Драскулки - Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2014 04 OrwellПреди около година посетих събрание на пен-клуба, по случай триста годишнината от излизането на милтъновата „Ареопагитика“ – един памфлет, нека да припомним, написан в защита на свободата на пресата. Известната фраза на Милтън за „убиването“ на книгата беше напечатана върху листовките с обявата на събранието, раздадени преди това.

На подиума имаше четирима говорители. Единият от тях произнесе реч, която действително се занимаваше със свободата на печата, само че в Индия; другият каза, колебливо и по много неясен начин, че свободата била нещо хубаво; третият ни предостави атака срещу законите, касаещи нецензурността в литературата. Четвъртият посвети по-голямата част от речта си на защита на чистките в Съветска Русия. Що се отнася до изказванията откъм залата, то някои от тях се отнасяха до въпросите на нецензурността и законите, занимаващи се с тях, други бяха просто хвалебствия на Съветска Русия. Моралната свобода – свободата да се дискутират откровено въпроси на секса в печатното слово – изглежда се приемаше всеобщо, докато политическата свобода не беше спомената. Сред събралите се няколкостотин души, може би половината от които имаха директна връзка с писателския занаят, нямаше нито един, който да успее да посочи, че свободата на пресата, ако изобщо означава нещо, е свобода на критиката и противопоставянето. Показателно беше, че никой от говорителите не се позова на брошурата, за която уж ставаше дума. Нито пък се споменаха различните книги, които са били „убити“ в Англия и Съединените щати по време на войната. В крайна сметка събранието се превърна в демонстрация в подкрепа на цензурата.[1]

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В това няма нищо особено удивително. В наше време самото понятие за интелектуална свобода се подлага на нападки от две страни. От една страна са теоретическите му врагове, апологетите на тоталитаризма, а от друга – неговите непосредствени, практически врагове, монополите и бюрокрацията. Всеки писател или журналист, който би искал да запази почтеността си, се оказва угнетен не толкова от някакво активно преследване, колкото от общия уклон в обществото. Видът неща, които работят срещу него, са концентрацията на пресата в ръцете на няколко богати мъже; хватката на монополите върху радиото и киното; нежеланието на обществеността да харчи пари за книги, което пък прави задължително за всеки писател да заработва част от прехраната си чрез халтури; разширението на обхвата на официалните организации като Министерството на информацията и Британския съвет, които помагат на писателя да живее, но заедно с това и пилеят времето, и диктуват мненията му; накрая, продължителната военна атмосфера от последните десет години, чиито изкривяващи ефекти никой не успява да избегне. Всичко в наше време е като част от някаква конспирация, полагаща усилия да превърне писателя, а също и всеки друг вид артист, в един вид дребен служител, работещ върху теми, които му се подават отгоре и никога не произнасящ онова, което му изглежда като цялата истина. Но в борбата срещу това предначертание той не получава подкрепа и от своите; с други думи, няма такова влиятелно обществено мнение, което ще го увери, че е прав. В миналото, или поне по време на протестантските векове, представата за бунта е била смесена с представата за интелектуална почтеност. Еретик – политически, морален, религиозен или естетически – е бил онзи, който е отказвал да насилва собствената си съвест. Неговият облик е обобщен в думите на възрожденческия[2] химн:

Осмели се да бъдеш Данаил,
осмели се да се изправиш сам
[срещу всички];
Осмели се да имаш непоклатима цел,
Осмели се да я обявиш.

Да се „модернизира“ този химн в съответствие с днешния ден би означавало да се прибави по едно „Не“ в началото на всеки стих. Защото особеността на нашето време се състои в това, че бунтовниците срещу съществуващия ред, или поне най-многобройните и специфичните сред тях, се бунтуват и срещу идеята за личната цялостност. „Да се осмелиш да се изправиш сам“ е както идеологически престъпно, така и практически опасно. Независимостта на писателя и артиста е подяждана от неясни икономически сили, и в същото време подкопавана от онези, които би трябвало да са нейни защитници. Вторият от тези два процеса е нещото, с което аз се занимавам тук.

