Изгледи - Свят

Пархим, напротив, е мечта – мечта от гори, поляни, тишина. И по средата – сива права лента, три километра дълга. Тишината само рядко се нарушава от граченето на враните, които се въртят наоколо. Летището Шверин-Пархим, по средата между Берлин и Хамбург, лежи изоставено в тази безлюдна местност.

В един сив ден в края на септември, след здрачаване, на запустялата асфалтова писта каца първата машина от седмици насам – един регистриран в Гана Боинг 747, излетял от централен Китай. Товарът се състои от детски играчки, дамски обувки и един трактор. Единствените свидетели на историческия момент са няколко журналисти и един представител на местния съвет. Товарната линия Ценгджу – Пархим е открита.

Ценгджу е столицата на китайската провинция Хенан и има повече от седем милиона жители. Пархим е околийски център на едноименната околия в Мекленбург-Форпомерн и има около 20.000 жители.

„Международно летище Пархим“, обявява една новопоставена табела в задрямалия терминал, а над латинските букви се кипрят големи китайски йероглифи. Човекът, който обещава ново бъдеще на измъчената от безработица област, се казва Юлианг Панг и е на 41 години. Той е първият китаец, който иска да купи европейско летище – и то изцяло: кула, терминал, складови помещения, писти и фирма, управляваща летището, плюс най-близката индустриална площ.

А сега бизнесменът-милионер е дошъл в бедния Пархим, за да представи себе си и своя проект. Китаецът изглежда скован, малко непохватен. И толкова по-обигран изглежда неговият съветник, който е оформил цялата сделка. Клаус Грютцмахер, на 61 години, е дипломиран икономически психолог. Той е носител на почетна професура в Ценгджу, живее от седем години насам в Китай и работи главно като съветник на немски фирми, които искат да навлязат в китайския бизнес, както и на китайски инвеститори, които се чувстват привлечени от Германия. Панг, собственик на световно представената LinkGlobal Logistics, без съмнение е неговият най-важен клиент в момента.

С помощта на PowerPoint професорът-предприемач представя на екрана бъдещето на Пархим. Летището трябва да се превърне в товарен център на търговията между Китай, Европа и Африка. Условията са оптимални: това е единственото от четири летища в цяла Германия, които поради ниската заселеност на околността може да бъде експлоатирано по 24 часа в денонощието. То се намира близо до автомагистралата, свързваща двата най-големи града в Германия. Наблизо са двете пристанища Висмар и Росток, които имат важно значение за транспорта на стоки към Скандинавия и Санкт Петерсбург. На трикилометровата писта могат да кацат и най-големите самолети на света. Вече се водят разговори с Lufthansa Cargo, за да се осигури по-нататъшния транспорт на стоките, казва Грютцмахер.

Преговори се водят и с Deutsche Bahn. След време трябва да бъде прокарана линия до Пархим и скоростният влак между Берлин и Хамбург ще спира в Пархим. За Грютцмахер това е извън всякакво съмнение.

Върху индустриалната площ, която е купил близо до летището, Панг иска да построи монтажна фабрика. Например авточасти могат да се внасят от Китай и да бъдат монтирани в Пархим. Готовата кола в такъв случай ще бъде „made in Germany“. „Европейците все още се надсмиват над качеството на китайските автомобили“, казва Грютцмахер, „но смехът може и скоро да им приседне, защото китайците учат бързо“.

Една така наречена bond free zoneна летището ще позволява внесените стоки да бъдат изнасяни без мито в извъневропейската чужбина. Тракторът, който пристига в първия товарен самолет, е предназначен за Нигерия. „В бъдеще много китайци ще провеждат търговията с Африка през Пархим, а не през Дубай“, мечтае професорът, „а по обратния път ще бъдат транспортирани цветя от Уганда и Кения“.

Националсоциалистите са изградили летището като форпост на военновъздушните сили. След разрушаването му от американски бомби в последния месец от войната, руснаците го възстановяват и разквартируват 16.000 войници в Пархим. През 1992 последните руски войници напускат. След това летището си остава най-вече неизползвано. От време на време е било използвано за спортни самолети и за обучение на пилоти. През 2006 г. Бундесверът го използвал за транспорт на помощ за Афганистан. От време на време туристи резервират по някой обзорен полет над Пархим и Шверин.

