1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Итало Калвино,
„Ако пътник в зимна нощ“,
Изд. „Колибри“, 2010.
Превод: Нева Мичева

2010_12_Calvino

Романът започва на железопътна гара, изпухтява локомотив, задъхване на бутала заглушава встъпителните думи, валмо пушек скрива част от първото изречение. През гаровата миризма изведнъж лъхва на гаров бюфет. Някой гледа през изпотените прозорци, отваря остъклената врата на бара, всичко се вижда полуразмазано, дори вътре, като наблюдавано през късогледи очи или очи, подлютени от сажди. Самите страници на книгата са замъглени като стъклата на стар влак, валмото пушек е кацнало над фразите. Дъжделива вечер, мъжът влиза в бара, разкопчава мокрото си палто, обвива го облак изпарения, свирка огласява прострелите се докъдето стига погледът релси, лъснали от влага.

Локомотивно изфъстяване и струя пара изригват откъм машината за кафе, която старият барман задейства, сякаш за да прати сигнал. Поне така изглежда от подредбата на изреченията във втория абзац, където играчите по масите захлупват ветрилата от карти върху гърдите си и се извръщат към новодошлия с тройно завъртане на вратове, рамене и столове, докато клиентите на бара вдигат чашки и духват повърхността на кафето с присвити устни и очи или сръбват от пяната над халбите бира, излишно съсредоточени, за да не я съборят. Котката извива гръб, касиерката хлопва чекмеджето на касата със звучно „дзън“. Тези знаци дружно оповестяват, че става дума за малка провинциална гара, където всеки, който пристига, бива незабавно забелязан.

Гарите, без изключение, си приличат и не е кой знае колко важно, че лампите не смогват да огреят по-далеч от собствения си разкривен ореол – ти тази обстановка я знаеш наизуст, знаеш и мириса на влак, който остава дори след като всички влакове са заминали, особения мирис на гарите след отпътуването на последната композиция. Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата.

Днес слязох на тази гара за първи път през живота си, а вече имам чувството, че съм тук от векове и не спирам да влизам и излизам от бара, да минавам от миризмата на пероните към миризмата на мокър талаш в тоалетните, смесени в един-единствен дъх – дъх на очакване, на телефонна кабина, където единственото, което ти остава, е да си прибереш жетоните, защото търсеният номер не дава признаци на живот.

Аз съм мъжът, който снове между бара и телефонната кабина. Тоест този мъж се нарича „аз“ и друго не знаеш за него, така, както и тази гара се нарича просто „гара“ и извън нея не съществува друго, освен безответния свободен сигнал на телефона, който звъни в една тъмна стая в далечен град. Пак затварям слушалката, изчаквам желязното из-дрънчаване надолу до металното отверстие, отново бутвам остъклената врата и се отправям към струпаните порцеланови чаши да се суша в облак от изпарения.

Еспресо-машините в гаровите кафенета се перчат с известно родство с локомотивите – вчерашните и днешните еспресо-машини с вчерашните и днешните локомотиви. Не спирам, обикалям насам-натам, щурам се, въртя се: попаднал съм в клопка, в една от онези клопки безвремие, които гарите неизменно залагат. Въглищен прашец още витае из въздуха им толкова години, след като линиите бяха поголовно електрифицирани, та роман, в който се говори за влакове и гари, не може да не мирише на пушек. Напреднал си поне две-три страници в четенето и е редно вече да ти се каже недвусмислено дали гарата, на която съм слязъл от един закъснял влак, е от някогашните или от днешните. Но изреченията продължават да се движат в неопределеност, в сива зона, в ничията земя на опита, сведен до най-малко общо кратно. Бъди нащрек: това без съмнение е способ да бъдеш въвлечен неусетно, да бъдеш грабнат от историята, без да се осъзнаеш – капан. Или може би авторът още се колебае, както впрочем и ти, читателю, не си твърде уверен какво ще ти е по-приятно да прочетеш – дали пристигането на стара гара, която да създаде у теб усещане за скок в миналото и връщане към изгубени епохи и места, или вихър от светлини и звукове, който да ти напомни, че си жив днес, по начина, по който днес се смята, че е приятно да си жив. Може пък само моите очи, късогледи или раздразнени, да са видели този бар (или „гаров бюфет“, както още го наричат) смътно-мъгляво. Нищо чудно той всъщност да искри от светлина, излъчвана от тръби с цвят на мълния и отразена в огледалата до степен да запълни всички пролуки и междини, а пространството без сенки да се пръска от надута до отказ музика, трещяща откъм вибриращата уредба за убиване на тишината. Нищо чудно да работят всички флипери и други електронни игри, симулиращи конни надбягвания и лов на глави; пъстри видения да плуват в прозрачностите на телевизора и на аквариума с тропически риби, веселени от една вертикална струя въздушни мехурчета. И нищо чудно ръката ми, вместо да държи тази издута и поожулена тум-беста кожена чанта, да побутва квадратен куфар от корава пластмаса, снабден с колелца и управляван с помощта на хромирана сгъваема дръжка от метал.