Свободата на мисълта и пресата обикновено биват атакувани чрез аргументи, с които не си струва да се занимаваме. Всеки човек с опит в областта на публичното четене и дебатиране ги познава отзад напред. Тук аз се опитвам да се занимавам не с познатото твърдение, че свободата е илюзия или с твърдението, че в тоталитарните страни има повече свобода, отколкото в демократичните, а с много по-тънкото и опасно изказване, че свободата е нещо нежелателно, а интелектуалната честност – форма на антисоциално себелюбие. И макар че на преден план обикновено изпъкват други аспекти, спорът около свободата на словото и пресата е в основата си спор върху желателността – или не – на говоренето на лъжи. Онова, за което реално става въпрос, е правото да се представят правдиво текущите събития, или поне толкова правдиво, колкото го допускат незнанието, пристрастията и самоизмамите, от които по неизбежност страда всеки наблюдател. Казаното може да се изтълкува и в смисъл, че считам директния „репортаж“ за единствено важния клон на литературата: по-нататък обаче ще се опитам да покажа, че на всяко литературно ниво, а вероятно и във всяко едно от изкуствата, възниква все същия въпрос, във все по-пречистени форми. А междувременно е нужно да се изчистят неяснотите, в които този спор обикновено е оплетен.

Враговете на интелектуалната свобода винаги се опитват да представят тезата си като пледоария в защита на дисциплината срещу индивидуализма. Въпросът за противопоставянето истина-срещу-неистина се държи колкото е възможно повече на заден план. И макар че акцентът може да бъде поставен по различни начини, писателят, който отказва да продава мненията си, винаги се представя като обикновен егоист. С други думи, той е обвиняван или в това, че се опитва да се заключи в кула от слонова кост, или че прави някакво ексхибиционистко представяне на собствената си персона, или че се противопоставя на неизбежния ход на историята в опит да се вкопчи в несправедливи привилегии. Католиците и комунистите си приличат по това, че приемат за невъзможно някой техен опонент да бъде едновременно и честен, и интелигентен. И едните, и другите утвърждават мълчаливо, че „истината“ вече е била изяснена, и че еретикът, ако не е просто глупак, тайно осъзнава „истината“, но й се противопоставя от чисто егоистични подбуди. В комунистическата литература атаката срещу интелектуалната свобода обикновено е маскирана от словоизлияния относно „дребнобуржоазния индивидуализъм“, „илюзиите на либерализма от деветнадесети век“ и т. н., и подкрепяна от ругателства като „романтичен“ и „сантиментален“, на които е трудно да се отговори, тъй като им липсва някакво общоутвърдено значение. По този начин спорът се измества встрани от реалната му тема. Човек може да приеме – и повечето просветени хора сигурно биха приели – като вярна комунистическата теза, че чистата свобода ще съществува единствено в безкласовото общество, и че най-близо до свободата се намира онзи, който работи за осъществяването на едно такова общество. Но пробутано заедно с всичко това се оказва и силно неоправданото твърдение, че самата комунистическа партия се стреми да осъществи безкласовото общество, и че в СССР тази цел е на път да бъде реализирана. Ако се приеме, че второто твърдение действително следва от първото, то тогава на практика може да се намери оправдание за всяко насилие над здравия разум и елементарната порядъчност. А междувременно реалният смисъл на дискусията вече е бил размит. Свободата на интелекта означава свобода да се говори и пише за онова, което човек вижда, чува и чувства, а не да бъде задължаван да фабрикува въображаеми факти и чувства. Познатите тиради против „искейпизма“, „индивидуализма“, „романтизма“ и т. н., са просто средство за извъртане, целта на което е да се представи изкривяването на историята като нещо заслужаващо уважение.

Преди петнадесет години, когато човек защищаваше свободата на интелекта, той трябваше да я отстоява срещу консерватори, католици и, до известна степен – защото те не бяха от голямо значение в Англия – срещу фашисти. Днес тя трябва да бъде защищавана срещу комунисти и „спътници“. Не трябва да се преувеличава влиянието на малката Английска комунистическа партия, но не може да има съмнение в отровното въздействие на руския мит върху английския интелектуален живот. Заради него добре известни факти се потискат и изкривяват до такава степен, че възниква съмнението дали изобщо някога ще може да бъде написана истинска история на нашите времена. Когато Германия се срути, стана ясно, че голям брой съветски руснаци – най-вече, без съмнение, по неполитически причини – са сменили страните и са воювали за германците. Освен това една малка, но съвсем не нищожна част от руските пленници и преселени лица отказаха да се върнат обратно в СССР, и поне някои от тях в крайна сметка бяха насилствено репатрирани. Тези факти, станали незабавно известни на множество журналисти, почти не бяха споменавани в британската преса, докато в същото време русофилските публицисти в Англия продължаваха да оправдават чистките и депортациите от 1936-38 чрез твърдението, че в СССР „не е имало Кислинговци“.[3] Мъглата от лъжи и дезинформация, обгръщаща теми като големия глад в Украйна, Испанската гражданска война, руската политика в Полша и т. н., се дължи не изцяло на съзнателна нечестност. По-скоро, всеки писател или журналист, който изцяло симпатизира на СССР – тоест, симпатизира по начина, по който самите руснаци биха желали той да го прави – трябва мълчаливо да приеме преднамерената фалшификация на важни въпроси. Пред мен се намира нещо, което ми изглежда като много рядка брошура, написана от Максим Литвинов през 1918 и очертаваща последните събития от Руската революция. В нея не се споменава Сталин, но пък ролята на Троцки е високо оценена, а също и онези на Зиновиев, Каменев и други. Какво би било отношението дори и на най-интелектуално-съвестния комунист към такава една брошура? В най-добрия случай, както подобава на всеки мракобесник, да я обяви за нежелан и подлежащ на забрана документ. И ако по някаква причина би било решено да се издаде „поправена“ версия на брошурата, омаловажаваща Троцки и вмъкваща споменавания на Сталин, то никой комунист, оставащ верен на партията, не би могъл да протестира. В последните години се появиха множество почти също толкова груби фалшификации. Но важното е не това, че са се случили, а че, дори и когато станат известни, те не предизвикват никаква реакция сред лявата интелигенция като цяло. Срещу аргументите, че да се каже истината би било „несвоевременно“ или би могло „да изиграе ръката“ на този или онзи, се смята за невъзможно да се възрази, и само малцина изглежда се тревожат от мисълта, че лъжите, на които те махат с ръка, биха могли да преминат от страниците на вестниците в историческите съчинения.

