От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


приказни есета
 

АЗ ПИША, БЯГАЙКИ ОТ СЛЪНЦЕТО

Асен Валентинов, „Безлунния“
Изд. „Ателие Аб“, 2010 

2012_01_bezlunnia-asen-valentinov

Едва ли мога да пиша за мен самия. Винаги съм писал, обръщайки се към някой друг. В повечето случаи това са били писма или пасажи от един ден, от един сън, от една тъга, която е преливала. Аз също като теб се страхувам, че като пиша, ще изневеря на себе си, ще заключа в сюжети нещо, което не e единствено история, осъдена да бъде разказана или да не бъде.

По принцип писането е силно разбуждане на сетивата, достигане до най-интимните елементи на собственото аз, и до голяма степен, пишейки, човек се разголва, предава се на другите, за да не бъде рана сам за себе си. Писането за мен не е спасение, не е начин да подреждам живота си, не е Авенариусова тенденция към психична стабилност, не е изгаряне на клада на всичко съкровено, а само докосване до теб по друг начин.

Винаги съм писал за някой друг. Черпил съм енергия от въздуха, направо от нищото, стоял съм на границата между светлината и мрака, посвещавал съм най-скъпите си образи, за да не изгубя и последния миг, в който ни е имало. Ти сигурно смяташ, че си една от всичките, една от тези, за които пиша – невидим мост към другите, и до известна степен ще си права, ако мислиш така. Разликата е, че ти не си далече и не трябва да те диря под чужди хоризонти, не трябва да вдигам отново стълбовете на света, за да открия следа от теб, за да я зазидам в думи, за да не я изпусна.

Писането е забранена игра, нещо като таен вход към Ерусалим. Човек разбира, че пише, едва когато за първи път наруши правилата, към които строго се е придържал дотогава. Просто ден, в който си решил да си сложиш цветните дрехи и да се разходиш сред хилядите индуси, облечени в бяло, като по този начин раздразниш ретината на окото, за да започнеш да пишеш отново.

И така, писането не е теорема, която трябва да бъде доказана, защото тя ще се окаже невалидна за другите или ще се нуждае от незадоволителни обяснения, което най-малко ще разтвори точното чувство, ще наруши парадоксалния, но истински ритъм на думите, съпътстващ всяко заклинание, каквото всъщност е то.


Small Ad GF 1

Никога не съм предполагал, че ще пиша за онова, което ни се случва, че писането ще бъде внезапна фотография на емоциите и състоянията ни. Аз вярвах, че ще пиша за отсрещния бряг, където вълните събарят крепостта камък по камък, а ти ще бъдеш спокойният бряг, на който ще пренеса всичко, което съм имал.

Иначе писането е мрак. Човек пише, когато се намира в крайната точка на пълнолуние, когато думите идват на вълни и преливат някъде натам, където още никой не е ходил. Когато банките са затворени и чиновниците спят. Когато не чуваш никакъв друг шум освен глухите удари на сърцето си.

I 

ИДЕАЛНИЯТ СВЯТ

Идеалният свят не съществува, но за съжаление ние всички имаме спомени от него. Тези, които са успели да ги отстранят или, по-скоро – оперират, наричат себе си благовъзпитани възрастни хора. Всеки от нас е срещал обитателите на идеалния свят. На мен ми се случи в един еднообразно пътуващ влак, беше съвсем обикновено момиче, чиито физически данни едва ли ще ви заинтересуват толкова много. Мога да ги съчиня, както и да й измисля име, но ще бъде нечестно спрямо нейния нереален произход. Наречете я Лигея, като едноименния разказ на Джузепе Томази ди Лампедуза, и така и най-невярващите от вас ще намерят поетични референции за мистичното й същество. Моята Лигея отдавна я няма. Аз реших, че тя е проекция на идеалния свят, а не негова същност, и постепенно се отрекох от нея. Дълго време държах заключени в овехтяла кожена чанта проникновените й писма. Страхувах сe да я отворя и да ги прочета отново, за да не изгубя, подобно на рибаря Урашима, „вечната си младост”. Ето как митовете ни натрапват своята действителност, а действителността прелива от митове.

Ако искате да задържите „златната рибка”, трябва да се откажете от най-кървящите си метафори, от най-силните си призраци. И живеейки със „златната рибка” в аквариума, вие ще видите колко много тя боледува, как се смалява, как променя цветовете на кожата си, как се отвръща от вас и от себе си, докато идеалният свят  не изтече между пръстите ви. Затова тези, които наричат себе си просветители, междузвездни звена, които всеки ден преминават отвъд хоризонта, за да дишат друго небе и да се радват на други звезди, знаят със сигурност, че пълнолунието е част от тях, не астрономическа величина, а духовна гледка; и никога не се отказват от идеалния свят, от невидимата му шапка, от детските му атрибути, без които ме можем, ако искаме да бъдем щастливи, а ние поне засега сме именно такива.

ВЕСТОНОСЦИТЕ

Вестоносците не носят странни одежди, нито отличителни знаци, по които да ги разпознаете между останалите хора. Те са самотници, но самотата им е космическа и няма нищо общо със земната. Способни са да ви говорят с часове за смъртта на една звезда или планета така, както вие – за тази на съседа ви, поразен от слънчев удар.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Вестоносците не застават по средата на площада, за да разтръбят новината си. Тяхната новина се съдържа изцяло в духа, чиято сфера е великолепна и изключително по-голяма от сферата на еднородното съзнание. Ето защо те нямат собствени групировки, не се събират в масонски ложи, не са партии и не издават вестници. Независимо от това влиянието им е значително и осезаемо за всички, дори за онези, които въобще не са чували имената им.

Вестоносците никога не се събуждат от сън, макар те самите често да боледуват от безсъние. За тях небето е сляпо денем и тогава те предпочитат да се упояват в полумрачни стаи и кръчми, далече от жестоките лъчи на слънцето, които им нанасят непоносими изгаряния. Навярно така се подготвят за дългите си нощни полети, когато се срещат с двойниците на вашите двойници и унило им разказват за смъртта ви, за всичко, което ще ви се случи или вече ви се е случило.

Не се учудвайте на чуждоземните пейзажи, на сияйните йероглифи, които нечия невидима ръка е изрисувала по стените на прозрачните ви сънища и за които утре вие дори няма да си спомните, защото от сън спомени няма, освен от тия на Вестоносците.

ГРАДЪТ, КОЙТО СЪНУВАМ

Градът, който сънувам, се намира на хиляди километри от мен, близо до едно море, което е било пустиня, и близо до една пустиня, която сега е море. В града, който сънувам, всички къщи са бели, с пъстри цигански покриви. В него има яснота и математически ред, но погледнат от друга страна, той е плод на зрителна измама. Тук са се преселили хора от различни епохи, които не се задоволяват с идоли, не се степенуват в цветове и полутонове и въпреки че страдат от сериозни смущения, тяхната основна цел е изучаването на светлината.

На пръв поглед този град изглежда еднообразен, град за „просветените” и „посветените”. Едва когато се сближиш с обитателите му, можеш да получиш усещане за небесна топлота, за избистряне на цветовете, стигащо понякога до маниакалност. Навярно те дълго са живели в сянката, избягвали са наложената перспектива и тласкани единствено от собствената си фантазия, наивно са се стремели към пълно разчупване на пространството. Ето защо улиците придобиват ново чувство за обем, а обектите са осветени директно, така както това става в приказките или в чистата и мирна атмосфера на светлите дни.

Градът, който сънувам, се намира на хиляди километри от морето, но никога няма да се превърне в пустиня, в траурна процесия, пък било то и за светица. Човек трудно ще се ориентира по сградите му, тъй като те са по-скоро поетически видения, детски опити за пластично осъществяване на мечтата. В него няма нито църкви, нито камбанарии, понеже хората са обърнали времето не навън, а навътре към себе си. Те дори не предполагат, че са сънувани от друг, също както и аз не знаех, че моят свят е свят на сънни проекции в необятния край и крайната необятност на времето.

ПУСТИННИ СИЯНИЯ

I

Те вървяха с гръб към слънцето, с лице към звездите. Утринната светлина кротко ги заливаше. Приличаха на огромни златни бръмбари, кацнали върху ръба на пустинята. Не идваха отникъде и наникъде не отиваха. Различаваха пътя по неуловими за другите знаци. Когато се появяваха, разлайваха кучетата. Но не оставяха следи, по които да бъдат намерени.

Бяха прекосили много дни – сами под гигантското слънце – и обиколили много нощи, привлечени от сиянието на Млечния път и луминесцентната светлина на луната. Яздеха бавно, сякаш насън. Кога ли пътят им щеше да свърши. И нямаше ли да се затворят очите на това бездънно небе, което си играеше безстрастно с вълните на пустинята.

