Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 06 Austria
Снимка: Heinz-Peter Bader / Reuters

 

Защо една от най-стабилните държави в Европа е място на процъфтяваща крайна десница

За множество международни наблюдатели флиртът на Австрия с крайнодесния популизъм е нещо като загадка. Австрия е една от най-благоденстващите страни в Европейския съюз и дълго време е била модел за политическа и социална стабилност. Тя има ефективно правителство, отлична инфраструктура и по принцип ниски нива на безработица и престъпност. И въпреки че австрийците можеха някога да бъдат обвинявани, че не желаят да се занимават с въпроса за виновността на страната им при нацизма и Холокоста, това също се променя през последните години и осъзнаването в страната на собствената роля при онези две трагедии днес е значително по-дълбоко.

И въпреки това през последните три десетилетия радикалният десен популизъм е по-успешен при австрийските избори, отколкото може би по всяко друго място в Западна Европа, На 4 декември 2016, в президентските избори на Австрия, избирателите дадоха ясна победа за Александър ван дер Белен, бившият водач на лявата зелена партия. И все пак Норберт Хофер, кандидатът на крайнодясната популистка Партия на свободата, спечели 46 процента от гласовете, с което не само постави нов рекорд за партията си, но и си осигури по-голяма подкрепа, отколкото е спечелвала която и да е друга западноевропейска крайнодясна популистка група при национални избори.

Поражението на Хофер изглежда прекрати победния ход на популистките и анти-истеблишмънт сили, който се засилваше в Запада през последната година. Но ако австрийските основни партии биха желали да държат Партията на свободата далеч от възможността за друго силно представяне при идещите парламентарни избори, те трябва да преодолеят блокадата, която не им позволява да проведат реформи, така че да стимулират икономиката, да се борят с безработицата и да вземат в ръце имиграционните политики на страната.

От политическа интеграция към социална ерозия

Австрия е управлявана предимно от парламентарни коалиции, съставяни традиционно от централно-левите социалдемократи и централно-консервативната Народна партия. Тези две партии и непосредствените им предшественици са основали Австрийската република през 1918, направлявали са възстановяването ѝ след Втората световна война и са управлявали оттогава насам, най-вече чрез големи коалиции.

През последните десетилетия комбинираният дял от избиратели на социалдемократите и Народната партия спадна рязко, от 91 процента през 1981 до около 50 процента през 2013. И докато популярността на тези партии спада, увеличаващата се сила и политическият радикализъм на Партията на свободата често не оставят на основните партии друга алтернатива освен да продължават тромавата си коалиция. Това от своя страна само усилва обществената потребност от промяна. (През 2000 г. Народната партия направи опит да наруши този цикъл като оформи правителство с Партията на свободата, но резултатите бяха катастрофални: включването на Партията на свободата в коалицията предизвика мощна международна реакция, налагане на санкции срещу австрийски правителствени служители, загуба за Народната партия на изборите от 2006 и рязко спадане на популярността на партията).


Small Ad GF 1

Оттогава насам и социалдемократите, и Народната партия са твърдо проевропейски настроени – което води дотам, че те получиха по-голямата част от обвиненията за негативните последствия от европейската интеграция, започвайки с непопулярните мерки за остеритет и структурните промени, които Австрия трябваше да направи по време на присъединяването си към Съюза през 1995. Напливът от източни имигранти, който последва след разширяването на Съюза на Изток едно десетилетие по-късно, както и различните кризи на Съюза, допълнително подкопаха обществената подкрепа за ЕС. В резултат на това днешна Австрия е една от най-евроскептичните страни-членки.

В определени отношения всичко това отразява исторически противоречивото отношение на Австрия към Европа. Страната беше дълго време твърдо неутрална – позиция, която мнозина австрийци считат за основа за сигурността на страната си и която помага да се разбере защо тя никога не се присъедини към НАТО. Освен това през по-голямата част от следвоенната епоха Австрия се държеше на известна дистанция от типичния западен либерален капитализъм, поддържайки система, известна под названието „социално партньорство“. Повечето австрийци считат тази система, при която трудът и капиталът си сътрудничат по въпроси като договаряне на заплати и бизнес-регулации вътре в една поддържана от правителството рамка, за основа на благоденствието и силната социална държава, които имат.

През последните две десетилетия европейската интеграция подкопа и двете споменати позиции. Днес Австрия участва в европейската защитна архитектура, а икономическата интеграция изложи страната на пазарни напрежения и разклати някои важни елементи на нейното социално партньорство. Приватизацията на държавни предприятия и натискът за дерегулация откъм Брюксел отслабиха силата на профсъюзите и усилиха разликите в заплатите и работните условия в множество индустрии.

В същото време австрийското участие в общия пазар на ЕС предоставя и нови икономически възможности, особено в централна и източна Европа, където австрийските културни и исторически връзки са помогнали на страната да се превърне в един от най-големите инвеститори в региона. Но макар и като цяло последствията от европейското членство да са положителни, те са и много неравномерни. Докато Австрия става все по-богата, конкурентоспособна и културно разнообразна, много нискоквалифицирани работници в страната изгубиха работа. Същото важи и за множество австрийци без висше образование. По-ниските средни прослойки и работниците в обществения сектор са засегнати от замразяване на заплатите, а цената на живота, особено наемите, се увеличиха значително.