Организираното лъжене, практикувано от тоталитарните държави не е, както понякога се твърди, временна хитрина от същото естество като военната дезинформация. То е нещо вътрешно присъщо на тоталитаризма – нещо, което би продължило да съществува дори и ако концентрационните лагери и тайните сили биха престанали да бъдат необходими. Сред интелигентните комунисти се носи негласната легенда, че макар руското правителство в момента е принудено да прибягва до лъжлива пропаганда, съдебни инсценировки и пр., то тайно записва истинските факти и ще ги публикува някога в бъдещето. Ние, струва ми се, можем да бъдем сигурни, че това не е вярно, тъй като мисленето, предпоставяно от подобни действия, е онова на либералния историк, който вярва, че миналото не може да бъде променено и че точното историческо познание е нещо ценно само по себе си. От тоталитарна гледна точка историята е нещо, което се създава, а не изучава. Тоталитарната държава е по същество теокрация, а нейната управляваща каста, за да може да поддържа позицията си, трябва да бъде възприемана като непогрешима. Но тъй като на практика никой не е непогрешим, то често става необходимо да се пренаредят миналите събития по такъв начин, че да се покаже, че тази или онази грешка не е била направена, или че този или онзи въображаем триумф действително се е случил. Освен това, всяка голяма промяна в политиката изисква съответна промяна на доктрината и преоценка на видните исторически фигури. Такива неща се случват навсякъде, но е далеч по-вероятно те да доведат до открита фалшификация на историята в общества, където във всеки даден момент е допустимо само едно-единствено мнение. Тоталитаризмът всъщност изисква постоянни промени на миналото, а в дългосрочен план вероятно изисква неверие в самата идея за съществуване на обективна истина.[4] Приятелите на тоталитаризма в тази страна обикновено са склонни да твърдят, че, тъй като абсолютната истина е непостижима, една голяма лъжа е не по-лоша от малката лъжа. Посочва се, че всички исторически разкази са пристрастни и неточни, или пък от друга страна, че модерната физика е доказала, че онова, което ни изглежда като реален свят, е всъщност илюзия, тоест да се вярва в свидетелствата на собствените сетива е просто вулгарно еснафство. Едно тоталитарно общество, успяло да се увековечи, вероятно ще утвърди някаква шизофренична система на мислене, при която законите на здравия разум ще се зачитат в ежедневието и в точните науки, но ще могат да бъдат зачерквани от политика, историка и социолога. Вече има безброй много хора, които биха счели за скандално да се фалшифицира някоя научна книга, но не биха намерили нищо погрешно във фалшифицирането на някой исторически факт. Именно в точката, при която се пресичат литературата и политиката, тоталитаризмът упражнява най-силен натиск върху интелектуалеца. Точните науки не са – в наше време – заплашени в каквато и да било подобна степен. Това обяснява отчасти факта, че във всички страни е по-лесно за учените, отколкото за писателите, да се подредят в подкрепа на съответните правителства.