Сега обаче, ако сметките на професор Грютцмахер се окажат верни, Пархим ще се превърне във важна база за бързо разрастващата се китайска търговия. Панг все още очаква решението на китайското министерство на търговията, което трябва да даде съгласието си при сделки от такъв калибър.

Но в това, че сделката ще бъде одобрена, в Пархим не се съмнява никой. Грютцмахер също е убеден, че начинанието ще има успех, въпреки дипломатическите трудности между Пекин и Берлин, след приемането на Далай Лама от бундесканцлерката. По пътища и релси, по вода и въздух китайските стоки трябва да бъдат пренасяни оттук до европейските пазари.

Например до Будапеща

Дунавската метрополия се счита за главен град на китайците в Европа. Първите имигранти от Средното Царство са пристигнали тук през 1989, след като едно търговско споразумение премахва визовия режим между Китай и Унгария. След събитията на площада Тянанмен множество студенти забягват в Унгария – и още повече търсачи на щастие, хора, просто търсещи по-добър живот. Когато през 1992 отново бива въведен визовият режим, в Унгария вече са пристигнали около 40.000 китайци. Хиляди от тях основават малки фирми или започват търговия. Гигантският „Пазар не четирите тигъра“ се счита за най-големия европейски пазар на стоки „менте“. Тук се продават маратонки „Найк“ и парфюми „Шанел“ на нищожни цени. Китайското правителство също цени Будапеща като свой главен пункт в Европа. През септември представители на китайското министерство на търговията са подписали с унгарското правителство договор за основаването на т. нар. China Brand Trade Center. Пекин иска да инвестира 250 милиона евро в търговския център на Дунав, където китайски фирми ще излагат стоките си, а китайски готвачи ще угощават бизнес-гостите.

Китайците отдавна са се разположили и в съседна Румъния . В един от многобройните безутешни квартали в покрайнините на Букурещ се намира една незабележима къща. Нищо не говори за разкоша, който цари зад сивите стени. В празнично украсената зала седи статуя на Буда от бял мрамор, щастливо сияещ, с бебешко лице и дебел корем. „Усмивката означава универсална радост“, обяснява Хсу Чин-Хуан, която се грижи за храма, „а големият корем – милостива толерантност; дългите мидички на ушите говорят за послушание и разбирателство“. На една от масите са подредени портокали, дарения от вярващите. От един котел се надига миризма на тамян. Червени китайски йероглифи висят по стените. „Всеки ден тук идват китайци, за да намерят спокойствие“, казва Хсу Чин-Хуан. „За много от тях храмът е част от родината“.

В Букурещ живеят около 7.000 китайци. Повечето то тях работят на големия китайски пазар, който носи името „Европа“. Те продават платове, пантофи, лампи, одеяла, порцелан – все стоки, внесени от Средното Царство. Мнозина са пристигнали в Европа през Белград.

Сръбският властник Слободан Милошевич, притискан и презиран от Запада, търсеше добри отношения с Китай, като притежател на вето в ООН. Визовата му политика беше изградена по съответния щедър начин. Известно време на летището в Белград всяка седмица са кацали по два препълнени DC-10. Специални водачи – „змийски глави“, както ги наричат китайците – са превели множество хора през границата в Румъния.

Два-три пъти в годината той лети до Китай, разказва един от търговците, който седи върху бали от платове. „После стоката се транспортира с кораб от Шанхай и пристига в Констанца, на Черно Море“. Както всички тук и той премълчава името си. И както всички и той намира повод да изчезне след първия въпрос. Никой не желае ядове с данъчната служба или с полицията, занимаваща се с чужденците.

В най-скоро време той вероятно ще може да си спести полетите до родината. Стоките от Китай скоро ще бъдат излагани в специална зала, където ще могат да бъдат преглеждани и поръчвани. Защото близо до пазара се изгражда най-големия търговски Чайнатаун в Европа. Червеният Дракон, огромен търговски център с десет ресторанта и 8.000 малки магазинчета, вече е издигнат. В голямото фоайе огромни лампиони се грижат за китайски колорит. Все още само половината от капацитета на сградата е продаден или даден под наем. И повечето от 4.000-те места в паркинга са празни. Но това ще се промени когато бъде завършен бизнес-центърът в Чайнатаун, с неговите 16 етажа и огромни изложбени зали. Освен това се строят още 12 жилищни блокове, детска градина, детски площадки, ресторанти, игрални зали и банки.

