От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 12 Macedonia Barker

 

От редакцията: „Либерален преглед“ започва да публикува в продължения едно от добре известните и утвърдени изследвания на историческото и политическо развитие на Македонския въпрос от зараждането му през 1870-те години до края на 1940-те. Публикувана за пръв път през 1950 г., книгата си остава изключително актуална и информативна в наши дни.

 

I. Македония преди Първата световна война

1. Произход на македонския въпрос

Македонският въпрос възниква, когато през 1870 г. Русия успешно притиска Турция да позволи създаването на отделна Българска православна църква или Екзархия, чиито правомощия да се разпростират върху части от турската провинция Македония. Тази стъпка бързо въвлича България в конфликти както с Гърция, така и със Сърбия. Гръцкият патриарх в Константинопол обявява новата автокефална българска църква за схизматична, а гърците остро оспорват разпространението на българското църковно, културно и национално влияние в Македония. Сръбското правителство се оплаква от решението на Турция както по църковен, така и по дипломатически път, а след прекъсване, предизвикано от войната на Сърбия с Турция през 1876 г., също се опитва да се бори с българското влияние в Македония. Така започва тристранната борба за Македония, водена отначало от свещеници и учители, по-късно от въоръжени чети, а след това и от армии, която с периодични затишия продължава и до днес.

Това не е резултатът, планиран от Русия през 1870 г. Онова, което Русия иска, е да разшири собственото си влияние на Балканите чрез Православната църква и подкрепа на потиснатите или новоосвободени славянски народи. Тя може да избира между България и Сърбия като главен инструмент в тази политика; Гърция, разбира се, не е славянска страна и затова е по-малко подходяща от двете други. От славянските народи България е географски по-близо до Русия и владее сухопътните подстъпи към Константинопол и Егейско море, а през Македония – към Солун. Освен това по онова време България все още не е освободена от Турция и е по-зависима от руската помощ, поради което е по-предпочитана от Сърбия. Сърбия е по-отдалечена от Русия и тогава все още е далеч от достъпа до Адриатическо море; тя вече е обявила независимостта си и поради това е по-малко послушна от България. Освен това, с нейните променливи династии, тя периодично попада в австро-унгарската сфера на влияние. Така че изборът на Русия съвсем естествено пада върху България. Но този избор поставя началото или съживява ожесточеното съперничество между двете славянски балкански нации, което оттогава насам е пречка пред стремежите на Русия на Балканите.

Макар че създаването на Българската екзархия обикновено се приема за начало на македонския въпрос, това, както и почти всичко останало в Македония, се оспорва. Някои сръбски историци твърдят, че българското проникване в Македония е започнало няколко години по-рано. Други намират корена на проблемите в Санстефанския договор от 1878 г., с който Русия дава на България почти цяла славянска Македония. Българите-националисти обвиняват Берлинския договор от същата година, с който великите сили отнемат Македония от България. Всички тези фактори очевидно са допринесли за македонския проблем, но си остава факт, че спонсорирането на Българската екзархия от страна на Русия предизвиква първия сблъсък.

 

image002
Македония – географско положение

 

2. Македония: страната и хората

Други спорни въпроси са точната територия на Македония и националният характер на македонците. Македонска държава не е съществувала от времето на македонските царе през IV в. пр.н.е. Оттогава до 1912 г. Македония е принадлежала последователно на Римската и Византийската империя, на средновековните Българска и Сръбска империи, а също и на Османската империя. Вследствие на това границите ѝ се променят. Ето защо някои сръбски историци твърдят, че Скопският регион в северозападната част на страната не е част от Македония, а принадлежи към „Стара Сърбия“. Обикновено обаче за географска област на Македония се приема територията, ограничена на север от хълмовете северно от Скопие и от Шар планина; на изток от Рила и Родопите; на юг от егейското крайбрежие около Солун, от планината Олимп и от планината Пинд; на запад от Преспанското и Охридското езеро. Общата ѝ площ е около 67 000 кв. км.


Small Ad GF 1

Това е предимно планинска или хълмиста земя, в която се отглеждат зърнени култури, тютюн, опиумен мак и овце; в Югославска Македония има мини за хром, както и за олово, пирит, цинк и мед. В гръцка Македония равнината на северозапад от Солун сега е голям район за производство на пшеница. Българска Македония е богата на дървен материал. Но основното икономическо (и стратегическо) значение на Македония е, че тя контролира главния път север-юг от Централна Европа към Солун и Егейско море по долините на Морава и Вардар, както и по-малкия път по долината на Струма. През Македония минава и далеч по-малко ценният източно-западен маршрут от Албания и Адриатика към Егейско море и Истанбул. Но преди всичко Вардарският маршрут е причината за това, че владеенето на Македония – по-голямата част от която е изостанала и бедна дори според балканските стандарти – е толкова желано от съперничещите си претенденти.

Безспорно най-важният град на тази територия, всъщност единственият богат град, е Солун. Следващият по важност град, доста по-назад, е Скопие, столицата на Югославска Македония. Иначе градовете в Македония, независимо от техния исторически интерес или красота, са малки провинциални пазарни градове, като Фиорина, Кастория и Серес в Гърция; Битоля (Монастир), Велес и Охрид в Югославия; Горна Джумая и Петрич в България.

До 1923 г. мнозинството от населението на Македония е славянско. Това вече не е така за цяла Македония поради притока на гръцки заселници в гръцка Македония след гръцко-турската война. Но в югославска и българска Македония, взети заедно, славяните все още съставляват над три четвърти от населението. Именно националната идентичност на тези славянски македонци е най-ожесточеният аспект на целия македонски спор, който продължава да се води и днес.

Няма съмнение, че те са южни славяни; имат език или група от различни диалекти, който граматически е близък до българския, но фонетично в някои отношения е близък до сръбския, и който има някои съвсем характерни собствени черти. Твърди се, че македонските славяни са запазили един обичай, който обикновено се смята за типично сръбски – т. нар. „Слава“ или семейно празнуване на деня, в който родоначалникът на семейството е приел християнството. Що се отнася до собствените им национални чувства, единственото, което може да се каже с увереност, е, че през последните осемдесет години много повече славянски македонци изглежда са се смятали за българи или тясно свързани с България, отколкото за сърби или тясно свързани със Сърбия (или Югославия). Само жителите на Скопския регион в северозападната част на страната са проявявали склонност да се смятат за сърби. Чувството, че са македонци и нищо друго освен македонци, изглежда е сравнително скорошно и дори днес не е много дълбоко вкоренено [книгата е публикувана през 1950 г., бел. пр.].

Техните съседи неминуемо имат противоречиви мнения за славянските македонци. Българите са се колебаели между твърдението, че всички славяни-македонци са българи, и съгласието, че има отделен македонски народ, в зависимост от нуждите или удобството на момента. Официалната сръбска (или югославска) политика до 1941 г. е да се твърди, че всички славянски македонци са сърби, а югославска Македония да се нарича „Южна Сърбия“. Между двете войни обаче някои опозиционни политици от Югославия, като Светозар Прибичевич, заявяват, че македонците са отделен народ, и тази теория е в основата на политиката на маршал Тито. В обикновената си реч гърците наричат своето славянско македонско малцинство „българи“, а в официалния език – „славяноезични гърци“. (Когато през септември 1924 г. с Протокола Калфов-Политис Гърция се готви да признае своите славянски македонци за „българско“ малцинство, тя среща силен протест от страна на югославското правителство и се отказва от тази идея.)[1]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Освен славяни в Македония живеят и гърци (понастоящем около половината от общото население на Македония като цяло), както и по-малки части от албанци, турци, евреи и власи или куцовласи. (Власите говорят латински диалект, близък до румънския, принадлежат към православната църква и са предимно пастири, живеещи в Западна Македония. В началото на този век румънското правителство проявява жив интерес към тях, но малцина от тях някога са играли много активна роля в македонските дела).

Турското преброяване от 1905 г. на трите вилаета, които приблизително обхващат територията на Македония, очевидно дава силно завишен брой мюсюлмани, който тук е пропуснат, но представлява известен интерес заради оценката на относителния брой на гърците, сърбите и българите, изчислен на църковна, а не на езикова основа:[2]

Гърци …. 648,962

Българи …. 557,734

Сърби …. 167,601

Може би половината от приблизителния брой на „гърците“ по това време трябва да са били славяни, които са останали верни на Гръцката патриаршия въпреки ухажванията на Българската екзархия и в по-малка степен на Сръбската православна църква. Значителен е превесът на „българите“ над „сърбите“: по това време Българската екзархия явно е запазила преднината си пред Сръбската църква, която е спечелила през 1870 г.

През 1912 г., по време на Балканските войни, надеждната оценка на населението, изчислено на езикова, а не на религиозна основа, е:

Славяни 1 150 000

Турци 400 000

Гърци 300 000

Власи 200 000

Албанци 120 000

Евреи 100 000

Гръцко-турската размяна на населението през 20-те години на ХIХ век променя напълно тези пропорции, тъй като 348 000 турци напускат, а над 600 000 гърци пристигат в Македония. Официалното гръцко преброяване от 1928 г. дава следните данни за гръцка Македония.[3]

Гърци …. 1 237 000

„Славянофони“ [славяноезични]… 82 000

Други …. 93 000

Надеждната оценка на положението в Македония като цяло непосредствено преди последната война е:

Гърци …. 1 260 000

Славяни …. 1 090 000

Други (албанци, турци, евреи и власи) … 440 000

Според тази оценка славяните са разпределени по следния начин:

750 000 души в югославска Македония,

220 000 в Българска Македония,

120 000 в гръцка Македония.

Ако се приеме тази оценка, то тогава, като се вземе предвид естественият прираст, общото население на Македония като цяло трябва да е близо 3 милиона души (1949 г.). От тях около половината са гърци, живеещи в гръцка Македония, а около две пети са славяни, живеещи в югославска и българска Македония и преливащи в северозападния край на гръцка Македония. Останалите елементи живеят предимно в Югославска Македония.