Ти, читателю, бе склонен да помислиш, че там, под навеса на сградата, погледът ми се е насочил към изрязаните като алебарди стрелки на кръгъл часовник на старинна гара, в напразно усилие да ги накарам да се завъртят на обратно, да се върнат по стъпките си през гробището на изтеклите часове, безжизнено отпуснати в своя объл панте-он. Но кой ти каза, че цифрите на часовника не се появяват в правоъгълни отвори и аз не наблюдавам всяка минута рязко да се стоварва върху ми като острие на гилотина? Така или иначе, разликата не е голяма. Дори да се движеше в един по-гладък и леснопроходим свят, ръката ми, вкопчена в лекия рул на куфара с колелца, пак би изпитвала вътрешна съпротива, сякаш нехайно направляваният багаж за мен е нежелано, изнурително бреме.

Някъде сигурно е станала засечка: я недоглеждане, я закъснение, я изтървано прекачване. Вероятно при пристигането ми някой е трябвало да ме посрещне заради този куфар, който явно ме притеснява, неизвестно защо – дали от страх да не го изгубя, или от нетърпение да се отърва от него. Единственото що-годе ясно е, че това не е какъв да е багаж, който може да се остави на гардероб или ужким да се забрави в чакалнята. Безполезно е да се взирам в часовника – ако някой ме е чакал, отдавна вече си е тръгнал. Няма смисъл да се самоизмъчвам с налудното желание да върна назад часовниците и календарите до мига, преди да се случи нещо, което не е бивало да се случва. Ако на тази гара е трябвало да се видя с някого (който по всяка вероятност няма нищо общо с тази гара и е щял само да слезе от един влак и да се качи на друг, както впрочем и аз) и един от двамата е трябвало да предаде нещо на другия (да речем аз да връча на другия куфара на колелца, дето сега е у мен и ми пари ръцете), значи единственият изход е да опитам да възобновя прекъснатата връзка.

За пореден път минавам през кафенето и от прага надзъртам към невидимия площад. За пореден път стена от мрак ме блъсва назад, към сияйната барова безтегловност между тъмнината на сноповете релси и тъмнината на мъгливия град. И да изляза – къде ще ходя? Градът вън още няма име, нямаме представа дали ще остане извън романа, или ще го погълне изцяло в мастилената си чернота. Единственото, което зная, е, че тази първа глава прекалено бавно се откъсва от гарата и бюфета: не е разумно да се отдалечавам от мястото, където може би все още има шанс да ме потърсят, нито да се показвам пред хора с този грамаден куфар. Затова продължавам да угоявам с жетони обществения телефон, който постоянно ги бълва обратно. Шепа жетони, като за обаждане на далечно разстояние – Господ знае къде са сега онези, от които очаквам да получа указания, така де, заповеди. Несъмнено завися от други, нямам вид на човек, който пътува по частни дела или се занимава със собствен бизнес, а по-скоро на изпълнител, пионка в заплетена игра, колелце в мащабен механизъм, толкова миниатюрно, че не би трябвало да се вижда с просто око. Ами да, уговорката всъщност беше да се мярна, без да оставям следи, а излезе, че с всяка допълнителна минута тук правя все по-силно впечатление: правя впечатление на темерут, ако с никого не разговарям; правя впечатление и ако разговарям, защото всяка изречена дума е хвърлен камък, който може да връхлети отнейде по-късно, със или без кавички. Може би затова авторът трупа предположение след предположение в протяжни абзаци без диалози – оловна маса, плътна и непрозирна, в която да ми даде възможност да се шмугна неусетно, да изчезна.

