1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Рени Нешкова
„Изчезването на Макси“
Изд. „e-Книги“, 2010

2010_12_Maksi

Жоро стои на първото стъпало пред Градската библиотека на площад „Славейков“ с гръб към нея и се чуди как да премине, без да нагази във водата. Но такъв начин няма.

Необичайно топлият февруарски ден топи купчините сняг, които някой е трябвало да изнесе, но не му е останало време.

Трамваите порят като кораби по своите трасета, пръскат минувачите и звънят настойчиво, за да надделеят кресливата тълпа, предимно ученици от близките гимназии. Хормоналните идиоти са обзети от предстартова треска, разсъждава Жоро от своето пристанище до храма на знанието.

Но не се сеща за нещо по-просто: как да напусне стълбището, без да си намокри краката. Не може да стои тук до окончателното оттичане на водите. Има още много сняг за топене, а канализацията очевидно е запушена. Едва ли ще се намери и желаещ да го пренесе на гръб до безопасна суха територия.

Смело нагазва във водата и се запътва към будката за транспортни билетчета. Докато стига до нея, вече е наясно, че едната му обувка пропуска вода. Значи миналата година не е имало резки природни аномалии. Живял е в невинно заблуждение, тъй като сезонът се е точил без изненади. Имал е избор къде да стъпи при топенето на снега с евтините си обувки. И си е мислел, че е надхитрил китайците.

Но часът на истината винаги настъпва.

Щеше да преоткрие тази оспорвана от повечето българи мъдрост по-късно при различни обстоятелства. И да си помисли, че в този ден е могъл да се прибере вкъщи, да свърне по друга улица, да пие кафе в друго кафене, където Лео не стъпва.

Или пък не е можело да стане другояче, защото всичко е предопределено, заложено, записано в тефтера на Господ, както обича да обяснява съдбовните обрати колежката Магдалена, редактор в едно малко радио. Магдалена е угрижено закръглено миньонче от културния ресор. Тя записва в специална тетрадка всяка мисъл, която я впечатли.

На Жоро в момента му се струва много подходяща една от любимите й сентенции: „Животът е остров, а ние сме корабокрушенците на него.“ Предполага се, че спасителният кораб никога не идва.

Ние, скъпа Маги, редактираме живота си, можеш да си го запишеш в тефтерчето, каза й той веднъж.

Аз пък се чудех, Жоро, защо редакторите са най-големите загубеняци, без да се обиждаш, нали, имам предвид себе си, скромно отвърна тя. Каквото ни е писано, това ще стане, заключи спокойно Магдалена по повод автомобилна катастрофа, в която загина техен колега.

Вървял си по тротоара, когато от отсрещната страна на улицата го викнала някаква позната. И той решил да пресече. Но точно тогава иззад ъгъла с голяма скорост изскочила кола и го блъснала. Бил е близо до въпросния ъгъл и шофьорката дори не реагирала. Всичко е могло да протече в друга поредица, ако поне един от участниците в драмата е избързал или закъснял с няколко секунди.

Защо това божествено писание е пълно с грешки, ако не заради възможността евентуално да ги поправим, подхвърли той. Мислиш ли, Маги, че Бог е толкова неграмотен, та да сътвори такъв калпав текст?

Глупости, отвърна тя, просто Той ни изпитва.

Значи ни изпитва само за сведение, за дневника си, защото тъй и тъй въпросът дали да се удавиш или да те блъсне кола е уреден веднъж завинаги, разсъждава колегата.

От един момент нататък, не отстъпваше Маги, защото човек и неговите предци по права линия натрупват планини от подлости и грехове.

Това вече е несправедливо, като си помисля, че само от графата „първороден грях“ натрупваме бая прегрешения докъм трийсетте, а някои развратни и безотговорни предци ни изяждат лимита още преди да се родим, въздъхна издевателски Жоро.

Извинявай, миличък, но май точно сега не е много подходящо да се майтапим на тази тема, тъжно поклати глава Магдалена. В очите й имаше малко неприлична закачливост, констатира Жоро, но тя със сигурност се дължи на моето неустоимо присъствие.

Иначе Маги има непоклатима представа за Бог, в нея иронията е неуместна и оскърбителна. В подредената й като аптечка теология битовите подробности играят ключова роля за отношението на Господ към делата на хората. Ако са добри, Творецът може да те извади от черния списък.

А как влияе подредбата на звездите, поинтересува се Жоро с не много блага усмивчица.

Подредбата на звездите в минутата на раждането е маловажно, тогава Бог си играе на зарове, отговори Маги уж сърдито. Това донякъде все пак коригирало великото предопределение. Само в някои детайли и незначителни подробности.

