Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

По идея на Найден Христов

– Прокоба ли е това, Учителю – ще кажеш – силна дума е това, но как да си го обясня другояче?! Тъкмо когато най-сетне Пешко от Враца ми изпрати по интернет чудесната си снимка с паметника на Дядо Йоцо, сканирах го, полюбувах се на тези девойчета, дето така вихрено са скочили, че чак от високия си белокаменен паметник самият дядо Йоцо може да види омайните им бедра, токът взе, че угасна. Така и не можах да разбера откъде точно това момче е направило хубавата си снимка, която харесах още на изложбата му, сигурно е монтаж. Екранът на компютъра постепенно избледнява, помътнява, но аз все така се взирам в далечината, където остават очертани само недодяланите контури на нашия балканджия.

Как ли не се опитвах през лятото да преразкажа на украинската журналистка от вестник „Конотопский край“ Олена Савела тази история, описана от патриарха на българската литература Иван Вазов. Като как един слепец, дядо Йоцо, си стоял върху чукарите и се опитвал, ако не с безжизнените си очи да види, то със сърце и душа да разбере по далечните шумове как се ражда Свободата на поробена България?! Взривове гърмели, събаряли скалите, тунели пробивали и мостове през реката се прехвърляли, за да проправят път за Чудото на чудесиите – железницата. А всеки божи ден слепият старец потропвал с тояжката си до тази чука, свалял овчия калпак и поздравлявал разцвета на доскоро поробеното си отечество. Тъй си отишъл от този свят дядо Йоцо, с широко отворени за красотата невиждащи очи, поздравявайки с последния си дъх от този връх свободна България!

А Олена ме гледаше изумена със светлозелените си очи на конотопска ведма и приседна на пейката под малката дървена беседка в подножието на паметника. Затова махнах с ръка и с дъщеричката й Инна започнахме да редим букет от планински цветенца и билки. След минути се запътихме обратно по стръмния скат към беседката, а от там долавях някаква игрива украинска мелодия. Стоеше Олена върху скалата, както и бях описал катадневните бдения на дядо Йоцо, погледът й беше зареян по върхари и долове, а гласът й редеше някакви малко трудно разбираеми украински напеви:

„Ти зустріла мене обіймами теплими,
И очима людей добрими, щирими.
И у серці моїм злилися в одне ім’я
Україна моя і країна Болгарія.

Прихванах малката Инна за ръка и примижах заговорнически с очи да мълчи и тя като мен. Когато майка й довърши песента, аз й поднесох малката китка мащерка, тинтява и здравец, а тя ми подаде едно листче от тефтерче, където бе нахвърляла римите на своята нова песен:


Small Ad GF 1

ПОМНИ МЕ, БЪЛГАРИЯ!

Ти ме срещна обляна в слънце и нежност,
по зелени поля и планински върхари.
На скалите ти оставих своето име,
за да се върна отново при тебе, България!

Ти ме срещна с дружески топли обятия,
с радост в очите на млади и стари,
и в сърцето ми се сляха в едно име
моята родна Украйна и България.

Ти ме срещна на юни с благодатния дъжд,
дари ме с морски вълни и розариум.
По скали и села оставих своето име и дъх,
но дали ти за мен ще си спомняш, България?! …

– Виждаш, Учителю, опитах се да преведа поне смисъла на нейните стихове, но Божият огън и промисъл не са дарени всекиму! Но поне дума си дадох, че книга ще напиша: за начало – танцьорите край дядо Йоцо и с нейната песен за България да завършва! А ето още на първата крачка и все нещо ще ме препъне, ще ме блъсне в слепоочието, та стоя в тъмното пред помръкналия монитор на компютъра. Като един същински дядо Йоцо стоя, по-скоро съм застинал като негова вкаменена карикатура. В сумрака дочувам само громола на преминаващия под високите ми прозорци влак. Тъй някога и дядо Йоцо по ритмите на духовата музика долитаща от пътническите и товарни вагони е долавял, че това е българската войска поела на война за обединение на родината. А сетне по стоновете на осакатените войници е усещал покрусата почернила многострадалната ни татковина!

