1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (1 гласуване)

2012 07 TolstoiПамфлетите на Толстой са най-малко известната част от неговото творчество, а нападките му срещу Шекспир[1] са документ, който не може лесно да се открие, поне в английски превод. Поради това ще бъде полезно, ако първо предам накратко съдържанието му, а след това се заема да го обсъждам.

Толстой започва с думите, че през целия му живот Шекспир е пораждал у него „непреодолимо отвращение и скука“. Съзнавайки, че цивилизованият свят няма да се съгласи с него, той многократно се е залавял с творбите на Шекспир, като ги е чел и препрочитал на руски, английски и немски; но „неизменно изпитвах все едно и също: отвращение, скука и недоумение“. И ето че на седемдесет и пет годишна възраст той отново препрочита целия Шекспир, включително историческите драми, и

„с още по-голяма сила изпитах същото чувство – но вече не недоумение, а твърдо, непоклатимо убеждение в това, че тази неоспорима слава на велик, гениален писател, с която се ползва Шекспир и която заставя днешните писатели да му подражават, а читателите и зрителите да откриват у него несъществуващи достойнства – като деформират своите естетически и етически разбирания – представлява голяма злина, като всяка неправда.“

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Шекспир, добавя Толстой, не само не е никакъв гений, но дори не е „посредствен автор“ и за да демонстрира този факт, разглежда „Крал Лир“, който според използваните от него цитати от Хейзлит[2], Брандес[3] и други, е превъзнасян до небесата и даван като пример за една от най-добрите драми на Шекспир.

След това Толстой излага съдържанието на „Крал Лир“, откривайки на всяка крачка, че пиесата е глупава, многословна, противоестествена, бомбастична, вулгарна, скучна и пълна с неправдоподобни сцени, „ужасни безсмислици“, „досадни смешки“, анахронизми, несъответствия, цинизми, изтъркани сценични прийоми и други грешки от морален и естетически характер. Във всеки случай, „Лир“ е заимстван от една по-ранна и много по-добра пиеса „King Leir“ от неизвестен автор, която Шекспир е присвоил и опошлил. Струва си да цитираме един параграф, който илюстрира подхода на Толстой. Трето действие, втора сцена (в която Лир, Кент и Шутът са заедно сред бурята) е накратко предадена по следния начин:

„Лир крачи през пустошта и изрича думи, които трябва да изразяват неговото отчаяние: той иска вихрите така да духат, та да се пръснат бузите им (на вихрите), дъждът да залее всичко, а светкавиците да опърлят белите му власи и гръм да разцепи земята, та да изтреби всички зародиши на „неблагодарния човешки род“! Шутът от своя страна също сипе безсмислени слова. Влиза Кент. Лир казва, че по някакъв начин в тази буря ще бъдат открити и осъдени всички престъпници. Кент, когото Лир все още не може да познае, се опитва да го убеди да се подслони в една колиба. Шутът изрича пророчество, съвсем неуместно за положението, в което са изпаднали, и всички излизат.“

Окончателната присъда над „Лир“ е, че нито един непредубеден читател, ако такъв читател изобщо съществува, не може да прочете пиесата до края, без да бъде обзет от чувство, различно от „отвращение и скука“. И съвсем същото се отнася за „всички други прехвалени драми на Шекспир, да не споменаваме нелепите драматизирани приказки „Перикъл“, „Дванайсета нощ“, „Бурята“, „Цимбелин“ „Троил и Кресида“.

След като приключва с „Лир“, Толстой отправя по-общо обвинение срещу Шекспир. Той признава, че Шекспир притежава драматургични умения, които отчасти се дължат на работата му като актьор, но иначе няма никакви достойнства. Той не е способен да характеризира своите герои, техните думи и действия не произтичат от естествения ход на събитията, неговият език е винаги приповдигнат и нелеп, той непрекъснато влага в устата на първия попаднал му герой собствените си хаотични мисли, демонстрира „пълна липса на естетическо чувство“ и „думите му нямат нищо общо с изкуството и поезията“.

„Шекспир може да е всякакъв“, заключава Толстой, „но не и творец.“ Нещо повече, той не казва нищо оригинално или интересно, и произведенията му клонят към „най-низкото и най-безнравственото“. Интересно е, че в тази преценка Толстой се позовава на думите не на самия Шекспир, а използва твърденията на двама критици, Гервинус[4] и Брандес. Според Гервинус (или поне според начина, по който го чете Толстой) „Шекспир учи… че понякога човек може да прекали с добрините си“, докато според Брандес „основният принцип на Шекспир... е, че целта оправдава средствата“. От своя страна Толстой добавя, че Шекспир е шовинистичен патриот от най-лошия вид, но в общи линии той смята, че Гервинус и Брандес са направили вярно и правилно описание на Шекспировия възглед за живота.