Бяха се срещнали тук една вечер след работа и проведоха на крак този импровизиран разговор за смисъла на живота.

Така или иначе, според Магдалена мъжът заема най-ниското стъпало в еволюцията и божествените ценности. Той разваля всичко, защото не придиря с кого се съвокуплява, не отбира от естетика и е лишен от съчувствие.

Но тя му е намерила колая. Магдалена е от ония милосърдни жени, при които всеки мъж може да намери приют и утеха в моменти на пълна житейска катастрофа. Когато и родна майка не би приела разпътното си чедо. Нагонът и арогантната природа на бедстващия представител на силния пол са потиснати от грижи и несрети и той временно ставал по-чувствителен и великодушен. Това е моментът, когато корабокрушенецът има шанс да се спаси на разтегателния диван в уютната и ухаеща на бебешки сапун кухня на Магдалена.

В дома й често пребивавал някой изпаднал тип, по нейна преценка с потенциален талант, за когото тя се грижи строго и с усърдие, докато квартирантът се стабилизира душевно, позаглади косъма и стъпи на краката си. И в крайна сметка напусне приятния санаториум.

Но Маги знае, че пройдохата пак ще цъфне при нея, рано или късно. И тя отново ще го приеме великодушно, ако мястото не е заето междувременно от друг несретник със заложби в областта на изкуствата.

Спасителната лодка значи все пак идва понякога. Ако Маги е наблизо и се отзове на сигнала за помощ.

 

На оная случайна среща Магдалена загадъчно каза още на Жоро, че то не се знае някои майтапчии накъде ще ги отвее вятърът.

Сигурно ме е преценявала като неин бъдещ пациент, предполага той. Представя си как в неделя двамата отиват на църква, а вечерта – на кино. После тя му преразказва още веднъж основните сюжетни нишки на филма, докато се излежават на дивана в очакване да стане супата от пилешки крилца и трътки. В ъгъла на шкафа свети икономично кандилце, захранвано от тънък пласт олио, което огрява тъжното кафяво лице на светеца.

Маги прилежно изпълнява всички църковни предписания с оная ритуална демонстрация на потиснатост и неизбежност пред съдбата, векове култивирани в този географски район. Тя умее да съчетава символиката на жертвоприношението с практичността на селска домакиня. Способна е от един пилешки фенер да направи манджи за три дена и да занесе един буркан яхния армаган на сестра Агапия от манастира „Свети Спас“ близо до столицата.

Жоро знае, че освен църковните ритуали Маги боготвори магията на киното. Тя обича да разказва с школувания си глас на радиоводещ напоително и в детайли някой филм, отклонявайки се в лични примери и аналогии, докато слушателят не изтърве окончателно основната нишка на сюжета. Страстта към киното и към Бога в храма на Маги е в рамките на приличието. В нея липсва духовност, но и прекомерна екзалтация. Философията на оцеляването. Златната среда.

Пътят към ада, мисли сега Жоро. Ключът за тълкуване на този много странен народ от размирния полуостров – смесица от скандинавска толерантност и съзерцателност наред с балканско репчене. Мистична генно-историческа мешавица, родила объркани поколения и противоречиви мъдрости. Най-ценените умотворения са свързани с оцеляването, изконен проблем по тия краища.

Търпение, примирение и заобикаляне на опасни територии. Страх от съдбовни намеси и обстоятелства. Историческо наследство, с което българинът се гордее, но иначе мрази отдън душа, защото тъкмо историята го е прецаквала непрекъснато. Основно заради географията, местоположението на родината му, това отвратително ветровито балканско кръстовище, което, от друга страна, той обожава и нарича „земен рай“. Хем си дава сметка, че чак толкоз хубост и прелест му идват малко в повечко. Много хубаво не е на хубаво! Основният постулат на масовото население. Нация от земеделци, забили поглед в земята.

Шепата забогатели през първите години на местната демокрация, а впоследствие убити, бетонираха древната българска мъдрост.

 

Но понякога търпението, примирението и заобикалянето на опасните територии е невъзможно. Налага се да прецапаш през локвите и да поемеш риска на познанието.

Жоро се нарежда на малка опашка пред светлосиня будка. Павилиончето стратегически е поставено в най-ниската част на тротоара, където се стичат всички вади от топящия се сняг. Вероятно за да тестваш обувките и акъла си, докато чакаш, с горчивина осмисля положението Жоро.

Пред него има само трима граждани, явно умници със здрави обуща, защото видимо не бързат за никъде.

