1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Някои от разказаните по-долу истории са истина. (бел. ред.) 

Борис Роканов, „Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем“
Изд. „Жанет 45“, 2010

2010_12_Rokanov

...другият ми вуйчо Мwихаил също беше голям чешит, срещах го по улиците с неизменното таке и с чисти, но овехтели дрехи. Винаги. И зиме, и лете така. Беше консервативен на тема облекло. Нито пиеше, нито пушеше, жени си имаше цял кашон, гланцирани и вечно млади, тоест нито ги хранеше, нито ги поеше, а само ги гледаше и лъскаше бастуна. След смъртта му намерих кашона с порно списанията заврян в гардероба. Преди да умре и тези разкекерчени жени са спрели да го вдъхновяват. Продадох ги по пет лева парчето, оставих си няколко любими и после дълго време курът ми пареше. Не можех да се въздържа, то беше страшно!

С вуйчо Михаил много често се разминавахме на площада или се виждахме в киното, но не си говорехме. Той не говореше и с майка, спря да й говори, след като тя си събра багажа от общата им квартира и пристана на баща ми, докато вуйчо Михаил си пекъл гъза на морето. До смъртта му не си проговориха.

„Маре, оставил съм пари за зор, за аман в чорапите в долапа, да заключваш два пъти, когато излизаш. Ще ти пусна телеграма, кога ще си дойда.“ – „Добре, батко.“ Това били последните им думи. И 30 години не си проговориха, той не й проговори, майка искаше, може би и той също е искал – те много се обичаха – но не, и двамата си удържаха на ината. През две-три години се срещаха случайно на улицата: „Как си, бате?“ – спираше майка. – „Добре“ – отговаряше вуйчо Михал и продължаваше. „Ако иска да ми говори, за него си е“ – казваше ми майка, когато с нея си тръгвахме по пътя. Почти всяка неделя нашите ме пращаха да го видя. Той ме посрещаше, мълчахме десетина минути, ставах: „Вземи си орехи“ – взимах орехи и ги слагах в джоба. „Какво искаш?“ – „12 стотинки“ – толкова струваше билета за научно-популярния филм в неделя. Вуйчо Михаил вадеше портмонето, броеше много усърдно и ми ги даваше по една и по две, рядко в монета от пет. После се виждахме в киното, вземахме си отделно билетите и сядахме на различни места, по възможност далеч един от друг.

Той много обичаше да пътува, два пъти в годината обикаляше света. Южна Америка, Африка, Япония, Китай, Куба, Мексико. Когато го споменавахме, той или отиваше някъде, или се връщаше от някъде.

Вуйчо Михаил беше данъчен инспектор в Общината и отговаряше за селата в граничната зона. Когато умря, ни остави 250 000 лева; 50 000 рахвърляни в 4 спестовни книжки по клоновете на ДСК в окръга, а останалите – също разхвърляни: в мръсни буркани, в Радиоточката, под балатума, в купа със стари вестници и т.н, и т.н. Това за 80-те години на миналия век беше огромно състояние.

„Милият ми брат, много пестелив беше“ – хлипаше после мама, щом станеше дума за вуйчо Михаил – „Мишайка, милият ми брат.“

Тя само веднъж влезе в апартамента на вуйчо, след като го погребаха, за да види, как е живял. „Не искам нищо оттука, всичко да се продаде“ – каза. И се прибра. Парите ги намериха вуйчо Панчо и баща ми и още там си ги разделиха. Баща ми ги скри някъде, а вуйчо Панчо купи три апартамента, обзаведе ги и ги подари на децата си. Майка нищо не получи или почти нищо, баща ми й внесе в книжка 10 000 лева и й даде две на ръка. Така живя и така почина Мишайка, заобиколен от пари и от тайни.

Смъртта на вуйчо Михаил отприщи дни на веселие и у нас, и у вуйчопанчови; прасенца, агънца, кока-коли и буренца с „Троянска отлежала“, много „Адио маре“-та и едни спокойни псувни се лееха наоколо. Пак оттогава, в неделите баща ми започна да изнася колоните на грамофона на балкона и да пуска на съседите от махалата църковните песнопения на Борис Христов и винаги малко преди осем блока и къщите се тресяха и набожно се кръстеха при „Многая лета“. Съседите се събуждаха като в църква, сигурно и те са се кръстили, милите. Тази грижа за духовното израстване на работническо-селския трудов народ продължи години. Чак когато баща ми се разболя, махалата млъкна.