За да поддържам въпроса в перспектива, позволете ми да повторя онова, което казах в началото на това есе: че в Англия непосредствените врагове на правдивостта, а следователно и свободата на мисълта, са господарите на пресата, филмовите магнати и бюрократите, но че от дългосрочна гледна точка отслабването на желанието за свобода сред самите интелектуалци е най-сериозният от всички симптоми. Може и да изглежда, че през цялото време съм говорил за последствията от цензурата не върху литературата като цяло, а само върху областта на политическата журналистика. Дори и ако приемем, че Съветска Русия представлява един вид забранена зона в британската преса, дори и ако въпроси като Полша, Испанската гражданска война, руско-германския пакт и т. н., са изключени от сериозната дискусия, и че ако вие притежавате информация, противоречаща на властващата ортодоксия, то от вас се очаква или да я изкривите, или да си мълчите – дори ако приемем всичко това, то защо литературата в по-широк смисъл би трябвало също да бъде засегната? Нима всеки писател е политик, а всяка книга – непременно директен репортаж? Дори и при най-твърдата диктатура, не е ли възможно индивидуалният писател да остане свободен в собствената си мисъл и да преобрази или маскира еретическите си мисли по такъв начин, че властите да се окажат прекалено глупави, за да ги разпознаят? И, във всеки случай, ако самият писател е съгласен с властващата ортодоксия, то защо всичко това би трябвало непременно да има някакъв сковаващ ефект върху него? Не е ли за литературата, или за което и да било изкуство, най-вероятно да разцъфтява именно в общества, в които няма сериозни сблъсъци на мнения, нито пък остри разногласия между артиста и неговата публика? Трябва ли непременно да се предпоставя, че всеки писател е бунтар, или дори, че всеки писател е изключителна личност?

Всеки път, когато се опиташ да защищаваш интелектуалната свобода срещу посегателствата на тоталитаризма, се сблъскваш с тези аргументи под една или друга форма. Те се основават на пълно неразбиране на това какво е литературата и как – или може би трябва да кажа „защо“ – тя възниква. Те предпоставят, че писателят е или празен развлекател, или пък продажен драскач, който може да се превключи от един вид пропаганда към друга също толкова лесно, колкото някой латернаджия сменя мелодиите на машинката си. Но в края на краищата, как се стига дотам, че книгите изобщо биват написани? Над едно най-ниско ниво, литературата е опит за повлияване на възгледите на съвременниците чрез записване на личния опит. И, що се отнася до свободата на словото, няма особено голяма разлика между обикновения журналист и най-„аполитичния“ писател-творец. Журналистът е несвободен и осъзнава несвободата си когато е принуден да пише лъжи или да потиска онова, което му се струва важни новини; писателят-творец е несвободен когато трябва да фалшифицира субективните си чувства, които от негова гледна точка са факти. Той може и да изкривява и окарикатурява реалността, за да направи по-ясно онова, което има пред вид, но не може да изкриви картината на собственото си съзнание; не може да каже дори и с най-малка степен на убедителност, че харесва онова, което не харесва, или че вярва в онова, в което не вярва. А ако е принуден да го прави, единственият резултат е, че творческите му способности ще пресъхнат. Нито пък е в състояние да реши проблема като се държи настрана от противоречиви теми. Няма такова нещо като истински не-политическа литература, а най-малко от всичко във време като нашето, когато страхове, омрази и лоялности от директно политически вид са близо до повърхността на съзнанието на всекиго. Дори и едно-единствено табу може да има всеобхватен осакатяващ ефект върху мисленето, защото винаги е налице опасността всяка свободно разгърната мисъл да доведе до забранената мисъл. От това следва,че атмосферата на тоталитаризма е смъртоносна за всеки писател-прозаик, макар че поетът, или поне лирическият поет, може би ще може да диша в нея. И за всяко тоталитарно общество, което оцелява по-дълго от няколко поколения, е силно вероятно литературната проза от вида, който е съществувал в предишните няколкостотин години, да стигне до реална кончина.