Продавачката на билети също не бърза. За нейните обувки не може да се каже нищо определено, тя е в пластмасовото съоръжение. Заплатата й тече, без да се променя, мисли Жоро, защо да бърза. Освен това женицата контролира положението. Може да разтяга и свива времето за чакане на всеки един от клиентите, да разполага с него по собствена воля.

Като се прибере вечер, тя събира тези минути и установява с какви наличности разполага. Само по няколко минути, но от стотици и хиляди граждани на столицата и страната. Получават се големи числа от часове, дни, години присвоено чуждо време. Много години. Тя е доволна от възможността да упражнява властта си от скромната барачка. А щом времето е пари, значи това прави милиони и милиарди. Ама не може да осребри това време. Отдавна е наясно, че няма късмет в живота.

Затова мисли да разкаже играта на тези отвън. Намерила е отдушник за разбитите си мечти за лично и семейно щастие. Като от списание „Некерман“, което прелистваше на младини – щастливи сплотени фамилии с руси дечица, заобиколени от красиви вещи. Децата замерят с бродирани възглавнички своите закачливо усмихнати родители, излегнали се в спокойната неделна утрин върху широко легло с изящни табли, покрито с чаршафи, украсени със същия флорален мотив като на възглавниците. Цялата постановка е да се акцентира ролята на бродерията за семейното щастие.

Списанието й е предлагало кройките и рисунките в мащаб 1:1 с точно описание на видовете конци и цветове. Германска прецизност. Имало е и откъде да си набави дефицитните материали за един красив и подреден живот. Дребните търговци пресичаха през 80-те години поохлабената западна граница с Югославия два пъти в рамките на един ден с големи пътни чанти – нататък с кашкавал и сирене, насам с кинкалерия, прежди, прах за пране, сапуни „Лукс“ и други стоки за бита. Навъртаха се около ЦУМ и Халите. Първите апостоли на капитализма в България, предтечите на пазарната икономика.

Беше обичайна гледка да се види приличен гражданин, може би с висше образование, увесил на врата си връвчица с нанизани няколко рула тоалетна хартия, да крачи гордо из центъра на столицата. В някакво западно списание излязла снимка в едър план на такъв ухилен български гражданин, накичен с дефицитната стока. Щастливият туземец, разбира се, не знаел за фотото, но ченгетата го светнали и му дали акъл да съди изданието за няколко хиляди долара. Жоро разбра за това, защото случайно срещна човека, когото познаваше бегло от общи компании. Голяма излагация, рече той, така да се натреса. Обаче били пуснали в Халите шпеков салам, маслини, холандски бисквити в хубави метални кутии и други неща, та ръцете му били заети с торби.

– Дойде онзи ден у нас един от службите – сподели той с Жоро. – И като почна да ме обработва ченгето, все едно съм малоумен. Трябва, вика, да съдиш списанието за уронване на личното ти достойнство и авторитет. Питам го дали ще се наложи да излизам в чужбина, а тоя се хили гадно, не било, вика, необходимо физически да присъствам. Имало кой да се занимава с това от мое име. Ама и аз нахален! Поисках да видя поне снимката, защото не се продава тук това списание. Така де, нали трябва да ги съдя за уронване на авторитета ми, може, викам му, да съм излязъл симпатичен. Ченгето обаче нещо нямаше чувство за хумор и ми вика, че нямало какво да я гледам, приличал съм на идиот, накичен като на карнавал с тоалет папир. Снимката била в кадър от кръста нагоре, торбите в ръцете му не се виждали, тъй че те щели да му извадят бележка за инвалидност. Уж че винаги така си носел напазаруваното. А списанието според 14         представителя на властта било пълен парцал, само лъжи и гнусни инсинуации за положението в България. Казвам му, че не искам да се забърквам с империалистически простотии, под достойнството ми е. А тоя като скочи, като взе да ме заплашва, разбра говедото, че го премятам. Не му пукало за достойнството ми и дали ще ползвам тоалетна хартия или вестници, обаче покрай такива безотговорни мърльовци като мен се сривал авторитетът на страната.

Жоро много се смя, но не даде съвет на своя познат как да постъпи. Само предположи, че дори задочно да спечели делото срещу списанието, тия пак ще му вземат парите. Знам, отвърна човекът, чието засегнато лично достойнство бе оскърбило дълбоко и българските тайни служби.

Жоро се учуди, че никога повече не срещна своя случаен познат и така не разбра как е приключила сагата с тоалетната хартия.