 

Вуйчо Панчо, който бе взел занаята на дядо Димко-калайджията, а се пенсионира като миньор, беше най-големият убиец и най-потайният човек, когото съм срещал досега. Чак когато умря през 1991-а, по петолъчката на гроба му разбрах, че е бил комунист. Щом се напиеше, а то бе едва ли не през ден, започваше с: „Аз убих Жельо Демиревски, много му знаеше балалайкака, затова получи един в тила; утилник, ама оловен. На другия ден в комюникето за подмяната на командния състав на Първа армия съобщиха, че Желю се оттеглил по здравословни причини – на тази част от разказа вуйчо Панчо винаги тънко се усмихваше – ... и Горуня утрепах, като ме видя да влизам, се разтрепери и прежълтя като бито масло и ми вика: „Пане, тебе ли пратиха гадовете?“ – набързо го свърших и полетях към подуенската кръчма... много ми беше мъчно за него.“

В „Рилски партизани“ споменават Панчо Михайлов-Калайджията като Черната ръка на Рило-Пиринския партизански отряд, с него контактувал само командирът Желю Демиревски. Явно, вуйчо ми Панчо беше заимствал това съвпадение на имената специално за мен. Където имаше нещо гнило в най-новата ни история, там вуйчо Панчо стреляше, колеше, бесеше.

Вуйчо Панчо спря да пие след смъртта на братовчед ми Кирчо и тогава разбрах, че се готви да умира. Братовчед ми Кирчо умря под влака. Вуйчо Панчо казваше, че се е хвърлил, вуйна Стоянка казваше, че струята го е завихрила и го е метнала под влака, а братовчедка ми Ани казваше, че искал да пресече линията, за да се качи на друг влак и бързането го убило.

При братовчеда Кирчо нещата бяха по-различни. Той се ожени в Кюстендил и след месец-два се вдигнаха с жена му Атанаска и отидоха в София. Той стана ватман, а жена му контрольорка, за да получат жителство. Дадоха им общежитие, роди им се дете и след няколко месеца Атанаска умря от бъбреци. След година братовчедът Кирчо се прибра в Кюстендил с униформата на капитан. Получи апартамент в София, изсипаха му чували с пари и той започна с барове, ресторанти и социалистически курви. Командировки в чужбина, после яки запои. Докато се върна от една командировка полудял, от летището отишъл направо при началника си, подполковник Начев и го заклал. Вкараха го в психиатрия: електрошокове, системи, кофи с лекарства и ни го върнаха съвсем луд. И един ден братовчедът Кирчо падна под влака.

Вуйчо Панчо наричаше вуйна Стоянка с милия прякор Булата, защото преди да се оженят, вуйна беше живяла половин година на семейни начала с Ахмед обущаря. Тя бе с шест години по-стара от вуйчо. И му беше родила три деца – Елена, Анна и Кирчо. (Когато станеше дума за Анна, братовчед ми Евгени, любимецът на баща ми и на леля Вера, а всъщност най-големият досадник на света, се произнасяше: „Царица на курвите, хахаха, Боби.“ Евгени от две години живееше в София, там се ожени и там започна работа в някакъв институт към Министерство на земеделието, на двадесет и осем години беше шеф на отдел. И там, като истински шеф, след като се запозна с младата лаборантка Таня, първо я изнасили, а после я взе за съпруга с пищна сватба в софийския хотел „България“. Братовчед ми беше единственият висшист в рода и мнението му за нас, хората с по-нисък образователен ценз, винаги беше меродавно. Той завърши „Автоматизация в химията“ в Прага и всяка година водеше в Кюстендил различни чехкини, които си приличаха по това, че бяха руси и ме щипеха силно по бузките.)

Вуйчо Панчо и вуйна Стоянка живееха накрай града, над болницата, в къща с две стаи и антре, приспособено едновременно за кухня, трапезария, гостна и спалня с легло персон и половина. Лявата стая беше за момичетата, дясната – за Кирчо, а вуйчо и вуйна се ширеха в антрето. След години, когато децата им се изнесоха, те продължиха да живеят там, а стаите стояха празни за децата, докато отчуждиха къщата и вуйчо се принуди да купи апартамент с остатъка от парите на вуйчо Михал. Вуйчо Панчо пренесе всичко от къщата в апартамента, но душата му изчезна заедно с нея. Вуйчо залиня, отказа пиенето, купи си градина, където всеки ден ходеше да окопава, плеви, полива, да наглежда (понякога ни носеше домати, чушки и боб); там го и намериха, легнал по очи и стиснал мотиката, мъртъв от три дни, почернял, полуразложен.

