продавам. Семейство Ямашита беше във възторг. Оставаше да финализираме сделката. Тъкмо уговорих нотариуса и дойде проблемът с парите. Неочаквано се оказа, че д-р Шуджи Ямашита е мой колега акушер-гинеколог, който едва крета на една заплата. Смятал скоро да се пенсионира, затова искал да прекара старините си в по-евтино място като България. Предложи ми бартер – моята къща в Бойково срещу неговата гарсониера в центъра на Токио. Обещаваше да ме уреди и на работа в най-голямата Токийската болница, където да усъвършенствам метода „Шандурков“.


Small Ad GF 1

Сериозно се замислих.

Съдбата често си играе с простосмъртните на лотария. Веднъж в живота идва момент, когато трябва да изтеглиш печелившия билет. „Късметят е кат фтиче!“, казваше дядо ми Стойне, „Га кацне, фатай га, инак жъ тъ несере!“. Наистина, не беше ли време да взема съдбата си в ръце? Везните наклони неочаквана вест от Япония. Поканиха ме на международен симпозиум в Осака. Колеги от тамошния университет 大阪市立大学, (Ōsaka shiritsu daigaku) горещо желаеха да изнеса доклад за опита си с проблемните родилки. Приех на часа. Скроих хитър план – претупвам доклада в Осака и се появявам в Токио, за да разгледам гарсониерата на семейство Ямашита. Сварвам ги неподготвени и откривам разни кусури в жилището. На това основание си запазвам половината от родопската мера при бартера – баирчето с клозета.

Оправих формалностите по пътуването, грабнах лаптопа и се качих на самолета за Япония. Полетът мина без проблеми. Жив и здрав пристигнах в Осака. Излишно е да казвам, че залата в „Шайритсу Дайгаки“ беше пълна с японци. Изнесох доклада си в лапидарен стил и стегнато темпо. Ако съдя по възторжените аплодисменти, все трябва да са разбрали нещо. След лекцията десетина журналисти ме заклещиха в ъгъла с молба за интервю. Нямах време за губене. Симулирах стомашно неразположение и хванах влака за Токио.

Японската столица ме посрещна с проливен дъжд. Взех такси от гарата. Показах адреса на шофьора: 世田谷区.

Уакаримаска?

Той кимна с глава и потеглихме.

Не мога да се оплача от японските таксита. Возят бързо и леко, на поносима тарифа. Нещо, което не бих казал за колегите им от летище „София“. Дъждът се плискаше по стъклата на жълтата мазда и унасяше приятно. Извадих българо-японския разговорник, за да преговоря това-онова. Всичко вървеше по план. Вече предвкусвах удоволствието от предстоящата среща... Натискам звънеца на семейство Ямашита, вратата се отваря и аз нахлувам с шише гроздова, уж домашно производство. Хазяите са в шок, очите им се разширяват от почуда, но след първите наздравици нещата си идват на мястото. Оставям ги да изтрезняват по фотьойлите и започвам критичния оглед на жилището.

В Япония често стават земетресения, дограмата няма как да не е поддала. Сигурно има и пукнатини по тавана. Да не говорим колко е шумно, все едно трафика минава през спалнята! Ех, д-р Шуджи, къде е тишината на Родопите... В банята ще търся следи от течове и хлебарки. Я, клеясали кранчета! Лошо. Вероятно и ел. инсталацията не е наред. Наред била? Добре. Гарсониерата е на петнайстия етаж. Ще кажа, че на идване съм заседнал в асансьора. А между другото колко е таксата за асансьор? А за чистачка? Не е ли твърде много? И какви са тия петна по тапета?... Щях да ги съсипя. После – чаша саке и потупване по рамото: „Докторе, хайде да поговорим за бизнес“. Сиреч – смъквам цената наполовина...

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Таксито спря.

– 世田谷区. – каза шофьорът.

Ясно, улица 世田谷区. Отворих врата на маздата. Дъждът беше спрял. Стъпих в нещо мазно и лепкаво. Кал! Огледах се. Навсякъде – строеж. Кранове, тухли, вар, арматура. Табели на английски информираха, че в този район се изгражда галерия на триизмерното изкуство. Бяха стигнали до втория етаж.

Измама!

Шишето гроздова се изплъзна от ръцете ми, блесна за миг и се пръсна върху разкаляния асфалт. Насред Токио замириса на джибри и балкански алъш-вериш. Ако не бях се довлякъл до тука, за схлупената къщурка в Родопите щях да получа цели седемдесет квадрата въздух в идеалния център на японската столица и то над Галерията за триизмерно изкуство. Какъв удар! Каква далавера! На този фон заиграването ми с клозета в Бойково изглеждаше като наивен опит за мушенгия на аматьор.