Сега тези дефицитни стоки, като салами, тоалетни хартии и красиво спално бельо с флорални мотиви се продават навсякъде, но вече е късно. Съпругът на продавачката на билети най-вероятно се е пропил безвъзвратно. Не върви някак да постелеш на този мучащ кретен чаршафи с бродерии. Единствено в будката тя има възможност да контролира нещата. Жоро е виждал често тези злопаметни женици, продукт на соца, в който е заложена висока киселинност и съдбовна обреченост поради нечия неизвестна вина, натрупвана от поколения негодници по права линия.

 

Тя бавно дърпа зеленикавото перденце, слънцето напича точно от тази страна. После търпеливо оправя диплите, разпределяйки ги равномерно. Може би иска да покаже на чакащите и златния си пръстен с    15 форма на орех и почти същата големина.

Сетне вероятно се захваща с друга работа, защото първият от опашката продължава да зяпа встрани от процепа на будката.

Жоро бърка в джоба си, за да приготви стотинки и да улесни процедурата.

– Извинете, изпуснахте си нещо! – чува познат глас зад гърба си.

Обръща се и вижда сияещото лице на актрисата Татяна Лолова. И преди да реагира, тя се навежда, вдига една монета и му я подава.

– Моя ли е? – пита Жоро.

– Не знам, но от вашия джоб падна – тя се разсмива със звънкия си смях, главите по прозорците на преминаващия трамвай се обръщат към тях, защото тя е много известна.

Хората, които прецапват локвите, също ги гледат. Жоро се усмихва, което не му коства особено усилие.

 

Има и такива хора, казва си той по-късно, докато крачи към автобуса, за да се прибере вкъщи, както си въобразява по това време.

Въпреки неприятното усещане от мокрия чорап и той се е заразил от градската треска, предизвикана от хубавото време. Може би и от развеселените момичета, които среща по пътя си. А сигурно и от внезапното откритие, че вчера беше зима, а днес е пролет. Този ден не му провървя, но утре може да има късмет. Неочакваните обрати понякога са хубави.

Една възпитана възрастна жена в библиотеката преди малко му каза, че мястото за библиотекар за съжаление е заето. Но му даде телефон, за да се обади на нейна близка в издателство, която преди време 16 споменала, че чула от някаква колежка как нейни познати щели да правят списание, та може би търсели редактори.

Жоро знае, че тези неща не стават така. Просто жената е добра и иска да му помогне. Такива достолепни, съчувстващи и мили жени все още се срещаха в библиотеките из центъра на столицата. И в някои театри.

Все пак той взема трамвая и отива до въпросното издателство. То е само на три спирки.

Процедурата трае не повече от две минути, ако се брои и времето да прекоси два пъти белите теракотени плочки до бюрото на възрастен господин с нов пепитен костюм и вдървено изражение на апаратчик от политпросветата. Той дори не изчаква Жоро да каже цялото си изречение.

Нямаме свободни места – и забива поглед в някакви листи.

Вие никога няма да имате свободни места. Вие имате само списъци с имена за щатни бройки, които ви спускат отгоре.

Издателят го зяпва, но бързо се окопитва:

– Затворете вратата от обратната страна – нарежда той.

– С голямо удоволствие – любезно отвръща Жоро. По обратния път до тапицираната с изкуствена кожа врата със злорадо задоволство забелязва, че е оставил един отчетливо кален отпечатък от разлепената обувка. Дано се задръстиш в скапаните си текстове, пожелава му наум Жоро. Не му хрумва за сентенцията от тетрадката на Маги „На каквото съм се присмяла, все ме е сполетяло“. Щеше да се сети съвсем скоро.

 

Половин час по-късно все още безработният редактор Георги Н., наричан от приятелите си Жоро,         17 крачи към спирката на автобуса. Но я подминава, продължава още малко надолу по улицата и завива към артистичното заведение под изложбената галерия на „Шипка“ 6.

Струва му се, че на терасата е слънчево и хубаво и ще е добре да изпие едно кафе в компанията на студенти от Художествената академия и утвърдени имена в бранша, които разхождат брадите си между все още неопитната артистична бохема. Да изтрие отвратителното усещане от срещата с пепитеното дърво. Тоя бивш чиновник от цитаделите на партийната просвета дори не го изслуша докрай. Толкова бе потресен от въпроса на Жоро дали не търсят редактори.

 

Сега трябва да се отпусне и да помисли. В джоба му има две хубави банкноти и стотинки, които позволяват известно спокойствие и комфорт в сияйния предпролетен ден.

Жоро неочаквано получи утвърдителен отговор дали може да си вземе хонорара за един текст отпреди година. Той отдавна бе прежалил тези пари. Нямаше и да се обади, ако жена му Веселка не попита, а след това твърдо настоя да провери как стоят нещата. Я, откъде накъде няма да ти плащат, с ръце на кръста риторично попита тя. Веселка засега крепи семейния бюджет като счетоводител в държавно предприятие след верижните фалити на нововъзникващи частни фирми, където не успява да се задържи повече от три месеца.