Докато източна Европа тепърва започва да свиква с присъствието на хиляди китайци, в три страни от западна Европа има стари китайски общности: Великобритания, Франция и Холандия. В Лондон и Ливърпул са възникнали китайски квартали още в края на 19 век. По онова време англичаните вече здраво са се установили в Китай, те са окупирали един от кварталите на Шанхай и са извоювали една така наречена концесия, област, управлявана от британската корона, за да могат да практикуват свободна търговия на най-важния пазар в източна Азия.

Междувременно светът се е променил. По същия начин, по който до вчера западните сили са действали в Азия, така и Китай действа днес в Европа. Британската империя вече отдавна не съществува, Китай е световна сила, отношенията са се преобърнали. „Ние искаме да направим от Лондон входна врата за китайската търговия в Европа“, казва Кен Ливингстън, кмет на британската столица, в която живеят 60.000 китайци. Той е в директна конкуренция с Будапеща, Букурещ и може би скоро и с Пархим.

Китайските стоки, произвеждани при ниски заплати и престъпно пренебрежение към екологическите последствия, заливат световния пазар. Но какво ще се случи, когато Китай (който, между другото, все още получава развойна помощ от Германия – 67,5 милиона евро през 2007, най-вече под формата на изгодни кредити), отвори капиталовите си шлюзи? Страната разполага с валутни резерви от 1,3 билиона долара. В края на септември 2007 е основана държавната China Investment Corporation, разполагаща на първо време с 200 милиарда долара.

Пазителите на пазарната икономика започват да се чувстват неспокойно. Те вече се страхуват, че китайците биха могли да изкупят важни части от западноевропейските икономики и да започнат да управляват тяхната политика, чрез контрола над ключовите индустрии. По този начин САЩ някога контролираха страните от Латинска Америка. По същия начин англичаните диктуваха политиката на гордия Китай в средата на миналия век, след победата в опиумните войни. Историята изглежда се грижи за някаква, макар и закъсняла справедливост.

След наложените му от англичаните две опиумни войни (1839–1860) и потушеното под немско командване въстание на боксерите от началото на 20 век, Китай изпада до статуса на полуколония и скоро започва да снабдява колониалните сили с евтина работна ръка. Към края на Първата световна война англичаните и французите наемат с договори около 150.000 китайци.

Някои от тях започват работа в британската армия. Повечето обаче поддържат жива индустриалната продукция на Франция. Те работят в селското стопанство, в корабостроителниците, военните фабрики, както и в строителството, докато в същото време французите лежат в окопите. След войната мнозина от тях се установяват в Ротердам и Амстердам, където основават свои квартали, наречени Чайнатаун.

В Италия китайците са по-малко – засега. Че китайци са заживели и сред тях повечето италианци забелязаха едва когато през пролетта на 2007 няколкостотин демонстранти в центъра на Милано заеха Пиаца дел Дуомо, където обикновено се виждат само гълъби и туристи. Много от тях развяваха червени знамена. Това бяха не комунисти, а китайци, чието национално знаме е червено. Посланието беше ясно: „Ние сме китайци и ние живеем тук.“

Всичко беше започнало наблизо, на Виа Сарпи, където две полицайки поставили бележка за глоба под чистачките на неправилно паркирана кола, принадлежаща на китаец. Нещата се разраснали до сериозен спор, а след това – и до улична битка, в която и от двете страни имало множество ранени.

Протест: миланчани не искат да живеят в Чайнатаун

Едно дребно недоразумение, един погрешно разбран жест може бързо да доведе до сблъсък, когато хората не се познават и не се разбират взаимно. И така на множество места по Виа Сарпи виси следния плакат: „Плюенето е нехигиенично, некултурно и наказуемо“.

Не че притежателите на китайски магазини и фирми тук не поддържат чистота. Китайските бизнесмени просто предупреждават клиентите си да уважават чувствителността на италианците. В Пекин е напълно обичайно някой да се изплюе пред краката ви. Един миланчанин, напротив, почти сигурно ще възприеме нещо такова като враждебен жест, след което е възможно да се стигне и д о миниатюрен сблъсък на цивилизациите.

80 процента от магазините по Виа Сарпи принадлежат на китайци. 80 процента от жителите обаче са италианци. Много от тях са недоволни от бързата промяна, на която е подложен кварталът им. Навсякъде тези неразбираеми знаци, будката за вестници е изчезнала, в бара се говори на китайски. Нищо не е както преди. И така все повече миланчани изпращат „бадемовите очи“ по дяволите.