Взех стая в близкия хотел. Стоях под душа, докато дойда на себе си. Водата шуртеше по мен, хладна и пречистваща, а аз разсъждавах на глас:

– Ето защо учените не трябва да се занимават с бизнес! Това важи и за интелектуалците по принцип. Големите умници постоянно сме прецакани. Той, народа, си го е казал: „Да си изпатиш от много акъл!“ или „Акъл море, патки пасе“. Направо да те свие сърцето! Но така е то – хората по света се гордеят със своите постижения, а ние, българите, се гордеем със своите инфаркти... – абе, общо взето, говорех ги разни такива.

Банята винаги освежава, особено, ако е съпроводена от малко логорея. Дори насаме. Докато съхнех на балкона, включих лаптопа, за да чекна българските информационни сайтове. Имаше сензация! МВР провело акция с кодовото название „Шогуните“. Бяха закопчали д-р Шуджи Ямашита – брокер от Цалапица, известен на органите като Кънчо Парцела. Злодеят дебнел в интернет за апетитни имоти и ги заменял срещу несъществуващи апартаменти в чужбина. Докато хората се усетят, продавал всичко на трети лица и си замитал следите.

Бях се отървал на косъм. С две думи – историята приключи.

Резервирах самолетен билет до София. Излитах след ден и половина – достатъчно време да разгледам центъра на Токио. Малко туризъм щеше да ме откъсне от черните мисли за саморазправа с Кънчо Парцела от Цалапица.

Няма да ви описвам градските забележителности на Токио. Ако се интересувате, идете ги вижте. Любопитното е, че от улица на улица неусетно попаднах сред изумрудената зеленина на 葛西臨海公園. За по-неосведомените това е ботаническата градина до пристанището, срещу местния Дисниленд. Всички пътеки водеха към кея. Там чакаше малко туристическо корабче. Не си падам по баналните атракциони, но този път не знам какво ме прихвана и се качих на борда, за да разгледам Токийския залив. Пасажерите като че само мен чакаха. Незабавно вдигнахме котва и навлязохме навътре в морето.

Хубава беше гледката. Небето – като японска коприна, чайките – като летящи йероглифи, вълните – като намачканите картини на Кийно, небостъргачите – все по-малки и все по-далече... Въпреки тез красоти, обаче, все още ме беше яд за похарчените йени. Изплюх се в залива и тогава...

Тогава всичко се разлюля. За миг хоризонтът стана отвесен. Писна сирена. Капитанът се развика по мегафона като изтърван. Без да знам японски, го разбрах – земетресение! Започнаха да раздават спасителни пояси и свирки срещу акули. Господи, но защо?! Погледнах на изток. Задаваше се цунами. Хората панически наскачаха във водата. Корабчето щеше да потъне и да ни завлече към дъното. „Всички зад борда!“, навярно крещеше капитанът, „Спасявайте се кой как може!“. Опитах се да направя това, но без резултат. От ужас не можех да помръдна. Стоях на палубата сам срещу чудовищно цунами.

Когато дойдох на себе си, часовникът на стената показваше три без петнайсет. Мъж с фуражка се надвеси над мен и каза:

– Здравствуйте, кто вы такой?

– Меня зовут товарищ Шандурков. – отвърнах по стар соц-навик. – Я акушер-гинеколог из Болгарии.

– Хорошо, братушка! – извика оня и се нахвърли да ме прегръща.

Бях спасен от руска подводница, която патрулираше край Японските острови. Видели ме през перископа как се боря с гигантската вълна. Маладец! Извадиха водката, сервираха сельодката, развърнаха полковите хармоники... То бяха песни, то беше казачок... Стигна се до там, да си разменяме откровения с капитан Давиденко:

– Когато съм пиян, никога не дразня жена си. – изфъфлих аз. –Тогава тя има числено превъзходство!

А капитанът ме затапи на развален български:

– Ако искашь незабравым праздник, сложи пиратку в салатку.

Пробвахме го това, работи. С други думи – смях, наздравици, прегръдки... Напихме се като казаци насред Тихия океан.