3. Исторически контекст на спора

За първи път славяните идват в Македония, където намират предимно гръкоезично население, през VI в. от н.е. Преди това жителите на Македония са били под гръцко влияние от девети век преди Христа до втори век преди Христа; след това те са под римско влияние, а от четвърти век след Христа – под византийско влияние.

 

image003
Промени на балканските граници, включващи Македония

A. В навечерието на Руско-турската война
B. Българската граница, предложена с договора от Сан Стефано, 1878 г.
C. Берлинският договор от 1878 г.
D. Линия, предложена за разделяне на Македония в Сръбско-българското споразумение от 1912 г.
E. Букурещкият договор от 1913 г. и Ньойският договор от 1920 г.
F. Граница на Македонската народна република, създадена в рамките на Югославия след Втората световна война

 

През VII в. от н.е. българите последват славяните на Балканите и скоро започват борба срещу Византия. През втората половина на IX в. българският цар Борис превзема част от Македония, а в началото на X в. цар Симеон завладява цялата ѝ територия, с изключение на Егейското крайбрежие. През втората половина на Х в., след кратко завръщане във Византия, цар Самуил – когото сръбските историци смятат за първия „македонски“ цар[4] – завоюва обширна империя, включваща и Македония, но тя отново попада в ръцете на Византия. По това време в Охрид за пръв път е създадена българска патриаршия.

След това Македония, или части от нея, са били последователно под българско или византийско управление до XIII и XIV век. След това страната преминава под властта на сръбските царе, от които най-велик е Стефан Душан, който превръща Скопие в своя столица. През 1346 г. сръбският архиепископ получава титлата „патриарх на сърбите и гърците“. Но след смъртта на Стефан Душан Сръбската империя се разпада. Турците нахлуват на Балканите, а през 1371 г. Македония преминава под турски контрол.

През 1459 г. турците потискат Сръбската православна патриаршия и поставят управлението на църквата под ръководството на българската Охридска архиепископия. На практика обаче архиепископите по това време са гърци. През 1557 г. Сръбската патриаршия е възстановена със седалище в Ипек, но през 1766 г. тя отново е потисната. През 1777 г. българската Охридска архиепископия престава да бъде автокефална църква и турците поставят двете славянски църкви под контрола на гръцката патриаршия. Така от този момент до 1870 г. гръцките духовници имат духовен контрол над православното население на Македония.

Близо десетвековните национално-църковни борби, които турците умело използват, са местният фон за създаването на Българската екзархия през 1870 г. През XIX в. те придобиват все по-националистически характер, тъй като сърбите и гърците постигат поне частично освобождение от турците, а българите преживяват своето национално пробуждане, в което отделни македонци играят значителна роля. В същото време великите сили, страхувайки се или надявайки се на окончателния крах на Османската империя, проявяват силен интерес към Балканите, а към 1870 г. Русия избира България като най-добрия канал за разширяване на своето влияние. Така започва македонският спор.

Той се развива бързо. През 1872 г. новата българска църква придобива „епархиите“ или допълнителните църковни окръзи Скопие и Охрид: това става в съответствие с член 10 от турския указ от 1870 г., според който окръзите, в които две трети от населението желае да се присъедини към Екзархията, могат да го направят след съответното проучване. През същата година Гръцката патриаршия обявява Българската екзархия за схизматична. Българите обаче се възползват от шанса си и изпращат български свещеници, обикновено пламенни националисти, в цяла славянска Македония, както и български учители, които създават български училища. Гърците, а по-късно и сърбите, отвръщат със същите методи. Усилията на Сърбия са възпрепятствани от войната ѝ с Турция през 1876 г. и от последвалата я подчертана непопулярност сред турците; но тя прави всичко възможно.

По-късно свещениците и учителите са подкрепени от въоръжени отряди, които турците наричат „комитаджии“ или „комитетски хора“. Те са неофициално спонсорирани от правителствата или военните служби в София, Атина и Белград. Въпреки че на теория бандите са създадени за борба срещу турците, те по-често се нападат помежду си (българи, гърци и сърби), а понякога и се предават взаимно на турските власти.

Спорът за Македония е подсилен с голяма доза отровна ярост от Санстефанския договор от 1878 г., който Русия налага на Турция след Руско-турската война. Това дава на България изключително раздути граници, които оттогава определят българските националистически мечти – дори може би мечтите на българските комунисти. Договорът ѝ дава почти цяла славянска Македония, включително Враня, Скопие, Тетово, Гостивар, Черни Дрин, Дебър и Охридското езеро; ивица от днешна Югоизточна Албания, включително Корица; а в днешна гръцка Македония – Кастория, Фиорина, Острово и малка ивица от егейското крайбрежие западно от Солун. Това е поразително голям подарък, дори от ръцете на Русия; но преди да изтече годината, той беше отново отнет от другите велики сили, които принуждават Русия да се откаже от Сан Стефано и да предоговаря нещата чрез Берлинския договор, с който Македония отново е върната на Турция.

Берлинският договор, макар и да предвижда гаранции за религиозните свободи в Македония и на други места, оставя у България гореща обида и неугаснали амбиции. След 1878 г. тя дори успява да присъедини още няколко епископии към Екзархията. През 1895 г. македонски бежанци в София основават „Върховен комитет“, който да организира борбата за „освобождението“ на Македония, което за комитета означавало присъединяването ѝ към България. Комитетът скоро става тясно свързан с българското правителство и корона. На следващата година обаче е създадена по-истинска македонска организация: Вътрешна македонска революционна организация, ръководена от двама македонци, националистически настроени учители – Дамян Груев и Гоце Делчев.

Още от първите дни на ВМРО в движението винаги е имало две течения или две крила. Едното клони към най-тясно сътрудничество с Върховния комитет, а чрез него и с Българското военно министерство и българския цар. Това крило използва говоренето за македонска автономия или независимост само като прикритие за истинската си цел – българската анексия на Македония. В идеологическо отношение то по-късно се превръща в крайно националистическо дясно крило на движението и с изключение на кратко отклонение наляво през 1924 г. става отявлен враг не само на комунистите, но и на лявото българско аграрно движение.

Другата тенденция във ВМРО е към истинска автономия или независимост на Македония. В първите дни на движението това крило проповядва братство на всички народи в Македония, не само на славяните, но и на турците, албанците и гърците[5], и се опитва да запази известна независимост от Върховния комитет и от Българското военно министерство. Въпреки това България е неговият основен източник или канал за оръжие и пари, така че тази независимост е ограничена. По-късно това направление се развива в лявото крило на движението: след Първата световна война много от членовете му стават или „федералисти“, застъпващи се за автономна Македония в рамките на една южнославянска федерация, или пък комунисти, а името ВМРО остава за пробългарското дясно крило. Но дори и тогава в новосъздадената ВМРО продължават да се наблюдават леви тенденции.

Отначало ВМРО работи тайно, като организира и въоръжава населението на Македония и създава своеобразна администрация в сянка. След това през август 1903 г. тя излиза наяве с „Илинденското“ въстание срещу турските гарнизони и чиновници в Македония. Според някои сведения това въстание е било наложено от българското военно министерство (действащо с руско насърчение) на колебаещите се лидери на ВМРО, които са смятали, че все още не е назрял моментът за открити действия. Във всеки случай след първоначалните успехи въстаниците са безмилостно смазани от турската армия. Според българските данни са изгорени 9 830 къщи, а 60 953 души остават без дом[6].

Въстанието поне успява да предизвика донякъде неефективната намеса на великите сили в Македония. През октомври 1903 г. Русия и Австро-Унгария се споразумяват за реформи в Македония и убеждават другите велики сили да се съгласят със създаването на международна жандармерия за тази територия. Съгласно тази схема, която довежда до значителни търкания между участниците, всички велики сили с изключение на Германия поемат контрола над жандармерийската зона в Македония[7]. През 1905 г. Великобритания се опитва да осигури международен надзор върху събирането на данъци в Македония и това предложение в крайна сметка е прието, в резултат на силен натиск, и от самата Турция. През лятото на 1908 г. изглежда, че Великобритания и Русия са на път да се споразумеят за нова схема за реформи в Македония, но през юли избухва младотурската революция и опитите на великите сили да се намесят в Македония са прекратени с мотива, че новите управници на Турция са либерали. Въпреки това, след първоначалните обещания за напредък, младотурците се оказват крайни националисти и съдбата на македонците е само малко по-лоша, отколкото е била преди революцията.

През октомври 1908 г. цар Фердинанд, по споразумение с Австро-Унгария, провъзгласява пълната независимост на България, а за ярост на Сърбия, Австрия анексира Босна и Херцеговина. Отношенията между Великите сили по повод Балканите се изострят изключително много, но войната е избегната. Основният резултат от кризата подтиква Сърбия и България, по различни причини, да се озоват в обятията на Русия.

През 1912 г. се случва уникално събитие. Малките балкански сили – Гърция, Сърбия и България – загърбват различията си по отношение на Македония и заедно с Черна гора сключват съюз, като се противопоставят на великите сили, които заявяват, че няма да допуснат промяна на статуквото, и прогонват турците от Македония.

Факторите, които спомогват за сключването на този съюз, са, първо, че Русия успява временно да помири България и Сърбия[8], а след това, че Гърция намира в лицето на Венизелос необичайно предприемчив и широко скроен министър-председател. Най-слабият аспект на съюза е сръбско-българското споразумение от 3 март 1912 г. за подялбата на Македония. По силата на това споразумение България трябва да получи цялата територия на изток от Родопите и река Струма, а Сърбия – всичко на запад и на север от Шар планина. Що се отнася до спорната зона между тях, двете страни се споразумяват за линия, минаваща от югозапад на североизток, започваща от Охридското езеро и минаваща между Скопие и Велес до точка северно от Кюстендил. Сърбия се задължава да не предявява претенции на югоизток от тази линия, а България се задължава да приеме линията, при условие че руският цар се произнесе в нейна полза.