В един от дните след смъртта на вуйчо Панчо, защото не стана ясно кога точно е умрял, с майка вървяхме към Пазара и както се реех и си мечтаех, на отсрещния тротоар видях Краси на Кирчо (след мистерията с влака, а и преди това го гледаха вуйчо и вуйна), възбуден и забързан, показах го на майка, тя го викна и продължи: „Как сте, как е батко...баба ти Стоянка, какво правите?“ Краси я гледаше като треснат. „Умря.“ – „Кой умря? БАТКО!“ – извика майка. – „Баба Стоянка...“ – започна Краси и замълча. – „Ааааа, Стоянка... кога умря?“ – свали гласа надолу майка. – „Вчера, в градината, при тиквичките“ – тресеше се Краси, беше още малък, тогава завършваше шести клас. „Ти сега къде отиваш?“

„За венец и свещи, бабо“ – каза Краси и се понесе към черквата.

„Отивам при батко. После и ти ела.“ – обърна се към мен майка и тръгна към гробищата. Блока на вуйчопанчови беше на стотина метра от гробищата. В четири апартамента, един над друг, живееха те. Когато отидох да прибера майка, пред входа имаше капак от ковчег и некролог „Панчо Димитров Михайлов“. Не изчаках асансьора, затичах се по стълбите и влетях в апартамента. Майка беше седнала в стаята с ковчега и не спираше: „Милият ми брат, милият ми брат... батко, бате.“ Когато се прибирахме, ми каза, че като прочела името, й прималяло и се свлякла на земята, после едвам я вдигнали. Тя беше едра жена, малко под 120 килограма, Бог да я прости. После стана ясно, че Краси на Кирчо, след като няколко пъти идвал у нас, не намерил никой или просто не сме му отваряли, се прибирал вкъщи, без да остави бележка, нито да каже на съседите. Краси на Кирчо и останалите сродници замалко щяха да ни лишат от удоволствието да изпратим вуйчо Панчо в отвъдното и да се порадваме на червената пирамидка с петолъчка, която после гробарите вдълбаха в гроба.

„Па, татко беше комунист“ – каза Царицата на курвите.

ШЕЙСЕТ И ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСЕМ *

Бях петгодишен. Преспите сняг ме събаряха на улицата при пазара.

Мръква се и е заледено, и щипе от студ.

Срещу мен върви полковник, хванал за ръка баща ми – с огромни пагони, зашити върху зелено палтенце. Вървя аз в отраженията на витрините. Истински полковник с бомбе, шал и ръкавици, плюс едни много дебели панталони, които почти не се свиват на колената и – козирувам на хората, а пагонните стърчат от двете ми страни като ангелски крила. Вървя, като се катеря по купчините сняг до дърветата и затъвам, увиснал на палтото на баща ми. (Тази вечер той е удивително чист и спретнат. Не е с лекьосания костюм, не е и с бояджийските дрехи под палтото.) Не виждам къде стъпвам, но вървя наперен. Хората, с които се разминавам, се стряскат, забиват поглед в пагоните ми, обръщат се и цъкат. Доста цъкане пада, докато една патрулна двойка милиционери не ни сграбчва и понася към един безистен. Чувам само думата: „Дете“ – с другия глас на баща ми, сервилния, повторена милиони пъти. Единият ме стиска за шията и къса пагоните (остават да стърчат само конците – черни и дебели), после ги слага в джоба си, пак заплашително гъргорене, яростни и зеленикави погледи към мен и фразата: „Фашист, разстрел е малко за тебе!“ – а „Фашист“, това за мен е като „Да ти еба майката“, защо ме псува, този тъпоглав хуй и защо иска да ме убие; чувам само думата: „Дете“ и – скърцането на обувките, когато се отдалечават. Вадя автомата и започвам да стрелям, цял откос изстрелвам в онзи, който ме беше сграбчил за яката и ми скъса пагоните, той отхвръква и се пльосва мъртъв върху една жигула, кръвта му изтича много бързо и силна струя. Докато му бъркам в джоба да си взема пагоните, целия съм в кръв като Марко касапина, който държи дюкян отсреща на улицата; другият побягва, аз тичам след него, настигам го и с приклада го тресвам по главата, фуражката му хвръква, той залита и се лепва за стената, изваждам ножа и три пъти му го забивам в гърдите, милиционерът се разтриса, пада, поритва малко и умира. Това се случва през 1967, по времето на Дивия Комунизъм. Никой нищо не разбира – нито ред за убийствата. Само в сводките на МВР е отбелязано, че двама милиционери са намерени мъртви на улицата до Пазара, геройски загинали в изпълнение на своя граждански дълг. Убиецът е неизвестен. На местопрестъплението е забелязано опасно дете с автомат.