Изтрезнявахме три дни и три нощи, точно колкото да стигнем до Австралия. Само мога да гадая каква е била траекторията на подводницата. Както разбрах по-късно, самолетоносачът „Саратога“ ни следял от остров Шикоку до плитчините на Миядзаки, но оттам нататък ни изгубил дирите безвъзвратно. Американците все още не са изобретили сонар, който да прихваща руска подводница с капитан в делириум тременс.

Братушките ме оставиха край бреговете на Австралия между Сидни и Волонгонг. Сърце не ми даде да им откажа касата с водка, която ми харизаха за из път. Акостирах успешно и шитнах алкохола в крайбрежната бензиностанция. Купих си билет за Канбера. Нямаше какво да се моткам, отидох право в българското посолство. Позвъних.

Много приятели са ми казвали: „В нашите посолства те гледат като човек, когото държавата е готова да пожертва!“. В моя случай дипломатите бяха по-меки:

– Г-н Шандурков! – обади се глас от интеркома. – Събота е. Днес не работим. Обадете се в понеделник след 11 часа. Приятен ден.

Толкоз. Трябваше да оцелея до понеделник. Нашите я караха по националната доктрина „Оправи се сам!“.

Да ви призная, Канбера е средна хубост. Не видях много забележителности, защото попаднах в Уестън парк, където се провеждаше състезание с балони. Взех участие и аз. Не ме питайте защо. Просто се случи. Качих се на един балон, уж да видя какво е, но за лош късмет, въжето се скъса и аз елегантно прелетях над езерото „Burley Griffin“. Когато смятах да се приземя върху моравата на Кралския клуб по голф, вятърът рязко смени посоката си и аз поех курс към океана. Цяла сутрин стриктно следвах въздушните течения поради повреда в навигационната система. По икиндия напуснах акваторията на Австралия и ето ме над самолетоносача „Саратога“.

С два залпа ме свалиха на палубата.

Трябва да призная, че с капитан Роджърс се сдушихме веднага. Сближи ни любовта към медицинските сестри и студената кока-кола. Дълъг път ни чакаше до Персийския залив, добре че и двамата бяхме разговорливи по душа. Често, когато излизахме на мостика да наблюдавахме излитащите изтребители, капитанът ми разказваше за мистична руска подводница край остров Шикоку.

– Very strange submarine! – дивеше се старият морски вълк. – Чудо на техника! Движи се на зиг-заг, прави подводни лупинги, дори се обръща по корем! Накрая изчезва от мониторите...

Цъках с език, правех се на учуден, а вътрешно се скъсвах от смях.

Вълнуващо беше на самолетоносача „Саратога“. Веднъж на втора палуба се засякох с Манди Прескот – главната медсестра в стационара. Когато мина покрай мен, очите ми се залепиха за дупето й като дъвки. Жените наистина имат шесто чувство – Манди извърна глава и ме видя.

– Готин задник! – казах от неудобство.

Тя се засмя.

– Nice sense of humour! – изчулурика. – How do you do!

Запознахме се от немай къде – от един конфуз, дето се казва, но именно той стана повод за чудесното ни приятелство на сексуална основа. Манди имаше голямо сърце, спеше с целия екипаж, включително и с капитан Роджърс, а това ни даваше допълнителна тема за разговор, както с нея, така и със стария моряк.

Общо взето капитан Роджърс ценеше добрата компания на чаша кола. Искрено се забавляваше на разказа ми за мнимия д-р Шуджи Ямашита от Цалапица. Самият той не престана да ме изненадва със странното си чувство за хумор.

– Любимата ми дестинация е Аденския залив. – призна ми веднъж Роджи. – Там пътуваме нощем. Без светлини. Ще си кажеш – танкер минава. Идеална стръв за сомалийските пирати! Те идват към полунощ. Оставяме ги да приближат на около миля. Не можеш да си представиш каква веселба настава, когато пусна светлините на „Саратога“ и загърмят оръдията...

При друг случай капитанът ми сподели:

– Мисля, като умирам, да си спретна едно последно развлечение. Ще събера всички мои роднини край смъртния си одър и ще им кажа: „Опечалени наследници, искам да знаете, че съм скрил една торба с долари във... във... хррр!“ И ще пукна. Голям майтап!

Така, сред шеги и закачки, пристигнахме в Персийския залив.

Слязох в Кувейт с много пожелания за здраве, щастие, целувки от Манди Прескот и два кена кока-кола за из път. Още на пристанището се опитах да пласирам стоката в магазина за чужденци: لا أَتَكَلَّمُ الْعَرَبيَّةَ. Както виждате, той носи сполучливото име „Не говоря арабски“.

