Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 12 German Genius

 

Хитлер, Холокостът и „миналото, което не иска да отмине“

По една от онези „благоприятни исторически случайности“ през 2004 г. двама братя германци живеят в Лондон, като всеки от тях е на високопоставена позиция, която им дава възможност заедно да направят някои много остри наблюдения за своя временен дом. Това, че са братя, но с много различни професии, само удвоява въздействието на посланията им.

Томас Матушек е германският посланик в Лондон. През тази година той се оплаква публично, че почти шестдесет години след края на Втората световна война преподаването на история в Англия се фокусира прекомерно върху нацисткия период. Той заявява, че е открил много британци, които са „обсебени“ от Третия райх, „но има много малко хора, които действително познават Германия.“ Според него британската учебна програма по история е „небалансирана“ – в нея не се говори за успехите на следвоенна Германия, игнорира се обединението и се премълчават други аспекти на германската история. Пред в. Гардиън той споделя, че е бил „много изненадан, когато научих, че на ниво А един от трите най-избирани предмета е нацизмът.“ Неговият брат, Матиас Матушек, по това време е кореспондент в Лондон на германския седмичник Der Spiegel, и той стига още по-далеч. Той казва, че е „нелепо“ да се свежда Германия – страната на Йохан Волфганг фон Гьоте, Фридрих фон Шилер и Лудвиг ван Бетховен – до дванадесетте години на нацисткото управление, и се шегува саркастично, че една от определящите характеристики на британския манталитет сега е „съпротивата срещу нацистка Германия.“ Недипломатичната му формулировка предизвиква „хлад“ между братята, но почти по същото време дори и външният министър на Германия Йошка Фишер обвинява британските учители, че поддържат „маршируващ“ образ на Германия, който е „остарял с три поколения.“

Матушек не е първият. В интервю през 1999 г., преди да напусне поста посланик на Германия във Великобритания, Гебхард фон Молтке, предшественик на Матушек, казва: „Човек остава с впечатлението, че преподаването на история в тази страна спира през 1945 г.“ Той съжалява и за нежеланието на младите британци да учат немски или да посещават Германия.

Германското правителство изглежда загрижено за имиджа на страната си, поне във Великобритания. През юли 2003 г. в (културния и езиков) институт Гьоте в Лондон се провежда конференция, на която се проучва как Германия може да бъде по-добре „брандирана“, т.е. да бъде представена като привлекателно място за пътуване, обучение, бизнес, изучаване на езика – подобно на Квебек и Австралия, които са били успешно брандирани през последните години. Проучване на Radio Times, списание за телевизионни програми, проведено в седмицата преди конференцията, показа, че в продължение на шест дни са излъчени не по-малко от тринадесет програми, „всички от които се занимават с теми, свързани с Втората световна война.“ Друго проучване, проведено преди конференцията, показва, че докато 81% от младите германци могат да назоват някоя жива британска знаменитост, то 60% от британците не могат да назоват нито един жив германец. През октомври 2004 г. германското правителство плаща на двадесет британски учители по история да посетят Германия и ги настанява в най-добрите хотели, за да обсъдят тези въпроси. По време на посещението един от учителите казва: „Децата намират нацисткия период за интересен. Случват се много неща. Има много насилие.“ Той смята, че в сравнение с този период следвоенната германска история е „малко суха“. Негов колега от Нюкасъл смята, че учениците му са „предубедени и незаинтересовани. Общото впечатление е, че всички германци са нацисти, които крадат шезлонги. Всичко това е представено в карикатурен стил. Проблемът е, че ако ги попитате сериозно, те изобщо нямат представа за Германия.“

[…]

Няма признаци тази предубеденост да намалява. През юли 2005 г. баварският кардинал Йозеф Ратцингер стана папа. На следващия ден лондонският таблоиден вестник Сън излиза (на първа страница!) със заглавие От Хитлерюгенд до папа Ратци. Няколко други таблоида реагират по подобен начин, а в статия, изследваща поведението на новия папа по време на войната, Daily Mirror цитира осемдесет и четири годишна жена от родния му град Марктл ам Ин, която казва, че противно на твърденията на Негово Светейшество, че не е имал друг избор, освен да се запише в Хитлерюгенд, „е било възможно да се оказва съпротива.“ Тя каза, че собственият ѝ брат, който е отказал да служи в армията по съвест, е бил изпратен в Дахау.


Small Ad GF 1

В Берлин Франц Йозеф Вагнер, колумнист на популярния вестник Билд, е безкрайно разгневен. В отворено писмо до британските таблоиди той ги предупреждава, че „дяволът изглежда се е промъкнал във вашите редакции… Всеки, който чете британските ви популярни вестници, сигурно си мисли, че папа е станал… Хитлер.“

Всичко това показва, че посланик Матушек е прав и по двата въпроса – Великобритания е обсебена от нацистите, а преподаването на история в британските училища е небалансирано и се концентрира твърде много върху годините 1933-45.