 

Леля ми Вера, винаги си бършеше устата преди да ме целуне, за разлика от баща ми, който ме плюнчеше. Аз се дърпах, а той продължаваше, докато се стигне до пет сочни целувки и ме пускаше, понякога ме водеше до банята да си измия бузите като се смееше. Обичаше да контролира положението, неговите целувки възприемах като шамари, за разлика от лелините, на майка също бяха внимателни и нежни.

Лицето на леля беше цялото на бръчки, старите шамани от научно-популярните филми имат подобни лица. Леля имаше само един зъб и винаги беше със забрадка, освен когато беше болна или разгневена. През зимите леля всяка вечер беше у нас (много задружно живеехме) – лягаше на кравай до бумтящата печка и се унасяше, главата й постоянно клюмаше, докато й писнеше и си сложеше ръката под нея да поспи. Баща ми, докато леля клатеше глава пред печката, клатеше своята на леглото пред телевизора, по някое време се събуждаше, поглеждаше леля с едно око и почваше да вика: „Веро... Верке (кака беше само когато й искаше пари)... Веро, ставай, отивай да си лягаш... Вероооо...“ – „Аааааа, АА... аааааааааааааА“ – събуждаше се леля и се протягаше. – „Айде, ставай, оди си дома, тука да не е хан.“ – „Млъкни бе, протур неден“ – окопитваше се леля и продължаваше: „Да пукнеш дано, да се невидиш.“ Баща ми рипваше от леглото, но рипането му винаги беше до седнало положение: „Веднага да се махаш и да не си стъпила тука повече, кракът ти да не е стъпил в моята къща, да ти еба майката.“ – „Умриииииии, умри, умри, та пукни... пукни хрантутнико, ако не е Мара да те хрантути, ще умреш за трохичка лебец и ще смърдиш повече, отколкото смърдиш сега, мръснико неден.“ Баща ми щом чуеше думи, които се отнасяха за смърт и то за неговата, скачаше на крака. – „Пукни, пияницо“ – продължаваше леля – „Умри, да се невидиш дано“ – чак тогава я избутваше от вратата.

Баща ми мразеше всичко, свързано със смъртта; когато минеше край некролог, винаги си плюеше в пазвата; когато му заговаряха за умрели – пак си плюеше; когато го питаха: „А бе, тоя от какво умря“ – плюенето му минаваше в истеричен пристъп с пръскане на слюнка навсякъде, после набързо напсуваше питащия и отговаряше: „От мрешка.“ Леля, когато му беше много разгневена, почваше да го кълне с думи, които миришеха на гроб. Баща ми мразеше гробищата, ненавиждаше ги, кракът му никога не стъпи там, накрая просто го занесоха. След подобна патаклама, леля и баща ми спираха да си говорят. На мен също се забраняваше да ходя у леля, но аз ходех, защото там ми беше и закуската, и обедът, а също и парите за кино. Не си говореха максимум седмица, никога две. Бяха привързани един към друг, но не издържаха и ден без да се скарат, а и леля светкавично хващаше точилката, като оня немец, който като чуел култура, се хващал за кобура, а баща ми винаги сменяше кобура с кура, щом станеше дума за моите литературни занимания след време. Леля плашеше, но не удряше, а ако удряше – удряше ни леко, нас тримата, баща ми, Евгени и мен.

Леля ми Вера девет месеца е била женена за някой си Слави, след като преди това ходели девет години. Случаят Слави беше тема табу, никой не я коментираше, най-вече леля. Но от изпуснати фрази и обобщения мога да кажа само, че леля не се разбирала с майката на Слави, а манджата пресолили двамата й братя, баща ми и чичо Йордан. Те често ходили и посред бял ден, и посред нощ, когато им се допивало, за да видят как живее сестра им и да сплашат домочадието. Наздраве! Нещо трябва да е станало там, защото и баща ми никога не обели дума за случая Слави. Имало е някаква драма. Голяма драма. Знам само, че леля пометнала.