Тази линия може би ще даде най-справедливото решение за Македония, основано на подялба, а не на автономия, което някога е било предлагано. Българите може и да са възмутени от загубата на Скопие в полза на Сърбия, но биха получили разумна компенсация в югоизточната част на славянска Македония, където населението е най-близко до българското.

Гръцко-българският договор от май 1912 г. не предвижда никакви териториални договорености, така че делът на Гърция в Македония остава неопределен. Интересно е, че нито една от трите балкански държави очевидно никога не е смятала, че Македония, веднъж освободена от турците, трябва да бъде независима или автономна. Това може би се дължи на факта, че след четиридесет години на тристранна културна, църковна и въоръжена борба за власт в Македония нито една от трите държави не може да си представи съществуването на действително независима Македония, свободна от външна намеса.

В хода на бойните действия по време на Първата балканска война, за съжаление, е унищожена договорената сръбско-българска линия югозападно-североизточна линия в Македония. Докато българите са заети със завладяването на Тракия, сърбите напредват отвъд линията и заемат основната част от долината на Вардар, а гърците превземат Южна Македония и Солун. Тъй като великите сили решават, че Сърбия трябва да се откаже от северните албански територии, които също е окупирала, Сърбия иска като компенсация повече от договорения си дял от Македония. България иска своя договорен дял от Македония, а освен това заявява, че гърците са напреднали твърде далеч. Руският цар не е помолен да бъде арбитър. След военни приготовления от страна на всички страни, България започва нападение. Сърбия и Гърция контраатакуват по взаимно съгласие, а Турция и Румъния също се нахвърлят върху България. България претърпява тежко поражение и по силата на Букурещкия договор от август 1913 г. успява да запази от Македония само средната част на долината на Струма, горната част на долината на Места и един издаден на запад залив в долината на Струмица. Сърбия запазва цялата територия, която е окупирала; с изключение на областта Струмица, това е същата територия, която Югославия придобива след Първата световна война.

Букурещкият договор неминуемо нанася тежък удар не само на българското правителство и народ, но и на Върховния македонски комитет и ВМРО, много от чиито членове са се сражавали заедно с българската армия. България е загубила цялата Македония, с изключение на едно малко кътче, а Македония, макар и освободена от турците, не е нито автономна, нито независима. По този начин нито едно от крилата на ВМРО не изпитва удовлетворение.

Когато през 1914 г. избухва Първата световна война, е ясно, че България в крайна сметка ще се присъедини към страната, която ѝ предложи най-голям дял от Македония. Антантата, която е съюзница на Сърбия, трудно може да направи някакво изгодно предложение. През септември 1915 г. те предлагат на България да се задоволи с територията на изток от река Вардар, заедно с размяна на население. Но тази оферта не е достатъчно висока и България се присъединява към централноевропейските сили, които според някои сведения вече от няколко месеца работят в тясно сътрудничество с ВМРО[9].

България окупира цяла сръбска Македония и източната част на гръцка Македония. Много македонци служат в българската армия, а редица от водещите членове на ВМРО (включително Димитър Влахов, тридесет години по-късно член на правителството на маршал Тито) стават административни служители в Македония. Очевидно не е ставало дума за македонска автономия; обикновено се приема, че сръбска Македония просто е присъединена към България. Българските власти започват да „българизират“ славяните в Македония и между другото ги принуждават да променят окончанията на фамилните си имена на „-ов“.

През 1918 г. ситуацията отново се обръща. Централните сили са победени. Известният лидер на ВМРО, Протогеров, тогава комендант на София, предотвратява нахлуването на дезертьори от българската армия (водени от българския земеделец Стамболийски) в столицата. Но ВМРО не успява да попречи на Стамболийски да стане министър-председател на победена България, която е загубила не само цяла сръбска Македония, както е определена от Букурещкия договор, но и Струмишкия залив, както и „Егейска Македония“.

Така в края на Първата световна война Македония е разделена на три части. На възмутената България е оставен само един малък ъгъл (6 798 кв. км), докато Югославия с 26 776 кв. км и Гърция с 34 600 кв. км имат по един голям дял, а гръцка Македония тогава все още има голямо славяноезично население. Не е изненадващо, че при тези обстоятелства България се превръща в база за македонска терористична дейност, която през следващия четвърт век трови отношенията ѝ с нова Югославия и в по-малка степен с Гърция.

 

II. Македония между двете войни

1. Българо-югославски отношения

Отношенията между България и Югославия в периода между двете войни, които до голяма степен, макар и не изцяло, се определят от македонския въпрос, могат да бъдат разгледани в три фази. От 1919 г. до 1923 г., докато на власт в България е yemedeleczt Стамболийски, се полагат реални усилия за помиряване на двете страни и за забравяне на македонския въпрос или дори за решаването му чрез южнославянска федерация. Вторият етап, от убийството на Стамболийски през 1923 г. до преврата на Военната лига в България през 1934 г., е период на обтегнати отношения, а понякога и на опасно напрежение, главно в резултат на толерирането от страна на българските власти на ВМРО. От потискането на ВМРО през 1934 г. до началото на 1941 г. отношенията са коректни, а понякога дори приятелски, въпреки че призракът на македонския спор все още прегражда пътя към пълна солидарност между двете балкански славянски държави.

През по-голямата част от периода между двете войни Италия, която иска да отслаби или разруши Югославия и по този начин да получи контрол над Адриатическо море, се опитва с различна интензивност да предотврати каквото и да било помирение между България и Югославия. Тя насърчава българския ревизионизъм и субсидира ВМРО. От началото на 30-те години нататък нацистка Германия е заинтересована да предотврати балканската солидарност, освен под германски контрол, но изглежда не се възползва от македонския спор, докато не предава по-голямата част от югославска Македония на България през април 1941 г.

Франция последователно подкрепя Югославия, която смята за свое протеже; и Франция, и Великобритания периодично се опитват да помирят Югославия с България, да ограничат българските или македонските ексцесии, а по-късно да насърчат създаването на балкански блок, включващ България, срещу германската агресия. Съветска Русия има само малко пряко влияние върху югославско-българските отношения, но чрез Коминтерна държи под контрол комунистическите партии в двете страни. В същото време чрез Коминтерна Русия проявява особен интерес към каузата на македонската автономия поради нейния революционен потенциал и през 1924 г. прави неуспешен опит да завладее ВМРО. По династични причини българският царски дом първоначално се отнася враждебно, а по-късно резервирано към всяко тясно сътрудничество с Югославия.

 

image003
Позицията на Македония в Югоизточна Европа

 

Въпреки или поради всички тези противоречиви влияния, през 1941 г. България прави абсолютно същия избор, както през 1915 г.: тя застава на страната на Германия, за да получи Югославска Македония.

Отношението на нова Югославия към югославска Македония, поне до 1929 г., е добре пресметнато, за да се противопоставя на българския ревизионизъм и на ВМРО. Югославските власти премахват името „Македония“. Югославска Македония става „Южна Сърбия“ или, след административните реформи на крал Александър, „Вардарска Бановина“. Всички славянски македонци са обявени за сърби, като някои от тях може би за съжаление и временно са българизирани. Църквата преминава под управлението на Сръбската патриаршия, а сръбският език е официален в администрацията и училищата. Правителството изпраща заселници, предимно сърби, да колонизират земи, отнети от турските собственици, или слабо развити райони; сръбските заселници предизвикват голямо недоволство сред македонското население. Най-важното от всичко е, че в първите години правителството в Белград се стреми да изпраща най-малко компетентните и честни служители от Сърбия в Македония, където службата е непопулярна, а заплащането – лошо. В Македония са инвестирани малко средства, с изключение на няколко бляскави сгради в Скопие, столицата на провинцията.

По силата на мирните договори Югославия е задължена да зачита правата на своите малцинства, но тъй като отрича, че македонците са малцинство, многократните призиви към Лигата на нациите от страна на истински или предполагаеми македонски представители (често пребиваващи в София) са безрезултатни.

Организирането на комитаджийски атентати през границата от България и на терористични актове в Югославска Македония от страна на ВМРО неизбежно провокира югославските власти към репресивни мерки срещу местното македонско население. Те засилват недоволството на населението на Югославска Македония, но в крайна сметка то се уморява от ВМРО и приема оръжие от югославските власти, за да защитава селата си от комитаджийски нападения.

След като крал Александър установява диктатурата си през януари 1929 г., той искрено се опитва да въведе реформи в „Южна Сърбия“ и да изпрати там по-добър тип чиновници или дори да наеме местни чиновници и учители. Македонците започват да се успокояват и да приемат югославското управление пасивно, макар и без ентусиазъм. Но пробългарските настроения са живи и това улеснява българите да осигурят доброволно първоначално приемане на българската окупация през 1941 г., а на Тито му е трудно да спечели македонците обратно за Югославия.

В периода между двете войни на населението на Югославска Македония не е позволено да създаде македонска политическа организация. На първите следвоенни избори през 1920 г., когато в цяла Югославия комунистите имат големи успехи, македонците избират седемнадесет комунистически депутати. Но това е по-скоро протест срещу новото им правителство, отколкото израз на истински комунистически симпатии. По-късно, когато Югославската комунистическа партия е забранена, те обикновено гласуват по необходимост за една или друга сръбска политическа партия или, след 1929 г., за официалната правителствена листа. Няма доказателства, че комунизмът е бил силен или добре организиран в югославска Македония между войните; местната комунистическа организация очевидно е била много слаба през 1941 г.