Но това увлечение по Третия райх не само нарушава баланса в британското образование и засилва манията по дванадесетгодишната диктатура. То допринася и за непознаването на реалността в съвременна Германия. Може да се окаже, че както казват братята Матушек, победата над нацизма сега е част от самоидентификацията на Великобритания. Нещо повече, днес има много по-широко усещане, че нацисткият период действа като препятствие, спънка, огледало, което ни пречи да погледнем назад отвъд това време, което е затворило британските умове за Германия, предшестваща Хитлер, една необикновена страна, която той – продукт на виенската беднота –е започнал да разрушава по шокиращ и безпрецедентен начин още при встъпването си в длъжност. Макар че руснаците, поляците и чехите може би не са толкова обсебени, колкото британците, тази слепота се отнася и за някои други страни. Където и да погледнете, Хитлер все още твори история.

На 20 февруари 2006 г. във Виена, Австрия, Дейвид Ървинг, британски историк, специализирал се в писането на книги за Втората световна война, е осъден на три години затвор, заради отричане на Холокоста. Ървинг се признава за виновен за това, че през 1989 г., шестнадесет години преди съдебния процес, е произнесъл две речи в Австрия, в които е отрекъл, че Хитлер е знаел за Холокоста и че милиони евреи са били убити. Ървинг е арестуван през ноември 2005 г., когато отново влиза в страната, където отричането на Холокоста е престъпление от 1946 г. насам. Той е осъден да плати 3 млн. лири стерлинги за съдебни разноски и е принуден да продаде дома си в модния район Мейфеър в централен Лондон.

Съдебният процес срещу Ървинг се провежда само два месеца след като президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад нарича Холокоста „мит“ и заявява, че не вярва, че 6 милиона евреи са загинали от ръцете на нацистите. Като се има предвид запалителният контекст на политиката в Близкия изток, изявлението на президента Ахмадинеджад едва ли може да се сравнява строго с онова на Дейвид Ървинг – за съжаление, ние не държим политиците да бъдат на същото ниво на истинност, както историците. Но тези две почти съседни събития подчертават как Холокостът се е превърнал – и продължава да бъде – във важен фокус на дебати, дори сега, повече от 60 години след случилото се. Ако сме толкова обсебени от Хитлер, то може ли да се каже, че сме обсебени и от Холокоста?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

На пръв поглед това може да изглежда противоречиво и безчувствено твърдение само по себе си. Може ли убийството на 6 милиона души – само защото са били членове на определена етническа група – да не бъде важен фокус на дебати и спомени, колкото и дълго да е минало от това? Но в това има нещо повече. От особено значение е фактът, че Холокостът не е бил в центъра на дебатите в продължение на много години непосредствено след Втората световна война. Той се превърна в такъв едва през последните десетилетия, до степен, в която, както ще се твърди тук, този „фокус“ (ако не е мания) изкривява и представата ни за миналото, особено в Съединените щати.

Холокостът: задължение да помним; право да забравим

В своето балансирано изследване Холокостът в живота на Америка (публикувано във Великобритания под заглавие Холокостът и колективната памет, 2000 г.) Питър Новик изследва, както сам казва, как „Холокостът е станал толкова важен в нашия живот.“ Той започва с наблюдението, че, общо взето, за историческите събития се говори най-много непосредствено след като са се случили, а след това, около четиридесет години по-късно, те „изпадат в дупката на паметта, където само историците се промъкват в тъмното.“ Това е вярно за събития като Виетнамската война, казва той, но „при Холокоста ритъмът е съвсем различен: за него почти не се говори през първите двадесет години след Втората световна война“, но от 70-те години на ХХ век „става все по-централен в американския обществен дискурс – особено, разбира се, сред евреите, но и в културата като цяло.“ Той отбелязва как през последните години названието „оцелял от Холокоста“ се е превърнало в почетна титла, „предизвикваща не само съчувствие, но и възхищение, дори страхопочитание.“ Това в никакъв случай не е било така непосредствено след войната, когато статутът на оцелелите от Холокоста далеч не е бил почетен. Новик цитира показателните коментари на лидера на една американска общност в Европа в писмо до колега в Ню Йорк: „Онези, които са оцелели, не са най-силните…, а са до голяма степен най-низшите еврейски елементи, които чрез хитрост и животински инстинкти са успели да избегнат ужасната съдба на по-изтънчените и по-добри елементи, които са се поддали.“ Не по-малка фигура от Давид Бен-Гурион, казва Новик, е искала да омаловажи мащаба на трагедията заради ефекта, който според него тя би имала върху ционизма – на останалите може да им се стори, че няма да има достатъчно евреи, за да създадат Израел. В Съединените щати през 1946, 1947 и 1948 г. основните еврейски организации (включително Еврейските ветерани от войната) единодушно налагат вето върху идеята за издигане на мемориал на Холокоста в Ню Йорк с мотива, че такъв паметник ще накара другите американци да мислят за евреите като за жертви и паметникът ще се превърне във „вечен мемориал на слабостта и беззащитността на еврейския народ.“ В първите следвоенни години „много повече, отколкото в наши дни“, Холокостът е историзиран – за него се мисли и говори като за една от ужасните черти на периода, който е приключил с разгрома на нацистка Германия. „В следвоенните години Холокостът не е придобил трансцендентен статут като носител на вечни истини или поуки, които могат да бъдат извлечени от съзерцаването му. Тъй като Холокостът беше приключил и свършил, нямаше практическа полза, която да компенсира болката от вглеждането в тази ужасна бездна.“ В книгата си от 1957 г. Американски юдаизъм, научно изследване на евреите през петдесетте години, Нейтън Глейзър отбелязва, че Холокостът „е имал забележително слабо въздействие върху вътрешния живот на американските евреи.“