До 1977-а срещу леля имаше следствено дело за „скубане на партизанка“, периодично получаваше призовки и я викаха в Окръжния комитет на Партията за разпит. Тогава леля беше на 75 години и трябваше да обяснява неща, случили се преди 35.

Някъде през есента на 1943 година три коли влезли в селото, където леля била учителка. Спрели на мегдана, до църквата. Чичо слязал от едната, отворил другата и издърпал някаква разчорлена, полугола жена, хванал я за ръката и я повел към училището. „Како Верке, ела да видиш какво говедо ти водя“ – викнал още от коридора чичо и засилил партизанката по стълбите. – „Жива шумкарка е това, жива партизанка ти доведох, како.“

(Предната година, през лятото, както всички си седели в лятната кухня, надигали павурчетата и се мезели, леля разгърнала „Зора“ и прочела заглавието „Шумкарки-кръвопийки избиват мъжете в Балкана“, ядосала се и казала на братята си: „Ей, хрантутници недни, да ми доведете поне една шумкаро-курва да й надробя ченето. Вместо да си гледат мъжете и децата, тия курветини ходят да се ебат по долчинки и ливади.“)

Леля се показала от една врата и посочила на чичо Данчо учителската стая. След малко влетяла като фурия, без да затвори добре вратата. (Ето този дребен пропуск й разтреперваше краката цели 33 години, когато я викаха за щяло и нещяло по разни партийни комитети.) „А ма, въшкарко, а ма, уроспетино недна“ – хванала я за косата леля. (На мен ми разправяше, че само й повдигнала косите, да види дали има въшки.) – „Нямаш ли си родители, нямаш ли си дом, смръдло.“ Леля ми казваше, че онази жена, партизанката, ужасно миришела, направо смърдяла на некъпано, урина и ако’. „Как човек може да си сложи хуя в такъв кенеф“, обобщаваше леля, когато ставаше дума за партизанки и даваха по телевизията как Цола Драгойчева дреме в Президиума.

 

Предната вечер, преди да убия милиционерите, майка ми седеше до бумтящата печка и пришиваше пагоните на полковник от милицията върху детското ми палто.

Баща ми беше боядисвал апартамента на Началника на милицията. Някой си полковник Груйо или Мако, или Пеко, или Тако, с име от този порядък – селска чест с привкус на интернационал. И той му бе дал старите си пагони, да ги донесе като подарък на малкия, сиреч на мен:

„Аска, после детето, какво ще прави... малко е, не може да се брани само."

"Ший! Да ти еба мамата!" – каза благо баща ми и разгърна „Спорт“-а на „Работническо дело“.

"Аз съм генерал, раз-два-три" – марширувах, а майка ми шиеше. После ме накара да облека палтото. Не й харесаха. Разпори пагоните. Ужас! После с креда отбеляза два хикса и пак ги заши. Облякох палтото, стояха идеално.

Спомням си новогодишната украса на площада – 1967 година. КПСС-БКП – ВЕЧНА ДРУЖБА. Хлъзгането по осветените само от витрините на магазините улици. И двамата псуващи офицери, които ми скъсаха пагоните. Мамка им мръсна. Нека сега, предновогодишно, да плачат децата им.

Първият учебен ден, когато другарката Христова ме попита какъв искам да стана, аз казах „Генерал“.

 

ГОЛЕМИЯТ ДРУЖЕЛЮБЕН СВЯТ

Леля Вера, откак я помня, все беше пенсионерка.

Когато дойдеше денят за пенсията, аз бях до вратата, около вратата, пред вратата на улицата, или на прозореца – близо до парите.

Когато пощальонката донасяше парите, леля викаше през двора: „Боби, ела да си вземеш пенсията.“ И аз си чупех краката, докато грабна петолевката, защото братовчед ми Евгени, щом чуеше нещо свързано с пари и ядене, се показваше на прозореца (винаги беше гол до кръста) и казваше възмутено: „Лельо!“ и „Боби, стой!“ Обаче нито Боби чува, нито леля му.