В България Стамболийски взема властта след поражението в Първата световна война с репутацията на привърженик на южнославянския съюз, на „цялостна, демократична и мирна Югославия от планината Триглав до Черно море“. Твърди се, че е симпатизирал на македонските федералисти и на идеята за автономна Македония; твърди се, че дори е казал, че би отстъпил българска Македония на автономна Македония.[10]

Стамболийски естествено е бил ненавиждан от лидерите на ВМРО През 1919 г. той дори арестува двамата им ръководители – Тодор Александров и генерал Протогеров, но и двамата успяват да избягат. През следващата година Александров е зает с реорганизацията на ВМРО и с подстрекаването на комитаджийски набези в Югославска Македония и в по-малка степен в Гръцка Македония. Стамболийски, зает със собствената си аграрна революция у дома, не може да направи почти нищо, за да го спре.

През юни 1922 г. нещата се разгарят до такава степен, че югославското правителство уведомява българския министър в Белград, че не може да допусне нападения на български комитаджии на югославска територия, че няма да поеме отговорност за тежките последици, които могат да настъпят, и че е насочило вниманието на съюзническите правителства и Лигата на нациите към ситуацията. На 14 юни румънският министър на външните работи, завръщайки се от среща в Белград с министрите на външните работи на Югославия и Гърция, връчва колективна нота на българския министър в Букурещ, в която обвинява българското правителство, че толерира или дори насърчава дейността на комитаджиите. В отговор правителството на Стамболийски изпраща писмо до генералния секретар на Лигата на нациите, в което обръща внимание на Съвета на Лигата върху тези обстоятелства, „тъй като има вероятност те да повлияят на отношенията между България и нейните съседи“, и да предложи създаването на международна анкетна комисия. Българската нота добавя, че България е направила всичко възможно, за да осигури сигурността на границата, но тъй като разполага само с 10 716 войници, силите ѝ са недостатъчни и заявява, че Стамболийски никога не е насърчавал комитаджийските банди и всъщност се е опитал да засили граничния контрол над югозападната граница на България.

Въпросът е решен от Лигата на нациите, тъй като югославските, гръцките и румънските представители заемат умерена позиция. Може би те смятат, че правителството на Стамболийски е по-добронамерено, отколкото би бил който и да е друг български режим, и че поради това не трябва да бъде притискано твърде силно. В Македония не е изпратена анкетна комисия.

Въпреки тази дипломатическа разправия Стамболийски продължава да преследва целта си за помирение с Югославия. След преговори, водени от неговия министър в Белград, земеделеца Коста Тодоров, той сключва Нишката конвенция, която влиза в сила през май 1923 г. Тя предвижда Югославия и България да въведат съвместни мерки за граничен контрол, за да се предотвратят набезите. В продължение на 100 метра от двете страни на границата трябва да бъдат изсечени всички дървета и храсталаци, а на заподозрените симпатизанти на комитаджиите трябва да бъде забранено да навлизат в граничните зони. Земеделските стопани, притежаващи земя от двете страни на границата, трябва да имат специални пропуски.

Конвенцията от Ниш естествено предизвиква бурна реакция от страна на ВМРО Стамболийски се опитва да изпълни духа ѝ, като извършва арести в районите на Петрич и Кюстендил – главните крепости на ВМРО. Ръководителите на ВМРО заговорничат с една военна група, Офицерската лига (тогава ръководена от полковник Волков), както и с бившия социалист, професор Александър Цанков (по-късно марионетка на Хитлер). През юни 1923 г. тези съюзници извършват преврат: Стамболийски е брутално убит, а много от другите земеделски лидери бягат в Белград. Цанков става министър-председател, а Волков – негов военен министър. Първата междувоенна фаза на югославско-българските отношения, фазата на опитите за помирение, е приключила. И през следващото десетилетие ВМРО има безценен съюзник или може би господар в лицето на Вълков, който успява да запази контрола над българското военно министерство през всички превратности.

Цанков обаче започна мандата си с декларация, че ще спазва Нишката конвенция. През октомври 1923 г. смесена българо-югославска комисия, назначена по силата на условията на Конвенцията, се среща в София и през ноември подписва споразумение за екстрадиция, медицинска помощ и обезщетение за реквизициите, извършени от българските окупационни власти в Сръбска Македония по време на изминалата война. Българският парламент ратифицира споразумението през януари 1924 г., но въпреки това комитаджийските нападения и терористичните действия в югославска Македония продължават. През 1926 г., след като правителството на Цанков започва да говори за по-близки отношения с Югославия, Цанков е победен в парламента. Наследникът му Ляпчев е македонец и заедно с Вълков като военен министър предоставя на ВМРО пълна защита.

През юни 1927 г. Лигата на нациите отхвърля един от периодичните призиви на македонските организации срещу предполагаемото лошо управление на Югославия. В началото на 1928 г. е съобщено, че британската легация в София е представила на българското правителство списък на членове на ВМРО, заподозрени в намерение да преминат югославската граница, за да извършат актове на насилие. През юли 1928 г. се случват две неща: лидерът на ВМРО, Протогеров, е убит по заповед на съперничещия му лидер, Иван Михайлов; и един от бъдещите убийци на ВМРО прави неуспешен опит да застреля началника на белградската полиция, г-н Жика Лазич. Великобритания и Франция се възползват от шанса да направят съвместно изложение пред българското правителство на Ляпчев срещу отслабената от вътрешно разделение ВМРО. Изложението предизвиква продължителна правителствена криза в София; външният министър Атанас Буров заплашва да подаде оставка, ако не бъде отстранен военният министър, подкрепящ ВМРО, генерал Вълков, но цар Борис подкрепя Вълков и в крайна сметка Ляпчев сформира ново правителство, в което Вълков отново е военен министър. Така че нищо не е постигнато.

Италианският министър в София отказва да се присъедини към западните си колеги в това изложение, като заявява, че страната му не желае да се намесва в българските работи от името на Югославия.

През 1929 г. Югославия прави решителен опит да се помири с България. През януари крал Александър установява своята диктатура и вероятно решава, че трябва да укрепи донякъде разклатените си позиции, като облекчи отношенията с България. През февруари югославяните частично отварят границата, която година по-рано се опитват да затворят с бодлива тел и система от бункери. Също през февруари, смесена българо-югославска комисия заседава в Пирот и постига частично споразумение относно имотите от двете страни на границата и други по-маловажни въпроси, но не постига съгласие относно ширината на предложената неутрализирана гранична зона, от която трябва да бъдат изгонени всички заподозрени македонски революционери. Българите настояват, че 500 метра са достатъчни, но югославяните искат много по-дълбока зона.

Въпреки това различие в Пирот е сключено споразумение. Но през април хърватският екстремист Анте Павелич (по-късно съучастник в убийството на крал Александър, а след това и ръководител на марионетната хърватска държава, създадена през 1941 г.) прави публично посещение в София като гост на Националния комитет на македонските бежанци. Той е посрещнат с ентусиазъм – очевидно като враг на Югославия – и дори е приет от правителството. Това посещение предизвиква голямо вълнение в Югославия, а югославското правителство протестира в София и отлага ратификацията на Пиротското споразумение. Въпреки това през септември в Пирот са проведени допълнителни срещи и е сключено ново споразумение, което влиза в сила през ноември 1929 г., след което в София се събира Смесена комисия.

ВМРО „отпразнува“ Пиротското споразумение, като на 23 ноември атакува Ориент Експрес между Цариброд и българската граница. Това провокира поредния югославски протест. И въпреки че ВМРО вече отделя доста повече енергия за вътрешните си кръвопролитни войни, отколкото за тероризма в Югославия, отношенията между Югославия и България си остават обтегнати до 1933 г.

Тогава крал Александър прави нов помирителен жест. Когато през септември 1933 г. цар Борис минава през Белград, цар Александър го посреща на гарата. Това е първата среща на двамата царе след Първата световна война. В началото на октомври цар Александър посещава Борис в черноморския му дом в Евксиноград. През декември цар Борис, заедно с царица Йоанна и българския министър-председател Никола Мушанов (встъпил в длъжност три месеца след поражението на Ляпчев през 1931 г., но продължил политиката на толерантност към ВМРО), са посрещнати в Белград. Въпреки това, когато през февруари 1934 г. в Белград е парафиран Балканският пакт от Югославия, Гърция, Турция и Румъния, България стои настрана. Присъединяването ѝ към пакта би означавало да се откаже от претенциите си за Македония.

Вероятно два са мотивите за донякъде нееднозначната външна политика на България през този период. Първо, Италия вече е заета с абисинската си мечта за завладяване и затова е по-малко загрижена да създава проблеми на Югославия. От друга страна, нацистка Германия вече е започнала да планира проникването си на Балканите и затова има интерес да държи балканските страни разделени и да предотврати консолидирането им в блок, който в крайна сметка може да бъде враждебен на Германия. Така, въпреки че през шестте години преди Втората световна война България развива приятелско отношение към Югославия, тя винаги се държи настрана от балканския блок. Нарастващата перспектива за нови европейски сътресения я възпира да се откаже от претенциите си към югославска Македония, както и към излаз на Егейско море.

През 1933 г. ВМРО естествено е разтревожен от българо-югославското сближаване, а през пролетта на 1934 г. в София се носят слухове, че ще извърши преврат срещу правителството на Мушанов. По тази, а несъмнено и по други причини, Военната лига, група запасни офицери, ръководена от полковник Дамян Велчев и Кимон Георгиев, заедно със „Звено“, група прогресивни, но авторитарно настроени интелектуалци, извършват своя преврат на 19 май 1934 г.

Превратът е извършен гладко и ефикасно, и е съставено ново правителство под ръководството на Георгиев с неохотното съгласие на цар Борис, който е безсилен да се противопостави. Новото правителство иска приятелство с Югославия и почти първото му действие е да нареди разпускането на революционните организации, включително и на ВМРО, както и на последователите на покойния генерал Протогеров. Те изпращат войски да прочистят Петричкия окръг (Българска Македония), който е бил база и крепост на ВМРО. Операцията е осъществена с изненадваща лекота. Лидерът на ВМРО Иван Михайлов забягва в Турция, а други видни македонци са интернирани или арестувани. Вътре в България ВМРО на практика престава да съществува като организация, за да не може повече да трови югославско-българските отношения.