Литературата понякога е процъфтявала при деспотични режими, но, както често се посочва, деспотизмите от миналото не са били тоталитарни. Техният репресивен апарат винаги е бил неефективен, управляващите им класи обикновено са били или корумпирани, или апатични, или заразени с либерални идеи, а властващите религиозни доктрини обикновено са работели против разбиранията за перфекционизъм и човешка непогрешимост. Но дори и така е общо взето вярно, че прозата е достигала най-високите си нива в периоди на демокрация и свободно мислене. Новото при тоталитаризма е, че неговите учения са не само неподлежащи на оспорване, но и неустойчиви. Те трябва да бъдат приемани под страх от проклятие, но от друга страна винаги могат да бъдат променени отгоре – от един миг в друг. Помислете например за различните отношения, напълно несъвместими едни с други, които английският комунист или „спътник“, трябваше да възприема по отношение на войната между Великобритания и Германия. В продължение на години преди септември 1939, от него се очакваше да се намира в състояние на постоянна възбуда срещу „ужасите на нацизма“ и да превръща всичко, което пише, в проклятие срещу Хитлер; след септември 1939, в продължение на двадесет месеца, той трябваше да вярва, че Германия е претърпяла повече несправедливости, отколкото е причинила сама, а думата „нацист“, поне що се отнася до печатното слово, трябваше да изчезне от речника му. Непосредствено след изслушването на новините от 8 часа сутринта на 22 юни 1941, той трябваше отново да започне да вярва, че нацизмът е най-ужасяващото зло, което светът някога е виждал. Сега, за политика може и да е лесно да прави такива промени; при писателя обаче случаят е малко по-различен. Ако ще трябва да променя лоялностите си в точно определени моменти, ще му се налага или да говори лъжи относно субективните си чувства, или пък да ги потиска напълно. Във всеки от двата случая обаче той ще е разрушил вътрешния си двигател. Не само че идеите ще отказват да го посещават, но и самите думи, които използва, ще изглеждат мъртви под допира му. Политическото писане в наше време се състои почти изцяло от предварително фабрикувани фрази, скрепени едни с други като в детска игра-конструктор. Това е неизбежният резултат от автоцензурата. За да се пише на ясен, енергичен език, човек трябва да мисли без страх, а ако мисли без страх, той не може да бъде политически правоверен. В „епохата на вярата“ може и да е било другояче, когато господстващата религия е била установена от дълго време и не е била вземана прекалено на сериозно. В онзи случай е възможно, или би било възможно, големи части от собственото съзнание да останат незасегнати от официалното вероучение. Но дори и да е така, струва си да се отбележи, че литературната проза е изчезнала почти напълно по време на единствената епоха на вярата, през която Европа някога е минавала. По цялото протежение на Средновековието не съществува почти никаква творческа проза и много малко исторически писания; интелектуалните водачи пък са изразявали мислите си на един мъртъв език, който почти не се е променил в течение на хиляда години.

Тоталитаризмът обаче обещава не толкова епоха на вяра, колкото епоха на шизофрения. Едно общество се превръща в тоталитарно когато структурата му стане сериозно изкуствена: тоест, когато управляващата му класа е изгубила функциите си, но успява да се удържа на власт чрез измама. Такова едно общество, независимо от това колко дълго ще просъществува, никога не може да си позволи да стане толерантно или интелектуално стабилно. То никога не може да допусне нито правдиво записване на фактите, нито пък онази емоционална неподправеност, която се изисква от литературното творчество. Но за да бъде човек корумпиран от тоталитаризма, не е необходимо непременно да се живее в някоя тоталитарна страна. Самото разпространение на определени идеи може да отрови всичко наоколо до степен, която прави една тема след друга невъзможна за употреба в литературата. Навсякъде, където съществува наложена ортодоксия – или дори две ортодоксии, както нерядко се случва – доброто писане престава. Това беше добре онагледено от гражданската война в Испания. За мнозина английски интелектуалци войната беше дълбоко вълнуващо преживяване, но не такова, за което те биха писали искрено. За войната беше позволено да се казват само две неща, и двете – очевидни лъжи: в резултат от това за нея са написани хиляди страници, но почти нищо, което да си заслужава четенето.

Не е ясно дали въздействието на тоталитаризма върху стиховете е непременно толкова пагубно, колкото и върху прозата. Налице са цяла поредица от причини, поради които за поета е малко по-леко да диша в авторитарното общество, отколкото за прозаика. На първо място, бюрократите и другите „практични“ мъже обикновено презират поета прекалено дълбоко, за да се интересуват особено много от онова, което той казва. Второ, онова, което поетът казва – тоест онова, което стиховете му „означават“, ако бъдат преведени в проза – е сравнително маловажно, дори и за самия него. Мисълта, съдържаща се в някое стихотворение е винаги проста, и не повече негова първична цел, отколкото началната идея е първична цел на картината. Стихотворението е съчетание от звукове и асоциации, подобно на това как картината е съчетание от мазки. Всъщност, при кратки фрагменти от поетически текст, например при рефрена на някоя песен, поезията може и да се откаже от всякакъв смисъл. Ето защо за поета е сравнително лесно да се държи настрана от опасните сюжети и да избягва произнасянето на еретични мисли; но дори и когато ги произнася, те могат да не бъдат забелязани. Преди всичко друго обаче, добрата поезия, за разлика от добрата проза, не е непременно резултат от индивидуално творчество. Някои видове поезия, като например баладите или, от друга страна, много изкуствените поетически форми, могат да бъдат създавани колективно от групи хора. Спори се дали древните английски и шотландски балади са първоначално създадени от личности или от народа; при всички случаи обаче те са не-индивидуални в смисъл, че постоянно се променят, при устното предаване. Дори и в печатна форма никои две версии на една балада не са напълно еднакви. При много от примитивните народи стиховете се съчиняват от цялата общност. Някой започва да импровизира, може би акомпанирайки си на музикален инструмент, някой друг се включва със стих или рима, когато първият певец престане, и така процесът продължава, докато не се получи цяла песен или балада, която няма определен автор.