[…]

Новик отбелязва още, че от 70-те години на миналия век насам Холокостът започва да се представя не само като еврейски, но и като американски спомен. В проучване от 1995 г., целящо да оцени познанията на американците за Втората световна война, 97% от тях знаят какво е Холокостът, което е значително повече от тези, които могат да идентифицират Пърл Харбър или знаят, че Съединените щати са хвърлили две атомни бомби върху Япония, и много повече от 49%, които знаят, че Съветският съюз е воювал на американска страна във войната. До 2002 г. във все повече щати преподаването на Холокоста в държавните училища е задължително със закон.

Изследователят Норман Г. Финкелщайн е много по-остър от Новик. В Индустрията на Холокоста, публикувана с известен успех през 2000 г. и предизвикала голям интерес (и критика) в Германия, но относително мълчание в Съединените щати, Финкелщайн, чиято собствена майка е била в концентрационния лагер Майданек и в лагерите за робски труд в Ченстохова и Скаршиско, обвинява по-специално американските евреи, че експлоатират Холокоста, че са „търговци на Холокоста“, които преувеличават броя на пострадалите и броя на оцелелите за свои собствени цели, главно за да облагодетелстват Израел. Той описва това, което нарича „мръсна схема“, и подробно описва големите заплати и хонорари, които получават длъжностните лица, управляващи исковете за обезщетение, които са много по-големи от самите искове. Темата му отново подчертава факта, че интересът към Холокоста е скорошно явление.

Спорът на историците

Колко екстремен или уникален е бил Холокостът? Това е деликатен въпрос, с който самите германци трудно се справят. Докато в Америка, както показва Новик, Холокостът придобива все по-голямо значение с годините, в Германия се правят не по-малко силни опити дебатът да се насочи в обратна посока и да се омаловажат неговите мащаби, значение и изключителност. Чарлз Майер е само един от американските историци, които отбелязват как германската научна общност е поляризирана от тази тема.

Това е разделение, което се проявява за първи път през 80-те години на ХХ век в явлението, известно като Historikerstreit, „спорът на историците“, остър дебат, който се води между изтъкнати историци като Хелмут Дивалд, Ернст Нолте (ученик на Хайдегер) и Андреас Хилгрубер, които преди това са създали солидни, „редовни“ истории. В момента, в който се се разразява, спорът включва следните аргументи:

1. Твърди се, че фашизмът не е тоталитарна система по подобие на сталинизма, а отговор на него;

2. Аушвиц не е уникално събитие, а копие на ГУЛАГ; през ХХ век са извършени и други, по-ранни геноциди;

3. В лагерите на смъртта са убити повече арийци, отколкото евреи;

4. Поляците и румънците са също толкова антисемити, колкото и германците;

5. Най-големите ексцесии на войната – нахлуването в Русия и изтреблението на евреите – се случват, защото един човек, Хитлер, е искал да ги осъществи.

На тези аргументи има добри отговори, не на последно място, както сухо отбелязва Чарлз Майер: „Окончателното решение не трябва да се превръща в счетоводен въпрос.“ Дали обаче под повърхността е имало нещо повече? Дали Historikerstreit е симптом на по-дълбоко неразположение, което четиридесет години след края на войната най-после започва да излиза на повърхността?

Има хора, които смятат, че е така. Немският философ Юрген Хабермас отбелязва, че „в близкото минало се натрупват спомени за онези, които десетилетия наред не са могли да говорят за страданията си, и ние не знаем дали човек наистина все още може да вярва в изкупителната сила на словото.“ Той смята, че в спора на историците „шлюзовете на паметта“ най-накрая са били отворени „и са накарали [германската] общественост да осъзнае, че миналото не просто избледнява.“ През 1986 г. в едно германско историческо списание Херман Рудолф се съгласява, че германците точно тогава са били по-загрижени за войната, отколкото в миналото. Тази загриженост, казва той, „очевидно не се е изчерпала, а по-скоро обратното… въпросът, който се поставя сега, е: трябва ли Третият райх да бъде третиран историографски, така че да не прегражда пътя към собственото ни минало като някакъв мрачен и чудовищен паметник…?“

Има ли нещо в това? В разказа си за Historikerstreit Ричард Евънс, професор по история в Кеймбриджкия университет в Обединеното кралство, отбелязва, че след Втората световна война в Германия „за нацистите се говори много малко. Почти нищо не се е преподавало за тях в училищата. Никога не се е споменавало за нацистката принадлежност на важни фигури от икономиката. Дори в политиката нацисткият произход не е бил силно заклеймяван, стига да не се превръща в неудобен обект на публични дебати.“ Желанието за по-решителна конфронтация с германското минало започва в Западна Германия, както казва Еванс, едва с процеса срещу Айхман в Израел през 1960 г. и с процеса срещу надзирателките от Аушвиц през 1964 г. Така че тук е налице чист паралел с нарастването на интереса към Холокоста в Съединените щати.