Потискането на ВМРО води до незабавно подобряване на отношенията между двете държави. През септември 1934 г. крал Александър и кралица Мария са на тържествено посещение в София. Въпреки че трябва да се вземат сложни предпазни мерки, за да се предпази кралят от покушение, посещението преминава безпроблемно. Но когато няколко дни по-късно, на 9 октомври, той преминава по улиците на Марсилия, е убит от Черноземски, член на ВМРО, който е в съюз с хърватските усташи и който се е подготвял за това в Унгария. Италия предпазва хърватските съмишленици на Черноземски от наказание.

Тъй като ВМРО е потушена в България пет месеца по-рано, убийството на крал Александър не предизвиква криза в българо-югославските отношения. Когато 6000 югославски соколи (патриотичната гимнастическа организация) посещават София през юли 1935 г., те са посрещнати с голям ентусиазъм. Въпреки дистанцираността на България от Балканския пакт, през януари 1937 г. тя подписва договор за вечно приятелство с Югославия – събитие, което предизвиква значително безпокойство у подписалите пакта югославски страни. През 1937 г. Италия също подписва договор с Югославия, а Германия, която проявява все по-голям интерес към икономическата експлоатация на Балканите, изглежда използва влиянието си в този период, за да предотврати българо-югославските спорове за Македония. През следващите четири години македонският въпрос отпада от международната политика.

Изглежда вероятно, че чак до март 1941 г. Германия се е надявала да използва България и Югославия в някаква форма на [изгодно за нея] сътрудничество, въпреки традиционната македонска бариера между тях. За да постигне това, Германия е готова да предложи на Югославия излаз на Егейско море в Солун, вместо да предложи югославска Македония на България. Но югославският държавен преврат от 27 март 1941 г. разстройва плановете на Германия, която трябва бързо да премине към нахлуване в Югославия. България е поканена да участва, като в замяна получава правото да окупира Югославска Македония, с изключение на малка област на запад, която се пада на окупираната от Италия Албания, и по-малко желаното задължение да окупира част от Сърбия. Германия обаче не позволява на България официално да анексира Македония, като държи в запас картата на македонската автономия за бъдещи непредвидени случаи.

2. Българо-гръцки отношения

Гръцките чувства към България в края на Първата световна война са много горчиви. Българските окупационни власти в гръцка Източна Македония са се държали с гръцкото население с бруталност, която е изключително неподходяща за предполагаеми освободители.

През 1919 г. Междусъюзническата комисия докладва, че деветдесет и четири села са напълно разрушени, че 30 000 души са починали от глад, побоища и болести по време на окупацията, че 42 000 са депортирани в България, а 16 000 са избягали в Гърция.

Съюзническите сили осъзнават, че за ранно примирие не може да става и дума. Затова на 27 ноември 1919 г. в допълнение към Ньойския договор е сключена гръцко-българска конвенция, която предвижда доброволна размяна на населението, т.е. гърците от Южна България за българското (или славянско македонско) малцинство в Гръцка Македония.

По-рано гърците са предложили да се изготви тристранен договор за реципрочна емиграция на етнически малцинства между Гърция, България и Югославия. Но на 8 ноември югославският делегат в Париж отказва, като заявява, че неговото правителство предпочита двустранни преговори.[11]

Съгласно Гръцко-българската конвенция емигрантите трябва да загубят старото си гражданство и да придобият гражданството на страната, в която са емигрирали. Те трябва да могат да запазят движимото си имущество, а смесена комисия на Лигата на нациите трябва да ликвидира недвижимото имущество.

По различни причини и двете страни приветстват конвенцията, но срещу нея се обявява ВМРО, чиито ръководители вероятно с право смятат, че размяната ще отслаби сериозно етнографските претенции на България към гръцка Македония. ВМРО забранява на българите (или славянските македонци) в Гърция да се възползват от Конвенцията.[12] Гърците в България, заплашени от поземлената реформа на Стамболийски, са по-склонни да се придвижат, но нещата напредват бавно. Комисията е създадена през 1920 г. и приключва работата си едва през 1932 г. До юни 1923 г. само 197 гръцки семейства и 166 български семейства са подали декларации за емиграция[13]. Тогава гръцкото правителство, позовавайки се на военна необходимост, произтичаща от гръцко-турската война, депортира няколко хиляди български семейства от Тракия и на тяхно място настанява гръцки бежанци от Турция. Това поставя началото на миграция на населението в много напрегнати условия през 1923-4 г. В крайна сметка около 52 000 българи (или славянски македонци[14]) от Източна Македония напускат Гърция, а около 25 000 гърци напускат България[15]. Резултатът е, че гръцката Източна Македония е почти изчистена от славянски македонци, докато повечето от живеещите на запад от Вардар избират да останат в Гърция. По този начин в граничещия с Югославия регион, около Кастория, Фиорина, Едеса и други градове в областта, продължава да съществува „славяноезично“ малцинство.

По време на преброяването на населението в Гърция през 1928 г. 81 984 души се записват като славяноезични. Една от гръцките оценки на настоящия брой е „около 100 000 души“. (За оценка, която предполага още по-голям брой, вж. по-горе) Като цяло „славянофоните“, предимно дребни селяни, живеещи в отдалечени села, а не в градовете, се установяват сравнително мирно в Гърция, поне до нахлуването на Оста на Балканите през 1941 г., което съживява старите пробългарски или промакедонски симпатии.

На 29 септември 1924 г. Гърция и България подписват протокол, известен като Споразумението Калфов-Политис, с който „българското“ малцинство в Гърция е поставено под закрилата на Лигата на нациите. Но югославското правителство, което не признава съществуването на българско или македонско малцинство в Югославия и смята гръцкия прецедент за опасен, прави решителни изявления и на 15 ноември денонсира гръцко-сръбския договор от 1913 г. в знак на недоволство[16]. На 15 януари 1925 г. гръцкото правителство обявява, че не възнамерява да прилага протокола[17]. След това гръцкото правителство третира „славянофоните“ като гърци без никакви специални малцинствени права. До 1941 г. има малко индикации, че тази политика е предизвикала недоволство сред „славянофоните“, които без сътресенията, предизвикани от инвазията на Оста, вероятно с времето са могли да бъдат мирно асимилирани.

Смесената комисия на Лигата на нациите за размяна на населението, въпреки големите трудности и забавяния, приключва задачата си по ликвидиране на недвижимото имущество. Десет процента от обезщетенията са изплатени в брой, а останалите – в държавни облигации. Както гръцкото, така и българското правителство се оплакват от тежестта, наложена им от обмена[18]. Най-голямо възмущение сред македонците в България предизвиква решението на Смесената комисия от 1927 г. за ликвидиране на църковните и училищните имоти на българските общности в онези села на гръцка Македония, от които мнозинството българи (славяни-македонци) са се изселили доброволно или принудително. Тогавашният български министър на външните работи г-н Буров, който не симпатизира на македонската кауза, заявява обаче, че запазването им би било само „сантиментална глупост“, а министър-председателят г-н Ляпчев, въпреки собствените си македонски симпатии, подкрепя позицията на Буров. Единственото, което македонците в България могат да направят, е да провеждат протестни събрания.

В допълнение към гръцко-българския обмен, който теоретично е бил доброволен, от 1923 г. нататък е имало и гръцко-турски задължителен обмен на население. Това оказва още по-дълбоко въздействие върху характера на гръцка Македония. По силата на Лозанското споразумение между Гърция и Турция, в гръцка Македония се заселват гърци от Мала Азия. По същото време 348 000 турци напускат гръцка Македония. Новопристигналите гърци като цяло са енергични и трудолюбиви; те повишават производителността на Източна Македония и я превръщат в главната зърнопроизводителна област на Гърция. В етнографско отношение, според преброяването на населението от 1928 г., населението на Гръцка Македония е 88,1 % гръцко[19]. Първоначално много от хората там проявяват симпатии към комунизма, но те не ги водят в посока към македонска автономия. През 1922 г. Коминтернът се обявява категорично против заселването на гръцки бежанци в Македония и Тракия с мотива, че това ще унищожи етнологическия характер на тези области; но изглежда, че Коминтернът е имал много малко влияние по въпроса.

Като цяло заселването на бежанците от Мала Азия значително укрепва позициите на Гърция в гръцка Македония и прави така, че старата идея за обединена Македония, простираща се до Егейско море, започва да изглежда в междувоенния период като не повече от отживелица.

Може би поради тази причина отношенията между Гърция и България, макар и далеч от приятелски, рядко са били толкова напрегнати, колкото българо-югославските. За да действа успешно в Гърция, ВМРО се нуждае от приятелски настроено славянско население в близост до границите на България; но тя не може да се надява да получи местна подкрепа от гърците. Затова, въпреки че в първите години след Първата световна война ВМРО се опитва да организира съпротива както в гръцка, така и в югославска Македония, скоро тя се концентрира върху последната.

През юни 1922 г. Гърция се присъединява към Югославия и Румъния в съвместните изявления, направени пред правителството на Стамболийски във връзка с набезите на комитаджиите.

До много по-сериозен сблъсък се стига през октомври 1925 г., когато диктатор в Гърция е генерал Пангалос. След граничен инцидент, при който е застрелян гръцки войник, гръцките войски пресичат границата при Кула и обстрелват близкия български град Петрич. Местната „милиция“ на ВМРО се мобилизира, получава оръжие от складовете на българската армия и се противопоставя на гърците. На 24 октомври, три дни след първия сблъсък, Лигата на нациите нарежда на гърците да преустановят военните действия; след още малко стрелба гърците се изтеглят от българска земя пет дни по-късно[20]. Анкетната комисия на Лигата на нациите установява, че Гърция е нарушила пакта на Лигата и я осъжда да плати 45 000 лири обезщетение на България. Договорена е схема за неутрален надзор на българо-гръцката граница под ръководството на шведски офицери.

