През март 1940, в „среднощния час на века“, който маркира дълбините на пакта Хитлер-Сталин (или, с други думи, по време, когато цивилизацията е застрашена от съюза между двама Волдеморовци или двама „Ти-знаеш-кой“), Джордж Оруел решава да отдели малко време, за да проучи състоянието на нещата в юношеската фентъзи литература. Това, което открива (в есе, озаглавено „Седмичници за момчета“), е извънредно високото равнище на пристрастеност към онзи вид истории, в които действието се развива в английските интернати. Всяка седмица момчета (и момичета) от бедните квартали на големите градове или от най-крайната периферия на англоговорещата Империя инвестират част от джобните си пари, за да бъдат в крак с приключенията на Били Бънтър, Хари Уортън, Боб Чери, Джак Блейк и останалите, облечени в блейзери поданици на Грейфрайърс и Сейнт Джимс[1]. Той пише: „Без съмнение има хиляди и хиляди хора, за които всяка подробност от живота в някое „шикозно“ частно училище е безумно вълнуваща и романтична. Получило се е така, че те са извън този мистичен свят на характерни училищни дворове и емблеми, но те могат да копнеят за него, да мечтаят за него, да се поселят мисловно в него за часове без прекъсване. Въпросът е, кои са тези хора?“
Искаше ми се навъсеният ветеран от Итън и Сейнт Киприънс да беше с мен в премиерната нощ на Хари Потър и даровете на смъртта, когато отидох в една книжарница в Менло парк, Калифорния, за да си получа екземпляра от книгата, запазен за мен като рецензент на Ню Йорк Таймс[2]. Нямам работа на щанда с надпис „Тук можете да получите вашите емблеми“, чиито клиенти знаят всичко за Рейвънклоу и Слидерин. На пода на книжарницата, в по-голямата си част преустроена за случая в общата стая на Грифиндор, са насядали десетки малки деца, които слушат в захлас четенето на един яко убедителен Хагрид. От онези 2000 или повече хора, събрали се в предния двор, може би една трета са си направили труда и носят префектски мантии или друга екипировка, типична за Хогуортс или за куидич. Мнозина носят на челото си изображение на светкавица: Оруел би се ужасил, ако можеше да види символа на Британския съюз на фашистите на сър Осуалд Мозли върху иначе неопетнени лобове, при все че обременеността на емблемата е смекчена от новите ѝ асоциации с бялата магия. И това беше само една странична атракция от цирка, в целия англоговорещ и дори в не-англоговорещия свят, когато започна обратното броене към часа на магьосниците.
Бих дал много, за да разбера по-добре този феномен. Част от него вероятно се дължи на изключителната баналност и конформизъм на училищния живот в днешния му вид, с тоталната ориентация към безопасност, от една страна, и коректност, от друга. Ала само това не е достатъчно, за да обясни гледката на най-малката ми дъщеря преди няколко години, която седеше с часове, затиснала с крехкия си лакът една дебела книга, за да я държи разтворена, и от време на време се разсмиваше шумно, когато се появеше плъхът Скабърс. (Разправят, че не всички деца запазвали любовта си към четенето, насадена от книгите за Хари Потър; това не е вярно, поне в моя дом).
Скабърс постепенно мутира в нещо доста по-неприятно от плъх, изобщо може да се каже, че Дж. К. Роулинг е експлоатирала максимално древното очарование на метаморфозата. Друг добре изпитан мотив, този за героя сирак, също е разработен много интензивно, с лишенията ала Копърфийлд на главния герой. За Оруел английската училищна литература, от Том Браун[3] до „Стоки и ко.“ на Киплинг, е тясно свързана с мечти за богатство, класа и снобизъм, но Роулинг е успяла да я измъкне от тази рамка и да ни даде един свят на юношеска демокрация и многообразие, в който непретенциозната главна фигура е с име, което – макар че се носи също от един Шекспиров пълководец и крал – би могло да бъде и името на някой английски профсъюзен деец. Може би англофилията продължава да играе известна роля, но ако бях един от малцината оцелели учители по англосаксонски, щях да се радвам безкрайно на начина по който понятия като мъгъл и Уизингамот, и имена като Годрик, Улфрик и Дъмбълдор намериха такова широко разпространение. При това положение би могло да се възроди преподаването на Беоулф, а многото латински заклинания и проклятия биха могли да допринесат за събуждане на интереса към изучаването на един „мъртъв“ език.