През притворените клепачи на очите си долавям някакво просветване и ставам от стола. Не, не е от крушките. Приближавам до прозореца – ами да, откъде може да дойдат тези светкавици, освен от нашия злополучен трафопост?! Колко пъти през тези двайсетина години съм стоял пред този прозорец и съм благославял нашите съграждани под ж. п. линията и най-вече управниците?! Те, там долу, в центъра край гарата, имат ток, а ние дето сме над линията и ни захранва този неизправен трафопост в двора на гимназията – нямаме! Стоял съм аз часове край прозореца, като един нов дядо Йоцо и питам нашите управници – де бре, хора, защо продадохте на чужди монополи електроснабдяването, телефоните, за един долар харизахте Кремиковци, дето някога като най-малкия строител съм градил, защо разпродадохте България?! Същата тази наша татковина, пред която някога е благоговеел слепецът дядо Йоцо! Но не за поздрав ръка като него аз вдигам, а пиша ли пиша писма и статии, и книги пиша, и пращам до инстанциите. Иде ми вече не писма, а камъни по тях да хвърлям… А сега стоя в тъмното като една карикатура, нещо дими и пука в трафопоста, жици се преплитат, святкат и трещят като изстрели на куршуми. Блъска ме пак нещо в слепоочието, спомени и трепети се нижат. Така стоях изправен и във ватманската кабина зад бронираното стъкло. Два пъти изтървах трамвая да се хлъзне по замърсения от окапалите есенни листа релсов път, докато настигне и се забие в спрелия пред мен друг трамвай. И само ангелската сянка на изгорялата в пламъци Машенка се спускаше сякаш от небесата, за да ме предпази от хищната смъртоносна прегръдка на разбитите стъкла и железор! …

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Остър еднократен звън на телефон прогонва спомена за видението пред очите ми и търся в тъмното светлината на джиесема. Това е другата моя героиня – Лена Лъвицата. От коя ли кръчма ми звъни сега? Пак е изпила всичко до стотинка и сега даже и телефонният разговор ще е за моя сметка. Съдбата се опита щедро да сложи ръка на рамото й – прати й печалба от тотото, но и това се превърна в мечешка услуга! Колкото повече пари има един пияница, значи толкова повече алкохол ще поеме. Така Лена стана моят обобщен образ за социалната деградация и морална нищета на „Прехода“! Както Авторът се опитва с последните стотинки от мизерната си пенсия да си откупи безсмъртие, печатайки и пращайки книга след книга в библиотеките, така героинята му, като контрапункт се отдава по кръчмите на едно перманентно алкохолно самоубийство!

А на тебе сега ти е лесно, дядо Йоцо. Най-сетне потомците и на тебе ти намериха цаката. Взеха, че те издялаха от каменен блок, с каменни ръце махаш в пущинака и каменно сърце ти забучиха! Същинска карикатура на някогашния истински слепец, който е имал хипертрофия на сърцето. Та нали, ако не бяха те вкаменили, с изострените си сетива щеше само по аромата да познаеш влаковете пълни с домати и ягоди, с грозде и кайсии, с чушки и пъпеши, които профучаваха през дефилето към Изтока и Запада на цяла Европа! Сетне щеше в почуда да забележиш как броят на влаковете намаляваше и все по-рядко изсвистяваше свирката за поздрав. То скоро комай и това чудо на прогреса, тази емблема на Свободна България – железницата – щеше съвсем да пропадне и да се затрие. И какво ли щеше да сториш, ако сърцето ти не беше от кремък, когато под каменния ти взор не един или двама, а цели два милиона българи от села и градища през долини и върхари, с влакове или автобуси бяха прокудени от Октопода на мафията, обсебил с многобройните си хищни пипала кормилото на властта?!

По една от тези трънливи пътеки на юг първа потегли съпругата ми Иванка. Тъй и не можа да се дипломира, заради студентската стачка и окупацията на Софийския университет от младите педалчета на Кошлучето. След година-две скачане по митингите на „демокрацията“, там се спря и дъщеря ми Ванина. Тя пък ми роди внучка- Стефани. От баща бразилец. Представяш ли си, Учителю, къде се намира Бразилия – двадесет хиляди километра. Сега разбираш защо се реших да повторя номера на бай Тошо – да осиновя внучката си. За да може без проблеми да си идва в родината. Но вече шеста година не може. Защото документите на майка й от акта за раждане, до дипломи за средно и висше образование и пр., са сгрешени. Просто в община Мездра разменили егенетата на мен и съпругата ми?! Помниш ли, Учителю, с какъв патос декламирахме в час по литература стиховете на Владимир Маяковски за „Съветския паспорт“: Читайте, завидуйте, я гражданин Советского союза“! А знаеш ли колко струва гордостта да се похвалиш в чужбина, че си българин? Само легализацията на акта за раждане струва осемдесет лв. Всяка година се изисква декларация за семейно положение – нови осемдесет лв. Легализация на дипломи за висше образование – 150 лв., но вече и в Гърция, и в Турция българските дипломи не се признават! И как да им се възхищаваш и благоговееш, дядо Йоцо, пред ширитите и акселбантите на нашите държавници-мафиоти, които вместо поне да се извинят на двата милиона българи прогонени от родината им, ги ограбват като пладнешки разбойници?! Като ни подбра и кризата тази пролет, за Гърция отпраши и голямата ми дъщеря, Илияна. Затова знаеш ли как ми се къса сърцето, когато чуя в слушалката гласчето на малката Стефани на завален българо-гръцки:

– Дядо, иска дойдеш! Дядо, иска при тебе, Бугария!…

– И ако ти беше на мое място, дядо Йоцо, с каменни сълзи би заринал не само урвите под постамента на своя паметник, а цялото дефиле на Искъра!…

И сега стоя пред широката рамка на прозореца, като един истински верблюд стоя, като тенец се спотайвам в сумрака . А отвън в стъклото право пред лицето ми се блъскат огнените светкавици на гърмящите жици от трафопоста. Тъй веднъж остъклената врата на ватманската ми кабина се отвори и съвсем неочаквано един юмрук като светкавица ме тресна в лицето и ми разкървави устата. Обиден и унижен, аз понечих да напусна управлението на трамвая, но точно срещу мен се оказа познатото като икона на апостол изпосталяло лице на бай Йордан Радичков. Кърпичка ми подаде да изтрия бликналата кръв и тихо захортува:

– Не се кахъри, земльо Здравко, и аз имах един такъв тежък ден. Срещна ме на улицата Елин Пелин и сега ще ти повторя думите му, които той изрече мен да утеши: „Животът е като шарен боб – има и черно, има и бяло!“…

– Но виждаш ли, Учителю, там високо от небесата, как разликата между черното и бялото в нашия живот толкова много избледнява, посивява, като живеца в очите на слепеца дядо Йоцо помътнява?! Стоя си аз в сумрака зад стъклата и гледам по улицата надолу. Все още къщята на съседите тъмнеят, само тези под линията блещукат. И ето че просветват гирляндите от барбекюто до беседката на новите ни съседи, дето ги поевропейчиха от циганета на роми! Нали е бизнесмен, сигурно си е купил и агрегат за електрически ток?! Забелязваш ли, Учителю, как къща след къща, мургавите ни съграждани завладяват махалата? Идват от нейде си някъде, дават сто или двеста хиляди лева за най-обикновена къща! И още преди да са се нанесли, иде цяла бригада мургавелци и захващат ремонт и преустройства за още толкова пари. И няма кой да попита:“ А бре, аврамкоолу, откъде ги имаш тези пари?! Как така палати вдигаш, като получаваш социални помощи от държавата?!“ А един, двама от мургавите ни комшии се сетих, че ги съгледах преди време, когато разпертушиниха модерната напоителна система на Института по царевицата в Кнежа на моя приятел академик Никола Томов. За другия съсед от прозореца виждам как спира един микробус, а зад тъмните стъкла блещукат дузина блондинки, мющерийки за „Червените фенери“на Европата. И след това дали и над Мездра ще доживеем да закръжи един вертолет и някой да снима луксозните имоти?! Сигурно прав ще излезе кметът Паро, дето не отрича, че още преди години на поредното циганско Мешере край Сливен били решили Мездра ромска столица да стане?!

И тъй, Учителю, седя си ката ден пред компютъра и си ближа раните, но и с тебе сме си говорили как физическата болка е нищо пред моралното и интелектуално унижение. Ето, че успях да напечатам началото на тази лелеяна книжка с първите разкази на украинчето Олена Савела за нашето побратимство. Разнасям я аз окрилен из града, на приятели и познати я показвам, и търся нови ръце да сложат своята тухла в това дело – „Мездра-Конотоп – меридиан на дружбата“.

– Докога ще ви ограмотявам вас, бе, мездренски драскачи? – съвсем неочаквано ми се изрепчи един местен културтрегер, когото за приятел съм считал и първите му стиховце съм печатал. – Защо още в заглавието грешиш и вместо меридиан, паралел на дружбата не си поставил?!