В прозата този вид тясно сътрудничество е напълно невъзможно. Сериозната проза, във всеки случай, трябва да бъде създавана в самота, докато възбудата, идеща от участието в някоя група, всъщност може да подпомага определени видове стихоплетство. Стиховете – а може би и добрите стихове на определено ниво, макар че това не би било най-високото ниво – могат да оцеляват дори и при най-инквизиторския режим. Дори и в едно общество, в което свободата и индивидуалността са били изличени, все още би имало нужда от патриотични песни и героични балади, възпяващи победите, или от засукани упражнения по ласкателство; именно това са видовете стихове, които могат да бъдат писани по поръчка или създавани колективно, без непременно да бъдат лишени от артистична стойност. Прозата обаче е друга работа, тъй като писателят-прозаик не може да ограничи обхвата на мисълта си без заедно с това да унищожи творческото си въображение. Но историята на тоталитарните общества, или на групи от хора, възприели тоталитарния начин на мислене, подсказва, че загубата на свобода е враждебна на всички литературни форми. Германската литература изчезна почти напълно по време на режима на Хитлер, а нещата не изглеждаха много по-добре в Италия. Руската литература, доколкото може да се съди по преводите, се е влошила значително от ранните дни на революцията насам, макар че някои стихове изглеждат по-добре от прозата. Малко руски романи, достойни за внимание – ако изобщо някакви – бяха преведени в продължение на около петнадесет години. В западна Европа и Америка големи групи от литературната интелигенция или преминаха през членство в комунистическата партия, или бяха радушно настроени към нея, но цялото това насочено наляво движение породи удивително малко книги, заслужаващи да бъдат прочетени. Ортодоксалният католицизъм също изглежда има смазващ ефект върху определени литературни форми, особено романа. В продължение на триста години, колко хора са били едновременно и добри романисти, и добри католици? Факт е, че определени теми не могат да бъдат възпявани с думи, и тиранията е една от тях. Никой никога не е написал добра книга във възхвала на Инквизицията. Поезията може и да оцелее в дадена тоталитарна епоха, а за някои видове полуизкуства, като например архитектурата, може дори да се окаже благодатна, но писателят-прозаик едва ли ще има друг избор освен между мълчанието и смъртта. Литературната проза такава, каквато я познаваме, е продукт на рационализма, на протестантските векове, на независимия индивид. А разрушаването на интелектуалната свобода осакатява журналиста, социолога, историка, романиста, критика и поета – в тази последователност. Възможно е в бъдеще да възникне някакъв нов вид литература, невключваща индивидуални чувства или правдиво наблюдение, но в момента нещо такова изглежда невъобразимо. Много по-вероятно изглежда, че ако либералната култура, в която сме живели от Ренесанса насам приключи, то с нея ще загине и литературното изкуство.

Разбира се, печатното слово ще продължи да се използва, и може би е интересно да се поразмишлява какви ли видове четива биха оцелели в едно стриктно тоталитарно общество. Вестниците вероятно ще продължат да съществуват докато телевизионната техника достигне някакво по-високо равнище, но дори и сега вече е съмнително дали, освен от вестници, големите маси от хора в индустриализираните страни изпитват нужда от някакъв вид литература. Във всеки случай те не желаят да харчат за книги дори и част от онова, което харчат за някои други видове развлечения. Може би романите и разказите ще бъдат напълно изместени от киното и радио-продукциите. Или може би ще оцелее само някаква нискокачествена проза, създавана чрез един вид конвейерно производство, намаляващо човешкото участие до миниум.