Значението на Historikerstreit в нашия контекст се състои в това, че той е още едно доказателство за обсебеността от Хитлер и Холокоста, както и за един специфичен модел на забравяне или, по-точно, на незабравяне. Проучванията на общественото мнение в Германия показват, че докато 80% от американците се гордеят, че са американци, а 50% от британците се гордеят, че са британци, само 20% от германците се гордеят, че са германци. Друг историк, Михаел Щюрмер, твърди, че само като възстановят историята си за себе си, германците могат отново да възвърнат гордостта си. Той добавя, че германците са „обсебени от вината си“ и че тази мания пречи на способността им да развият чувство за национална идентичност, което по подразбиране има политически и културни последици. Той изразява недоволство от намека, че Германия „трябва да бъде разглеждана непрекъснато като пациент в терапия.“ Както казва историкът Чарлз Майер: „Този дебат не е приключил, а само се е изчерпал.“

[…]

Въпреки че отричането на Холокоста е обявено за незаконно още през 1946 г., Австрия също има проблем с приемането на ролята си във Втората световна война – и не само защото Хитлер, разбира се, не е бил германец, а австриец. Четиридесет процента от персонала и повечето от комендантите на лагерите на смъртта в Белзец, Собибор и Треблинка са австрийци, както и 80 процента от персонала на Айхман – а също и самият Айхман, разбира се. Въпреки тази нелицеприятна статистика първият следвоенен президент на страната, социалистическият лидер ветеран д-р Карл Ренер, подчертава, че в Австрия „няма място“ за еврейски бизнесмени и не смята, че „Австрия в сегашното си настроение ще позволи на евреите отново да изградят тези семейни монополи.“ В едно американско проучване от 1947-48 г. почти една четвърт от всички виенчани смятат, че евреите са си „получили заслуженото“ по времето на нацизма, а 40% смятат, че „еврейският характер“ е отговорен за антисемитизма. В продължение на десетилетия австрийците се представят за „първите жертви“ на нацистите и използват този аргумент, за да отхвърлят еврейските претенции за реституция, много от които според тях са измамни. (Въпреки че схващането, че Австрия е „първата жертва“, е прието от съюзниците на конференцията в Отава през 1943 г., след аншлуса СС е „залята“ от австрийски молби.)

Може би най-нелепият – и смущаващ – епизод от този род се случва по време на снимките на филма Звукът на музиката в Залцбург през 1965 г., когато местните власти отказват да разрешат на Резиденцплац да бъдат окачени знамена със свастики като фон. Те твърдят, че залцбургчани никога не са подкрепяли нацистите – или поне докато продуцентите на филма не заявяват, че вместо тях ще използват истински кадри от историческата кинохроника, след което властите в града отстъпват.

Най-малко трима видни австрийски политици – Ханс Олингер, Фридрих Петер и Курт Валдхайм – са разкрити (най-често от ловеца на нацисти Симон Визентал, който получава смъртни заплахи за това) като някогашни офицери от СС или Вермахта (в случая с Валдхайм – много младши) и едва през юли 1991 г. социалистическият федерален канцлер Франц Враницки публично признава австрийската „съотговорност“ за случилото се в Третия райх – доста късно, струва ми се. Нарастването на популярността на радикалната дясна Партия на свободата (FPÖ) под ръководството на Йорг Хайдер опровергава факта, че страната наистина се опитва да се справи с миналото си. Пропагандата на FPÖ на моменти граничи с отричане на Холокоста, като се твърди, че той така или иначе не се различава от съветския ГУЛАГ, а отношението на партията към имигрантите възкресява термините на биологичния расизъм, така характерни за нацистите.

[…]

Песента на палачите

Едва ли има по-добър пример за това колко мътни са водите около паметта за Холокоста от книгата на Даниел Голдхаген Доброволните екзекутори на Хитлер: Обикновените германци и Холокоста, публикувана през 1996 г. Тази книга, бестселър и от двете страни на Атлантическия океан, предлага според автора си „напълно нов отговор на въпроса защо се е случило така, че именно германците, а не някои други европейски народи, са превърнали антисемитските предразсъдъци в масово убийство.“ Германците са го направили, твърди той, „не защото са били принудени да го направят, нито защото германските традиции на послушание са позволявали на шепа фанатици по върховете да правят каквото си поискат, нито защото са се поддавали на групов натиск от страна на своите другари по оръжие, нито защото са били амбициозни кариеристи, нито защото са действали автоматично, като зъбни колела в машина, нито защото са били заплашени от смърт, ако откажат да се подчинят на заповедта да го направят.“ Вместо това, твърди Голдхаген, германците са убили милиони евреи, защото са се наслаждавали да го правят, а са се наслаждавали, защото „умовете и емоциите им са били разяждани от убийствената, всепоглъщаща омраза към евреите, която е била широко разпространена в германската политическа култура от десетилетия, дори от векове насам.“ Той идентифицира „кипящата омраза“ към евреите като „културна норма“ в Германия през XIX в. и установява, че тя е получила социален израз „като въпрос на рутина.“ Той открива деветнадесет публикации, издадени в Германия между 1861 и 1895 г., които призовават за физическо унищожение на евреите, и сам „преосмисля“ съвременния германски антисемитизъм в нова рамка, която предвижда антисемитизма като „дълбоко вкоренен в германския културен и политически живот и разговор, както и интегриран в моралната структура на обществото.“

