1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Емил: Bye-Bye, Love!

След като през последните няколко години с жена ми живяхме като врагове, накрая се разведохме приятелски. Тя се изсели в Канада при дъщеря си от първия брак, преотстъпвайки ми безвъзмездно своята част от апартамента заедно с препоръката след време да го завещая на общината срещу едно прилично погребение.

И тъй – едва петдесетгодишен, добре изглеждащ, свободен и заможен (конструкторско бюро „Лозанов!“) – аз като отвързан се впуснах да живея. Следващите две години и до днес се сливат в съзнанието ми в някаква пъстра и леко смрадлива мъгла, където мътно проблясват празни бутилки и матови тела на жени, чиито имена не знаех.

Изглежда там някъде за пръв път съм усетил онази особена болка в стомаха, придружена винаги с отвращение към мириса и вкуса на месото. Тя ме караше да изпадам в носталгия по постните манджи на бившата ми жена и към нейното отпуснато, но гостоприемно тяло.

Миналата есен болката взе да става все по-натрапчива и продължителна, а отвращението ми от месото стигаше до повръщане. Оплаках се на приятел, който пък ме заведе при свой приятел – онколог – известен с името Вангата, защото неговите диагнози освен с убийствена точност, се отличавали и с предсказание за бъдещия живот на пациента. „Година и половина, не повече. Толкова ти остава.“ „ Може би операция…“ „И с операция – пак толкова. Защо да те мъчим. По-добре използвай времето докато си на крака и уреди формалностите около наследството.“

Нямах нито деца, нито роднини, а и родителите ми бяха починали. Заключих се в къщи и зачаках да умра. Но болката понякога не се вестяваше с дни и аз взех да си внушавам, че Вангата този път е сбъркал. И отново тръгвах на работа, и отново се налагаше колегите ми от бюрото да викат „Бърза помощ“.

Отказах се от всичко и реших да умирам в движение. Но не в скъпата на сърцето ми София, а някъде далече – все едно къде! – важното е бъдещият ми труп да не вмирисва квартала. Исках да умра сам и на открито – „по скали и по орляци“ – както си повтарях.

Имах само един що-годe близък човек – Наката – приятел от детството, бивш зоотехник, а сега преуспяващ фермер с предпочитания към екологичното животновъдство.

Пътувайки към северните гънки на Предбалкана, аз почти опиянено си тананиках „Бай-бай, лав! Бай-бай, хепинес…“

Оказа се, че съм пристигнал в точното време на точното място. Моят приятел Атанас тъкмо бе прибавил към стопанството си и стадо от двайсет и седем кози, които изискваха денонощен, макар и неквалифициран труд, към който аз изведнъж проявих похвална склонност. Беше началото на март и двама с Наката ремонтирахме запуснат, но здрав шосеен кантон, останал неизползваем след корекцията на пътя; направихме ограда за стоката; варосаме стаите; монтирахме хладилна камера за гюмовете с млякото и накрая разпределихме служебните си задължения: той щеше да се грижи за реализацията на млеконадоя, както се изразяваха едно време телевизионните четци на новини, а за мене оставаше правото да осигурявам пашата, почивката и водопоя на животните. Доенето извършвахме ръчно и едновременно.

Хранехме се обилно, но еднообразно: сирене, полски чесън, салата от лапад, орехи. Пиехме само вода и мляко.

И там – вдън гората, далече от всички човешки звуци и образи, аз познах тайната страна на живота. Особено вечер: приберех ли животните в кошарата, аз сядах на двора и дълго гледах звездите, по детски удивен от тяхната постижимост и вечност;

слушах тъмния шум на гората и ми се струваше, че долавям нещо като интонация – всеки път различна – във воя на пролетния вятър, а плясъкът на птичите криле ми се струваше древен и таен език на природата. Бях сам като в майчината утроба, но самотата ми се струваше споделена с някого, когото не виждах, и който ме обичаше. Изпитвах почти суеверен копнеж да се слея завинаги с бездънната вечност на всичко съществуващо, където – сигурен бях! – няма страдание.

И макар че болката все така продължаваше да скуби стомаха ми, напливът й като че беше смекчен. Понасях я вече без да присвивам очи и да задържам дъха си, в очакване талазът да премине. Скоро забелязах, че сутрешната купа с попара не ме засища. Взех да прибавям към попарата и орехи. Усетих също, че съм престанал да слабея: в продължение на три месеца успях да задържа едно и също телесно тегло: 67 килограма. Мисля, че точно тогава – слизайки от децимала в хранителния магазин на Маги – жената на Наката – аз си помислих, че май… май се съвземам.

Дали защото го повярвах или пък точно обратното – боях се да не се самозалъгвам -, още същата вечер, след като прибрах животните, аз няколко часа се разхождах по хълма над кантона, като постепенно усилвах темпото, докато накрая паднах на мократа от росата трева. Бях уморен, но нищо не ме болеше.

На Гергьовден вече знаех, че с мене става нещо добро. Макар че болката все още не ме напускаше, по време на гергьовския обяд аз за пръв път не усетих отвращение от месото. Дори погълнах – макар и със страх – парченце от печеното агне.

Започнах да се отнасям към живота – и към собствения си живот – като към мислещо същество. Говорех си с него, разкайвах се, молeх за снизхождение, обещавах му приятелство, кълнях му се в лоялност и заявявах, че се надявам на същото. Говорех си сам, докато гонех козите из шубраките. Някоя от тях – най-често дебелата Сашка Васева (всичките бях нарекъл с имена на певици и артистки) спираше до мене, гледаше ме в очите и навярно разбираше монолога ми, щом леко поклащаше глава, както прави човек, когато не знае да се възхищава ли или да съчувства.

Една сутрин – беше през есента – докато се бръснех забелязах, че лицето ми е взело да придобива цвета на керемида. Дотогава повече приличах на направен от сурова пръст. Засмях се. Излязох на двора и продължих да се смея. За пръв път се усетих здрав.

По Коледа се прибрах в София. Отидох при Вангата, а той: „Или ти имаш брат-близнак, или аз ще си изям дипломата“. Тъй като дипломата му беше в рамка и зад стъкло, наложи се да пием без мезе. „ Така е. Природата е по-силна от медицината.“ И ми препоръча да се върна при козите или поне да се включа в ловната дружинка на квартала, а защо не и в хор „Планинарска песен“.

P. S. Точно година и половина след първото си посещения при онколога архитект Емил Лозанов по невнимание бе прострелян по време на лов.

Pin It
Неда Антонова
Неда Антонова е завършила Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество“. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.
Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Културен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 2 седмици
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 2 седмици