През 1930 г. по инициатива на Венизелос е направен опит България да бъде привлечена в орбитата на водените от известно време преговори за възможността за сключване на Балкански пакт. През октомври в Атина се провежда Балканска конференция на албански, български, гръцки, югославски, румънски и турски представители. Македонският проблем е умишлено изключен от дневния ред. Въпреки това извън конферентната зала Венизелос заявява в интервю пред български журналисти, че уреждането на „проблема с малцинствата“ е едно от съществените условия за Балканска федерация[21]. Това неофициално полуобещание така и не е изпълнено на практика, така че България остава извън Балканския пакт, когато той е сключен четири години по-късно.

През 1930-те години опитите за сближаване между България и Югославия почти неизбежно предизвикват нервност в Гърция. Гърците се опасяват, че създаването на южнославянски блок или на южнославянска федерация на северната ѝ граница ще бъде заплаха за нейната сигурност. Освен това то може да проправи пътя за подновяване на исканията към гръцка Македония и за възраждане на средновековния славянски напор към Солун.

3. Солун

Въпросът за достъпа на славяните до Егейско море при Солун е особено деликатен за Гърция. След сключването на гръцко-сръбския съюз по време на Втората балканска война през 1913 г., през пролетта на 1914 г. е подписано гръцко-сръбско споразумение, с което на сръбската търговия се предоставя свободна зона в пристанището на Солун. Първата световна война отлага ратифицирането на това споразумение. След войната, през ноември 1922 г., М. Политис посещава Белград и на 21 ноември Гърция ратифицира споразумението от 1914 г. Месец по-късно обаче Югославия отказва да го ратифицира с мотива, че то не предлага достатъчно гаранции.

Започват нови преговори и на 10 май 1923 г. в Белград е подписано ново споразумение за регулиране на транзита през Солун. По силата на това споразумение Гърция отстъпва на Югославия за срок от петдесет години зона, която се нарича „Свободна зона Солун“. Тя ще бъде на разположение на Югославия и под нейната митническа администрация, въпреки че ще остане неразделна част от гръцката територия и под гръцки суверенитет. Служителите в зоната трябва да бъдат югославски граждани.

Ратификациите на това споразумение от 1923 г. са разменени на 30 май 1924 г., а зоната е предадена на югославяните на 6 март 1925 г.

През 1923 г. Гърция отправя подобно предложение и към България. По време на започналата през ноември 1922 г. Лозанска мирна конференция се провеждат частни разговори между гръцки и български делегати. В резултат на това на 23 януари 1923 г. Венизелос предлага на България свободна зона в пристанището на Солун при същите условия, каквито Гърция тогава предлага на Югославия. Българският делегат М. Станчов заявява обаче, че условията на предложението са недостатъчни и че не желае да подновява обсъждането на въпроса. След това преговорите са прекратени[22].

През март 1926 г., по време на сесията на Лигата на нациите, гръцките и българските делегати отново провеждат разговори. Направени са нови гръцки предложения за свободна зона в Солун. България обаче предпочита да настоява на претенциите си за излаз на Егейско море в Тракия[23].

Междувременно между Гърция и Югославия възниква ново разногласие относно Солун. Югославяните смятат, че гръцките тарифи за превоз на товари по железопътната линия от Джевджелия, на гръцко-югославската граница, до Солун са твърде високи, а съществуващите транзитни съоръжения – твърде бавни и сложни. Затова в началото на 1925 г. гръцкото правителство намалява тарифите за превоз на товари до приблизително същото ниво като тези, които са в сила от югославската страна на границата. Но когато преговорите започват през май 1925 г., югославските власти предявяват много по-обширни претенции. Те искат от гърците не само да разширят свободната зона в Солун, но и да я отстъпят окончателно и безрезервно. Това ще означава, че тя ще стане на практика югославска територия. Освен това югославяните искат така сами да управляват железопътната линия Джевджелия-Солун.

Отношенията между Гърция и Югославия вече са обтегнати поради денонсирането от страна на Югославия на гръцко-сръбския съюзен договор от 1913 г. няколко месеца по-рано. Сега претенциите на Югославия към Солун предизвикват тревога и възмущение у гърците, които смятат, че те са заплаха за цялата гръцка позиция в Македония. Те не желаят да отидат по-далеч от предоставянето на търговски съоръжения в Солун и разпоредба за арбитраж в случай на спор. На 1 юни 1925 г. и двете страни решават да прекратят преговорите, а гръцката преса обвинява Югославия в „империалистически замисли“.

В началото на 1926 г. обаче отношенията стават по-малко обтегнати, а през март, по време на заседанието на Асамблеята на Лигата в Женева, обсъжданията между гръцките и югославските делегати са подновени. На 17 август в Атина са подписани гръцко-югославски договор и техническа конвенция. Конвенцията е предназначена за срок от петдесет години. По принцип тя разширява площта на свободната зона с 10 000 квадратни метра. Постигнато е споразумение относно ставките за превоз на товари и митническите облекчения. Гърция трябва да остане собственик на железопътната линия Джевджелия, но югославяните могат да си сътрудничат в управлението на линията.

Пангалос обаче е свален и Гърция не успява да ратифицира Договора и Конвенцията. Гръцките опасения от югославски „империализъм“ се съживяват и през април 1927 г. Гърция представя възражения срещу някои части на Конвенцията. На 25 август 1926 г. гръцкият парламент решава да не я ратифицира[24].

Едва след като Венизелос се връща на власт през 1928 г., може да се постави ново начало на подобряването на отношенията. Тогава споразумението е постигнато сравнително бързо; на 17 март 1929 г. са подписани шест протокола за югославската свободна зона в Солун, а десет дни по-късно е сключен Пакт за приятелство, помирение и съдебна спогодба[25]. Югославяните обаче продължават да използват сравнително слабо свободната зона, с изключение на износа от мините в Трепча, и изглежда остават недоволни.

През март 1941 г., когато Хитлер завършва плановете си за германското нахлуване в Гърция, той се опитва да подкупи Югославия, като предлага Солун на правителството на Цветкович. Но два дни по-късно, на 27 март, в Югославия е извършен държавен преврат. Цветкович е свален и заменен от генерал Симович, който не успява да денонсира Тристранния пакт, но германците гледат на него с такова подозрение, че решават да нахлуят в Югославия. По-късно същата година в предаване от Лондон генерал Симович заявява, че има заслуга за това, че е отказал да се изкуши от обещанието за Солун[26].

Така гръцкото и югославското правителство в изгнание подписват нов договор през януари 1942 г. в присъствието на г-н Идън. Този договор обаче не предизвиква особен ентусиазъм в нито една от двете страни, а югославската революция по време на войната под ръководството на маршал Тито го превръща в мъртва буква. Идването на комунистите на власт в Югославия и България през 1944 г. отново кара гърците да се опасяват от славянските проекти за Солун.

4. Вътрешната Македонска Революционна Организация

Единствената важна революционна организация в Македония между двете войни е, както и преди, ВМРО. Но след като борбата ѝ срещу турците приключва и основните ѝ усилия са насочени вече срещу югославяните, ВМРО бързо деградира. Тя престава да бъде истински революционна. През 1920-те години тя се превръща по-скоро във финансов рекет, като продава услугите си на този, който предложи най-висока цена – българското правителство, италианците, а за кратко и Съветска Русия. Организацията се превръща и в изнудвач, принуждавайки македонската емиграция в България и жителите на Петричкия окръг (Българска Македония) да си купуват имунитет срещу икономическия шантаж и терор на висока цена чрез „доброволни“ патриотични вноски върху „данъците“. Освен това тя има значителни собствени финансови интереси в Петричкия окръг; целият икономически живот на областта е в нейните ръце. В началото на тридесетте години на ХIХ век тя търгува нелегално с наркотици: Консултативният комитет по опиума към Лигата на нациите по едно време съобщава, че в окръга Петрич и София има десет фабрики за производство на оцетен анхидрид[27]. Когато през 1934 г. ВМРО е официално закрита, имуществото ѝ се оценява на 400 млн. лева[28].

Основната основа за съществуването ѝ е големият брой македонски емигранти в България, оценяван от българските пропагандисти на над половин милион, но в действителност вероятно малко над 100 000 души. Някои от тях са избягали в България от Македония, за да се спасят от турското потисничество, други са напуснали по време на Балканските войни, а останалите са емигранти, напуснали Гърция по силата на Конвенцията от 1919 г. Макар че неколцина интелектуалци правят блестяща кариера в България в областта на политиката, бизнеса или журналистиката, много от тях са селяни, които мразят това, че са били изтръгнати от родните си места и не се асимилират лесно в България. Сътресенията в живота им често са ги оставяли безпарични, недоволни и буйни, и те не са били особено популярни сред обикновените българи. Така че те представляват резервоар от жива сила, от която ВМРО може да черпи за своите терористични кадри и неофициалната си милиция; и тъй като са изгубили корените си, те лесно могат да бъдат принудени да се подчиняват на ВМРО.

Доколкото ВМРО запазва революционните си цели в междувоенния период, тя вече не използва предишните си методи на политическа и военна организация и образование сред „неосвободеното“ македонско население. В най-добрия случай в началото на 1920‑те тя организира въоръжени набези на малки групи главно в югославска Македония. Но тъй като губи все повече и повече подкрепа сред населението в районите, в които иска да действа, тя все повече се насочва към терористични актове, убийства и бомбени атентати. Политическата ѝ стратегия, доколкото я има, е да поддържа Македония в такова състояние на тревога, че новините за нея постоянно да се появяват в световната преса. По този начин тя вероятно се надява, че великите сили в крайна сметка ще бъдат убедени, че ако не преначертаят границите на Балканите, Македония ще бъде отправна точка за нова война.