В постскриптум, написан за хартиеното издание на книгата му, публикувано през 1997 г., Голдхаген излага някои от критиките срещу нея. Той казва, че книгата му е била обект на яростни нападки, както от журналисти, така и от учени, но че техните аргументи „се състоят почти изцяло от осъждане и изопачаване на съдържанието на книгата… Критиците не представят никакви сериозни аргументи и доказателства в подкрепа на твърденията си… И не го правят, защото такива аргументи и доказателства не съществуват.“ От друга страна, казва той, обществеността е приела книгата, тя се е превърнала в бестселър номер едно в Австрия и Германия и твърди, че на поредица от дискусионни форуми, свикани за обсъждане на тезата му, критиците му са признали много точки.

Едно е да се подберат най-добрите изречения от рецензиите, когато се търси начин да се украси издание с меки корици: функцията на корицата е да продава книгата. Съвсем друго е, в един сериозен спор, да се пренебрегват убедителни и съществени критики, които са били отправени. Няма съмнение, че във връзка с Даниел Голдхаген и неговата книга греховете му, свързани с пропуски, са значителни и свидетелстват за сериозно пренебрегване на неудобни данни.

Първото нещо, което професионалните историци отбелязаха, беше, че въпреки твърденията му, теориите на Голдхаген категорично не са нови. Централен аспект на книгата му е изследването на хората от 101-ви полицейски батальон от резерва, предимно възрастни германци, които са се придвижвали из окупирана Източна Европа, извършвайки масови разстрели на поне 38 000 евреи за значителен период от време. През 1992 г., не много преди публикуването на книгата на Голдхаген, Кристофър Браунинг от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил в книгата си Обикновени мъже изследва същото подразделение и стига до съвсем различни заключения. Браунинг отбелязва, че „обикновените мъже“ наистина са участвали в убийствата, но по-нататък описва как тези полицейски резервисти са били шокирани и изненадани от заповедите да убиват евреи, когато са ги получили за първи път. Техният командир, майор Вилхелм Трап, е бил толкова изнервен, че позволил на тези, които предпочитали да не участват, да се оттеглят от операцията; в резултат на това един от собствените офицери на Трап получил позволение за преместване.

Другият аргумент на Голдхаген, че Германия е била дълбоко антисемитска още от Средновековието, също е опроверган. Ричард Евънс, един от най-строгите, най-добре информирани и справедливи критици на Голдхаген, пише: „Ако германското население и елит са били толкова дълбоко антисемитски настроени, както твърди Голдхаген, то защо евреите са получили гражданско равенство чрез законодателни актове в цяла Германия през XIX век?“ Фриц Щерн описва „възхода на германското еврейство“ през XIX в. като „един от най-впечатляващите социални скокове в европейската история.“ Преди Първата световна война Франция и Русия са били по-антисемитски настроени от Германия. Във Франция аферата „Драйфус“ предизвиква антисемитски бунтове в повече от тридесет града, а в Русия има 690 документирани погрома с над 3000 регистрирани убийства и 100 000 души, останали без дом. В царска Русия евреите са принудени да живеят в т. нар. „черта оседлости“. За разлика от тях Еванс записва един показателен факт – че докладите за наблюдение на кръчмите и заведенията в Хамбург в края на 20-те години на ХХ в. не разкриват „почти никакви“ антисемитски чувства от страна на редовите поддръжници на социалдемократите. По-скоро антисемитизмът не е бил важен фактор за получаване на гласове за нацистите на изборите през 1930-33 г. Уилям Алън, който провежда задълбочено проучване на един германски град, Нортхайм, установява, че от 1928 г. насам нацистката пропаганда всъщност омаловажава антисемитските аспекти на партийната идеология поради много основателната причина, че тя е непопулярна сред избирателите. Защо Хайнрих Химлер е трябвало да пази в тайна „окончателното решение“, ако обикновените германци са били толкова убийствено настроени, колкото настоява Голдхаген? Защо Химлер се оплаква в един момент, че „всеки германец има по един евреин, когото иска да защити“?

Голдхаген привежда като убедително доказателство за популярния германски антисемитизъм повтарящите се обвинения срещу евреи в „ритуално убийство“ и цитира следното изречение от книгата на Петер Пулцер Възходът на политическия антисемитизъм в Германия: „В Германия и Австрийската империя между 1867 и 1914 г. са проведени дванадесет такива съдебни процеса.“ Но това не е пълното изречение; Голдхаген пропуска останалата част, която гласи: „единадесет от които са се провалили, въпреки че процесите са били със съдебни заседатели.“ Голдхаген се позовава на Томас Ман, който, според него, макар и дългогодишен противник на нацистите, „все пак е могъл да намери някакви допирни точки с [тях]“, когато пише: „…не е голямо нещастие… че… еврейското присъствие в съдебната система е било прекратено.“ Фриц Щерн обаче изтъква, че Ман е бил женен за Катя Прингсхайм, дъщеря на видна еврейска фамилия, и още в следващото изречение след цитираното по-горе, което Голдхаген е пропуснал, Ман изразява отвращението си от собствените си мисли, като ги характеризира като „тайни, тревожни, интензивни.“