Гледам го аз този момчурляк, Учителю, и капата му кроя:

– Де бре, момко, дето се силиш мен да ограмотяваш, като те знам, че ПЖИ си завършил, защо не дойде с мен в София трамвая да караш, та малко култура да видиш? Или да беше продължил да си караш влака, та чак в Москва да спреш и поне да пристъпиш прага на „Болшой театър“! Сетне до Ленинград да продължиш и в „Мариинския театър“ Чеховите „Три сестри“ да гледаш като мен?! Пък и малко на запад да беше подкарал влака, поне до Берлин и Дрезден да стигнеш и видение на Сикстинската мадона да си имал?!

– Стига атеисти за Сикстинска мадона да ми говорят! – прекъсва думите ми и ми набутва в ръцете едно тлъсто списание „Съвременник“ – Прочети да се ограмотиш!

– Хайде тогава да оставим настрана театъра и картините и да се върнем на географията. България е в един паралел със Сърбия, с Черно море и с Грузия, но не и с Украйна. Мездра и Конотоп са в една часова зона, на един меридиан лежат, и затова съм поставил в заглавието – меридиан на дружбата! Тъй, че сам прецени кой кого ще трябва да ограмотява?! …

– Тук вече, Учителю, на нашето културтрегерче не му издържаха „паралелите“ и започна да ме избутва с ръце от просторния си кабинет в Дома на културата.

– „Пази боже, сляпо да прогледа!“ – ще прошепнеш, ти, Учителю, от висинето, а мен ми се ще с всичка сила да извикам: – Ей, хора, ама какво ви става, какво сте настръхнали като бодливци и вместо сърца, камък сте сложили в пазвата си?!

– Но това се оказа дреболия, Учителю, защото нали знаеш, все по острието на бръснача се навирам открай време, материал за „Книгата на живота“ си да набирам! Още на двайсетия ден след като неочаквано и за самия него президент стана и сам „социален“ се нарече, му стиснах ръката на Първанката. Един мой някогашен колега от Университета му стана съветник по социалните дела, та можах лично да попитам:

– Като какво трябва да стори един обикновен човек, за да получи една достойна пенсия? Ето аз имам трудов стаж 47 години, от които 15 г. първа категория и дослужих за първа пенсия от 131 лев и 36 стотинки! Някога като другите деца и аз мечтаех летец и космонавт да ставам, но достигнах до ватман. И сега какъв е моят „цивилизационен“ избор, г-н президент, като не можах дори трамвая си да приватизирам, та на стари години трудно може за бизнесмен-крадец да се специализирам и ми остава само да се ровя в кофите за смет!

– Дума пред всички пенсионери съм дал и ще направим всичко възможно – тази точкова система да бъде отменена!… – отсече президентът и веднага нареди при мен да дойде юридическата му съветничка да оправела поне моята лична пенсия.

– Цели два мандата нашият „социален“ президент комай нищо не стори, и когато онзи ден, на Деня на Народните Будители, сам дойде в Мездра при пенсионерите на нашата улица, се опитах да му припомня за обещанието, което лично на мене е дал. Ама то толкова много охрана го варди, че не можеш да припариш край него! Да се чуди човек как при над двеста хиляди охранители и шейсет хиляди полицаи сколасаха за двайсет години да разграбят и разпердушинят България?! След десет дни, като един нов Паисий, президентът се изсили нова алтернатива АБВ да ни даде и аз право там, барабар Петко с мъжете! Само, че този Народен дворец на културата в София, за който, Учителю, нявга по един трудов ден отработвахме и марки купувахме, от всички входове така заварден, че пиле не може да прехвръкне! Пропускат само отбрани хора със специални покани! Че това ли ще му е „алтернативата“ на нашето момче – отново да ни пробират и на свои и чужди да се делим? И все се сещам за „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски, дето ти, Учителю, в захлас ни четеше и препрочиташе! А на другия ден трябвало в НДК изложението „Произведено в България“ да откриват. Стотици млади хора влачат сакове и пакети своята българска стока да показват, а охраната ги запира на входовете, разтакава ги по етажите и дочувам само как благославят и президента и неговото ново „Възраждане“!…Стоя си аз на входа, като един същински вкаменен дядо Йоцо си стоя и цъкам с език и нито акселбантите и ширитите на нашенския си български президент, нито новото му „АБВ“, ми се ще да погледна!

