1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Саня затича по стълбището: някъде етаж или два над нея се чуваше бръз тропот на обувки. „Иване! – извика тя, но обувките побягнаха още по-бързо, драскайки по стълбището към последния етаж на блока. Синът й тичаше нагоре. Тя се втурна след него, изпълнена с паника. Вече два пъти го бе догонвала така. Напоследък той притихваше на стола си, докато Саня гледаше новините. Отслабваше тихо в ъгъла, откакто баща му си отиде. Защо бе побягнал отново? Тя затича по-бързо.

– Иване! – Най-сетне обувките застинаха на място.

Дали не беше застанал пред някой отворен прозорец? Преди няколко дни бе изхвърлил през балкона новото й сако. Защо го направи, бе попитала тя и синът й измърмори – „Защото си виновна.“ Сега мълчанието му я прикова на място. Иван чакаше, настръхнала топка, клекнал на стъпалото. Видя, че синът й бе напъхал юмрук под раздърпаната си фланела.

– Какво имаш в ръката си? – попита Саня. Той се сви още повече, нейният син, който толкова приличаше на Павел. Мълчеше като него, като него я наблюдаваше. Тя погледна през прозореца – току що беше изхвърлил една от блузите й – оранжева, като слънце, заплело се в стария орех под блока. – Защо? – попита тя, но знаеше, че момчето няма да й отговори. Преди около месец то бе започнало да ръмжи. Спеше с фланелата на Павел, бащата, който си бе заминал. Ръмжеше вечер – към гардероба, където бяха останали дрехи на баща му. – Дай да видя – извика Саня. Неочаквано малкият изопна напред юмрука си. Отвори пръсти, от ръката му падна бележка – парче смачкана хартия, толкова изпокъсана, че не можа да се досети откъде я беше откъснал. После разбра. Беше я откъснал от календара, от месец април. Саня изведнъж се уплаши. Върху датите на месец април и картината с тичащи деца синът й беше надраскал с големи колкото цялата пролет букви: – „Нека много да вали“. – Защо много да вали? – попита го Саня. Не се надяваше на отговор. Момчето отговаряше след два-три дни на въпросите й. По-скоро приказваше на фланелата на баща си. Сега Иван извика:

– Татко се връща у дома, когато вали.

Да, Павел се бе завръщал два пъти и наистина тогава валеше. Два пъти тя остава под ореха, в дъжда, докато Павел разговаряше с момчето. Саня знаеше, че понякога се мъжът влюбва, изгубва ума си, но с Павел това не биваше да се случва. Но се случи. Тя не знаеше дали онази жена си беше отишла, или любовта му бе изсъхнала, но той се върна у дома. Саня не можеше да стои до него, от носа й потичаше кръв. Заради миризмата. Павел миришеше на предателство след онази жена.

– Защо се качваш на шестнадесетия етаж? – попита Саня.

– Заради дъжда – каза момчето. – Ще оставя на небето бележка, че искам да вали. То ще ме послуша.

– Добре – каза Саня. – Остави бележката.

– Но ти не искаш тате да се върне – прошепна момчето.

Саня реши. Не можеше повече да понася това катерене на Иван към покрива. Разболяваше се от страх.

– И аз искам да вали – обърна се към сина си тя. – И аз ще напиша бележка до небето – юмрукът на Иван полека се отпусна. Саня искаше да откъсне друг лист от календара, на месец май, но синът настоя: – „Много трябва да чакам тате до май. Пиши да вали през април.“ Беше още светло, когато двамата отново се закатериха към шестнайсетия етаж. Небето живееше над сателитната антена на техния блок.

– Защо ми изхвърли новото сако и блузата? – попита сина си тя. – Знаеш, че те струват скъпо, а нямаме пари.

– Беше си сложила сакото върху фотьойла, на който седи тате – измърмори неочаквано синът й. – Не му е там мястото.

Не беше вярно. От носа й течеше кръв, когато сядаше на фотьойла на Павел. Можеше да го продаде, този стар фотьойл, но плати на хора да го запалят. Стоя през цялото време, после пи заедно с двамата мъже, които бяха изгорили мястото на Павел – пи толкова много, че не можеше да говори. Не изпитваше омраза към онази жена, когато получаваше писма от нея и молба да й помага с малки суми. Но когато видеше книга на мъжа си, изтръпваше. Бореше се да забрави, но кръвта, която течеше от носа й, не забравяше.

– Лоша си, когато носиш сакото и оранжевата блуза – каза изведнъж синът й. – Когато си с тях, въобще не вали. Татко не може да се прибере – Иван беше притиснал април до гърдите си. Ето, каза Саня и залепи листа от календара върху прозореца на шестнайсетия етаж. Момчето провери дали бележката е закрепена добре, после двамата с майка му си тръгнаха, а април остана на покрива да чака дъжда. Саня набра телефонен номер, номерът, който я разболяваше. Помоли се никой да не отговори, но гласът на Павел я попита – „Ти ли си?“ Аз съм, каза Саня. Гласът му се зарадва, но тя не искаше да го слуша. Внимаваше да не произнесе името му. Мислеше за писмата на онази жена.

– Искам да дойдеш, когато завали – каза тя на телефонния номер, който я беше предал.

– Ще дойда веднага – предложи номерът и в него стана лято.

– Не, ела когато завали. Моля те – това „моля те“ попари устните й повече от пламъците на онзи стар фотьойл.

Сигурно антената беше повикала дъжда по своите сателитни канали. Още на другия ден се изля страхотен порой върху стария орех и оранжевата блуза на Саня, дреха, в която тя била много лоша, както бе отбелязал Иван. Колкото по-дъждовно ставаше небето, толкова по-усмихнато сияеше лицето на сина й. Тя се беше подготвила за този дъжд. Синът й чакаше до входната врата. Пееше за рижи пирати. Такова нещо стаята му не беше чувала от година. Звънецът най-после се обади. Знаех си, извика момчето. Знаех, си че дъждът ще го доведе! Павел влезе. Беше висок и красив. За миг й се зави свят, а това беше знак, че ще й потече кръв от носа. Трябваше да се контролира.

– Радвам се, че дойде – каза тя.

– Настина ли? – Павел не можеше да повярва. Иван повярва, защото майка му сега бе облечена в една добра зелена блузка.

– Ще ви направя чай – каза Саня. Отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. Там не й се виеше свят, но когато се върна при Павел, ръцете й изтръпнаха. Предателството имаше такова свойство – караше я да трепери.

– Радвам се, че се грижиш за нас – каза й Павел.

– Това стана заради април, който залепихме на прозореца – измърмори щастливо синът й. Баща му не го разбра, но въпреки това разроши косата му.

– Отивам за хляб – каза Саня. Едва успя да задържи кръвта си на мястото й. Не й позволи да шурне от носа. Взе мрежата, излезе от стаята. Беше се подготвила. На задната седалка в колата бяха дрехите й, чакаха я заедно с лошото сако, което беше прибрала.Бе оставила сина си на април, залепнал върху оная бележка на прозореца, и на баща му. Бе решила да запали колата, да изчезне. Подмина хлебарницата и я забрави в дъжда. Но кой щеше да им направи чай? Как да стави двама мъже сами, без хляб у дома, в този страхотен априлски порой.

Pin It
Здравка Евтимова
Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.
Други статии от този автор

Посетители

87

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Културен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 2 седмици
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 2 седмици