Вероятно ще бъде по силите на човешката изобретателност книгите някой ден да се пишат от машини. Един вид механизиран процес вече може да се наблюдава в киното и радиото, при рекламата и пропагандата, както и при по-ниските форми на журналистика. Филмите на Дисни например се произвеждат чрез процес, който е по същността си фабричен, като работата се извършва отчасти механично, а отчасти от екипи от артисти, които трябва да подчиняват индивидуалния си стил на общата задача. Радиопиесите обикновено се пишат от уморени драскачи, като темата и стила на писане им се подават предварително: но дори и така онова, което те пишат, е просто вид суров материал, който трябва да бъде приведен във форма от продуценти и цензори. Така е и с безбройните книги и брошури, поръчвани от правителствените отдели. Още по-механизирано е производството на кратки разкази, истории с продължения и стихове за най-евтините списания. Вестниците от вида на „Writer“ са пълни с реклами за литературни училища, като всички те ви предлагат готови сюжети за по няколко шилинга. Някои, заедно със сюжета, предоставят и началните и крайни изречения на всяка глава. Други ви снабдяват с един вид алгебрична формула, чрез чието използване можете да си измислите сюжета сами. Трети предлагат колоди от карти с обозначени герои и ситуации, които трябва само да бъдат размесени и раздадени, за да се получат автоматично истински истории. Именно по такива начини вероятно ще се произвежда литературата на тоталитарното общество, ако тя все още е необходима. Въображението – а дори и съзнанието, доколкото е възможно – ще бъде елиминирано от процеса на писане. Книгите ще се планират в най-широки линии от бюрократи и ще преминават през толкова много ръце, че когато бъдат завършени, ще бъдат не повече индивидуален продукт от някой „Форд“, слизащ от поточната линия. Едва ли е нужно да се споменава, че всичко, създадено по този начин, ще бъде боклук; но пък всичко, което не е боклук, ще заплашва държавната структура. Що се отнася до оцелялата от миналото литература, тя ще трябва да бъде или иззета, или щателно пренаписана.[5]

Но тоталитаризмът не е успял да възтържествува напълно никъде. Нашето общество е все още, говорейки най-общо, либерално. За да упражните правото си на свобода на словото, вие трябва да се борите срещу икономически натиск и срещу силни групи сред общественото мнение, но, поне засега, не и срещу някаква тайна полиция. Можете да кажете или публикувате почти всичко, докато сте съгласен да го правите от някакво обществено ъгълче, без да привличате особено голямо внимание. Но онова, което внушава ужас, както вече казах в началото на това есе, е че съзнателните врагове на свободата са ония, за които всъщност тя би трябвало да означава най-много. Широката публика не се интересува от този въпрос по никакъв начин. Тя не е настроена да преследва еретика, но пък и няма да се помръдне да го защищава. Тя е едновременно и прекалено разумна, и прекалено глупава, за да възприеме тоталитарния мироглед. Директната, съзнателна атака срещу интелектуалната почтеност идва от самите интелектуалци.

Възможно е да се каже, че русофилската интелигенция, ако не беше попаднала под влиянието на този специфичен мит, щеше да се поддаде на някакъв друг от същия род. Но във всеки случай руският мит е тук и корупцията, която той причинява, е разложителна. Когато човек види как високообразовани хора гледат с пренебрежение на потисничеството и преследванията, то не е ясно какво трябва да се презира повече – техния цинизъм или тяхното късогледство. Мнозина учени например са безкритични почитатели на СССР. Изглежда те смята, че разрушаването на свободата няма значение, щом само собствената им работа е незасегната от всичко това в настоящия момент. СССР е огромна, бързоразвиваща се страна, която изпитва остра нужда от работници в научната сфера, а съответно се отнася към тях щедро. Ако само се държат настрана от опасни теми като психологията, учените са привилегировани личности. Писателите, от друга страна, са жестоко преследвани. Вярно е, че на литературни проститутки като Иля Еренбург или Алексей Толстой се изплащат огромни суми, но единственото нещо, което е от някаква ценност за артиста като такъв – неговата свобода на словото – му е отнето. И поне някои от английските учени, които говорят с такъв ентусиазъм за огромните възможности, предоставяни на колегите им в Русия, са в състояние да разберат това. Но разсъжденията им изглежда протичат по следния начин: „Писателите се преследват в Русия. Че какво от това? Аз не съм писател.“ Те не разбират, че всяка атака срещу интелектуалната свобода, както и срещу понятието за обективна истина, заплашва в дългосрочен план всяка сфера на мисълта.

За момента тоталитарната държава толерира учения, защото се нуждае от него. Дори в нацистка Германия учените, освен ако са евреи, бяха третирани сравнително добре и германската научна общност, като цяло, не оказа съпротива на Хитлер. На този етап от историята дори и най-авторитарният водач е принуден да се съобразява с физическата реалност, отчасти поради остатъците от либерално мислене, отчасти поради необходимостта от подготовка за война. Докато физическата реалност не може да бъде напълно игнорирана, докато две и две трябва да прави четири, когато например чертаете планове за самолет, то ученият притежава някакви полезни функции и дори може да получи известна степен на свобода. Пробуждането му ще дойде по-късно, когато тоталитарната държава е твърдо установена.[6] А всъщност, ако той би желал да защищава почтеността в науката, задачата му е да развива някакъв вид солидарност с литературните си колеги и да не гледа като на дреболии на случаите, в които писатели са принудени да мълчат или са доведени до самоубийство, а вестниците – систематично фалшифицирани.