Страдаше много милият, затова направи срещу мен и няколко несполучливи опита за убийство. Първо ме блъсна под камион, за да не ме блъснел камиона, после с майка му Гиша ме хвърлиха в римските разкопки, да не съм паднел; няколко пъти ме дави на плажа, докато ме учеше да плувам, после и в реката, докато ме учеше да ловя риба с ръце, после и в язовира, след като обърна лодката и се втурна да ме спасява, като ми задържаше главата под водата с часове. Веднъж ме блъсна от моста с „Наведи се, Боби, да чуеш как пеят щурците, още... още... сега ще чуеш как се разправят за бащиното имане, ето сега...“ – и ме блъсна. А веднъж, докато ме учеше да карам колело, ме засили под влака.

Когато със сълзи на очи казвах какво е направил, той започваше:

„Глу-по-сти, глу-по-сти (смее се) виж какви ги измисля... чичо, лельо, той нема нищо от нашия род, целия е на майка си на рода, ЦЕЛИЯ! Михайлови, Андрееви – не знам какви си... как можа да я вземеш тая, чичо, да роди такова изчадие“.

„Господ да те убие, непрокопсанико. Нема да мъчиш детето! Протур такъв!“ – защитаваше ме леля.

„Евгени, ела мама. Мани ги тия“ – когато ставаше напечено, майка му излизаше на прозореца.

„Стотинка нема да видиш, всичко аз ще взимам, нивристенико (тази дума бях чул от леля ми) и на баща ми парите ще взимам, и на леля, нивристенико!“ – казвах аз и обикалях около леля и баща ми, а Евгени се мъчеше да ме хване.

„Генчо, Генчо, не, не, мама.“ – пищеше Гиша, защото Евгени не издържаше и при тази реална заплаха се засилваше да ме гони. По време на гонитбата, ако срещнеше някое младо момиче, се спираше, поздравяваше го и пак се засилваше след мен, като с мазен глас викаше:

„Къде, Боби, къде бягаш, стой, да не те блъсне някоя кола...“ – после, като види хора срещу мен – „Дръжте го, хванете го, взе ми парите“ – след това пак: „Добър ден, как сте, много поздрави на чичо Митко... и на майка ви също, много интелигентна жена... върни се, Боби, ще те блъсне някой камион...“ Обикновено му се изплъзвах, въпреки че бях малко дете, а той 28-годишен баща на две деца. А редовното беше, когато в джоба носех материален стимул, я петачка, я десетачка, а той, щом усетеше миризмата на пари, винаги ме хващаше и ми ги взимаше, въпреки пороя от юмруци и ритници от моя страна. Щом парите изминеха пътя от моя до неговия джоб, Евгени се усмихваше и ми казваше:

„Сега ще видиш, Боби, как ще ти олекне, парите са бреме, не са хубаво нещо парите, дишай този прекрасен боров въздух, ни-къ-де го няма по света, спортувай, Боби – всяка сутрин 10 километра, гири, пружини, лицеви опори.“

ХОРОТО НА СВЕТИ ВИТ[1]

Бях седнал на стъпалата пред спортния салон на училището и си разглеждах богатството, парите за закуска, римските и тракийски монети (не особенно ценни, но много ценни за мен тогава), няколко бонбона „Карамел Му“, май имаше и фунийка със семки, току-що купени от циганката пред училището.

Всичкото това беше пред краката ми и аз си го редях и разглеждах. Дойде Васко, един хамстер от нашия клас, който имаше репутацията на мъжко момче. Вперил очи в краката ми, той разтвори длан и каза:

„Виж какво имам.“

Патрон. Очите ми останаха.

„Дай го“ – той ми го даде и сърцето ми литна.

Замених го за една римска монета и един „Карамел Му“. Васко лапна бомбона, подържа монетата и я метна на покрива на училището. От това ми премаля, но – негова си беше.

 

Ние сме преселници от Македония, родът на баща ми идва от Прилеп. Дядо ми Коне с 300 овце, жената и челядта веднага след Освобождението дошъл в Кюстендил.

Тъмна е историята на това бягство, което се преплита с историята за турската кучка Лейла.