„Виновни обаче са не китайците“, подчертава Лионето от Виви Сарпи. „Виновно е градското управление, което допусна тук да се създаде гето“ Тук има нелегални банки, нелегални амбулатории за аборти и нелегални хотели – по осем евро на нощ, в стая с четири легла. Но поне грабежите и нападенията са нещо непознато в тази част на града, за разлика от кварталите около Виа Монца и Виа Падова, където живеят арабските и латиноамерикански имигранти. Китайският квартал се счита за спокоен.

Миланчани ще трябва да свикнат с китайците. В Прато, един град пред вратите на Флоренция, италианците вече отдавна са свикнали с чужденците. Тук (градът има 180.000 жители) живеят също толкова китайци, колкото и в седем пъти по-големия Милано – 12.000. Освен това още около 20.000 живеят тук без документи.

В известен смисъл китайците са спасили Прато. В началото на 90-те години тукашната текстилна индустрия изпада в смъртоносна криза – не на последно място и поради евтиния внос от далечния изток. Малките местни фабрики започват масово да фалират. Тогава хиляди китайци изкупуват празните фабрични зали на нищожни цени, след което назначават свои роднини на работа като шивачи и шивачки. В момента в града има около 3.000 текстилни работилнички, със средно от пет до десет работници.

Мнозина работници живеят във фабриката – в малки тенекиени бараки вътре в халетата, при най-мизерни условия. Така и 24-годишната Гинза. Години наред тя е работила по 15-16 часа на ден. Въпреки мизерната заплата най-после успяла да спести достатъчно, за да си купи собствена работилничка. Сега тя дава работа на пет души, всички нейни роднини.

Жилището й се състои от една-единствена стая, около шест квадратни метра. В нея се побират точно семейното легло, масата, един стол и компютъра, на който мъжът й разговаря по Скайп с близки и познати в Китай. Готви се само в голямата зала, където се намират и общите тоалетни, както и шевните машини.

Жанг, току-що навършил 20 години, бута със сръчни пръсти плата под тракащата игла. При разговора той дори не поглежда нагоре. Би могъл да изгуби време. Тук се работи на акорд. Той блъска в Прато вече от година и половина. Както толкова много негови приятели, Жанг е напуснал селото си в Китай и е избягал в разцъфтяващата метрополия Венжу. Там работел също зад шевната машина. Но в Прато той печели значително повече. Плюс това храната и подслонът тук са безплатни.

Шефът му предоставя една отделна кабинка, още по-малка от тази на Гинза и Женг, шефът го храни по два пъти на ден – или, по-точно казано, му дава по нещо за ядене. Шивачите разполагат с по десет минути за обедна почивка. А след това: отново на машината. Животът тук е безрадостен. Но за Жанг, както и за всички останали тук, това е само началото на една голяма кариера. Самият шеф, китаец на около 30 години, почти не разговаря. Единственото, което той казва е: „Аз също така започнах“.

В Германия китайците все още не са така твърдо установени, както в Будапеща, Букурещ или Милано. Първият Чайнатаун трябва да възникне в Ораниенбург, близо до Берлин – ако Щефан Кунигам успее да осъществи мечтата си. Дипломираният инженер и шеф на функциониращата във Франкфурт на Одер Brandenburg China Project Management GmbH иска да построи тук китайски град. В него ще се влиза – като в известния Чайнатаун в Сан Франциско – през импозантна китайска порта, той трябва да бъде заграден от китайска стена и да дава подслон на 2.000 китайци. Освен това трябва да бъдат построени пагоди, чайни къщи, магазини за билки, практики за акупунктура, ресторанти и други типично китайски сгради. Така поне изглежда идеята.

Кметът на Ораниенбург, Ханс-Йоахим Лесике, отбелязва лаконично, че ако единственият резултат от цялото начинание си остане някаква инвестиционна руина, то тя и без това няма да прави впечатление на избраното място. Защото Кунигам иска да построи своя Чайнатаун на бившето нацистко летище, издигнато през 1939 г. Отново едно изоставено летище – и отново една история като онази от Пархим. Разрушено от американците, възстановено от руснаците. Последните руснаци са напуснали през 1994 г.

Летището лежи на изоставената площ между един индустриален канал и Бундес-шосето от Берлин за Щралзунд. Кулата е в руини, пистата обрасла в плевели, а халето изглежда доста зле. И, също както в Пархим, и тук над призрачния ландшафт се въртят единствено врани.

Всички очакват китайците.

Източник