Около 75 процента от австрийците бяха или гневни, или разочаровани от политиката на страната си през 2011, а липсата на доверие изглежда не се е променила оттогава насам. Много хора в страната – не само сред онези, които подкрепят Партията на свободата – смятат освен това, че правителството им не е успяло да се представи добре при имиграционната криза. През последните две години това усещане само се засили, тъй като отначало правителството отрече, че имиграцията представлява заслужаващо внимание предизвикателство, след това се измести по посока на една по-доброжелателна позиция, подобна на онази в Германия, а накрая възприе твърда линия (по-близо до онази на Партията на свободата), която ще ограничи броя на хората, търсещи убежище, които страната ще приеме. Това, че днес в Австрия има необичайно високо ниво на безработица само влоши нещата още повече. Партията на свободата успя да използва всички тези развития в своя полза.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Реакцията срещу Брекзита

Основана през 1956 от бивши нацисти и ветерани от Втората световна война, Партията на свободата дълго време се намираше в сянка, но успя да се превърне в реална политическа сила под ръководството на Йорг Хайдер, водачът на групата от 1986 до 2000 г. През последните десетилетия партията се бори за влияние изтъквайки идеята, че безотговорни и корумпирани елити във Виена и Брюксел не обслужват интересите на австрийския народ. Тя редовно представя страната като заплашена от масова имиграция и престъпления, извършвани от чужденци. Партията би желала да ре-национализира някои въпроси, днес управлявани от Брюксел, като политиката за свобода на придвижването и подкрепя идеята за прехвърляне на отговорността за решенията, вземани на ниво ЕС, към отделните национални правителства. Хайнц-Кристиян Щрахе, сегашният партиен шеф, предложи през септември Австрия да се присъедини към Вишеградската група, включваща Чехия, Унгария, Полша и Словакия.

Щрахе пое контрола над Партията на свободата през 2005. По онова време тя беше член на управляващата коалиция заедно с Народната партия и беше на ръба на разпадането поради вътрешен конфликт между по-сдържаното ръководство и радикалната партийна база. В опит да съживи партията Щрахе пое курс надясно. Той рязко разкритикува австрийския истеблишмънт и засили ксенофобската и ислямофобска реторика, обявявайки исляма за несъвместим с австрийската култура и предпоставяйки някаква вътрешна връзка между исляма и тероризма. Този поврат помогна на партията да си осигури нова, по-млада база, голяма част от нея съставена от зле образовани мъже. По-късно, след серия от успехи на регионални и национални избори през 2006 и 2008, партията се опита да разшири привлекателността и смекчи малко образа си, като например постави плакати, в които призовава австрийците да обичат съгражданите си. При друг случай, през 2014, партията принуди своя кандидат за Европейския парламент да снеме кандидатурата си след като той беше направил расистка забележка по адрес на чернокож австрийски футболист. Освен това Щрахе на няколко пъти пътува до Израел, в опит да покаже, че антисемитизмът на партията му е останал в миналото. Хофер беше идеална фигура от тази гледна точка: той е кандидат с меки маниери, който само намекваше за вида промени, които една вероятна победа на Партията на свободата ще донесе.

Но партията на свободата изгуби въпреки това, отчасти благодарение на реакцията в Австрия срещу други скорошни победи на популизма на Запад – особено Брекзитът във Великобритания и изборът на Доналд Тръмп за президент.

Движение по посока на мейнстрийма

В някои отношения поражението на Хофер беше доста голяма крачка назад за Партията на свободата. Президентството е до голяма степен церемониален пост, но то крие някои важни правомощия. Австрийските президенти могат да формулират политически цели, да насърчават избирателите, да провеждат свои собствени външни политики чрез покани и посещения в други страни, както и да притискат или поставят в неудобно положение правителството, като отказват да поставят подписа си под международни споразумения. Президентите могат да разтурват правителството по собствена воля, а канцлерът, който е реалният ръководител на страната, се нуждае от одобрението на президента, за да влезе в длъжност. Евентуалното спечелване на изборите щеше да позволи на Хофер да подкопае крехкото коалиционно правителство на Австрия и да пречи на нейните проевропейски външни политики.

Дали при следващите избори ще надделее желанието за промени или страхът от нестабилността ще трябва тепърва да се види. Междувременно правителството трябва да извърши серия от реформи за стимулиране на икономиката, намаляване на бюджетните дефицити, намаляване на данъчния натиск върху заплатите и подобряване на образователната система. И, най-важно от всичко, то трябва да представи изчерпателна стратегия за интеграция на имигрантите. Освен това успехът на основните партии най-вероятно ще зависи от политическото представяне на две сравнително нови за  политическата сцена фигури: Кристиян Керн, новият социалдемократически канцлер, който е далеч по-популярен от който и да е друг партиен лидер в страната – и Себастиан Курц, талантливият 30-годишен външен министър от Народната партия. И двамата намекват, че може би ще бъдат склонни към сътрудничество с Партията на свободата – например те биха желали да блокират кандидатурата на Турция за присъединяване към ЕС. А това означава, че за пръв път от 1980-те насам и трите големи австрийки партии са потенциални коалиционни партньори – въпреки загубата на Норберт Хофер.

 

Източник

Райнхард Хайниш е професор по политически науки в Залцбургския университет. Той е съавтор, заедно с Оскар Мацолени, на Understanding Populist Organization: The West European Radical Right.

Pin It

Прочетете още...

Стокхолмски синдром

Жанина Драгостинова 29 Юли, 2009 Hits: 14957
Две момичета, напуснали България по време на…

Ислямът в Европа

Тимъти Гартън Аш 27 Апр, 2007 Hits: 50766
По-рано тази година посетих известната…