Дядо Коне утрепал някакъв ага, защото като препускал с конете, опръскал с кал семейството, точно когато се прибирало от църква, а такава обида се чисти с кръв и прадядо го утрепал. По думите на македонския ми братовчед Свободан всъщност се случило друго:

Беят си донесъл от Стамбул куче, игриво и обичливо, с козина като коприна – по-мека и от захарен памук, толкова красиво било това куче, че прапрапрадядо ми го изчукал още щом го видял, но бил толкова надарен, че го пръснал и то с квичене изпълзяло до Конака и умряло в краката на бея. Беят поразпитал, поразпитал и разбрал, че цялато мъжко население от 11 до 29 години се е радвало на това красиво създание, само курестия ми прапрапрадядо успял да го довърши. „Проклета рая“ – казал си беят и наредил да заколят и изпекат любимата козичка на прапрачичо ми Милан, която била любима и на прапрапрадядо ми, и им я изпратил заедно с една дамаджана червено вино. Прапрапрапрабаба ревнала: „Няма ли жени за вас бе, мискини недни! Няма ли сръбкини, няма ли румънки, изчезнаха ли маджарките, та посегнахте на животинките! Почернихте рода, лайнари недни!“ – и взела да си скубе косите. Дядо Коне не издържал и преливащ от възмущение тръгнал към Конака. Грабнал един голям камък по пътя и като приближил го хвърлил към вратата, но ръката му се отметнала и камъкът полетял към прозореца, откъдето беят се наслаждавал на юнашките изпълнения на прадядо ми – камъкът го треснал между очите и беят умрял. После дядо Коне явно се уплашил, защото побегнал неистово, с три каруци багаж, овцете плюс кесия пари. (Леля ми пазеше тази кесия, да е събирала, да е събирала – около двайсетина монети.) Като оставил в Прилеп къща, ниви и гора.

Случайното убийство от страст ни довело в България.

Баща ми, винаги като ми разказваше тази история (но в първия вариант – с калта) ме заричаше да не си търся наследството от роднините, защото „ще те посрещнат, ще те нахранят и ще те отровят“. Ето, такива мили роднини са ни останали в Прилеп. Но тази роднинска характеристика не е попречила македонците да почитат прапрабаба ми Фота като национална героиня на Македония и да разнасят нейните портрети по Илинденските чествания. Фота Роканова – има и такава улица в Скопие. А в една от пиесите за нея се твърди, че е незаконна дъщеря на крал Милан. Ха! Нейният подвиг се състои в това, че съхранила и спасила след предателство оръжието, с което е избухнало Илинденското въстание.

Ето как е станало това по думите на леля ми Вера.

Прадядо ми Ниче обичал много кръчмите и шумните компании, там се заразил с революционните идеи, а и момите го харесвали, защото бил напет и буен. И прадядо Ниче станал завършен революционер, защото това му вдигнало доста реномето сред мъжете в Прилеп и му създало ореол на тайственост сред женското население. И накрая, другите съзаклятници, възползвайки се от суетата на прадядо, му натресли да съхранява и оръжието за въстанието (в 5-6 книги е отбелязан този негов подвиг), без никой в къщата да подозира какви ги е надробил този мискинин. Докато броени дни преди Илинден го предали.

Идват турците, тропат по вратата. Ниче блед, трепери:

„Мамо, изгориха ни къщата!“ – и прадядо Ниче й резюмирал историята.

Тя извила на умряло. Турците спрели да блъскат вратата.

„Къде са пушките“ – попитала прапрабаба.

„В плевнята.“

И се затичала натам с черга и дамаджана с вода.

„Донеси маса, свещи и още черги и ги пусни да влязат“ – зашепнала тя. Раздърпала си дрехите, намокрила си забрадката, постлала чергите върху оръжието и легнала върху него да умира. – „Ке умрам, ке умрам“ – не спирала да пъшка и да пищи прапрабаба, докато турците обърнали къщата. Стигнали до плевнята, там баба полужива се мятала върху оръжието, прежълтяла, много уплашена. Турците побутнали тук, побутнали там, докато ефендито рекло:

„Няма нищо, жената умира, да ги оставим“ – и си тръгнали.

Такъв бил пътят, който моята прапрабаба извървя към безсмъртието.

 



* Последните думи на Нийл Касиди, първообразът на Дийн Мориарти в хипиромана „По пътя” на Джак Керуак, починал от студ по време на дъждовна нощ в Мексико след луд купон с алкохол и наркотици на 4 февруари 1968 година.

[1] Болест, известна от 22 юли 1376 г. като хорея и харатеризираща се с резки нервни пристъпи

Pin It
Борис Роканов
Борис Роканов е български поет, писател и художник. Автор е на множество стихосбирки, както и на романа „Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем“ (2010).
Други статии от този автор

Посетители

19

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 2 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 17 часа
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 18 часа
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 3 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 4 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 3 седмици