Вярно е, че очевидният легитимен канал за всяка македонска жалба, чрез Лигата на нациите, е блокиран от отказа на Югославия да признае съществуването на „българско“ или „македонско“ малцинство. Но подобни жалби, дори и да биха били разгледани, никога не биха могли да бъдат от полза за ВМРО: ако чрез намесата на Лигата на нациите исканията на македонците от Югославия и Гърция бяха удовлетворени, ВМРО щеше да загуби основанието за съществуването си.

Деградацията на ВМРО се дължи преди всичко на факта, че макар и ефикасно организирана, в междувоенния период тя няма ясно изразени политически цели и сериозни икономически и социални идеи, освен фразите за македонска революция и освобождение. Така че тя не е имала солидна привлекателност за македонското население и лесно се е превърнала в полуофициален клон на българската тайна полиция. Преди всичко тя страда от фатална неяснота по въпроса дали цели македонска автономия или присъединяване към България. Всички тези фактори улесняват вътрешното ѝ разделение и самоунищожението ѝ чрез война между съперничещи си групи. Последният ѝ водач, Иван Михайлов, всъщност е бил убиец и гангстер в големи мащаби, а не революционер.

Тези вътрешни слабости означават, че от 1918 г. или може би от 1923 г. до 1934 г. ВМРО черпи сили не толкова от собствените си ресурси, колкото от външните си поддръжници. На първо място, тя е полезна на Италия, която иска да предотврати консолидирането на Югославия; на второ място, тя е полезна на българския цар Борис, който има силен династичен интерес да предотврати южнославянски съюз, който или би унищожил югославския и българския царски дом, или, което е по-малко вероятно, би оставил югославския цар като единствен оцелял. И накрая, като се имат предвид ожесточените вътрешни вражди и разделения в българския политически живот, за ВМРО е лесно да намери подкрепа в една или друга политическа партия или група за натиск. Така че организацията е в състояние да упражнява власт, която е несъразмерна с реалната ѝ сила.

 ВМРО излиза от Първата световна война в повече или по-малко дезорганизирано състояние, в резултат на подялбата на Македония през 1912-13 г., както и на по-късната българска окупация на Македония. Тя обаче има повече или по-малко безспорен лидер в лицето на Тодор Александров. По това време той е на тридесет и осем години и от младежките си години е член на Централния комитет на ВМРО С него в ръководството на организацията е свързан много по-възрастният генерал Александър Протогеров. И двамата са служили в българската армия по време на окупацията на сръбска Македония и са смятани от югославяните за военнопрестъпници. И двамата, според един разказ[29], са присъствали на важна среща между германския кайзер и българския цар Фердинанд в Ниш по време на Първата световна война. По този начин те са имали тесни връзки с българската армия и монархия. Третият от водещите членове на ВМРО в този период е Петър Чаулев, друг ветеран-революционер, който е бил полицейски комендант в Охрид по време на българската окупация през 1915-18 г.

В продължение на шест години след края на войната тези трима мъже са заедно, борят се с политическите си врагове в България и със съперниците си в македонското революционно движение и организират въоръжени нападения в югославска Македония.

На първия от тези три фронта те постигат решителен успех през 1923 г., когато заедно с Българската офицерска лига и политика Цанков успяват да свалят земеделския режим и да убият неговия лидер Стамболийски. Въпреки че наследникът на Стамболийски, Цанков, провежда половинчата политика на помирение с Югославия, на практика той оставя на ВМРО доста свободна ръка в България. И ВМРО успява да затвърди административната и икономическата си хватка в Петричкия окръг, който се превръща в териториална основа на нейната власт.

На втория фронт, срещу съперничещите си македонски групи, ВМРО първоначално постига по-малък успех. Най-важната от тях е групата на федералистите, която действително се стреми към създаване на автономна Македония в рамките на Южнославянската федерация. По този начин федералистите представляват по-истинската „македонска“ традиция на по-ранната ВМРО, за разлика от „супремистката“ тенденция на групата на Александров-Протогеров. Водещите членове на федералистите, които създават своя собствена организация през 1921 г., са Филип Атанасов и Тодор Паница, и двамата стари членове на ВМРО. Нито един от тях не е имал връзки с комунистите, въпреки че тяхната македонска програма не е била далеч от онази на комунистите през 1920-те години.

Друг виден македонец, който скоро се свързва както с федералистите, така и с комунистите, е Димитър Влахов. През 1908 г. той, заедно с Паница, Хаджидимов и други по-известни македонски революционери, се присъединява към създаването на „Народна федеративна партия“, която се застъпва за използването на македонския славянски диалект в училищата, за да участва в изборите в Турция. По време на Първата световна война обаче Влахов е окръжен управител на Прищина по време на българската окупация. През първите години след войната той изглежда е поддържал връзките си с ВМРО, но през 1924 г., като български генерален консул във Виена, е установил тесни контакти със съветските представители там и от този момент нататък, ако не и по-рано, работи с комунистите. Не е ясно обаче в кой момент той действително се присъединява към комунистическата партия.

Хаджидимов, друг представител на федералисткото течение в по-ранната ВМРО, става комунист скоро след края на Първата световна война. Следователно в групата на федералистите е имало определена тенденция към комунизъм и това е довело до вътрешни разногласия и накрая, след 1925 г., до открито разцепление.

Междувременно в началото на 20-те години федералистите успяват да организират малки въоръжени групи в Югославска Македония, които да действат както срещу югославските власти, така и при необходимост срещу бандите на Александровската ВМРО. По този начин в този период те са омразните съперници на групата Александров-Протогеров-Чаулев. През 1924 г. обаче настъпва изненадващ обрат: моментно помирение между ВМРО, федералистите и комунистите, и формиране на краткотраен общ македонски фронт срещу трите балкански правителства, включително българското, които са си поделили Македония.

Не е съвсем ясно от кой момент започва флиртът между ВМРО, федералистите и Коминтерна. Вестникът на ВМРО Свобода или смърт, в статия, излязла дълго време след самото събитие през 1927 г., казва, че през август 1923 г. лидерът на ВМРО Александров е изпратил Димитър Влахов в Москва, където вече е пристигнал федералистът Атанасов. Според този разказ Москва се е отнесла примирително към Александров, но същевременно го е призовала да се обедини с федералистите[30].

Каквато и да е истината за тази история, изглежда ясно, че третият член на триумвирата на ВМРО, Петър Чаулев, който прекарва голяма част от времето си в чужбина по делата на ВМРО, по същото време е установил контакти с комунистически представители и е възможно да е действал като посредник.

Каквито и да са били първите контакти, в началото на 1924 г. ВМРО получава категоричен стимул да потърси външна подкрепа в нов кръг. Това е Италианско-югославският пакт за приятелство, който означава поне временно намаляване на италианската подкрепа за ВМРО. Също така е възможно да е имало известни различия в мненията на висшите кадри на ВМРО относно степента на зависимост на организацията от българското военно министерство.

Каквито и да са били сложните им мотиви, Александров и Протогеров заминават за Виена през март 1924 г. Там те се консултират със своя сътрудник Чаулев, който продължава да преговаря с Влахов, Атанасов и Паница, а вероятно и с упълномощени представители на Коминтерна.

Резултатът от преговорите във Виена е, че в края на април или началото на май е постигнато споразумение за създаването на обща Македонска революционна организация, която да обединява всички групи, и за обявяване на „новата ориентация“ на ВМРО. Тази декларация има силно изразен комунистически привкус. Тя атакува не само югославското и гръцкото правителство като потисници на македонците, но и българското правителство, което обвинява в тайни преговори с Югославия, целящи унищожаването на ВМРО.

Според една от версиите[31] Александров упълномощава сътрудниците си Протогеров и Чаулев да подпишат споразумението от негово име, докато самият той заминава на обиколка в Западна Европа. В една от версиите, подкрепяща ВМРО[32], се казва само, че „е трудно да се каже дали Александров е упълномощил подписа си или не“. Във всеки случай публикуването на декларацията е задържана до юли, след като Александров се е върнал в София. След това тя се появява, вероятно против волята на Александров, в първия брой на новото виенско издание на Димитър Влахов, Fédération Balcanique, който излиза на 15 юли 1924 г.

Публикуваната декларация е подписана от Александров, Протогеров и Чаулев. Нейната поява неминуемо е предизвикала криза в отношенията между лидерите на ВМРО и българското военно министерство, които са техни традиционни поддръжници. Вероятно Александров и Протогеров са получили строго предупреждение, особено от военния министър Вълков. Във всеки случай те се отказват от подписите си и заявяват, че Влахов и Чаулев, които все още са във Виена, са действали без тяхно разрешение.

Това е краят на флирта между ВМРО, федералистите и комунистите. В края на 1924 г. убиец на ВМРО застрелва Чаулев в Милано. Влахов скъсва с Атанасов, който не стои толкова вляво; той остава във Виена и създава нова „Обединена ВМРО“, като се застъпва за автономна Македония в рамките на Федерация на балканските социалистически републики (което всъщност е политиката на Коминтерна през този период). Продължава да издава Fédération Balcanique, за да проповядва тази цел и да развенчава старата ВМРО. Неговата полукомунистическа „Обединена ВМРО“ обаче изглежда никога не е имала много последователи в самата Македония. Вероятно през 1936 г. Влахов заминава да живее в Москва. През 1943 г. той се появява отново като виден член на новия режим на маршал Тито в Югославия.