След това в няколко параграфа Толстой припомня теорията за изкуството, която е представил по-подробно и на други места. Казано съвсем накратко, тя се свежда до изискване за значимост на съдържанието, искреност и художествено майсторство. Голямото произведение на изкуството трябва да се занимава с теми, които са „важни за живота на човечеството“, то трябва да изразява нещо, което авторът искрено чувства, и трябва да използва такива художествени средства, чрез които да постигне желания ефект. Тъй като светогледът на Шекспир е низък, а самият той – лишен от художествени умения и неспособен на искреност дори и за миг, то явно той заслужава да бъде заклеймен.

Но тук възниква един труден въпрос. Ако Шекспир е такъв, какъвто Толстой го представя, защо тогава се радва на всеобщо признание? Излиза, че отговорът трябва да се търси в някакъв вид масова хипноза или „епидемично внушение“. Целият цивилизован свят е бил подведен по някакъв начин да приеме Шекспир за талантлив писател и дори най-убедителното доказателство в подкрепа на противното твърдение не прави никакво впечатление, защото тук става дума не за разумни доводи, а за нещо подобно на религиозна вяра. В историята на човечеството, казва Толстой, се наблюдават безкрайни прояви на такива „епидемични внушения“ – например кръстоносните походи, търсенето на философския камък, страстта към отглеждане на лалета, завладяла навремето Холандия, и т. н. Като пример от съвременността той посочва многозначително делото Драйфус, разпалило в целия свят бурни страсти, без да има каквото и да е основание за това. Наблюдават се също и внезапни краткотрайни увлечения по нови политически и философски теории, по този или онзи писател, художник или учен – например Дарвин, който (в 1903 г.) е „на път да бъде забравен“. А има случаи, когато някой недостоен идол на тълпата се ползва с благоволение, защото „става и така, че подобни увлечения, възникнали вследствие на особени причини, които по една случайност ги утвърждават, до такава степен съответстват на господстващия в обществото и по-специално в литературните кръгове възглед за живота, че се задържат прекалено дълго“. Славата на Шекспир продължава толкова дълго, защото неговите пиеси „отговарят на онова нерелигиозно и безнравствено настроение на хората от висшите съсловия в нашия свят“.

Що се отнася до начина, по който е започнала славата на Шекспир, Толстой обяснява, че тя е „подета“ от немски професори към края на осемнадесети век. Репутацията му е „била подета в Германия, а оттам преминала в Англия“. Немците издигат Шекспир на пиедестал в момент, когато не съществува немска драма, достойна за обсъждане, когато френската класическа литература започва да им изглежда студена и изкуствена; така те изпадат в плен на неговото „майсторство за развиване на сцени“ и откриват също така, че той изразява собственото им отношение към живота. Гьоте обявява Шекспир за велик поет, всички останали критици започват да повтарят думите му като папагали и всеобщата заблуда продължава до ден днешен. Резултатът от това е още по-силно принизяване на драмата – Толстой не пропуска да включи и собствените си пиеси, когато заклеймява съвременното драматургично изкуство – и опорочаване на доминиращите нравствени възгледи. Следователно „лъжливата възхвала“ на Шекспир причинява големи злини и Толстой смята за свой дълг да се бори срещу тях.

Такова е съдържанието на толстоевия памфлет. Първоначалното чувство, което читателят изпитва, е, че като обявява Шекспир за слаб писател, Толстой казва една очевидна неистина. Но това не е така. В действителност не съществуват никакви доказателства или аргументи, чрез които да се докаже, че Шекспир или който и да е друг творец е „добър“ писател. По същия начин никой не може категорично да докаже, че Уорик Дипинг[5] е „лош“ писател. В края на краищата няма друго изпитание за литературно достойнство освен оцеляването, което само по себе си е показател за мнението на мнозинството. Художествени теории като тези на Толстой са съвършено безсмислени, защото те не само правят произволни предположения, но се позовават на най-общи постановки („искреност“, „значимост“ и т. н.), които могат да се тълкуват различно от всекиго. Всъщност никой не може да отговори на нападките на Толстой. Интересното е защо Толстой ги отправя. Все пак мимоходом трябва да отбележим, че той използва много слаби и нечестни аргументи. Някои от тях си заслужава да бъдат посочени не защото обезсилват главното му обвинение, а защото представляват, така да се каже, доказателство за злонамереност.