Аз съм човек, който никак не бие на очи. Безлично присъствие на един още по-безличен фон. И ако ти, читателю, спонтанно си ме различил сред слизащите от влака и си продължил да следиш сноването ми между бара и телефона, то е само защото аз наричам себе си „аз“ и това, въпреки че друго не знаеш за мен, е достатъчно, за да те изкуши да вложиш част от себе си в непознатото „аз“. Така, както авторът – колкото и да не е имал никакво намерение да говори за себе си и с „аз“ да е решил да назове действащото лице едва ли не, за да го скрие от погледите, защото всяко друго название или свойство би го характеризирало по-недвусмислено, отколкото това голо местоимение, – ако ще само заради обстоятелството, че изписва „аз“, също е изкушен да вмъкне в него малко от самия себе си, от собствените си чувства, реални или въображаеми. Нищо по-лесно от отъждествяването с мен. Засега външното ми поведение е на пътник, който си е изтървал влака – ситуация, в която всички са изпадали някога. Обаче същата тази ситуация, поставена в началото на роман, навежда на мисълта за нещо допълнително, което се е случило или предстои да се случи, и тъкмо това „допълнително“ прави рисковано отъждествяването с мен, за теб, читателя, и за него, автора. И колкото по-безцветно, общо, обтекаемо и никакво е началото на този роман, толкова повече ти и авторът усещате сянката на опасност да надвисва над своя дял „аз“, който с лека ръка сте вложили в „аз“-а на действащото лице, за чиято история знаете не повече, отколкото за куфара, от който толкова иска да се отърве.

Отърваването от куфара изглежда първото условие за възстановяване на предишната ситуация. На ситуацията отпреди да се случи всичко, което се случва впоследствие. Това имам предвид, като казвам, че ми се иска да изгазя времето срещу течението му – иска ми се да излича последствията от ред събития и да възвърна началното положение на нещата. Но всеки миг от живота ми води до натрупване на нови дадености и всяка от тях има своите последствия, така че колкото повече се старая да се приближа към нулевата кота, от която тръгнах, толкова повече се отдалечавам от нея. Въпреки че всичките ми действия са насочени към изличаването на последиците от предходни действия и въпреки че постигам задоволителни резултати, заради които в сърцето ми покълва надежда за скорошно избавление, все пак трябва да отбележа, че всяка моя маневра по изличаването на отминали събития предизвиква порой от нови, които усложняват още повече ситуацията и които също се налага да изличавам. Следователно трябва така да изчисля всяка моя маневра, че да постигна максимум изличаване при минимум усложняване.

Един непознат щеше да ме пресрещне при самото ми слизане от влака, ако работите бяха минали гладко. Мъж с куфар на колелца, досущ като моя, но празен. Куфарите ни щяха да се сблъскат уж неволно в суматохата от щъкащи на-пред-назад пътници на перона между два влака, както често се случва. Ала този път случайността щеше да е придружена с парола, отправена към мен от мъжа – забележка относно заглавието на стърчащия от джоба ми вестник, нещо за изхода от конните надбягвания. „А, победил е Зенон Елей-ски“. В това време щяхме да отклещим куфарите си с припряно ръчкане на дългите метални дръжки (можеше даже да разменим някоя и друга дума за конете, прогнозите и облозите) и да се разминем, потътрили всеки своя багаж, към влакове в различни направления. Никой нямаше да забележи, че аз съм взел куфара на другия, а той е отнесъл моя.

Съвършен план, толкова съвършен, че едно нищо и никакво усложнение го прати по дяволите. И ето ме тук, без понятие какво да правя нататък, последен чакащ пътник на тази гара, където до утре сутрин не се предвиждат вече никакви влакове – нито пристигащи, нито отпътуващи. Часът, в който провинциалното градче се свива в черупката си. В бара са останали само местни хора, които се познават добре и нямат работа на гарата, но идват чак дотук през тъмния площад, защото всички заведения наблизо са затворени.

Или защото гарата все още притежава магнетична сила в провинциалното градче – заради дозата новост, която може да се очаква от нея, или просто заради спомена за времето, когато е била единствена допирна точка с останалия свят.