– Няма да забравя как се опули на касата! – смееше се по-късно Халил, докато разпрягаше камилите. – Този поглед ме спря да не те гръмна.

Накратко – отвлякоха ме талибаните.

Камилският керван изобщо не е отживелица. С отряда от муджахидини взехме разстоянието до Афганистан за има-няма две седмици. Щяхме да стигнем и по-рано, ако не бяха престрелките с разни групировки по границата. Халил успя да прекара 35-те камили като през иглени уши, а с тях – товара от хашиш и бракувани калашници. Труден е обратния път на коприната! Преди това не бях предполагал какъв кеф е да се настаниш в пещерата Тора-Бора. Пет дена лежахме по гръб и ядохме фурми. Тъкмо бях започнал да се адаптирам, когато в района кацнаха израелски парашутисти. Завърза се бой. Този път талибаните се огънаха. Не знам за вас, но в критични ситуации, мен ме избива на смях. Наоколо свистяха куршуми, гърмяха гранати, а аз си мислех за чичо ми Дончо от Кокаляне, който беше ветеран в парашутното дело. Никога няма да забравя момента на неговия триумф. След повече от три хиляди скока, той неочаквано спечели републиканското първенство по парашутизъм и се провикна: „Най-после и на мен да ми се отвори парашута!“...

Падна голям смях. И от двете страни. Иначе битката беше с предизвестен край. Талибаните си изгърмяха патроните и капитулираха. Халил, разбира се, офейка с една камила хашиш, но нас, останалите, ни натовариха на „Херкулес C.5“ и хайде в лапите на МОСАД!

Убеден съм, че евреите са разбрани хора, нищо че не повярваха на моята история. Особено в частта й за руската подводница. Добре, че получиха информация за мен по линия на евроатлантическото сътрудничество! Вече знаеха кой съм – известен акушер-гинеколог, автор на уникалния метод „Шандурков“. Имах и научна публикация по въпроса. Поне петстотин родилки можеха да гарантират за моето човеколюбие.

Държаха ме в ареста на МОСАД още един месец. За всеки случай. Там научих най-важното в иврита: ארוחת ערב – ארוחת צהריים – ארוחת בוקר т.е. „арухат бокер, арухат цаораим, арухат ерев“, а именно: „закуска, обед, вечеря“. Струвах точно трийсет от тях на израелското правителство. Това ми даде време да обмисля своето положение, а то никак не беше розово. Странни работи ми се случваха напоследък. Кръстосвах света без цел и посока, явявах се на разни места, забърквах се в международни конфликти. Оставаше да цъфна на Северния полюс в каютата на ледоразбивача „Челюскин“ или да подгоня пингвините на остров Ливингстън, където е бивакът на българската арктическа експедиция. Нещо се случваше с мен, но не можех да схвана логиката на събитията. Очевидно евреите имаха същия проблем, защото ме качиха на самолета за София.

– גליק און זייַט געזונט – „Довиждане и късмет“, казаха ми на идиш и кой откъдето.

Летях над Средиземно море без никакви проблеми. Всички фактори бяха в полза на успешното ми пристигане в България. Вече се виждах на вилата в Бойково като тартор на шумна тайфа – тракам с маша над барбекюто и пресушавам бира след бира. Бях замислил да инсталирам и една клепсидра пред къщата за разтуха на моите гости. Ако не знаете, клепсидрата е античен часовник, който се задвижва от водна струя. Аз обаче смятах да „навивам“ клепсидрата с руйно вино от съседното село Брестовица, за да изследвам на глътки тръпчивия вкус на времето...

Мечти.

Талибаните се включиха отново. Отвлякоха самолета. Халил бе сформирал нова група от муджахидини и отмъщаваше за поражението в Тора-Бора. Завихме към Ню Йорк.

– Защо ще удряте Америка? – попитах. – Нали ви наритаха израелците?

– Докторе, не се меси в голямата политика! – отвърна Халил, с когото бяхме станали приятели като последица от стокхолмския синдром.

Не споделях идеите му за борба с глобалния империализъм, особено доктрината „Камикадзе“. Водехме продължителни спорове по въпроса, които завършваха по един и същи начин – с опрян в главата ми пистолет. Признавам, няма по-добър аргумент от браунинг девети калибър. За добро или лошо, по време на една от дискусиите, той случайно задейства бомбите по себе си. Последваха малки цветни експлозийки. Какви ти бомби! За оная камила с хашиш му бяха пробутали Коледни фойерверки от „Илиенци“. Горкият. Убеди се на практика в непобедимостта на глобалната търговия. По очите му познах, че никога вече няма да се довери на доктрината „Камикадзе“. После нещата се развиха светкавично. В пилотската кабина стана меле и Халил бе арестуван от верните си другари, които работеха за МОСАД.