Формулата на училищната история е доловима и в други отношения. Появи ли се някой френски, германски или друг „чуждестранен“ герой в романите за Хари Потър, това става винаги като клише: Фльор и Крум говорят така, сякаш да бъдеш от „континента“ е само по себе си някаква смешка. Забраната върху сексуалните теми също се спазва доста педантично, макар че с течение на времето Роулинг вероятно се е сдобила с читатели от мъжки пол, обзети от смътно нечисти помисли към Хърмаяни Грейнджър (ако не – защото това изглежда някак си невъзможно – към Джийни Уизли). Най-интересно от всичко, може би, и както е забелязал още Оруел – „религията също е табу“. Учениците изглежда не знаят нищо за християнството; в този последен роман Хари и дори Хърмаяни се проявяват като пълни невежи към два добре известни библейски стиха, на които попадат в един черковен двор. Това, че главните характери въпреки туй притежават силни морални принципи и демонстрират солиден етически ангажимент, ще бъде може би мистерия за някои – като негово светейшество папата и други клерикални инстанции, които заклеймиха поредицата, – докато за други ще бъде съвсем в реда на нещата. Както казва Хърмаяни, звучейки като убедителна последователка на Кант или дори на Ръсъл, за едно нещо, наречено Камъкът на възкресението: „Как бих могла да докажа, че не съществува? Нима очаквате от мен да събера всички камъчета по света и да ги проверя? Искам да кажа, човек би могъл да твърди, че нещо съществува, ако единственото основание за това е, че никой не е доказал, че то не съществува“.
При целия този железен секуларизъм, тъкмо онтологията, която би трябвало да поддържа живеца на действието, е онова, което в последна сметка намалява напрежението. Теолозите никога не са успели да неутрализират предизвикателството, което подрива претенциите на Бог, че е едновременно всесилен и благодетелен: откъде все пак идва злото? Въпросът е все същият, ако бъде превърнат в манихейска форма: как е възможно Волдемор и неговите сили на злото да са така могъщи и все пак неспособни да смажат един благовъзпитан и малко дезорганизиран гимназист? В една кратка история това несъответствие може лесно да се разреши в една или в друга посока; но в продължение на седем пълноценни книги мистерията, поне за мен като читател, изгубва убедителността си, а в този кулминационен епизод цялото начинание става просто досадно. Та как не се намери един смъртожаден или диментор, който да схване елементарното предимство на изненадата?
Постоянно използваната тактика на deus ex machina (но без deus) има неблагоприятни последствия както за разказа, така и за диалога. Поривът на Роулинг да играе на гоненица с многобройните си криволици заразява и героите ѝ. Ето как Хари се опитва да се обясни с един сервилен домашен дух: „Не те разбирам, Крийчър(…) Волдемор се опита да те убие, Регулус умря при опита си да свали Волдемор, и въпреки това ти най-безгрижно предаде Сириус на Волдемор? Най-безгрижно отиде при Нарциса и Белатрикс, за да предадеш чрез тях информация на Волдемор“.
Ами да, разбираме защо той е объркан. Разговорът се провежда по време на един кошмарно дълъг период, през който тройката Хари, Хърмаяни и Рон водят многоседмично незабележимо съжителство, като само няколко необясними случая на отърваване от смърт облекчават повествованието. Генералният контекст на училището Хогуортс е отстранен, поне до заключителните сцени, а освен това Роулинг често забравя, че нещата или са вълшебни, или не са: семейството на Хърмаяни, разбира се, няма да се измъкне от пипалата на Черния лорд, като се премести в Австралия, а телесната маса на Хагрид не би трябвало да е от значение за способността му, или липсата на такава, да яхне дръжката на метлата. Един отегчителен екскурс пък върху това дали е мъдро или не да се произнася името на Волдемор лишава апотропеичната конструкция от въздействието ѝ.