Повтарям си, че такова нещо като „провинциално градче“ вече не съществува, а сигурно и никога не е съществувало: всички места се свързват помежду си мигновено и чувство за изолация може да се изпита само при прехода от едно някъде към друго. Тоест – докато си никъде. Като мен, който се намирам тук, без конкретно „тук“ или „другаде“: тукашните ме разпознават като пришълец, а аз ги разпознавам като тукашни и им заблазявам. Да, заблазя-вам им. От позицията си на външен наблюдател на живота на едно средностатистическо градче през една средностатистическа вечер, си давам сметка, че съм лишен от средностатистически вечери за кой знае колко време, и си мисля за хилядите градове като този, за стотиците хиляди окъпани в светлина заведения, където в същия час хората чакат да се спусне вечерният мрак и през ум не им минава дори едно от нещата, които на мен ми минават през ума. Те сигурно мислят за друго, което въобще не е за заблазяване, но в този момент съм готов да си разменя мястото с който и да е от тях. Например с някой от младежите, които обикалят сред местните търговци и събират подписи под петиция до общината за налога върху неоновите реклами над магазините. В момента я четат на бармана.

Тук романът привежда откъси от диалози, които нямат друга видима функция извън тази да пресъздадат ежедневието на провинциалния град.

– А ти, Армида, подписа ли вече? – питат една жена, която виждам в гръб: коланче виси от обточено с кожи дълго палто с висока яка, димна нишка се вие над пръстите й около столчето на винена чаша.

– Кой ви каза, че искам да си слагам неон на магазина? – отвръща. – Щом общината е решила да пести от лампи, няма аз да осветявам улицата на мои разноски, я! И без това всички знаят къде е кожарският магазин на Армида. Като дойде време, дръпвам рулетката, тротоарът остава на тъмно и точка.

– Точно затова би трябвало и ти да подпишеш – й казват. Обръщат се към нея на „ти“. Те всички са на „ти“, общуват си почти изцяло на диалект, свикнали са да се виждат ежедневно от години насам и всеки техен нов разговор е просто продължение на предишните. Подмятат си шеги, някои доста грубовати:

– Кажи си, кажи, че по те устройва да е тъмно, та да не се вижда кой ти идва на гости! На кого отваряш задната врата, като пуснеш рулетката, а?

Подхвърлянията се сливат в монотонно жужене на гласове, от което току-виж все пак изскочила някоя думичка или реплика от решаващо значение за онова, което следва. За правилния прочит на текста трябва да отчетеш както прийома на „жуженето“, така и прийома на „скритото намерение“, което още не си в състояние (и аз не съм) да доловиш. В този смисъл, докато четеш, трябва да бъдеш същевременно разсеян и крайно съсредоточен, както аз сега, вглъбен и заслушан, с лакът на бара и страна върху юмрука. И ако оттук насетне романът започва да се отърсва от мъглявата си неопределеност и да дава откъслечни подробности относно вида на хората, то е, защото иска да ти внуши, че виждаш тези лица за първи път, макар да имаш чувството, че си ги виждал хиляди други пъти. Намираме се в град, по чиито улици се разминават едни и същи хора. Лицата носят тягостния отпечатък на навика, доловим дори за някого като мен, който не е идвал тук преди, но различава обичайните физиономии – черти, на чието загрубяване или отпускане огледалото в бара е било свидетел; образи, които вечер след вечер са се спихвали или подпухвали. Може тази жена някога да е била градската красавица. Тя дори и сега, на мен, който я виждам за първи път, ми се струва привлекателна. Но щом си я представя през очите на останалите посетители, върху й се спуска умора, може би само сянката на тяхната собствена умора (или на моята, или на твоята). Познават я от момиче. И кътните й зъби знаят, а и все някой от тях е имал нещичко с нея, мина-ло-заминало, било каквото било. Както и да е – над нейния лик се наслояват други и го размътват, бреме от спомени, което ми пречи да я видя като видян за първи път човек, чужди спомени, които плуват из въздуха като пушека под лампите.

Най-голямото развлечение на посетителите в бара явно са басовете – облози за незначителни случки от ежедневието. Например един казва:

– Хайде да се басираме кой днеска ще дойде пръв: доктор Марне или комисарят Горин.