Жоро отпива първата си глътка кафе и усеща, че животът понякога е непредсказуемо приятен. Няма как да знае, че точно в този момент Веселка заработва заплатата си в караница с едно безхаберно създание, забутало някъде важна папка, която шефът иска да види на секундата. Ако знае къде е Жоро и какво ще последва в близките месеци, тя би определила събитието като попадане във времеви възел.

Според нея Жоро е майстор непрекъснато да се набутва във времеви възли, от които най-често остава без работа. Тя, разбира се, го обича, но смята, че е напълно непригоден за бързо променящата се конюнктура на демократизираща се България. Жоро обаче е убеден, че причината не е в него, а в списъците. Не съм в техните списъци, обикновено казва той в подобни случаи. Преди малко получи поредното потвърждение на хипотезата си.

Но сега няма да мисли за нищо. Просто ще си седи в кафенето и ще гледа как снегът изтича във вадички по посока към Докторската градина. Гроздове врабчета са усетили дъха на пролетта и оглушително цвърчат в отсрещните храсти.

В този момент забелязва на стълбите кръглата фигура на Лео Сапунджиев, известния активист от Съюза на демократичните сили. Той тъкмо напътства трима старци от Съюза на репресираните след 9 септември 1944, които бавно преодоляват стъпалата към храма на изобразителните изкуства. Жоро не очаква Лео да го познае, макар че бе участвал активно в организацията на митинги, бе предоставил четири метра хасе за плакати, две палатки-хималайки за Града на истината и цялото си свободно време на начеващ частник в онези еуфорични и пълни с надежди дни и нощи след късната есен на 1989-а.

Но Лео го забелязва. Казва нещо на хората си, които застиват в позите си на стъпалата, обърнали глави към своя водач. Той чевръсто се връцва и тръгва с подскачаща походка към Жоро. Здрависва се енергично и му заръчва да го изчака. Водел тези изстрадали старци, както се изразява, на изложба на едно много талантливо момче, седесарче, щял да изпрати хората си и да се видят.

Не след дълго Лео и възрастните мъже се връщат от изложбата, той наистина ги изпраща донякъде с напътствия и енергични жестикулациии, после сяда при Жоро. Без церемонии поръчва по един голям коняк с газирана вода и се нагласява да чуе отговорите на въпросите си, как е Жоро, какво прави, изобщо как вървят нещата.

Търся си работа – безцеремонно отвръща безработният редактор с ясното съзнание, че нарушава нещо съществено от добрия тон в един толкова прелестен топъл февруарски ден.

Нормално – безизразно констатира Лео. – Хиляди пъти съм казвал, че ние си пилеем кадрите. До нас живее един дърт комунист, редови член на партията, не е бил, да кажеш, голяма клечка или нещо от сорта, ама като се разболя, другарите го посещаваха всеки божи ден с армагани. Сега работи за фантастични пари като пазач в една фирма. Комунягите не си оставят кадрите в калта като нашите. Ти какво работеше последно?

Бях редактор в едно издателство, но го закриха и...

Днес коя дата сме? – прекъсва го Лео.

12 февруари.

Запиши си някъде, че на 12 февруари ти върви. Имам нещо специално за теб. А когато Лео ти каже нещо, значи става. Лео не обича да приказва, а да действа. За разлика от повечето наши, дето им дай да разтягат локуми. Ама като дойде време за работа, търсят Лео. Ще ми се обадиш в понеделник рано сутринта. След 6 часа съм на крак – завършва той краткото си слово.

После записва на гърба на една визитка телефона си, допива коняка на екс, казва, че има среща, оставя пари за сметката, изправя се и със свръхстарателна дикция на начинаещ актьор добавя:

– Трябва да поддържаме нашите хора, защото това днес е истинско безобразие – следва здраво ръкостискане, вдигане на двата пръста като знака на победата и още веднъж напомняне: „Ще ми се обадиш в понеделник рано сутринта.“

И това е всичко.

Една нишка от времевия възел започва да се разплита.

Текстът се публикува с приятелското съгласие на e-knigi.

Pin It
Рени Нешкова
Рени Нешкова е българска журналистка и писателка.

Посетители

118

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • почитател писа Още
    Така или иначе,... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 3 дни
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 4 дни
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 4 дни
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 4 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 4 дни
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 5 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 5 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 5 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 2 седмици
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 2 седмици
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 2 седмици