Странно беше да гледаш как мълчаливо се движат мъжете, леко прeвити под тежестта на товара си. Как от време на време тайнствено си кимат, преди да отронят стон или дума по посока на вятъра. Не е чудно, че след толкова месеци нещастно пътуване те откриваха нещо чуждо у себе си, което ги караше да пришпорват нервно животните и да се вслушват все по-дълбоко в необятния и разтърсващ глас на пустинята. Тя сега ги мамеше, като се издигаше на прах от долината и посипваше със златни песъчинки тъмните им дрехи. И така до залез, когато те безшумно потъваха в студената нощ и като стадо тюлени заспиваха направо върху облите камъни.

II

Девет дни и девет нощи валя кървав сняг над празните урви и мъртвите сипеи. Ала на десетата спря. Слънцето бавно просветна, а топлият вятър сушеше сълзите им. Приличаха на ослепели бойци, които се катерят по кривия гръб на пустинята. Не чуваха нищо и не виждаха никого. На дъното на кервана вървяха децата, с изпокъсани дрехи, нахапани от дивите кучета. След тях, увити с черни була, се движеха жените. Тихо, почти беззвучно. Те често подгъваха крака, доближавайки жадните си устни до горещата кожа на пясъка, сякаш искаха да изпият самотата му.

Пустинята беше сияйна врата, която някой е отворил в безкрая на очите им. Някой, когото те не познаваха и който плуваше като тъмен делфин между острите гребени на дюните. Пресичаше небето там, където то е най-крехко и неизмеримо. Извръщаше молитвите им и ги влачеше дълго след себе си, докато забравят кои са. А после ги оставяше сами да дишат чуждото небе. И те поемаха по обратния път. Опиянени от хаоса. Озарени от слънцето, което не залязваше нощем. И звездите, които денем не угасваха.

KAFKA

Откога обикалям безсмисления град на Кафка, без да ми се случи нищо. Стигнах чак покрайнините му, а дори не се натъжих. Не разбирам защо непрестанно вали, след като Кафка не плаче. Видях всички пражки джуджета да се движат в редица, да носят конусообразни шапки, омагьосани от самоизмамата и жестокостта на неговото необикновено сърце.

Отдавна не чета Кафка, отдавна нехая за книгите му, но той не ми се сърди и прекосява нелегално границата с някой от разнебитените вагони на дълбокото пражко метро. Тук той е само абстракция, странна и непоправима изява на нищото, име или понятие. Къщата, в която се укрива вечер, е продадена на други. Ала слугинята пак се нарича Фелице и в един и същ час му поднася едно и също горчиво кафе. Те двамата всъщност са несъвместими части на едно и също мълчание. Никога няма да се разберат докрай. Никога няма да се опознаят напълно. В писмата си до г-ца Ф. той с математическа точност се опитва да опише и най-незначителните прояви на изроденото си тяло, като че ли с това ще докосне нейната непоправимо здрава душа.

Така и до днес не узнах къде се намира гробът на Кафка. Омръзна ми да присъствам на ексхибиционистичните му представления.

Той мисли, че смъртта е детска лъжа, която може да бъде лесно приета и забравена, а по този начин оскърбява себе си и ония, които го обичат. Страда и се забавлява едновременно - като фокусник, който хвърля невидими топки към небето, а върху земята падат камъни.

Навярно Кафка е объркал измеренията. Изповедта с любовта. Спомнете си само колко пъти напразно се мъчи да изповяда баща си, да го накара да се разкае. Той вярва, че разкаянието е добродетел, а не едно от най-долните човешки състояния. При него то идва като закономерност. Като опит да съхрани себе си чрез омразата на другите. И като опит да „разкрие” другите чрез омразата към себе си.

Сега Кафка мълчи. Сигурно се разхожда тежко, мразовито в безкрайните си замъци. Или в спомена за тях. Достатъчно е да прекосите старинния мост над Вълтава и ще видите как сянката му преминава през вас, без да ви докосне. Малко преди мръкване. А сърцето му свети като гилотина.

Асен Валентинов (р. 1968) публикува в сп. „Факел”, както и в много чуждестранни издания. Редактор е на стихосбирката на Георги Борисов „Точно в три”. Сборникът с есета „Безлунния” е дебютната му книга.Авторът разделя времето си между София и друга европейска столица, има особен поглед и собствено мнение за света, в който живеем, и е особено интересен събеседник.

Pin It

Прочетете още...

За човешкото

Велко Милоев 14 Май, 2012 Hits: 7916
Опитвал съм се неведнъж в едно отпуснато,…