Друг додава:

– И като пристигне доктор Марне, как ще постъпи, за да не се засече с бившата си жена: на джагите ли ще иде, или ще седне да попълва фиш от тотото?

При начин на живот като моя, място за предвиждания няма. Не само не знам какво може да ме сполети в следващия половин час, но и не мога да си представя живот, целия изтъкан от елементарни, ясно отграничени алтернативи, които стават за бас: или ези, или тура.

– Не мога – казвам полугласно.

– Какво „не мога“? – пита тя.

Мисълта ми се струва съвършено споделима – мога и да не я запазя за себе си, както правя с мислите си по принцип, а да я кажа на жената до мене пред плота на бара, тази с магазина за кожи, и без това от известно време ми се иска да я заговоря.

– Е, не е ли така при вас?

– Не, не е – отвръща, а аз си зная, че така ще отвърне. Тя смята, че нищо не може да се предвиди, нито тук, нито другаде. Без съмнение всяка вечер по същото време доктор Марне затваря кабинета си, а комисарят Горин приключва работа в полицейското управление и двамата задължително се отбиват тук, първо единият, после другият, но какво доказва това?

– Да де, но поне никой не се съмнява, че докторът ще се опитва да избегне бившата госпожа Марне – й казвам.

– Бившата госпожа Марне съм аз – отговаря. – Не вярвайте на мълвата.

Твоето читателско внимание сега е изцяло обърнато към жената, вече от няколко страници насам се върти около нея, самият аз се въртя, не, всъщност авторът описва кръгчета около това женско присъствие. От няколко страници насам очакваш безплътната жена да добие форма по начина, по който безплътните жени добиват форма върху писаната страница и именно твоето читателско нетърпение тласка автора нататък. А и самият аз, нищо че съм на съвсем друга вълна, изведнъж се оставям на течението и я заговарям, захващам разговор, който всъщност трябва да прекъсна на секундата, да се отдалеча, да изчезна. Ти, разбира се, би желал да узнаеш още нещичко за това, какво представлява тя, но само броени детайли изплуват от писаната страница, лицето й остава скрито посред дим и коси и не става ясно какво у нея, извън безрадостната извивка на устата, не е безрадостна извивка.

– Каква мълва? – питам. – Единственото, което успях да разбера, беше, че имате магазин без неонова реклама. Но даже не знам къде е.

Обяснява ми. Магазин за кожени изделия, куфари и пътнически пособия. Не се намира на гаровия площад, а на една странична уличка, край надлеза на сточната гара.

– Защо ви вълнува?

– Ще ми се да бях пристигнал по-рано. Щях да мина по тъмната улица, да видя осветения ви магазин, да вляза и да ви кажа: ако искате, ще ви помогна да пуснем рулетката.

Казва, че вече е пуснала рулетката, но трябва да се върне в магазина да си направи инвентаризация и ще се остане до късно.

В бара настава оживление със закачки и потупвания по гърба. Изходът на единия от басовете става ясен: влиза докторът.

– Днес комисарят нещо се бави.

Докторът влиза и поздравява наоколо. Погледът му не спира върху бившата съпруга, но със сигурност отбелязва, че с нея приказва чужд мъж. Отива до дъното на заведението, с гръб към бара, и пуска монета в един флипер. И ето че вместо да мина незабелязан, както се полагаше, аз бивам измерен и фотографиран от очи, на които не мога да се заблуждавам, че ще убегна; очи, които не забравят нищо и никого около предмета на своята ревност и мъка. Достатъчни са тези малко натежали и воднисти очи, за да разбера, че драмата между тях далеч не е свършила. Той продължава да идва всяка вечер в кафенето, за да я вижда, за да си човърка старата рана, а може би и да научава кой е поредният й изпращач. Тя пък навярно идва всяка вечер в кафенето нарочно, за да го тормози, или с надеждата страданието да се превърне за него в навик като всеки друг, да добие онзи вкус на нищо, от който й нагарча в устата и живота от години.

– Най-много на този свят бих искал – й казвам, защото така и така вече няма значение ще говоря ли, няма ли – часовниците да тръгнат на обратно.

Жената отговаря с обща фраза като:

– Достатъчно е да се преместят стрелките.