Междувременно ВМРО се връща към по-тесен от всякога съюз с българското военно министерство. Но то е разкъсвано от сериозни вътрешни противоречия. На 31 август 1924 г., в навечерието на първия следвоенен конгрес на ВМРО, Александров е убит в планините на Българска Македония. Представени са три версии за убийството: първо, че то е подстрекавано от комунистите и/или федералистите като отмъщение за отхвърлянето на Виенската декларация; после (версията, изказана четири години по-късно от Иван Михайлов), че отговорен е колегата му Протогеров; накрая, че отговорен е самият Михайлов. Според последната версия Михайлов трябва да е бил подтикнат от българското военно министерство, което вече не е можело да има доверие на Александров след флирта му с комунистите.

Каквото и да е истинското обяснение, убийството дава възможност на ВМРО да премахне редица федералисти и комунисти, включително Хаджидимов и Паница. Паница е драматично застрелян по време на представление на Пеер Гинт във Виенската опера на 8 май 1925 г. от момичето, което впоследствие става съпруга на Иван Михайлов.

Протогеров наследява Александров начело на ВМРО, но младият Иван Михайлов става член на Централния комитет на ВМРО и бързо придобива все по-голяма власт в Организацията. Влиянието му довежда до окончателната дегенерация на ВМРО в бандитска организация.

През четирите години, в които Протогеров и Михайлов работят номинално заедно, връзката им никога не е била лесна. Протогеров, който има зад гърба си известна военна кариера и репутацията на любезен, макар и слабохарактерен човек, е съвсем различен тип от младия, напълно безмилостен и напълно безскрупулен Михайлов. Въпреки това Михайлов позволява на Протогеров да оцелее, докато не затвърди собствената си власт във ВМРО. Той е подпомогнат от замяната на правителството на Цанков с това на македонеца Ляпчев, който е забележително толерантен към ВМРО. Освен това Михайлов установява тесни лични връзки с фашистка Италия, чийто интерес към ВМРО сега се е възродил.

Така през 1928 г. Михайлов е готов да поеме едноличната власт. На 7 юли Протогеров е застрелян на една софийска улица. Първият слух, който се разпространява, е, че той е „жертва на италианския империализъм“, тъй като е отхвърлил предложението на Мусолини за италиански протекторат над Македония. Почти веднага обаче трима водещи членове на ВМРО създават група в подкрепа на Протогеров и публично обвиняват Михайлов в убийството на Протогеров. На 21 юли самият Михайлов издава комюнике, в което заявява, че убийството на Протогеров е „екзекуция“, наредена в съответствие с директивата на последния конгрес на ВМРО за наказване на всички, замесени в убийството на Александров през 1924 г.

На 22 юли се провежда заседание на конгреса на ВМРО, на което не присъства групата на Протогеров, и е одобрено ръководството на ВМРО от Михайлов. Михайлов е назначен в нов Централен комитет, от който са изключени „протогеровистите“. От своя страна, „михайловистите“ веднага започват убийства на протогеровисти.

В този момент Великобритания и Франция правят своето неуспешно изявление, като призовават правителството на Ляпчев на практика да ликвидира ВМРО. В един момент от продължителната правителствена криза, която последва, правителството обещава да предприеме драстични промени в администрацията на окръг Петрич (Българска Македония). На практика обаче не е направено нищо ефективно и Ляпчев и Вълков, с благословията на цар Борис, запазват властта си.

Когато протогеровистите започват да дават отпор на михайловистите, по улиците на София и на други места в България избухва гангстерска война между двете групи. Зачестяват убийствата посред бял ден. Въпреки че тази братоубийствена война унищожава остатъците от престижа на ВМРО като истинско революционно движение, михайловистката ВМРО остава много силна в България, закриляна от властите и в крайна сметка от царя. Протогеровистите не получават такава защита и търсят съюзници сред оцелелите федералисти, българските земеделски емигранти в Белград и накрая сред югославяните.

Така нещата продължават до 1933 г., когато цар Александър прави първия си помирителен жест към цар Борис, което прави атмосферата по-малко благоприятна за ВМРО. Но цар Борис все още не е готов да изостави ВМРО. Ударът идва през май 1934 г. След преврата на Военната лига „Звено“ ВМРО е потисната, като оставя забележително малко следи в България. Много от членовете ѝ забягват в чужбина – Михайлов в Турция, други при хърватските усташи в Италия, трети в терористични лагери в Унгария като Янка Пуща. Именно от тези бази през октомври 1934 г. е организирано убийството на цар Александър от един от най-умелите убийци на ВМРО, Черноземски. След това за ВМРО не се чува почти нищо; македонското революционно движение – терористично, федералистко или комунистическо – затихва, докато на Балканите отново избухва война.

През 1941 г. инвазията на Оста в Югославия теоретично открива нови възможности за ВМРО. Няма обаче сигурни доказателства, че бивши членове на ВМРО са били наети от българските окупационни власти в Югославска Македония. Често се говори, че Иван Михайлов е в Загреб, където неговият стар съратник Анте Павелич вече е на власт в марионетната „Независима държава Хърватия“. Според една история, която се разпространява в югославските комунистически среди, Хитлер го държи в резерв като евентуален гаулайтер на Независима Македония, ако българските окупационни власти не успеят да задържат Югославска Македония. Според този разказ Михайлов всъщност е изпратен със самолет до Скопие в последната фаза на войната, но е принуден от югославските македонски партизани да отпътува, без да стъпи на македонска земя. Тази история обаче не е потвърдена.

Дали Михайлов е преживял войната или не, все още е загадка. Но изглежда ясно, че само най-разпръснатите реликви на ВМРО могат да са оцелели след събитията през петнадесетте години от 1934 г. насам.

Бързият срив и разпадането на ВМРО може би се обясняват с четири фактора. Първо, тя никога не иска да излезе на открито по въпроса дали наистина иска българско присъединяване или македонска автономия и така създава объркване и разделение сред своите привърженици. Второ, след Първата световна война тя няма собствени конструктивни идеи, освен насилственото сваляне на съществуващия политически ред в Македония. На трето място, тя не успява да организира широка народна подкрепа в югославска Македония, която е главната ѝ цел, и все повече разчита на изолирани терористични действия; след като терористичните кадри са разбити, от Организацията не остава почти нищо. Четвърто, след Първата световна война ВМРО разчита твърде много на външна подкрепа, особено от фашистка Италия; когато тази подкрепа е оттеглена или отслабена, ВМРО вече не разполага с достатъчно вътрешни ресурси, за да компенсира загубите.

Сривът на ВМРО през 1930-те години оставя вакуум, който комунистите, които в началото на ХХ век се надяват да установят контрол над македонското революционно движение, запълват изненадващо бавно.

 

Източник: Elisabeth Barker, Macedonia. Its place in Balkan power politics
Greenwood Press Publishers Westport, Connecticut 1980
[Reprint of the 1950 ed. published by the Royal Institute of International Affairs, London, New York ]

 

[1] А. А. Палис, „Македония и македонците, историческо изследване“ (публикация на мимеографски носител, издадена чрез Гръцкото информационно бюро, Лондон, 15 април 1949 г.).

[2] ibid.

[3] Pallis, op. cit.

[4] T. R. Georgevitch, Macedonia (London, Allen & Unwin, 1918), Chap. III.

[5] Първият член от неговия правилник гласи: „Всеки, който живее в Европейска Турция, независимо от пол, националност или лични убеждения, може да стане член на ВМРО“.

[6] Г. Баждаров, „Македонският въпрос“ (София, Македонски национален комитет в България, 1926 г.), стр. 13.

[7] A. J. Grant and H. W. V. Temperley, Europe in the Nineteenth and Twentieth Centuries (London, Longmans, 1939), p. 452.

[8] Grant and Temperley, op. cit. p. 472. l8

[9] J. Swire, Bulgarian Conspiracy (London, Hale, 1939), стр. 133.

[10] J. Swire, Bulgarian Conspiracy (London, Hale, 1939), стр. 142.

[11] S. R. Ladas, The Exchange of Minorities: Bulgaria, Greece and Turkey (New York, Harvard University and Radcliffe College Bureau of International Research, 1932), p. 36.

[12] C. A. Macartney, National States and National Minorities (London, Oxford University Press for the Royal Institute of International Affairs, 1934), стр. 439; Ladas, op. cit., стр. 104.

[13] Macartney, op. cit. p. 440.

[14] Macartney, op. cit. p. 530.

[15] A. A. Pallis, ‘Macedonia and the Macedonians’, p. 8.

[16] ibid., p. 11, quoting P. Pipinelis, History of Greek Foreign Policy 1923-41.

[17] A. J. Toynbee, Survey of International Affairs 1926 (London, Oxford University Press for the Royal Institute of International Affairs, 1927), p. 165.

[18] Macartney, op. cit. p. 443.

[19] Pallis, op. cit. p. 9.

[20] Swire, Bulgarian Conspiracy, p. 202.

[21] Survey of International Affairs 1930, p. 150.

[22] Survey of International Affairs 1920-23, pp. 340 ff.

[23] Survey of International Affairs 1926, p. 213.

[24] Survey of International Affairs 1926, p. 167 ff.

[25] Survey of International Affairs 1930, p. 148.

[26] C. M. Woodhouse, The Apple of Discord (London, Hutchinson, 1948), p. 21.

[27] Swire, Bulgarian Conspiracy, p. 50.

[28] ibid. p. 287. Към тази дата левовата равностойност на паунда е 405-435 лева.

[29] Stoyan Christowe, Heroes and Assassins (London, Gollancz, 1935), p. 126.

[30] Swire, Bulgarian Conspiracy, p. 184.

[31] ibid. p. 185.

[32] Christowe, Heroes and Assassins, p. 178.

 

Елизабет Баркър (1910–1986) е английска журналистка, историчка и държавна служителка. Книгата й „Македония и нейното място в балканската властова политика“ (1950) се определя от списание Foreign Affairs като „кратко и ясно изложение на македонския въпрос с особено полезна глава за периода от 1941 до 1949 г.“

Pin It

Прочетете още...