Два на нула за израелците.

Подминахме летище „JF Kennedy“, за всеки случай, и кацнахме в Мексико. Арабинът бе пренасочен за Тел Авив, а на мен ми дариха свободата. Отново бях сам, в милионен град, без пукната пара.

Потърсих връзка с българското посолство. Повтори се процедурата от Канбера. Учтиво ме нахокаха, че им развалям рахатлъка през уикенда. Правилно, доктрината „Оправи се сам!“ трябва да се прилага последователно и навсякъде. Кой бачка в събота? Посланието беше ясно: „Бегай там, разхождай под звездите, па ела в понеделник след 11:00 часа, но не преди 12:00, защото тогава сме в обедна почивка до 13:00, а след това не работим с български граждани.“

Започна леко да ми писва. От няколко месеца не можех да се прибера вкъщи. Носех японски панталони, руска риза, австралийско сафари, американска вратовръзка, арабски пантофки и една мексиканска шапка, която ми подариха израелците от благодарност, че съм баламосвал Халил, докато провеждаха секретната си операция. Бях заприличал на клошар. Що за карма беше това? Какви грехове изкупуваше бедната ми душица?

По улиците на Distrito Federal падаше влажен, лепкав мрак и се утаяваше в душата ми. Направи ми впечатление, че наоколо става все по-тихо и безлюдно. Вървях покрай дълги складове за сол, захар и брашно. Вратата на едно от халетата беше открехната. Влязох вътре, свих се в един дървен сандък и заспах.

Нямам ни най-малка представа как съм се озовал в хеликоптера над Амазонка. Сандъкът от халето беше отворен, аз – вътре, а в гърлото ми – дуло на калашник.

– ? Niño, que su usted. – нещо подобно изръмжа мургав тип в смисъл: „Къв си ти бе?“. – ? Policio. ? Agente.

Нямаше смисъл да обяснявам, че нито съм полицай, нито агент, нито бивш сътрудник на ДС. Беше ясно, че съм забъркан в трафик на наркотици. Летяхме ниско, почти докосвайки водата. Надушвах, че някъде тук са плантациите с кока и марихуана, следователно нямаше да ме бъде. Нарко-бароните не оставят свидетели. Стиснах очи в очакване на изстрела.

– ! Guerrilleos. ! Guerrilleos. – стресна ме оня мургавелник, направо ми изкара душата!

Долу джунглата оживя. Партизани! Запаткаха ни с трасиращи куршуми. Слава богу, те отскачаха от бронята на хеликоптера с онзи характерен звук, когато на стрелбището целиш капачки от безалкохолно. Отвърнахме на огъня с калашници, по които висяха етикети с усмивката на Халил. Това, че патроните се оказаха халосни, изобщо не ме учуди.

Държахме се до първата ракета.

Докато съм жив ще паля свещичка на безименния мучачо, който караше въртолета. Спаси ме пределно ниската височина. Когато ракетата се пръсна в резервоара, взривната вълна ме изхвърли във водите на Амазонка без сериозни поражения. Перката на хеликоптера профуча над главата ми на забавен каданс, овършавайки крайбрежната папрат. Вкопчих се в някакъв дънер и поех към водопада.

Анхел е красив водопад по горното течение на Амазонка. Реката се излива от рекордните 979 метра с дебит от 6500 литра в секунда, гарантирам това, убедих се лично. Изгледал съм купища филми, в които главният герой скача от водопад, но нищо не може да се сравни с усещането на живо. След вълнуващото свободно падане, се забих в разпенения ад като торпила, ударих дъното и водовъртежът ме изстреля нагоре. Поех си въздух и отново в центрофугата. Така – десет пъти. От опит ви казвам, японското цунами е за предпочитане.

С усилие доплувах до брега. Силите ме напускаха. Проснах се върху тревите с ясното съзнание, че оттук измъкване няма. Всеки момент щеше да ме ухапе някаква гадина – я тарантула, я отровната змия суруруку, а може би в сенките на дърветата ме дебнеше ягуар или пригладняла десетметрова анаконда.... Да става каквото ще. Дотука бях. „Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти, да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята...“

– ! Viene. ! Viene. – чух викове сред гъсталака.

Лианите се разтвориха и оттам изскочиха туземци с голи тумбаци. Сграбчиха ме. Задърпаха ме към джунглата. Това беше краят. Прекръстих се: „...и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин!“

– Радваме се, че най-после дойдохте! – каза един от диваците на сносен английски. – Молитвите ни бяха чути. Да побързаме.

Понесоха ме на ръце през шубраците. Какви молитви? Каква радост? Защо ме третираха като дар от Бога? Нима ме бяха измолили от Всевишния за разнообразяване на менюто?

Не след дълго стигнахме до селото. Внесоха ме в колиба със сламен покрив. Ритуално бях положен на пода като рохко яйце. Срещу мен, върху рогозка от листа, се мъчеше родилка – младо момиче на около четиринайсет. Около нея бабуваха старици с увиснали гърди и един отнесен шаман, който мърмореше нещо под носа си и хвърляше в огнището листа от кока. Моментално схванах ситуацията. Проблемна бременност с голям риск за детето и майката. Нямаше време за губене.

– Agua caliente! Rapido! Rapido! – спешно поисках топла вода с оскъдните си познания по испански.

Бабите се разтърчаха като размятаха цици. Без да искат внесоха комичен елемент в иначе драматичната ситуация. Запретнах ръкави и с усърдие приложих метода „Шандурков“.

Какво и как съм правил, не е ваша работа, ако се интересувате, може да го прочетете в научната литература. По-важното е, че бебето изплака в ръцете ми някак си на испански. Момче! Беше одрало кожата на шамана. Значи за това е било всичко? И д-р Ямашита, и цунамито в Токийския залив, и наздравиците в руската подводница, и балонът над австралийската столица Канбера, и туристическият круиз до Персийския залив със самолетоносача „Саратога“, и престрелките по обратния път на коприната, и сражението с муджахидините в пещерата Тора-Бора, и дългата ръка на МОСАД, и хеликоптера на колумбийските нарко-барони, и атаката на партизаните в южноамериканската джунгла, и водопадът по горното течение на Амазонка... Всяка брънка от веригата ме е водила до тази схлупена колиба, където аз и само аз можех да помогна на една малка туземна Богородица!

– Mi hijo Cristo! – каза майчицата и прегърна детето си. Беше му дала име – Христос.

Това е.

Ако финалът на тази история ви звучи патетично, ваша си работа. Аз просто подредих фактите такива, каквито са като направих усилие да бъда кратък, да не изпадам в излишни подробности и, разбира се, да не изопачавам действителността.

Сега съм в Африка. Пътувам с катер по река Замбези. С мен са и колегите от ООН. Връщаме се от финалната си мисия на добра воля. Основахме последната клиника от веригата здравни заведения, които работят по метода „Шандурков“. От мен да знаете, невидима ръка насочва всеки от нас там, където от него има най-голяма нужда. Щастлив съм, че най-накрая Съдбата ми показа верния път. Аз изпълних своя дълг към нея и тя ме остави на мира. Може би е време да се захване и с вас? Не се плашете. Вземете пример от моя милост. Преживях поредица от удивителни перипетии, за да спася родилка и нейното дете. А след това разпространих познанията си в повече от сто клиники по целия свят. Какво повече? Дори да ви звучи нескромно, заслужил съм си днешното спокойствие. И сега всеки метър по Замбези ме приближава до Родопите, където има бяла спретната къщурка с две елхи отпред, а между тях – една антична клепсидра, от която шурти червено брестовишко вино. Вече се обадих на тайфата. Утре вечер слагам скарата и започваме да мерим времето на глътки... Завиждайте ми, чувствам се чудесно!... Ей, момчета, защо спряхме насред реката?... Изгорял моторът?... Какво? Отсреща е водопадът Виктория?... И какво прави тоя крокодил в лодката?...

Петър Краевски е български журналист и писател, автор на няколко книги. Последният му роман, Чат или сбогуване с Аркадия, излезе в началото на 2009 г.

Pin It

Прочетете още...

Живей бавно

Люба Александрова 28 Фев, 2012 Hits: 12700
Разхождахме се из Борисовата градина. Аз и…

Войната, Пустата…

Неда Антонова 29 Юли, 2013 Hits: 8204
Тъкмо да отропаме сватбата на Колчо, сестро,…

В епицентъра

Цветозар Цаков 18 Юни, 2013 Hits: 5866
Нося се в градския транспорт с магнитуд…

Черна кръв

Калин Терзийски 03 Авг, 2011 Hits: 16876
Ив беше хубава. С фини и извити като малък…