– Не, с мисълта си. Да се концентрирам докрай и да обърна посоката на времето – казвам. Всъщност не се разбира дали го казвам наистина, дали ми се ще да го кажа, или пък авторът така тълкува половинчатостите, които мърморя под мустак. – Щом пристигнах, първата ми мисъл беше: може би така съм напрегнал мисълта си, че времето е направило пълно завъртане и ето ме на гарата, от която заминах първия път, непокътната оттогава, без промяна. Всички животи, които някога съм могъл да имам, започват оттук, тук е и момичето, което можеше да бъде моето момиче, но не стана, същите очи, същите коси...

Тя се оглежда наоколо с подигравателно изражение, аз кимвам към нея, ъгълчетата на устата й трепват, сякаш ще се повдигнат в усмивка, после замират – или се е отказала, или така си се усмихва.

– Не знам това комплимент ли е, но ще го броя за такъв. И?

– И ей ме на, сегашният аз, барабар с този куфар.

За първи път споменавам куфара, въпреки че за секунда не ми е излизал от ума.

– Охо, имаме вечер на квадратните куфари на колелца – казва.

Запазвам спокойствие, оставам невъзмутим. Питам:

– В какъв смисъл?

– Днес вече продадох такъв.

– На кого?

– На един пришълец. Като вас. Беше се запътил към гарата, заминаваше. С празен, току-що напазаруван куфар. Съвсем същият като вашия.

– Нещо странно ли има в това? Вие нали продавате куфари?

– От този тип, откакто ги заредих в магазина, никой не беше купувал. Не се харесват. Или не вършат работа. Или не ги знаят. Иначе изглеждат удобни.

– Не и за мен. В мига, в който помисля, че може би ми предстои прекрасна вечер, се сещам, че трябва да влача куфара, и край на предчувствията.

– Защо не го оставите някъде?

– В някой магазин за куфари, да речем – й казвам.

– Да речем. Един повече, един по-малко.

Става от стола, наглася пред огледалото яката на палтото си, коланчето.

– Ако по-късно мина оттам и почукам на рулетката, ще ме чуете ли?

– Пробвайте.

С никого не си взима довиждане. Вече е вън, на площада.

Доктор Марне зарязва флипера и идва на бара. Иска да ми види лицето и евентуално да прихване я някой намек от страна на останалите, я просто подхилване. Но те си говорят за басове, за облозите на негов гръб, не ги е еня дали ги чува. Докторът е в центъра на доволно, фамилиарно брожение с нови потупвания по рамото, със задявки и кодоши с дълголетна предистория, но в цялото това веселие му е запазена една зона на уважение, чиито граници никога не се пристъпват – не само защото Марне е лекар, здравен работник или нещо подобно, а и защото е приятел. Или може би защото е несретник, който си носи кръста и пак си остава приятел.

– Комисарят Горин днес обра точките с това закъснение – казва някой, понеже в същия момент комисарят влиза в бара.

Влиза.

– Привет на цялата компания! – Насочва се към мен, стрелва с очи куфара, вестника, процежда през зъби: – Зе-нон Елейски – и отива на автомата за цигари.

Да не са ме предали на полицията? Или и полицай работи за нашата организация? Отивам до автомата, уж също да си взема цигари.

Казва:

– Убили са Ян. Изчезвай.

– А куфарът? – питам.

– Отнеси го обратно. Не ни е до него сега. Вземи експреса в единайсет.

– Но той не спира тук.

– Ще спре. Върви на шести коловоз. Срещу Сточна. Имаш три минути.

– Но.

– Заминаваш или те прибирам.

Организацията е могъща. Командва полицията, железниците. Дърпам куфара по пешеходните участъци над релсите до шести коловоз. Вървя по перона. Сточна гара е най-накрая, където е надлезът, който гледа към мъглата и мрака. Комисарят стои на вратата на гаровия бюфет и ме държи под око. Експресът пристига с главоломна скорост. Забавя, спира, изличава ме от погледа на комисаря, потегля.

Откъсът се публикува с приятелското разрешение на издателство „Колибри“.

Pin It
Итало Калвино
Итало Калвино (1923–1985) е италиански журналист и писател, известен с експерименталния си, постмодерен стил.

Посетители

92

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • почитател писа Още
    Така или иначе,... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 3 дни
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 4 дни
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 4 дни
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 4 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 4 дни
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 5 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 5 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 5 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 2 седмици
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 2 седмици
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 2 седмици