Да започнем с това, че когато излага съдържанието на „Крал Лир“, той не е „безпристрастен“ както на два пъти твърди. Точно обратното, изложението му представлява дълго упражнение по изопачаване. Ясно е, че когато преразказва „Крал Лир“ на хора, които не са чели пиесата, човек съвсем не е безпристрастен, щом като предава важните думи на Лир (с мъртвата Корделия в ръце) по следния начин: „И отново започват ужасните безсмислици на Лир, от които ти става срамно като от неуместни шеги“. Толстой многократно видоизменя или преиначава пасажите, които критикува, и то винаги по такъв начин, та да представи сюжета по-заплетен и неправдоподобен, а езика – по-високопарен. Той казва например, че „Лир няма никаква нужда и повод да се отрича от властта“, макар че съображенията му да се оттегли (той е стар и желае да се освободи от бремето на държавните дела) са изрично посочени в първата сцена. Ясно е, че дори в изречението, което цитирах по-горе, Толстой умишлено тълкува погрешно една фраза и изменя значението на друга, като по този начин лишава от смисъл нещо, което има логика в своя контекст. Нито едно от тези погрешни тълкувания само по себе си не е страшно, но заедно те придобиват акумулиращ ефект и читателят остава с впечатлението, че пиесата е психологически неиздържана. И все пак Толстой не може да обясни защо пиесите на Шекспир все още се печатат и все още се играят, двеста години след смъртта му (т.е. преди да започнат „епидемичните внушения“). А и обяснението за това, как изгрява славата на Шекспир, е само една догадка, изпъстрена с очевидно неверни твърдения. И още нещо – неговите обвинения си противоречат: например Шекспир иска само да забавлява публиката, той „не е сериозен“, но, от друга страна, непрекъснато влага собствените си мисли в устата на своите герои. Изобщо е трудно да приемем, че Толстой критикува добронамерено. Във всеки случай не е възможно той сам да вярва в основната си идея – да вярва, че в продължение на един век или дори по-дълго целият цивилизован свят е живял с една огромна и явна лъжа, която единствено Толстой е успял да прозре. Ясно е, че неговата неприязън към Шекспир е съвършено неподправена, но причините за това могат да бъдат различни или отчасти различни, от онези, които изтъква самият той; именно това е гледната точка, от която памфлетът му е интересен.

Оттук нататък започват предположенията. Има обаче едно възможно обяснение или поне един въпрос, който може да ни насочи към някакво обяснение. И въпросът е: защо от тридесет или повече пиеси Толстой взема на прицел точно „Крал Лир“? Вярно, „Лир“ е толкова добре известна и възхвалявана пиеса, че основателно може да бъде приета като пример за най-добра Шекспирова творба. От друга страна обаче, за целта на един злонамерен анализ Толстой би трябвало да избере пиесата, която му е най-омразна. Възможно ли е той да е хранил особена враждебност точно към тази пиеса, защото е долавял, съзнателно или не, приликата между съдбата на Лир и своята собствена? Но по-добре е да пристъпим към това обяснение по обратен път – т. е., като разгледаме самия „Крал Лир“ и качествата му, които Толстой пропуска да спомене.

Едно от първите неща, което английският читател ще забележи в памфлета е, че Толстой почти не разглежда Шекспир като поет. Шекспир е разглеждан като драматург, чиято очевидна популярност се дължи на особеностите на драматургичното изкуство, което предоставя прекрасни възможности на добрите актьори. Но що се отнася до англоезичните страни, това не е вярно. Няколко пиеси, ценени най-високо от почитателите на Шекспир (например „Тимон Атински“), рядко или никога не се играят на сцена, а други, които са най-често поставяни, са най-малко обичани (например „Сън в лятна нощ“). Поклонниците на Шекспир ценят на първо място умението му да използва езика, онази „словесна музика“, за която дори Бърнард Шоу, друг враждебно настроен критик, признава, че е „покоряваща“. Толстой пренебрегва това и изглежда не си дава сметка, че един стих може да има особена стойност за онези, на чийто роден език е написан. Но дори и да се поставим на мястото на Толстой и да се опитаме да възприемем Шекспир като чужд поет, пак остава нещо, което той явно не е догледал. Поезията безспорно е въпрос не само на звукове и асоциации, лишени от стойност вън от съответната езикова група; как иначе някои поетични творби, включително и онези, написани на мъртвите езици, успяват да прекосят езиковите граници? Разбира се, една лирична творба като „Утре е денят на Св. Валентин“[6] не би могла да бъде преведена задоволително, но в по-важните творби на Шекспир ние откриваме една особена поезия, съществуваща самостоятелно от думите. Толстой е прав, че като пиеса „Крал Лир“ не е много добра. Тя е твърде разтеглена, с твърде много герои и второстепенни сюжетни линии. Достатъчно щеше да бъде, ако имаше само една зла дъщеря; като герой Едгар е излишен и може би щеше да бъде по-добре, ако Глостър и двамата му синове ги нямаше. Но независимо от това читателят долавя нещо особено, някакъв лайтмотив или просто атмосфера, чрез която се преодоляват всички тези препятствия и дължини. Може да си представим „Крал Лир“ като куклено шоу, пантомима, балет, поредица от картини. Част от поезията на пиесата, може би най-съществената част, е заложена в самия сюжет и не зависи нито от комбинациите на думите, нито от актьорското изпълнение.

Затворете очи и си представете крал Лир, ако е възможно, без да си припомняте думите. Какво виждате? Ето какво виждам аз: един величествен старец в дълга черна мантия с развята бяла коса и брада, сякаш излязъл от картина на Блейк[7] (но в същото време, колкото и да е странно, наподобяващ Толстой), който броди сред бурята и проклина небесата, придружен от един шут и от един безумец. Междувременно картината се сменя и старецът, който все така проклина и не разбира нищо, държи в ръце едно мъртво момиче, а шутът се полюлява на бесилка някъде в дъното на сцената. Това е скелетът на пиесата, но Толстой иска да лиши дори и него от най-същественото. Той отхвърля необходимостта от бурята, от присъствието на Шута, който в неговите очи е просто една досадна безсмислица и повод да се правят глупави шеги, от смъртта на Корделия, което според него лишава пиесата от поука. Според Толстой драмата „King Leir“, която Шекспир използва

„завършва по-естествено и съответства много повече на нравствените изисквания на зрителя: френският крал побеждава съпрузите на по-големите сестри и Корделия не умира, а възвръща на Лир предишното му положение“.

С други думи, трагедията би следвало да бъде комедия или може би мелодрама. Съмнително е дали чувството за трагичност е съвместимо с вярата в бога: във всеки случай то не е съвместимо с липсата на вяра в човешкото достойнство и с онова „нравствено изискване“, което се оказва измамено, когато добродетелта не успява да възтържествува. Трагичната ситуация възниква точно тогава, когато добродетелта не възтържествува, но човекът запазва своето величие въпреки силите, които го унищожават. По-важно е може би, че Толстой не вижда оправдание за присъствието на Шута. Шутът е неотделим от пиесата. Той изпълнява ролята не само на хор, който доизяснява същественото, защото го тълкува по-разумно от другите герои, но служи и като противовес на безумството на Лир. Неговите шеги, гатанки и рими, неговите безкрайни подигравки, насочени към надменното безразсъдство на Лир, които се простират от обикновен присмех до меланхолична поезия („Другите си титли ти ги раздаде. А тази ти е вродена!“), са нишката на здравия разум, която минава през пиесата; те напомнят, че някъде въпреки несправедливостта, жестокостта, интригите, измамите и недоразуменията, които се разиграват, животът продължава да си тече такъв, какъвто е. В нетърпимостта на Толстой към Шута се прокрадва и дълбоката му вражда с Шекспир. Толстой критикува, с известно основание, разпокъсаността на шекспировите пиеси, несъответствията, неправдоподобните сюжети, високопарния език: но вероятно онова, което предизвиква най-силна ненавист у него, е особената емоционалност, склонността на Шекспир не толкова да изпитва наслада от живота, колкото да проявява интерес към него. Погрешно ще бъде просто да отминем Толстой и да го обявим за моралист, който воюва срещу един артист. Той никога не е казвал, че изкуството само по себе си е порочно или безсмислено, нито е казвал, че техническата виртуозност е нещо маловажно. Но неговият главен стремеж в последните години от живота му е да стесни обсега на човешкия поглед. Интересите на човека, връзките му с материалния свят, трябва да бъдат колкото е възможно по-тесни, а не по-широки. Литературата трябва да се състои от притчи, изчистени от подробности и почти независими от езика. Притчите – и тук Толстой се различава от обикновения вулгарен пуритан – трябва да бъдат творения на изкуството, без обаче да предизвикват наслада и любопитство. Задачата на науката, казва той, е не да открива какво става, а да учи хората как би следвало да живеят. Така е и с историята, и с политиката. Много въпроси (например делото Драйфус) просто не си струва да се решават и Толстой желае да ги остави без отговор. И действително цялата му теория за „увлеченията“ и „епидемичните внушения“, в която той смесва безразборно такива неща като кръстоносните походи и холандската страст към отглеждането на лалета, показва желанието да се възприемат много човешки дейности като един вид мравешко сновене, необяснимо и безинтересно. Толстой явно не може да прояви търпение към един хаотичен, обстоятелствен и безсистемен писател, какъвто е Шекспир. Той реагира като сприхав старец, тормозен от палаво дете. „Защо непрекъснато подскачаш така? Не можеш ли да седиш мирно като мен?“ В известен смисъл старецът е прав, но работата е там, че в крайниците на детето има импулс, от който старецът е лишен. И разбере ли за съществуването на този импулс, той става още по-сприхав: стига да може, той би превърнал всички деца в старци. Толстой, изглежда, не знае какво точно му убягва от Шекспир, но съзнава, че нещо му убягва, и е категоричен – на другите също трябва да им бъде отнето това. По природа той е властен и себичен. Дълго след като бил излязъл от детската възраст, той продължавал да удря прислужника си, когато се ядосал, а по-късно, според английския му биограф Дерик Леон, „често изпитвал желание и при най-леко раздразнение да удари през лицето онзи, с когото не бил съгласен“. Когато приеме една религиозна вяра, човек не винаги се отървава от характера си, особено ако той е като на Толстой; нещо повече – илюзията, че си станал друг човек, може да позволи на вродените пороци да се проявяват по-свободно от всякога, макар и в по-изтънчени форми. Толстой е в състояние да отрече физическото насилие и да разбере какво следва от това, но не е в състояние да прояви толерантност и примирение; и дори ако човек не е запознат с други негови творби освен този памфлет, той може да се убеди в склонността му към упражняване на духовна тирания.

Но Толстой се опитва не просто да отнеме на другите удоволствието, което сам не споделя. Това той прави, но сблъсъкът му с Шекспир е много по-дълбок. Това е сблъсък между религиозното и хуманистичното отношение към живота. И тук се връщаме на централната тема в „Крал Лир“, за която Толстой не споменава, макар че предава съдържанието на пиесата доста подробно. „Крал Лир“ е една от малкото Шекспирови пиеси, в която безспорно се разказва за нещо. Толстой основателно се оплаква, че са написани много глупости за Шекспир като философ, психолог, „велик учител по нравственост“ и какво ли не. Шекспир не е системен мислител, най-сериозните му мисли са изказани по неподходящ или косвен начин и не се знае до каква степен е писал с някаква „цел“ или дори колко от приписваните му произведения са действително негови. В „Сонетите“ той дори не споменава за пиесите като част от творческото си дело, но намеква някак сконфузено за актьорската си кариера. Напълно възможно е да е създал поне половината от пиесите си просто за пари и да не е преследвал в тях цел или правдоподобност – достатъчно е било да скалъпи нещо, обикновено от чужд материал, което малко или повече да става за сцена. Това обаче не е всичко. Първо, както Толстой сам посочва, Шекспир има навика да влага в устата на героите си неуместни разсъждения от общ характер. Това е сериозен недостатък за един драматург, но той не се вмества в портрета, който Толстой рисува – Шекспир като посредствен писател без собствено мнение, стремящ се да постигне най-голям ефект с най-малко усилие. Освен това десетина от пиесите му, създадени в по-голямата си част след 1600 година, безспорно имат определена цел и дори поука. Те се разиграват около една основна тема, която може да се изрази и с една-единствена дума. Например в „Макбет“ думата е амбиция, в „Отело“ – ревност, а в „Тимон Атински“ – пари. Основната тема в „Крал Лир“ е себеотричането и човек трябва умишлено да се прави на сляп и глух, за да не проумее какво казва Шекспир.

Лир се отрича от трона си, но очаква всички да продължат да се отнасят с него като с крал. Той не разбира, че когато човек отстъпи властта си, други хора ще се възползват от слабостта му, не разбира и че именно онези, които го ласкаят най-невъздържано, т. е. Регана и Гонерила, първи ще се обявят срещу него. Щом открива, че вече не може да накара хората да му се подчиняват както преди, той изпада в ярост, която Толстой определя като „странна и неестествена“, но всъщност тя е напълно обяснима. В гнева и отчаянието си Лир изпада в две настроения, които също са естествени при създалите се обстоятелства, макар че чрез едното настроение Шекспир вероятно използва Лир, за да изрази собствените си схващания. Първото настроение е отвращение – когато Лир съжалява, че е бил крал, и осъзнава колко гнили са привидната законност и опошлената нравственост. Второто настроение е безсилен гняв – когато той въображаемо си отмъщава на онези, които са му причинили зло. „Да можех да насъскам двеста бяса към тях да литнат с нажежени вили!“ и

Знаеш
Ще бъде хитро да обвием в плъст
Краката на конете! Да и тихо
В тила на зетьовете щом проникнем
Тогава смърт наляво, смърт надясно
Смърт, смърт

Едва накрая Лир разбира като здравомислещ човек, че властта, отмъщението и победата са безсмислени.

Но Лир прави това откритие твърде късно, защото неговата и на Корделия смърти са вече решени. Ето това е историята и въпреки че е разказана малко тромаво, тя е много добра.

Но не се ли забелязва някакво странно сходство между тази история и живота на самия Толстой? Съществува една прилика, която трудно може да остане незабелязана, защото най-значителното събитие в живота на Толстой, както и в живота на Лир, е внушителният и доброволен акт на самоотричане. На стари години Толстой се отказва от имението, от титлата, от авторските си права, и прави опит – искрен, макар и неуспешен – да избяга от привилегированото си положение и да заживее като селянин. Но по-дълбоката прилика се крие във факта. че Толстой, както и Лир, е подтикнат от погрешни мотиви и не постига резултатите, на които се е надявал. Според Толстой целта на всяко човешко същество е щастието, а щастието може да се постигне, като се следва божията воля. Но да се следва божията воля, означава да отхвърлиш всички земни наслади и амбиции и да живееш само за другите. Затова Толстой накрая се отказва от света, очаквайки, че това ще го направи по-щастлив. Ала едно е сигурно: в последните години от живота си той не е щастлив. Става точно обратното – Толстой е доведен до ръба на лудостта от поведението на хора, които не го оставят на мира именно заради това самоотричане. И Толстой като Лир не е бил кротък човек и не е умеел да преценява човешките характери. Имало е случаи, когато е приемал аристократична поза въпреки селските дрехи – но дори две от децата му, на които се е уповавал, накрая са се обявили против него, макар и по не толкова драстичен начин като Регана и Гонерила. Пресиленото му отвращение към сексуалността е също така твърде сходно с отвращението на Лир. Изказването на Толстой, че бракът е „робство, преситеност, погнуса“ и означава примирено да понасяш съприкосновението с „грозотата, мръсотията, зловонието, язвите“, напомня известното гневно избухване на Лир:

До тука ги владеят боговете
Оттук надолу – Дяволът
Да там е пъкъл, мрак и серен дим
Жарава, пламъци, разпад и смрад

И макар че Толстой не е могъл да го предвиди, когато е писал памфлета си против Шекспир, краят на собствения му живот – внезапното, необмислено пътешествие из страната, придружен единствено от вярната си дъщеря, смъртта му в някаква къща в непознато село – навява спомени за „Крал Лир“.

Разбира се, ние не можем да приемем, че Толстой си е давал сметка за тази прилика или че би я признал, ако тя му е била посочена. Но отношението му към пиесата сигурно е било повлияно от нейната тема. Отказването от властта, от земята е въпрос, който основателно го е вълнувал. Затова може би е бил по-раздразнен и смутен от поуката, която Шекспир извлича тук, отколкото в някоя друга пиеса – например в „Макбет“, която не засяга толкова пряко собствения му живот. Но каква точно е поуката от „Крал Лир“? Очевидно поуките са две – едната е ясно изказана, другата се подразбира от самия разказ.

Шекспир започва така: той приема, че когато човек лишава сам себе си от власт, той приканва хората да се настроят срещу него. Това не означава, че всички ще се обявят против него (Кент и Шутът остават верни на Лир от начало до край), но най-вероятното е, че някои ще постъпят точно така. Ако захвърлиш оръжието си, по-безскрупулният от теб веднага ще го вземе. Ако обърнеш и другата буза, ще получиш по-силна от първия път плесница. Това не винаги се случва, но трябва да се очаква и случи ли се, човек не би следвало да се оплаква. Втората плесница е, така да се каже, последствие от обръщането на другата буза. Следователно преди всичко се налага поуката, която Шутът извлича: Не предавай властта си, не се отказвай от земите си. Но има и друга поука. Шекспир не я изрича конкретно, а и няма значение дали напълно я съзнава. Тя се съдържа в историята, която в края на краищата той е измислил или преправил за собствени цели. Тя гласи: „Откажи се от земите си, щом искаш, но не очаквай това да ти донесе щастие. Ако ще живееш за другите, трябва да живееш ЗА ДРУГИТЕ, а не да използваш това като начин да извлечеш по заобиколен път изгода за себе си.“

Очевидно тези заключения не могат да се понравят на Толстой. Първото изразява баналния ненаситен материален егоизъм, от който той искрено е желаел да се освободи. Второто се сблъсква с желанието му хем вълкът да е сит, хем агнето – цяло: или, с други думи, да победи собствения си егоизъм, като по този начин си осигури вечен живот. Разбира се, „Крал Лир“ не е проповед във възхвала на алтруизма. Пиесата само посочва докъде води себеотричането, вършено от егоистични подбуди. Шекспир е познавал живота достатъчно добре, и ако е трябвало да вземе нечия страна в собствената си пиеса, симпатиите му сигурно биха били насочени към Шута. Той поне схваща какъв е проблема и го възприема като човешка трагедия. Порокът е наказан, но добродетелта не възтържествува. Поуките в по-късните трагедии на Шекспир нямат религиозен характер в обичайния смисъл, в тях не забелязваме християнски елементи. Религиозен дух долавяме само в „Хамлет“ и „Отело“, но дори и в тях, като се изключи странното явяване на призрака в „Хамлет“, няма никакъв намек за съществуването на „отвъден свят“, където царува справедливостта. Отправната точка на всички тези трагедии е хуманистичната предпоставка, че животът, макар и изпълнен с мъка, си струва да бъде изживян и че Човекът е благородно животно – убеждение, което Толстой в последните години от живота си не споделя.

Толстой не е бил светец, но се е опитвал да стане светец и изискванията, които прилага към литературата, имат отвъдсветски характер. Важно е да се разбере, че разликата между светеца и обикновения човек е разлика в същността, а не в степента. Това означава, че единият не бива да се приема като несъвършена форма на другия. Светецът, или поне светецът, какъвто го вижда Толстой, не се опитва да направи по-добър земния живот: той се опитва да го доведе до неговия завършек и да го замени с нещо друго. Красноречив израз на този стремеж е твърдението, че безбрачието е „по-висше“ от брака. В този смисъл Толстой казва, че ако спрем да се плодим, да се караме, да се борим и да се наслаждаваме, ако можем да се отървем не само от греховете си, но и от всичко останало, което ни привлича на земята – включително любовта в обикновения смисъл на по-силно привързване към един човек, отколкото към друг  – тогава целият този болезнен процес ще приключи и ще възтържествува Царството небесно. Но на обикновения човек не му трябва Царството небесно: той иска да продължи животът на земята. Единствената причина за това не е, че човек е „слаб“, „грешен“ и жаден за удоволствия. Повечето хора получават немалко радост от животите си, но направим ли равносметка, виждаме, че животът е преди всичко страдание и само невръстните и глупаците си въобразяват, че е другояче. Християнският възглед в края на краищата е себелюбив и хедонистичен, тъй като целта винаги е била оттегляне от болезнената битка със земния живот и намиране на вечен покой в някакъв Рай или Нирвана. Хуманистичният възглед е, че битката трябва да продължи и че цената на живота е смъртта. Не е християнска идеята, че мъдростта се изразява в това да приемеш отиването си от този свят така, както и влизането в него. Между хуманистичния и религиозния възглед често съществува привидно примирие, но в действителност те се изключват взаимно: човек трябва да избере или този свят, или отвъдния. А огромното човешко мнозинство, изправено пред такъв избор, би предпочело този свят. То прави своя избор, като продължава да работи, да ражда деца и да умира, вместо да осакатява способностите си с надеждата, че ще му бъде подарен нов живот някъде другаде.

Не се знае доколко религиозен е бил Шекспир, а ако се съди по творбите му, трудно ще се докаже, че изобщо е бил религиозен. Във всеки случай той не е бил светец или кандидат за светец: бил е човек, при това не особено примерен в някои отношения. Няма съмнение, че е обичал да се ползва от благоразположението на богатите и силните и че е умеел да ги ласкае по най-сервилен начин. По всичко личи, че е предпазлив, да не кажем страхлив, когато изказва непозволени мнения. Почти никога не влага унищожителна или скептична реплика в устата на герой, който би могъл да бъде отъждествен с него. Във всичките му пиеси яростните социални критици, хората, които не се подвеждат от общоприетите заблуди, са клоуни, злодеи, душевноболни или лица, които симулират лудост или са изпаднали в състояние на бурна истерия. „Крал Лир“ е пиеса, в която тази Шекспирова черта е особено ясно проявена. Пиесата съдържа в голяма степен завоалирана социална критика – а това Толстой пропуска да отбележи, – изказана или от Шута, или от Едгар, който се преструва на луд, или от Лир, когато го връхлитат пристъпите на лудост. Щом здравият му разум се възвърне, Лир спира да говори умно. Но самият факт, че Шекспир е използвал тази хитрост, показва в какъв широк диапазон са се простирали мислите му. Той не може да устои на изкушението и говори за всичко, което привлича вниманието му, но за тази цел надява различни маски. Ако само сте прочели Шекспир внимателно, ще се уверите, че поне веднъж на ден бихте могли да го цитирате, защото почти няма проблем от жизнено значение, който Шекспир да не повдига или поне да не споменава – и макар че го прави все така безсистемно, в същото време той изяснява нещата. Дори отклоненията, затлачващи всяка от пиесите му – каламбури, загадки, списъци с имена, откъслечни разговори, като например разговорите на второстепенните лица в „Хенри IV“, неприлични шеги, откъси от забравени балади – са продукт на неговата необикновена жизненост. Шекспир не е бил философ или учен, но е проявявал голямо любопитство: обичал е земята такава, каквато я е виждал, обичал е и живота – което, трябва да повторя, не е равнозначно на желанието да му се наслаждаваш и да живееш колкото е възможно по-дълго. Разбира се, Шекспир надживява времето си не поради качеството на своето мислене и като драматург може би е щял да бъде забравен, ако не е бил освен всичко друго и поет. Влиянието, което той оказва върху нас, се дължи главно на езика му. За това, колко дълбоко Шекспир е бил запленен от музиката на думите, можем да съдим по репликите на Пистол. Пистол изрича главно безсмислици, но ако репликите му се разглеждат самостоятелно, те представляват пример за великолепно риторично стихосложение. Откъслечни безсмислици очевидно непрекъснато са хрумвали на Шекспир като неканени мисли и той е трябвало да създава някакъв полулуд герой, за да ги използва.

Родният език на Толстой не е английски и ние не можем да го обвиняваме, че Шекспировият стих не успява да го развълнува, а вероятно не можем и да го обвиняваме, че според него умението на Шекспир да си служи с думите не представлява нищо особено. Въпросът е, че Толстой сигурно би отхвърлил цялата идея за оценяване на поезията от гледна точка на нейната структура – оценяването й, така да се каже, като вид музика. Но дори ако някой бе доказал на Толстой, че греши за това, как се заражда славата на Шекспир, че поне в англоезичните страни Шекспир е действително популярен, че дори само умението му да съчетава сричките е доставяло огромно удоволствие на цели поколения англоезични хора – всичко това не би било прието като заслуга на Шекспир, а по-скоро като недостатък. То би било само още едно доказателство за нерелигиозната, невъзвишена природа на Шекспир и неговите поклонници. Толстой би казал, че поезията трябва да се оценява по нейното съдържание, че измамните звуци помагат на еретичния смисъл да мине незабелязано. На всички нива проблемът се оказва един и същ– този свят срещу отвъдния: а музиката на думите определено принадлежи на този свят.

Характерът на Толстой винаги е пробуждал някакъв вид съмнение, както и характерът на Ганди. Той не е бил груб лицемер, за какъвто го обявяват някои хора, и вероятно би си наложил още по-големи саможертви, ако на всяка крачка не са се намесвали околните, и особено съпругата му. Но, от друга страна, за личности като Толстой е опасно да се съди само по мнението на техните последователи. Винаги съществува възможността – по-точно вероятността – че тези личности са заменили една форма на егоизъм с друга. Толстой се отказва от богатство, слава и привилегии, отрича насилието във всичките му прояви и е готов да изтърпи заради това страдания, но не е толкова лесно да се повярва, че той се е отказал от идеята за властване или поне от желанието да властва над другите. Има семейства, в които бащата казва на детето: ,,Ще изядеш един шамар, ако още веднъж направиш това“, а майката с насълзени очи прегръща детето и с обич му шепти: „Кажи, миличко, на мама хубаво ли й е, като правиш така?“ Кой би казал, че вторият подход е по-малко тираничен от първия? Разликата, която всъщност има значение, е не между насилието и ненасилието, а между това имаш ли, или нямаш апетит за власт. Има хора, които са убедени, че военните и полицейските части представляват зло, но въпреки това са много по-нетолерантни и жестоки в сравнение с обикновения човек, който смята, че при определени обстоятелства е необходимо да се прибягва до насилие. Тези хора няма да кажат: „Ако не направиш това или онова, отиваш в затвора“, но стига да могат, те влизат под кожата на човека и започват да му диктуват мислите до най-малки подробности. Учения като пацифизъм и анархизъм, които на пръв поглед проповядват отхвърляне на властта, по-скоро тласкат съзнанието в обратна посока. Защото, ако сте възприели някаква идея, която не е опетнена от низки политически страсти – идея, от която не очаквате да извлечете някаква материална изгода – то не доказва ли това, че имате право? И колкото повече право имате, толкова повече всички наоколо би трябвало да бъдат принудени да мислят като вас.

Ако приемем за истина онова. което казва в памфлета си, Толстой никога не е открил нищо положително у Шекспир и винаги се е учудвал, че събратята му по перо – Тургенев, Фет и други – мислят различно. Можем да бъдем сигурни, че преди да се обърне към религията, заключението на Толстой би било следното: „Ти харесваш Шекспир, аз – не. Нека спрем дотук.“ Но след време, когато вече отказва да приеме, че светът се състои от всякакви хора, той започва да съзира нещо опасно за самия себе си в творбите на Шекспир. Колкото по-голямо удоволствие изпитват хората от Шекспир, толкова по-малко ще искат да слушат Толстой. Затова не бива да им се позволява да харесват Шекспир, също както не бива да им се позволява да пият и да пушат. Разбира се, Толстой не налага забрана чрез сила. Той не настоява полицията да конфискува всички екземпляри от творбите на Шекспир. Но падне ли му случай, ще побърза да очерни Шекспир. Ще се опита да смути душата на всеки шекспиров почитател и ще му отнеме насладата по всички възможни начини, които му хрумнат, включително, както вече посочих в резюмето на памфлета, и с аргументи, които са взаимно противоречиви или доста непочтени.

Но в края на краищата най-забележителното от всичко е, че това няма значение. Както вече казах, на толстоевия памфлет не може да се отговори, поне в главните му пунктове. Не съществува аргумент, с който едно стихотворение може да се защити. То или се защитава само, като оцелява, или е незащитимо. И ако това изпитание е валидно, то аз мисля, че в случая с Шекспир съдът трябва да го признае за „невиновен“. Като всеки друг писател, рано или късно и Шекспир ще бъде забравен, но едва ли някога срещу него ще бъдат отправени по-тежки обвинения. Толстой е бил може би най-високо цененият литератор на своето време и в никакъв случай не е бил неспособен памфлетист. Той е насочил всичките си изобличителни способности срещу Шекспир подобно на боен кораб, който стреля с всичките си оръдия едновременно. И какъв е резултатът? Четиридесет години по-късно Шекспир е все още тук, и то неуязвен, а от опита да бъде унищожен са останали само пожълтелите страници на един памфлет, който едва ли някой е прочел и който щеше да е напълно забравен, ако Толстой не беше и авторът на „Война и мир“ и „Ана Каренина“.

Превод от английски: Георги Величков

Източник



[1]За Шекспир и драмата“. Статията е написана през 1903–04 г. за пръв път публикувана през ноември 1906. През 1907 излиза на английски език заедно със статията на Ърнест Кросби „Шекспир и работническата класа“. (Бел. авт.)

[2] Уилям Хейзлит (1778–1830): английски шекспировед. Автор на книгата „Характерите в пиесите на Шекспир“ (1817–18). (Бел. ред.)

[3] Георг Брандес (1842–1927), датски литературовед и критик. Автор на книгата „Шекспир: живот и произведения». (Бел. ред)

[4] Георг Готфрид Гервинус (1805–1871), немски шекспировед, автор на капиталния труд „Шекспир“ (1849–1852). (Бел. ред.)

[5] Джордж Уорик Дипинг (1877–1950), английски романист. (Бел. ред.)

[6] Песен на безумната Офелия („Хамлет“, акт IV, сцена V). (Бел. ред.)

[7] Уилям Блейк (1757–1827), английски поет и художник, автор на многобройни илюстрации към произведенията  на Шекспир. (Бел. ред.)

Джордж Оруел
Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.
Други статии от този автор
Посетители: 97

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 1 ден
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 2 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 6 дни
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 1 седмица
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 1 седмица
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 2 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Или не сте чели... преди 3 седмици