В последните романи за Хари Потър се долавя усилване на линията за един вид секуларна драматизация на битката между добро и зло. Министерството на магията (една от по-добрите находки на Роулинг) се стреми да въведе в Англия своя версия на Нюрнбергските закони, като класифицира поданиците си според кръвта и като поддържа свое собствено гестапо и гулага Азкабан. Но отново – с течение на времето и след много, много страници този сценарий губи смразяващия си ефект: по-голямата част от „мъгълското“ население е улисано в грижите на ежедневното си съществуване, а винаги когато тайната полиция ги притисне, нашите герои успяват да „дезапаратират“ – една дума, при която си представям опит на Джордж У. Буш да говори английски. Прототип на предубеждението срещу банковите гоблини е повече или по-малко антисемитизмът, докато отвратителното отношение към домашните духове цели да извика в съзнанието ни робството, само че цялостният ефект от всичко това е доста анемичен и осезаемо вторичен, с неизбежно спадащ рандеман.
В този заключителен том има доста работа по събиране на нишките. На чия страна беше в действителност Снейп? Ще може ли Невил Лонгботъм да надскочи себе си? Наистина ли Малфоите са така черни, както ги представят? За съжаление – с видното изключение на Невил, чиято галантност заслужава да бъде спомената – тези развръзки са на нивото на тръпката от равносметка в старозаветния стил на Пери Мейсън, предизвикана от коментара на някой редови герой, който казва: „Само едно нещо не разбирам…“. В общи линии това се отнася за самия Волдемор, който става по-отегчителен от злодеите на Иън Флеминг, или от покварения, но многословен Николае Карпатия от поредицата Пренебрегнатите, когато предлага своите горделиви обяснения, едновременно грандиозни и кухи. Този лош и педантичен навик се запазва чак до финалния дуел, който поне ни връща обратно на терена на старото училище. „Не трябва да допускаме дневна светлина върху магията“, отбелязва Уолтър Баджът[4] макар и в друга връзка: желанието за пълно изясняване на нещата е в крайна сметка контрапродуктивно. В правилното си решение да пусне завесата окончателно Роулинг е отишла по-далеч от необходимото, като ни дава не толкова щастлив край, колкото край, който загатва, че злото фактически е било разгромено (ще извините израза) за добро или за зло.
По-големи автори – Артър Конан Дойл[5] най-вече – са се изправяли пред същата дилема при търсенето на убедителен завършек. И – също като Конан Дойл – Роулинг си спечели нетленно признание с това, че ни даде един лесно разпознаваем герой и една хубава карикатура на злодей, а също и с това, че едно сътворено от въображението ѝ място на гара Кингс Крос[6] се радва на такава ярка известност, каквато има и онзи адрес на близката Бейкър Стрийт[7]. Малцина са авторите, съумели да създадат един отделен свят, да го населят и дори да го илюстрират в съзнанието. Като човек, който сам е ходил навремето в интернат с парен влак – когато бях на 8 години, – аз обичах да чета на децата и да пресичам Диагон Али и Гримо Плейс, и също потръпвах при спомена за саркастичните учители (и немалкото Прайвит Драйв[8]), които съм познавал.
Определено сладникавият финал на историята може би съдържа някакво смътно обещание за продължение, но аз честно мисля и искрено се надявам, че това няма да стане. Играчките са прибрани обратно в кутията, магическата пръчка – сгъната, и магьосникът дискретно си прибира хонорара, докато децата вдигат врява и искат нови забавления. (Препоръчвам им да узреят за Филип Пулман[9], чиято демонска схема надминава всеки патронус[10]). Не е малко постижение, че „19 години по-късно“, както е озаглавена последната глава, а вероятно и много десетилетия след това, ще има милиони възрастни, които ще си спомнят своето посвещение в литературата като ефирен привкус на Хари през нощта.
Превод от английски Стоян Гяуров
Източник: Christopher Hitchens, Arguably: Essays (2011).
[1] Измислени частни училища за момчета от разказите на популярния писател Чарлс Хамилтън (1876-1961).
[2] Текстът представлява рецензия на Хари Потър и даровете на смъртта.
[3] Главният герой на романа Училищните дни на Том Браун (1857) от Томас Хюс, с който започва бумът на английската училищна литература.
[4] Walter Bagehot (1826-77), британски журналист, есеист и бизнесмен.
[5] Създателят на Шерлок Холмс е сред любимите автори на К. Х.
[6] Между 9 и 10 перон на лондонската гара Роулинг разполага вълшебния перон 9¾, от който тръгва влакът за Хогуортс.
[7] Адресът на Шерлок Холмс.
[8] "Прайвит драйв" № 4 е адресът, на който живее малкият Хари Потър.
[9] Британски писател (1946) на фентъзи литература.
[10] Вид защитна магия от поредицата за Хари Потър.