Не по-малка вреда за изследването на Голдхаген нанася фактът, че той е превел погрешно някои немски пасажи – и то по показателен начин. В един от случаите той се позовава на стихотворение, написано от член на Einsatzkommando [специална част], и пише, че този човек „е успял да вмъкне в стиховете си, за радост на всички, препратка към „ударите, които разбиват черепа“…, които те несъмнено са нанасяли с удоволствие на своите еврейски жертви. „Въпреки че стихът наистина е бил изключително антисемитски, фразата в кавички всъщност се е отнасяла до „чупенето на орехи.“ Еванс заключава – и той е само един от многото – че книгата на Голдхаген е обезобразена от „поразителен изследователски провал“, че е написана на „претенциозния език на догматизма“ и издава „тревожна арогантност, която е в унисон с преувеличените претенции за новост.“

Доброволните екзекутори на Хитлер отговаря точно на това, което казва Питър Новик. Интересът към Холокоста далеч не е намалял в нашето (или на Голдхаген) историческо съзнание, неговата огромност – неговата изключителност – сега е нараснала до степен, при която той се разбира като причинен не само от Хитлер, или от неговото елитно обкръжение, или от СС, а от всички германци, включително и от обикновените, и това е така, защото в историята Германия винаги е била антисемитска, много повече от всяка друга страна. Това почти прави Холокоста неизбежен в Германия.

[…]

Обяснение за това защо Германия се е изправила пред миналото си с такова забавяне е дадено от А. Дирк Мозес, историк от Университета в Сидни (работил е и във Фрайбург), който дава „поколенчески разказ“. Мозес – чиито позовавания са възхитително изобилни – твърди, че поколението, известно в Германия като „онези от четиридесет и пета“, т. е. хората, родени в края на 20-те години на ХХ в., които са получили социализацията си в Третия райх през 30-те години и са били на ръба на зрелостта през 1945 г, не са имали друг социално-политически опит, освен този на националсоциализма, не са се чувствали лично отговорни за зверствата (защото все още не са били достатъчно възрастни), но след това са се оттеглили в „частните сфери“ на семейния живот и работата, като психологическите им съперничества с бащите са останали неразрешени. „Емоционално обвързани“ с Хитлер, те са се впуснали във възстановяването на страната и до голяма степен са мълчали за това, което се е случвало по времето на нацизма – за да не пречат на задачата за възстановяване. Според него това означава, че през 60-те години на ХХ в. нацията до голяма степен е същата, каквато е съществувала през последните години на националсоциализма, че йерархичният и авторитарен начин на мислене продължава и това „мълчаливо мнозинство“ „помни страданията на своите, а не на жертвите“. „Освен това, казва той, мнозина от по-младото поколение смятат, че образованата средна класа въплъщава тези патологии „по особено жесток начин“. Всичко това според него добре съответства на картината, която двама психоаналитици, Александър и Маргарете Мичерлих, рисуват през 1967 г. в книгата си Неспособността да скърбим, в която твърдят, че дори в този момент Германия е обхваната от „психическо вцепенение“ и е неспособна да признае вината си за престъпленията на националсоциализма, защото това би означавало признаване на срам и вина в такъв мащаб, че „самочувствието, необходимо за продължаване на живота“, би било недостижимо.

„Психологическите“ обяснения са правдоподобни. В същото време изследванията, проведени в Института за военни изследвания в Потсдам, на тема „Германия и Втората световна война“, чийто девети том беше публикуван през 2008 г., дават две нови сведения за този аспект на нещата. На първо място, този щателен проект (деветият том е с обем 1074 страници) премахва всяко оставащо съмнение, че „почти всеки германец“ в Третия райх е знаел какво се случва с евреите. Доказателствата вече са твърде убедителни – от публичните търгове в Хамбург, където имуществото на 30 000 еврейски семейства е продадено на 100 000 участници в търга, през затворниците в Бремен, които са работили пред очите на населението, особено за разчистване на щетите от бомбите, и са били известни като „зебри“ заради раираните си униформи, до закотвения в Рейн кораб в Кьолн, пълен с евреи, държани в готовност да разчистват щетите от бомбите веднага щом въздушните нападения приключат, до Дюселдорф, където кметът е искал пленените евреи да работят по-усилено. Историците стигат до извода, че след войната в Германия е настъпило „колективно мълчание“, защитаващо бившите нацисти, участвали в престъпленията на Третия райх, „защото преди 1945 г. всеки се е облагодетелствал по един или друг начин от нацисткия режим.“ В същото време, както Макс Хейстингс заключава в рецензия за книгата, това изследване е „забележителна почит“ към новото поколение германци, повечето родени дълго след войната, които най-накрая са готови да съставят напълно обективна картина на Третия райх, като по този начин осъждат поколението на своите родители по начин, по който малко други страни са успели.