– Помниш, Учителю, как някога на сбирките на нашия литературен кръжок с Васо Тинков и Любо Минковски можеше за смисъла на едно изречение или дума да се „джанкаме“ по цели часове! И какъв празник за всички беше, ако някому в някой вестник едно стихотворение или разказ са напечатали! А сега на сбирките само хвалби щеше да чуеш и наздравици за ново напечатани книги как се вдигат. Накъдето и да се обърнеш, кой от къде дошъл, още граматиката не научил, но книга издал. Че и награди с надслов „Дядо Йоцо гледа“ си раздаваме?! Какво беше удивлението на Олена Савела, когато пристъпи прага на моя дом и редакцията на в. „Сирак“ и съзря грамадите от книги:

– Пишем ние и печатаме своите книги, но дали някой ги разгръща и прочита?!…

Срещам онзи ден на пазара в четвъртък Цветко Стеев и като – приятел право куме, та в очи:

– Де, бре Цветко, добре си решил малко новото време да изпедепцаш, за мутрите, за мафията и за дядовото си диво круше да разкажеш. Само че, като си се захванал теории за най-прочутите цигулки да развиваш, защо не прелисти моите ватмански „Стоп кадри“? Имах години наред един почетен пътник от „Подуяне“ до Младежки театър – с първия най-ранен трамвай сутрин го докарвах, а когато съм втора късна смяна, с последния курс се прибираше вкъщи. На улица „Бачо Киро“, той държеше старото си дядово ателие „Франц Христодоров“ и най-прочутите цигулки, пиана, китари и контрабаси акордираше. Та от там щеше да разбереш, че от диво круше може чудесна пищялка и цафара да стане, но лафета на всички цигулки се прави от чам.

– Най-често са използвали за марковите цигулки черна мура, устояла на ледените вихрушки високо горе, в Алпите! – отсичаше авторитетно бай Франц и така вглъбено примижаваше с уморените си очи, че аз не смеех да го попитам той стъпвал ли е на Алпите или само мечтае за това?

– И макар че тайната на прочутите Страдивариуси и до ден днешен не е разгадана, – продължаваше старият майстор, – тя не е в дървото, от което са измайсторени, а в лаковото покритие!…

– Та този твой новобогаташ, Цветко, който със своята мутресо-манекенка такова талантливо вундеркиндче е създал, по-скоро би дал луди пари за оригинален Страдивариус, нежели мутри по Врачанския балкан да праща и на твоето дядово круше око да са хвърлили! Защото не сам по себе си звукът, който издават цигулките ги прави толкова забележителни и скъпоценни, а митът, който ги обгръща през вековете! Но нека да е вярна твоята приказка, че от дивачка-круша най- прочутите цигулки се правели! Какво им е пречело на тези мутри, дето стотици хора отвличат и на живо ушите, пръстите, че и главите им са режели, да секнат и едно дръвче?! Де бре, Цветко, откъде ги изсмука от пръстите си тези твои мутри, дето пари ще дават за стъблото на едно дръвче, та ако ще това да е златната ябълка, а не дивачката-круша на дядо ти?! Такива идват не луди пари да дават, а само да грабят, душата и живота ти да вземат! Те го Царо, дето дойде цар на сите българи да става, и той си приватизира най-високия връх на Балканския полуостров, че и мурите и боровете на половин Рила планина изсякоха. Колко ли цигулки не по-лоши от знаменитите Страдивариус и българските Кремона можеше да направи от тях майстор Франц?!

– Те, аз затова вече и на Мездра толкова рядко идвам! – изсумтява недоволно Цветко и запрашва към гарата, без да се сбогува.

– Чуваш ли, Учителю, и наш Цветко вече се изживява като аслъ „самороден селски мъдрец“, както го бяха прехвалили в една рецензия?! А аз си мислех, че ще седнем на по бира на пазаря при Владо Джаферски и наново ще обърнем хастара на неговия разказ. Как са дошли, примерно, тези мутри в късна доба, цяла нощ са насилвали нашия герой да се съгласи доброволно да отсекат дядовото му круше, та от него знаменита цигулка да направят. Накрая призори не са издържали и са си показали рогата, вързали са нашия герой, като един истински съвременен дядо Йоцо са го вързали за съседното дърво! И нито са му сложили превръзка на очите, ей тъй като истински наглеци, са го оставили да гледа как най-безцеремонно и вандалски режат дядовата му круша! Ето, Учителю, от тази позиция авторът може по-добре да започне и развие целия разказ. Досущ като в „Лазарица“ на Йордан Радичков и Цветковият герой рита с боси крака срещу налетелите го кучета. И в безсилието си не ледени, а кървави сълзи може да зарони нашият герой, но кого ли сега го е еня за душата на човека? Вземат гадовете в багажника на „Мерцедеса“ само едно бичме, нали за цигулката на бъдещия кандидат за прослава мутровиртуоз са нужни само две педи ствол от крушето, а другите трупи дотътрят и бишкат в краката му:

– Те ти от дядовото круше ковчег синовете ти да направят!…

– Само че с нашия герой, Учителю, нещо вече е станало, нещо се е прекършило в душата му! Затова предлагам на Цветко разказът му да започне от момента, когато бандюгите го завързват за съседното дърво. Така ще може да премисли целия си живот. Как дядо му се е върнал от фронта, как от джоба на войнишкия му шинел е изпаднала някаква семка и как от нея се е пръкнало това круше. Пред очите на три поколения е расло и е станало семейна реликва. Нещо като борът, символ на патриархалното семейство в дома на стария Герак на Елин Пелин! И сега гадовете поне да му бяха сложили някаква превръзка на очите, за да не гледа как бастисват дядовото му круше! А тези наглеци като истински душмани и убийци, най-напред насочват ревящата бензопилка към врата му и с дивашка усмивка показват как ще му резнат гръцмуля. Сетне се изправят пред ствола на крушето и бензиновата резачка с безумен рев и трясък събаря полувековното круше! А от връх Ржана се спуска някакъв тъмен облак, вихрушка огнена го въздига в небесата и го тръшка по върхари и долища. Не, не небето е потъмняло, а очите на нашия герой са изсивели, подобно на същинския дядо Йоцо са се изцъклили като безжизнени. Има го описано в медицината такова заболяване, Учителю, ще трябва да си отворя тетрадката с лекциите по психопатология да си припомня точния термин на диагнозата, като нозологична единица . Когато очите на човека органически са си здрави, но той не иска да вижда неприятните неща в живота си, едно своеобразно бягство от кошмарната действителност!

– Кажи, Учителю, както нявга литературен разбор ни учеше да правим, тази поанта не е ли по-силна и по-близка до истината за живота-пародия, в който са ни натирили нашите управници?! То гората на половин България изсякоха бандюгите, та за едно круше някой ще се посвени. Преди години циганите в град Лом за половин ден смляха с чукове железобетонните стълбове и колоните на Комбината за захар, като някакви стоманени термити ги изядоха и продадоха желязото на вторични суровини! Нали така ни преподаваше някога уроците по соцреализма – истинският писател трябва да полага „Хипократовата клетва“ на медиците, че ще бъде Апостол на истината – всеки негов ред трябва да е като едно послание към читателите: Аз съм Вашата съвест! Тъй някога и тебе уговарях да преправиш своя Бак Шимди, защото той с героите на Йордан Йовков се родее! А ти също ми се разсърди за критиката и втората си книга даде на други да печатат, дето няма да те редактират и придирят на всяка дума?!

– И така с остри забележки продължаваш да губиш приятели и читатели!…

– Както винаги си прав, та затова кажи ми, Учителю, на Човека, когото ти изписваше по Горкиевски с главна буква на училищната дъска, какво му остава на този свят, и на Горната и на Долната Земя, ако са погубени идеите му, прекършили са мечтите и поривите му и е останал без приятели и без вяра в доброто?!… За приятел залъка от устата си ще дам и без дъх ще остана! Но заради истината без приятели оставам!

Тогава, Учителю, може и да не дочакаш Апокалипсиса, ако не героят се води по мисълта на автора, а в животеца наш стане точно обратното – Авторът в своята безизходица и отчаяние обречен тръгне по стъпките на Героя си!…

И дали чисто физически буквално ще се раздели с този свят или ще надене само маската на параслепотата, каква е тук разликата?! Нали виждаш, Учителю, селата, че даже и градищата така опустяха, че когато мигнем и поемем към отвъдното, няма да има кой нито клепачите ни да затвори, нито поне да каже Вазовото: „Дядо Йоцо гледа“ или съвременното: „Дядо Йоцо вече не иска да гледа“!…

Да бихме знаели какво говорят другите зад гърба ни, на света нямаше да останат и трима приятели. Човешката общност почива на взаимната ни заблуда“. Паскал го е рекъл.

Лъжата е един от фундаментите на общността ни. А заблудата има разни имена, кодове и скрижали: протокол, любезност, благоприличие. Една лъжа излиза в пенсия. Време е друга да я смени.

Стефан Здравков е главен редактор на детския вестник „Сирак“, Враца.

Pin It

Прочетете още...

Стъпките

Златко Енев 21 Мар, 2008 Hits: 14227
Звукът на стъпките, провлечени и бавни, като…

Реконструкция

Цвета Делчева 20 Мар, 2012 Hits: 9693
Тя нарича „съвършенство“ периода от…