Каквито и да са обстоятелствата при физическите науки или при музиката, живописта и архитектурата, то сигурно е – както се опитах да покажа – че литературата е осъдена, ако изчезне свободата на мисълта. И тя е осъдена не само във всяка страна, която запазва някаква тоталитарна структура. Всеки автор, който възприема тоталитарния мироглед, който намира извинения за изкривяване и фалшификация на реалността, с неизбежност разрушава себе си като писател. Изход от всичко това няма. Никакви тиради против „индивидуализма“ и „кулата от слонова кост“, никакви коленопреклонни глупости в смисъл, че „истинската индивидуалност се постига единствено чрез идентификация с общността“, могат да премахната от света факта, че една преклонена мисъл е развалена мисъл. Без спонтанност в един или друг момент, литературното творчество е невъзможно, а самият език се вкаменява. В някакъв бъдещ момент, ако човешкият разум се превърне в нещо напълно различно от онова, което е днес, ние може би ще се научим да различаваме литературното творчество от интелектуалната почтеност. Но за момента ние знаем единствено, че въображението, подобно на някои видове диви животни, не се размножава в пленничество. Всеки писател или журналист, който отрича този факт – а почти всички днешни хвалебствия по адрес на Съветския съюз съдържат или подразбират едно такова отрицание – работи, по същество, за собственото си унищожение.

1945 г.

Източник



[1] В името на справедливостта ще отбележа, тържествата в пен-клуба, които продължиха повече от седмица, не бяха на едно и също ниво. Аз просто попаднах на лош ден. Но проследяването на речите (напечатани в сборник на име „Свобода на словото“) показва, че в наши дни почти не са останали хора, способни да говорят тъй убедително в подкрепа на свободата на мисълта, както го е правил Милтън преди 300 години – и това въпреки факта, че той е писал по време на гражданска война. Бел. авт.

[2] Възрожденците (Revivalists) са привърженици на особена християнска секта, обявяваща се в подкрепа на подновяването на духовния живот на църквата. Бел. пр.

[3] По името на Видкун Кислинг (1887–1945), норвежки фашистки политик и офицер, превърнал се в символ за колаборационизма с фашистите в цяла Европа. Бел. пр.

[4] Тук ще си позволя да изкажа съмнение в еднозначната вярност на защищаваната от Оруел идея за възможностите за достигане до някакъв вид „обективно правилна“ история. Всяко общество е наследник на идеите на обществата, които го предшестват (включително и историческите им представи), и които то евентуално е надживяло. Конкретно: какво друго могат да правят обществата-наследници на тоталитарни системи, освен да „променят“ наследената история, отново и отново (ако се съгласим, че тя е била по презумпция фалшифицирана за целите на съответното тоталитарно общество)? Същото важи и за всяко общество, което за пръв поема по пътя на някаква повече или по-малко валидна модерна демокрация, след като е наследило традициите и историографиите на стотици години, представяни от различни не-съвсем-демократични системи и режими: то е натоварено със солиден багаж от исторически догми (примерно– най-различни „национално-оформящи“ митологии, с които му се налага да се разделя – най-често бавно и мъчително – в хода на постепенното си демократизиране и присъединяване към една по-голяма, открита общност). Дали в тези, а и други, ситуации, има някаква алтернатива на неизбежното преосмисляне и предоговаряне на миналото? Виж в тази връзка по-обширните размишления от текста За ползите и вредите от „историята“ тук на сайта.

[5] Между другото, подобен род „творчески интерпретации“ на класиката съвсем не са ограничени само и единствено до практиките на тоталитарните общества. Помислете примерно върху следния прелюбопитен факт:

„през 1918 г. например Щабът на Действащата Армия издава във „Войнишка библиотека“ като N 45 „Под игото“. Избрани глави и кратко съдържание...“ В малоформатната книжка се твърди, че романът говори за времето от 1873 до 1876; в нея не съществуват доста Вазови страници, между които и тези, влизащи в състава на „Пиянството на един народ“ и на „Пробуждане“. В текста, предназначен да пълни почивката на войника, последното изречение е: „Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заяка в един храсталак, без да гръмне с пушка“. Поучителен финал, провокиращ всякакви размишления.“

Инна Пелева, Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдивско университетско издателство, 1994, стр. 187-188. (Бел. пр.)

[6] Забележително предусещане за по-късния развой на събитията примерно в съветска Русия, като се има пред вид съдбата на такива учени-дисиденти като Андрей Сахаров. Бел. пр.

Джордж Оруел
Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.
Други статии от този автор
Посетители: 91

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 15 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 4 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици