Но как бяха възприети промените в самата Русия? Реакциите по отношение на режима са различни, но все пак, попадайки в определен диапазон, те могат да бъдат подредени в разбираема схема. В единия край на спектъра се намира буквално безусловната подкрепа за появяващата се в момента Русия. Водещият представител на това виждане, икономистът Андрей Шлайфер, спомогна – не случайно – за полагането на основите на настоящия ред, работейки в Москва като един от теоретиците, стоящи зад приватизациите на Елцин (и като един от хората, които спечелиха най-много от тях). Като директор на Харвардския институт за международно развитие, финансиран от правителството на САЩ за насърчаване на „икономически реформи в подкрепа на отворените пазари“ в бившия СССР, при завръщането си в САЩ той беше даден под съд от американското министерство на правосъдието заради използване на специалната си позиция за получаване на нечестни облаги от инвестиции. Наложи се Хараврд да плаща 26,5 милиона, а самият Шлайфер – 3,5 милиона долара, за да бъде той освободен от обвиненията. Това беше скандалът, който доведе до падането на неговия патрон Лари Съмърс, който като заместник-финансов министър при Клинтън постави в ход Харвардския проект, след което се оказа въвлечен в нечестната схема, като президент на университета. Основната теза на Шлайфер (представена в една статия, написана заедно с Даниел Трийсман за Foreign Affairs през 2004) е, че Русия е станала „нормална икономика на средните доходи“. Той твърди, че тя е общество с нормален нарастващ просперитет, различни степени на политическа и икономическа свобода, нива на корупция и неравенство, ограничения върху медиите и контрол върху правосъдието, потребителски избори и оспорвани избори – т. е. общество, каквото може да бъде открито в Турция, Мексико, Филипините или където и да било другаде със статистически доход на глава от населението от около 8000 долара годишно.
Шлайфер признава, че като повечето страни, които попадат „някъде между демокрацията по учебник и пълния авторитаризъм“, Русия може и да не е едно особено сигурно или справедливо общество. Но – и това е, което всъщност има значение – ситуацията е напълно нормална за нейното глобално положение и дори, ако се вземат пред вид разрушенията, причинени от падането на комунизма, това е едно забележително постижение. За много руснаци поздравленията по повод настигането на турци или мексиканци предизвикват разбира се смесени чувства. Но чрез това снижаване на стандарта за подходящо сравнение става възможно да се достигне едно недвусмислено заключение. Русия е една напълно нормална държава за нейното ниво на развитие. Тя е изключение само по отношение на историческите пречки, които е преодоляла – и следователно заслужава дори възхищение.
Но изключително положителните оценки от този род не са особено много. По-типичен е подходът, избран от авторите, пишещи за Financial Times – друг инвеститор в нова Русия, със съвместно предприятие в областта на медиите – които отделят голямо внимание на страната, постоянно хвалейки изгледите за нейното бъдеще, но същевременно изразявайки послушно съжаление относно сенчестите или странични ефекти на прогреса. Inside Putin’s Russia, от Ендрю Джак, московският кореспондент на вестника, ни представя именно този тип писане. На недостатъците на режима се отделя немалко място, а безпокойството относно бъдещето на свободите при него не се прикрива, но без да се „прекалява излишно“ – „критика без враждебност, разбираща особеностите на историята и културата“, както нарича това Financial Times. Чечения, по неизбежност, заема видно място сред опрощенията. Джак обяснява, че е погрешно да се обвинява Путин, тъй като самият той е „кавказки пленник“ на една ситуация, „при която Русия и Чечения са били във война по един или друг начин още откак двете култури се сблъскаха преди три века“ – един евфемизъм, който би могъл да намери почетно място в универсалната съкровищница на колониалната апологетика. Резултатите от конфликта може да са злощастни, но самият той е нещо странично. Онова, което има значение, е балансовият отчет на путиновия „либерален авторитаризъм“. Тук тонът е особено успокоителен. Като изгражда едно общество, което е „безкрайно по-добро за неговите граждани и чужди партньори от бившия СССР“, Путин е постигнал най-важното: той е „циментирал прехода от комунизъм към капитализъм по начин, който никой от предшествениците му не успя да постигне“.
Разбира се, тъй като правото на собственост си остава несигурно, а правосъдието е произволно, все още има основания за безпокойство. Доста деликатно Джак допуска мисълта, че въпреки постиженията си, „ангажиментът на Путин по отношение на демокрацията и пазарните реформи си остава под въпрос“. Един още по-енергичен подвид на този тип оптимизъм беше демонстриран от покойния Мартин Малиа, автор на The Soviet Tragedy – едно страстно изследване на болшевизма от страна на либералната десница, идеологически подобно на Past of an Illusion от Франсоа Фуре. След като беше защищавал Елцин, Малия не се поколеба да направи същото и с неговия наследник. Няма начин, обяснява той, Путин да се върне към традиционния авторитаризъм, тъй като пътят към модернизацията вече не минава през една военно-бюрократична система от типа на Петър Велики, а още по-малко от този на Сталин. Сега този път изисква високо ниво на образованост и многобройни чужди инвестиции, поне ако Русия желае да се състезава на съвременната сцена, не по бойните полета, а по световните пазари. Путиновият стил на политически манипулации по същество не се различава от оня на Бисмарк или Джовани Джолити (италиански премиер-министър между 1892 и 1921, бел. пр.). Страховете от подновени репресии са преувеличени. Международната общност вече не толерира груби нарушения на човешките права, както показаха Косово и Босна. Конфликтът в Чечения е изключение, защото в него е засегната „националната чест“, а не „териториалната цялост“ на Русия. Но сега, след като делото е свършено, няма да има нужда от негово повторение. „Докато войната в Чечения отминава в миналото, натискът върху Русия да съблюдава новите по-високи норми на международен и граждански морал няма да позволят на Путин да извърши никаква крайност“.
Малия издаде своето опрощение през април 2000. Седем години на мъчения и убийства по-късно, нормите – след Грозни и Багдад – се намират под солиден въпрос, а миналото не желае да отминава. И все пак би било погрешно да се твърди, че никое от санкционираните западни мнения не е извършило някаква по-сериозна оценка на режима. Сред журналистите, кореспондентите на Washington Post Питър Бейкър и Сюзън Глейзър написаха едно много остро наблюдение върху нова Русия, Kremlin Rising, което засрамва омаловажителите от Financial Times. Сред историците, Ричард Пайпс, много подобен на Малиа в омразата си към комунизма, но пълна негова противоположност що се отнася до темперамент и възгледи за бъдещето, предлага една много характерна неблагозвучна нота. Докато Малиа счита, че Русия е била отклонена от нормалния път към западно развитие вследствие на Първата световна война, и че сега тя може да се присъедини към развития свят, Пайпс винаги е считал, че корените на съветската тирания се крият във вековните авторитарни традиции на руската политическа култура – едно гледище, което той повтори наскоро в елегантната си монография Russian Conservatism and Its Critics.
Според това гледище путиновият режим заема едно съвсем естествено място в руската история. Руснаците, на които липсва социална или национална сплотеност, истинско разбиране за собственост или желание за отговорност; които винаги са се отнасяли цинично към демокрацията и са изпитвали постоянни страхове едни от други или от чужди сили, продължават да ценят реда по-високо от свободата. За тях анархията е най-голямото зло, а авторитарното управление – неизбежно предусловие за един мирен живот. Путин е популярен, обяснява Пайпс във Foreign Affairs, „точно защото той възстанови традиционния руски модел на управление: една авторитарна държава, в която гражданите са освободени от отговорност за политиката, и в която се използват позовавания на въображаеми чужди врагове, за да се постигне една изкуствена сплотеност“. Такива мрачни мисли, на другия край на спектъра в сравнение с оптимизма на Шлайер, биват по-зле приети от западните правителства. За тях добрите отношения с Москва, ненакърнени от войната в Чечения, са защитно средство срещу определени дребни затруднения, като например убийството на някой критик или дисидент. Кой ли се грижи за някой изчезнал журналист или емигрант? Отбелязвайки с облекчение, че в случая Литвиненко свидетелите са недостъпни, Economist сподели с читателите си, че „такива трудности може и да не са съвсем нежелани“, тъй като „най-голямата грижа на британските дипломати е не, че Скотланд Ярд може се изложи, а че той може и да се справи с разследването“.
В триумфа над комунизма вече било вложено твърде много, за да бъдат оправдани по-дълбоки съмнения относно съдбата на Русия. Каквито и да са недостатъците, те можели да бъдат оправдани и приети на този етап на развитие. Или те били неприятните, но неизбежни спътници на капиталистическия прогрес. Че самият запад би могъл да бъде съпричастен в тези недостатъци, е нещо напълно изключено. Американският посланик в Москва от късните 80 години Джеймс Матлок, обяснява защо: „Президентите Рейгън и Горбачов на практика си сътрудничеха в един сценарий, един план за реформиране на икономиката, който първоначално беше определен от Съединените Щати. Планът беше разработен от САЩ, но с идеята, че той не би трябвало да бъде в разрез с националните интереси на един мирен Съветски Съюз“. Горбачов „възприе американския план, който беше определен от Вашингтон, без да го променя и, разбира се, като свой собствен“. Наблюдението от страна на възрастни – един израз, използван от друг американски емисар, Залмаи Хализад, по отношение на Кабул и Багдад, за описване на отношението на неговата страна към света като цяло – беше дори още по-щателно по време на Елцин. Според това гледище, каквото и да се случи, неговите начинатели не могат да бъдат обвинявани. Погледнете само днешен Ирак.
На погребението на Политковская бяха представени и трите главни сили, стоящи зад режима на Елцин. Две от тях, неизбежните лицемери: Западът, в лицата на американския, английски и германски посланици; олигарсите, par personne interposée, в лицето на Чубаис – за повечето руснаци по-омразен и от самите олигарси. И третата, в неподправена скръб, чакаща отвън: одрипавялата съвест на либералната руска интелигенция. През 1991 това беше основната от всички местни прослойки, които помогнаха на Елцин да вземе властта – сигурна, че по този начин ще донесе на Русия политическа свобода. Тясно сплотена около президентството в ранните 90 години, когато нейни представители заемаха множество политически важни позиции, тя предоставяше критично важното за елциновото управление демократично узаконяване, до самия му край. Нито веднъж от 1917 насам интелектуалците не бяха играли толкова централна роля в управлението на страната.
Петнайсет години по-късно, какво остава от тази интелигенция? Говорейки с езика на икономиката, голяма част от нея стана жертва на онова, което беше нужно, за да се реализира свободата, т. е. да се позволи на пазара да ореже нейната институционална база. В съветската система университетите и академиите бяха финансирани порядъчно; издателствата, филмовите студии, оркестрите – всички те получаваха значителна държавна поддръжка. Всички тези привилегии идваха на цената на постоянната цензура и неизбежната солидна порция клакьорство. Но напрежението, подхранвано от идеологическия контрол, също така подхранваше и духа на опозиционност, който е определял руската интелигенция от 19 век насам – и в продължение на много дълги периоди е бил нейният единствен raison d’être.
С пришествието на неолиберализма тази вселена внезапно се срути. През 1997, бюджетите за висше образование бяха орязани до една дванайсета от обема им по време на съветската ера. Броят на учените се намали с близо две трети. В момента Русия харчи около 3,7 процента от БНП за образование – по-малко от Парагвай. Университетските заплати станаха жалки. Само до преди пет години университетските професори печелеха по 100 долара месечно, бидейки принудени да работят на няколко места едновременно, за да свързват двата края. Учителите бяха още по-зле: дори и днес средните учителски заплати са на ниво две трети от средното национално ниво. Според министерството на образованието, само 10 до 20 процента от руските институции за висше образование са запазили съветските качествени стандарти. В момента държавата осигурява само около една трета от тяхното финансиране. Подкупите за вземане на изпити са ежедневие. В пресата и издателския свят, които растяха с експлозивна скорост по време на перестройката, тиражите и продажбите започнаха да се свиват безмилостно след 1991, заедно с едновременното повишаване на цените на хартията и постепенното понижаване на читателския интерес към обществените въпроси. Аргумнты и факты, най-големият ежеседмичник по времето на Горбачов, продаде 32 милиона екземпляра през 1989. В момента тиражът му е около 3 милиона.
За известно време, дори и при свиващите се продажби, по-добрите вестници все още предлагаха едно доста оживено разнообразие от репортажи и коментари, в което мнозина журналисти получиха добра школа. Но когато в двора на Елцин избухнаха фракционни борби, а различните олигарси постепенно затегнаха контрола над медиите, из пресата започна да се разпространява корупция от всякакъв вид – от подпоясни удари и компромати до унизителна пропаганда за режима. В тази атмосфера последва едно надбягване надолу, в което, както беше лесно да се предскаже, победиха най-грубите жълти вестници, посветени на сензации и знаменитости. Междувременно печатните информационни средства като цяло губеха влияние в полза на телевизията. Бидейки първоначално динамична сила в процеса на пробуждане и мобилизиране на общественото мнение – тя изигра решаваща роля при отхвърлянето на стария режим през 1991 – руската телевизия започна от едно сравнително високо ниво на професионализъм и обществени амбиции. Но и тя започна да се срива бързо под натиска на комерсиализацията, нейните най-гледани програми скоро се принизиха до едно ниво на грубост и безсъдържателност, способно да се конкурира и с най-дълбока Америка. Сред образованите хора медията стана толкова презряна, че днес Русия е може би единствената страна в света, в която човек непрестанно чува, с израз на най-дълбоко презрение към въпроса, сякаш това се подразбира от само себе си, че запитаният не притежава телевизор.
Всичко това беше достатъчно деморализиращо за една интелигенция, която, каквито и да бяха вътрешните й дискусии, винаги е възприемала ролята си на Kulturträger като гарантирана. Но заедно с обезкръвяването на университетите, упадъка на пресата и инфантилизацията на телевизията, дойде и още една сериозна промяна. За пръв път в руската история парите станаха главен арбитър на интелектуалната стойност. Да бъдеш беден сега означаваше неуспех, доказателство за неспособността да се адаптираш творчески към изискванията на конкуренцията. Притиснати от икономически трудности и привлечени от изкушенията на успеха, мнозина руснаци, които бяха образовани като учени или хора на изкуството, предпочетоха участие в бизнес-проекти от един или друг вид, често със съмнителна законност. Някои от олигарсите започнаха пътя си по този начин. Гледката на тази миграция към света на мътното банкерство и търговия, „политическа технология“ (управление на кампании и нагласяне на избори) и ограбване на обществени активи, от своя страна повлияха на ония, които бяха останали по-назад. Други пък намериха по-добро бъдеще на запад. При тези условия, докато нормалните ценности, които преди бяха поддържали общността, постепенно кородираха, усещането за колективна идентичност, което преди беше определяло манталитета на традиционната интелигенция, сега вече беше значително отслабено.
Резултатът е една културна сцена, по-фрагментирана и несвързана от когато и да било в историята на Русия. Сривът на централизираната система за разпространение на книги и периодика, която съществуваше по съветско време, създаде трудности за традиционните издатели, оставяйки полето извън Москва и Санкт Петербург в ръцете на четири или пет големи комерсиални издателства, които притежават собствени филиали в провинциите и публикуват най-вече безвкусни глупости, в очакване на договори за учебници от правителството. Най-значителното литературно предприятие, Новое литературное обозрение, започна през 1992 и в момента е водещото литературно списание на Русия, чието малко разклонение за книги произвежда около 75 заглавия годишно, най-вече в областта на хуманитаристиката. Основано и ръководено от Ирина Прохорова, сестра на магната, който е партньор на Потанин в Нориск Никел, тя издава и едно културно-политическо списание, Неприкосновенный запас, което предлага форум за интелектуални дискусии и току-що стартира – знак на времето – едно пищно списание за теория на модата. Най-последователен опит за създаване на нещо подобно на обкръжението от Сребърната епоха от края на 19 и началото на 20 век, проектът НЛО може да бъде разглеждан като скромен оазис за размисъл в една все по-оеснафяваща се сцена. Но точно по този признак то си остава един енклав, либерален по темперамент, но откъснат от същинската политика. Наляво от него се появи една хаотична група от без съмнение мимолетни издателства, където могат да се открият издънки на радикална контракултура. В самия център на новата руска показност в Москва, скрита на втория етаж зад парада от луксозни магазини на Тверская, се намира опърпаната книжарница Фаланстер, предана на фуриеристките си принципи: афиши на Чавез, преводи на Че, биографии на Бакунин и накрая, току-що излязъл, шедьовърът на Дойчер, неговата трилогия за Троцки – всичко това сред всевъзможна друга сериозна литература.
Навън тонът се задава от Тверская с нейните бутици и магазини на големите вериги. Културата на капиталистическата реставрация гледа логично назад, към предметната вселена на късния царизъм, чиито крещящи емблеми се виждат навсякъде. Москва си остава една есенна красавица, ако и – както по други места, като Ваймар или Прага – прекалено многото нова боя по-скоро да огрубява, отколкото да освежава старите сгради. Но сега тя е обвита в един смог от кич, подобно на старинни царски символи, увити в мазна хартия. Градът се е превърнал в световна столица на лошия вкус, в която дори постмодерното може да изглежда като карикатура на самото себе си. Цялото това труфило подчертава доминиращия ландшафт на въображаемото. Само за няколко години Русия произведе една много специфична масова култура, фиксирана върху имитационни версии на династическото минало. Най-известният автор в страната, Борис Акунин, пише детективски романи, поставени в последната третина на 19 век. Сред другите си енергични дела неговият главен герой Ераст Фандорин осуетява и един заговор за нападение по време на коронацията на Николай Втори.
От 1998 насам от серията за Фандорин са продадени повече от 15 милиона екземпляра, а някои от тях бяха превърнати и в хитови филми. Статский советник, в който Фандорин спасява трона, е с участието на любимия руски актьор и режисьор Никита Михалков, един пламенен монархист, който играе Александър Трети в собствения си филмов хит Сибирский цирюльник. Михалков е псевдо-интелектуална фигура, но по-високо в интелектуалната скала, водещият арт-филм режисьор на страната, Александър Сокуров, възпроизвежда точно същата чувствителност във филма Русский ковчег, в който един подскачащ и ломотещ маркиз дьо Кюстин води пъстра компания от исторически фигури през една заснета по специален начин обиколка на Ермитажа, която завършва със сантиментално представяне на двора Романов в навечерието на неговото трагично падане – едно представяне, достойно за серията Сиси. (В Солнце ни очаква една дори още по-впечатляваща операторска работа и една още по-непоносима сладникавост, представяща изпълнения с достойнство император Хирохито, разговарящ с изпълнения с разбиране американски генерал Макартър).
Тази доминираща жила на руската пошлость доминира цялата културна гама – от евтините джобни издания, до средния културен пазар, та чак и до естетизиращите форми, но от всички тях именно първото разкрива мутациите на културата като цяло. Защото, характерно за Русия, един феномен като серията Фандорин не е продукт на някой руски Гришъм или Кинг. Борис Акунин е псевдонимът на един образован филолог и преводач от класически японски език, Григорий Карташвили, вдъхновяван – така поне твърди самият той – от Грибоедов, Лермонтов, Толстой и Достоевски; неговият герой обединява черти на Чацки, Печорин, Андрей Болконски и княз Мишкин, с допълнителна щипка Джеймс Бонд, за по-добър вкус. Кокетирайки по маниера на късния Проп, той си поставя за цел да илюстрира 16-те възможни под-жанра на криминалната литература, както и на 16-те типа характери, които могат да се открият в нея. Изключително успешната макулатура, продавана като сериозна литература и произвеждана от автори със солидни предпоставки, би била аномалия на запад, ако изключим единствения бестселър, никога не повторен, на Умберто Еко – макар че за нея съществува един близък паралел в астрономичните продажби на водещия китайски автор на литературата за бойни изкуства, Джин Йонг, който притежава всвъзможни почетни степени от различни университети в Народната Република. В Русия обаче това е водещ модел: високообразованите интелектуалци, улучващи шестица в джакпота на ниската литература (Акунин не е сам), са една от чудатостите на специфично руската среща между интелигенцията и пазара.
Бедността на цялата тази ретро-царистка култура е показателна за невъзможността за каквото и да било смислено възстановяване на света на Романовците. Старият ред пораждаше един грубо изсечен капитализъм, но той си остана родов до самия си край – доминиран не от търговци или индустриалци, а от аристократи и земевладелци. Никаква жива памет не притежава връзка с миналото: то е твърде различно и твърде отдалечено от нас, за да може да послужи като нещо повече от някаква кашица-заместител. От друга страна, съветското минало си остава твърде непосредствено – и така по друг начин неуправляемо. С малко изключения, интелигенцията го отхвърля масово. Населението пък си остава дълбоко разделено между ония, които съжаляват за падането на СССР, другите, които го приветстваха и накрая – може би най-голямото мнозинство – ония, чиито чувства си остават смесени и противоречиви. Съветският Съюз не беше Трети Райх и тук няма почти никакви следи от Vergangenheitsbewältigung, от опити за преработване на миналото по немски образец. В културата като цяло, напреженията в социалната памет тук са произвели една покрита с кръпки амнезия.