„Грешният завой“ на Германия

Има още един смисъл, в който Холокостът оказва влияние върху писането на история и следователно върху нашето разбиране за миналото. Нацистите като цяло и Холокостът в частност са толкова крайни и уникални (независимо от това, което казват професорите Нолте, Хилгрубер и Дивалд), че сред някои хора съществува тенденция да разглеждат всеки епизод от последните 250 години като водещ към Холокоста, сякаш той е кулминацията на всички събития и идеи, случили се в съвременна Германия (както предполага Голдхаген). Това има още един ефект – че поради тази причина, поради самото естество на нацизма и Холокоста, съвременната германска история неизбежно се разглежда като политическа история, като модел и резултат от вътрешната и външната политика, партийно-политическите, дипломатическите и военните дела. И тук самото съществуване на Холокоста оказва стесняващо и ограничаващо влияние.

Най-важният пример за това е работата на германския историк Ханс-Улрих Велер. В мащабно четиритомно изследване, публикувано между 1989 и 2003 г., той изказва мнението, че източниците на „изпадането на Германия във варварство“ през 1933 г. трябва да се търсят не в географското ѝ положение, в центъра на Европа и заплашвана от всички страни, както често твърдят други историци, а в „особения път“ или Sonderweg, по който германското общество еволюира към модерността между средата на XIX и средата на XX век (Леополд фон Ранке, изтъкнатият германски историк, говори за германския Sonderweg още през 1833 г.). Според него на определен етап Германия е направила „погрешен завой“. Според един от възгледите отклоняващият се път е започнал с разпокъсания Райх през Средновековието. Според друго мнение виновен е Мартин Лутер – именно неговото яростно отхвърляне на Рим е фаталният обрат. След това съществува мнението, че немските философи – като се започне от Имануел Кант – са разглеждали понятието за свобода само по един тесен, интелектуализиран начин, като отнасящо се до сферата на идеите и принизяващо политиката до по-малко важна роля.

Според Велер по-правдоподобни са някои специфични политически характеристики и събития от историята на Германия. Основни са опустошенията, които Германия претърпява по време на Тридесетгодишната война, която разрушава инфраструктурата и унищожава населението, на което са необходими поколения, за да се възстанови. Освен това през XVII в. например британските парламентарни елити побеждават Стюартите по времето, когато пруските градове и провинциални имения са в плен на великия курфюрст. На по-късен етап, така гласи този аргумент, през 1848 г. германската буржоазия се проваля в опита си да узурпира политическата власт от аристокрацията, както се е случило с нейните колеги например в Англия през 1640 г. и Франция през 1789 г. Това е известният „исторически прелом“ на [британския историк] А. Ж. П. Тейлър, „в който историята не успява да се обърне.“ Поради тази причина пруската аристокрация запазва своето социално-политическо господство. Тя продължава да укрепва влиянието си чрез консервативната „революция отгоре“, при която Германия е обединена (под пруско господство) от 1866 до 1871 г. Въпреки че индустриализацията провокира социални промени, които оказват още по-голям натиск върху висшите класи, монополизирането на важни властови позиции в армията, държавната служба и администрацията на Райха им позволява да запазят контрола върху управлението. Тези маневри са подсилени от „феодализирането на буржоазията“, която е примамена да подражава на аристокрацията (дуели, борба за титли и, което е най-критично, отхвърляне на демокрацията и парламентаризма). Третият аспект на този Sonderweg е в сферата на големите индустриални конгломерати. В резултат на „голямата депресия“ от 1873-96 г. тези индустриални гиганти търсят съюз помежду си (в картели) и с правителството, което се намесва все повече и повече. Тази стратегия, казва Велер, превръща Германия от либерален конкурентен капитализъм (какъвто се практикува във Франция, Великобритания, САЩ и другаде) в „организиран олигополистичен капитализъм.“

Тезата на Велер е впечатляваща и последователна. Тя е противоречива, но в най-добрия смисъл на думата, също провокираща размисъл и податлива на изследване. А изследвания има, и то много. Историците в Германия правят комплимент на Велер, като създават цялостен изследователски проект за историята на германската средна класа, съсредоточен в Билефелд.

Sonderweg е теория, която предизвиква интерес както извън Германия, така и в самата нея, а някои от първите критики идват от чужденци. Това отчасти се дължи на факта, че Велер е изтъкнал политическото развитие на Великобритания, нейния път към модерността, като „нормално“ в момент, когато в самата Великобритания се водят спорове защо страната е „болният човек на Европа“. Затова едва ли е голяма изненада, когато двама британски професори по съвременна история (и двамата преподаватели в Съединените щати) публикуват Особености на германската история, която не е нищо друго освен пълномащабна атака срещу тезата на Sonderweg. Дейвид Блекбърн и Джефри Ели твърдят, че не съществува общ път към „модерността“, а всяка нация има свой собствен опит, основан на специфична комбинация от фактори. Елементите в този микс са едни и същи във всички страни – различни са само пропорциите и взаимовръзките. Те изтъкват и факта, че германската промишленост е произвела много съвременни технологии – как би могла такава промишленост да бъде изостанала, след като е имала такъв практически, иновационен успех? Същото важи и за академичната сфера – как може професорите да са били толкова конформистки настроени, след като Германия през XIX век ни е дала толкова много нови дисциплини – клетъчна биология, социология, неевклидова геометрия, квантова физика и история на изкуството сред тях?