Тези напрежения със сигурност обаче не са накарали изкуството да замлъкне. Литературата, стремяща се към нещо повече от развлечение, никога не е била чужда на съветския опит. От 90-те насам обаче нейните представяния тежнеят към обезличаване в бъркотията от де-реализации, така типични за модерната литература. Руската литература винаги е тежнеела силно към фантастичното и гротескното, към свръхестественото и утопичното, в една поредица от автори, която включва не само имена като Гогол и Булгаков – двамата понастоящем най-модерни майстори – но и такива разнообразни автори като Чернишевски, Лесков, Белий, Замятин, Набоков, Платонов и други. Новото в настоящите версии на тази традиция е коктейлът от хетерогенни жанрове и образи на алтернативна реалност, който търси да постигне всячески начини за увеличаване на провокативността и отчуждението. Но такава формална изобретателност, колкото и да е впечатляваща, тежнее към това да оставя своите рецептори удивително безразлични. Същите техники могат да се използват за освобождаване както от комунистическите, така и от пост-комунистическите реалности, в една-единствена цялост. В най-типичната книга на Владимир Пелевин, Чапаев и пустота, се въртят и танцуват в една и съща фантасмагория: Чека от времето на гражданската война, бомбардирането на московския Бял Дом и съвременната руска мафия. В най-добрите си форми такава литература е ослепително акробатична. Но, бидейки сатирична и игрива, по-голямата част от нея е твърде лековата, за да успее да докосне по-дълбоки структури на нашата чувствителност относно миналото.
Науката обаче е съвсем друга история. Там напреженията в обществената чувствителност често изглежда са довели до едно запечатване на съветското минало като радиоактивна област, недостъпна за сериозната рефлексия и изследвания. В университетите учените предпочитат да се занимават с епохи отпреди революцията. Положението на водещия руски авторитет по въпросите на сталинисткия период, Олег Хлевнюк, е показателно. Млад историк на партията, доведен до сиромашия след падането на Съветския Съюз, той беше спасен почти по случайност от впускането в бизнес-кариера чрез един договор с бирмингамския Център за руски и източноевропейски изследвания. Петнайсет години по-късно, той все още е напълно зависим от западни стипендии. История сталинсткого ГУЛАГа беше публикувана от Йейл, а после преведена на няколко други западни езици. Невероятно, но все още няма нейно руско издание.
От страна на другата възможна противоположност, Никита Петров беше млад дисидент и ранен организатор на Мемориал, гражданската организация от времето на гласността. По-късно, избран като радикален демократ за комисията, поставена от Елцин за обявяването извън закона на КПСС като престъпна организация, той получи достъп до архивите на тайната полиция, които използва по чудесен и напълно научен начин. Неговата последна книга е биография на шефа на КГБ по времето на Хрушчов, Иван Серов. Днес Мемориал е само сянка на своето собствено минало: вече не политическо движение, а остатъчна институция, финансирана от запада, сред пълно безразличие към нейната работа от страна на руското население. Що се отнася до изследванията, от средата на 90-те години насам всички по важни архиви са по същество затворени – само около двайсет страници на ден са достъпни от личните документи на Сталин – и бюрократите на средно ниво осуетяват всякакви опити за изследвания, свързани с новопоявилия се национализъм. Но, както отбелязва Петров, днес има вече само малко интерес към критичните студии, свързани със съветското минало – разкритията за неговите престъпления вече нямат никакво въздействие. Неговата главна работа, занимаваща се с Ежов, написана съвместно с холандския учен Марк Янсен – един удивителен портрет на човека и неговото време – никога не успя да намери издател в Русия. Възможно ли е единствената причина за това да са разходите по превода? По негово мнение преобладаващото в момента настроение е една безразлична носталгия по сталинизма. През 1991 той не е можел да си представи, че такова политическо преобръщане би било възможно някога.