Първоначално Велер отхвърля тези и други критики. Въпреки това, по времето, когато публикува следващите томове на своята история, той радикално променя теорията си. Както отбелязва един критик, теорията на Велер е заменена от списък с дванадесет аспекта, „в които опитът на Германския райх е уникален сред западноевропейските държави.“ Те са свързани с армията, законодателните събрания, държавната служба, работническото движение, властта на благородниците – с други думи, строго политически въпроси, макар че, като последна мисъл, Велер включва като важна ролята на Католическата църква и на образованата средна класа, така наречения Bildungsbürgertum. „По този начин [Wehler] се отказва от централния елемент на тезата на Sonderweg а именно от аргумента, че обществото, както и политиката, не са успели да се модернизират. Цялата теза сега е концентрирана в политическата сфера.“

Предполагам, че Хитлер и Холокостът занимават света до такава степен, че ние отричаме важни аспекти от германската история. Не трябва да забравяме Холокоста – това със сигурност не е необходимо да се подчертава, но в същото време трябва да се научим да гледаме отвъд него. Чарлз Майер, американски еврейски историк, пише, че „усилието да се извлече полза от историята [поддържането на Холокоста жив] има недостатъци… Ницше се опасява, че историята може да попречи на живота… Може ли да има твърде много памет?“ Освен това той се пита – и то не риторично – дали Холокостът не се е превърнал в предимство за евреите, като признава, че „е възможно да се направи фетиш от Аушвиц.“

Културният Sonderweg в Германия

Не може да има решително скъсване с миналото на Германия, както показва дейността на Мартин Валзер. През 1998 г. Валзер, който заедно с Хайнрих Бьол и Гюнтер Грас е един от най-изтъкнатите следвоенни германски писатели, произнася реч, в която смъмря онези, които използват Аушвиц като „морална тояга“, за да напомнят постоянно на Германия за нейното минало, като твърди, че макар и „никога да не напуска страната на жертвите“, предпочита да скърби и да гледа назад насаме. Мнозина, които биха могли да му съчувстват, сигурно са били огорчени, когато са прочели, че следващият му роман, Tod eines Kritikers (Смъртта на един критик), е бил осъден като антисемитски.

Има и други епизоди, които показват, че нацисткото минало се натрапва непрекъснато. Творбите на много по-млади съвременни романисти като В. Г. Зебалд и Бернхард Шлинк са посветени на начина, по който войната или споменът за нея все още оцветява живота на хората в Германия. През 2008 г. Фолкер Вайдерман, литературен редактор и ръководител на рубриката Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung, издава Das Buch der verbrannten Bücher, „Книгата на изгорените книги“ – подробно изследване на авторите, чиито книги са изгорени от нацистите на прочутото аутодафе в Берлин на 10 май 1933 г. Почти по същото време планът за повторно въвеждане на Железния кръст като военна награда за храброст е оттеглен, тъй като наградата се смята за твърде тясно свързана с нацистите. В началото на 2008 г. се обсъждат и плановете за окончателно издание на Mein Kampf като начин да се попречи на крайно десни групи да използват книгата за свои цели. Както отбелязва списание Фокус, Германия постоянно върви по обтегнатото въже между „правото на невинност и задължението за памет“.

[…]

Дори и без Хитлер, дори и без Холокоста, като цяло традиционната германска историография разказва едностранчива история. Историята, както се практикува сега, първоначално е германска идея (вж. глава 12) и всички големи германски историци, от Леополд фон Ранке (1795-1886) до Фридрих Майнеке (1862-1954), твърдят, че създаването и поддържането на германската национална държава е „голямата история“ на „дългия“ XIX век (1789-1914). Като се имат предвид политическите промени, настъпили в Германия през тези години, донякъде е разбираемо защо толкова много историци са на това мнение. В един по-основен смисъл обаче, и това трябва да се каже ясно и категорично, това винаги е било само половината от картината. Едновременно с развитието на политическия разказ се очертаваше и друга, не по-малко драматична, не по-малко важна и също толкова впечатляваща история. В своята величествена история на Германия [немският историк] Томас Нипердей стига до заключението, че музиката, университетите и науката са трите големи постижения, които са донесли признание на тази страна през XIX век. В периода между публикуването на новаторската книга на Йохан Йоахим Винкелман История на изкуството на древността (Geschichte der Kunst des Altertums) през 1754 г. и връчването на Нобеловата награда за физика на Ервин Шрьодингер през 1933 г. Германия се превръща от бедна роднина сред западните държави в доминираща в интелектуално отношение сила – по-влиятелна в сферата на идеите от Франция, Великобритания, Италия или Нидерландия, дори от Съединените щати. Тази забележителна трансформация е предмет на моята собствена книга, Германският гений.

Текстът тук е съкратен превод на увода към книгата „Германският гений“ на британския културен изследовател Питър Уотсън.

Оригинално издание:
Peter Watson, „The German Genius: Europe’s Third Renaissance, the Second Scientific Revolution, and the Twentieth Century”, HarperCollins, 2010.

 

Питър Уотсън (род. 1943 г.) е британски интелектуален историк и бивш журналист, понастоящем най-известен с работата си в областта на историята на идеите.

Pin It

Прочетете още...