Финансовата система на САЩ беше също толкова важна част от американската мощ от последните тридесет години, колкото и Шестата флота. И въпреки това в разстояние на по-малко от една година прославените инвесторски банки от Уолстрийт се оказаха или в банкрут, или бяха погълнати от други банки. Американската финансова система се намираше толкова близо до пълен колапс през септември, че секретарят на хазната Хенри Паулсън беше принуден да изиска спешни пълномощия, съответстващи на военно време: carte blanche да похарчи около 700 милиарда долара за най-голямата спасителна операция във финансовата история. Всъщност това е по-малко от половината от сумата, която федералният резерв вече беше похарчил чрез различните си „услуги“ за банките.
„Защо изобщо останалият свят би трябвало в бъдеще да взема на сериозно американския модел на свободния пазар след тази катастрофа?“, попита ме един от водещите британски журналисти. Кризата, по негово мнение, е за икономиката онова, което Иракската война беше за външната политика: един фатален удар върху надеждността на американските претенции за глобално водачество. „Едно нещо ми се струва доста вероятно“, заяви Пер Щайнбрюк, германският министър на финансите. „Съединените Щати ще загубят статуса си на свръхсила в глобалната финансова система.“ Списанието Der Spiegel нарече това „Краят на високомерието“. За лондонския Guardian това беше „един разрушителен момент в американското изпадане от власт“.
Действително, ако еднополюсния момент, който последва колапса на Съветската империя, беше една много американска форма на високомерие, то кредитната криза беше едно много американско възмездие. Преди десет години в Съединените Щати се оформи нещо като странна конкуренция за демонстриране на най-голямата възможна арогантност. Неоконсерваторите твърдяха, че останалият свят трябва да побърза и да възприеме американската политическа система – или да се приготви да бъде докаран в демократическата ера под бомбардировки. Но също толкова самодоволни бяха и неолибералните икономисти – тоест, либерални в смисъла на Адам Смит – които твърдяха, че останалият свят трябва да побърза да приеме „Вашингтонския консенсус“ – или да се приготви да бъде продаден накъсо. Едната група се подиграваше на политическия провал на мюсюлманския свят; другата трупаше презрение към азиатския „роднински капитализъм“, по тяхно мнение основна причина за азиатската финансова криза от 1997-98 година.
Неоконовете получиха своето неприятно пробуждане в Ирак, където американските сили в края на краищата не бяха посрещнати с хляб и сол. Неолибовете пък го получиха през този септември, когато хазната, ръководена от бившия шеф на Голдман-Сакс, национализира най-големите кредитори на недвижимо имущество, а след това и най-голямата застрахователна компания, само за да остави инвесторската банка Lehman Brothers да банкрутира. Едно от малкото неща, по които Барак Обама и Джон Маккейн можаха да се съгласят във финалната фаза от президентската изборна кампания беше, че има нещо гнило на Уолстрийт. Сцената изглежда беше приготвена за смъртта на онова, което Джордж Сорос нарече „пазарен фундаментализъм“ (парадоксално изказване от страна на един от хората, които спечелиха най-много именно от него) – имайки пред вид вярата в саморегулиращата се природа на нещо, което в края на краищата се оказа съвсем не саморегулиращо се.
Че парадигмите на икономическата политика се преместват е ясно. Но дали същото е в сила и за глобалния баланс на силите? За да отговорим на този въпрос ние ще трябва да помислим по-задълбочено върху истинската природа на тази криза.
Ние живеем във време, в което на изпитание е подложен един феномен, който Мориц Шуларик и аз преди време нарекохме „Кимерика[1] “. Според това гледище, най-важното нещо, което трябва да бъде разбрано по отношение на световната икономика от последното десетилетие е отношението между Китай и Америка. Ако си го представите като една икономика, наречена Кимерика, то това отношение обхваща 13 процента от повърхността на земната суша, една четвърт от населението, около една трета от Брутния национален продукт и малко повече от половината от глобалния икономически растеж за последните шест години.
За известно време това беше едно симбиотично отношение, което изглеждаше като женитба, направена в рая. Казано просто, едната половина се занимаваше със спестяването, а другата половина с харченето. Сравнявайки нетните национални спестявания като част от Брутния национален доход, американските спестявания намаляха от около 5 процента в средата на 1990-те години до буквално нула през 2005, докато китайските спестявания нараснаха от малко под 30 процента до почти 45 процента. Това разминаване в спестовните стереотипи доведе до огромна експлозия на дълговете в Съединените Щати, защото един от ефектите от азиатската „спестовна преситеност“ беше, че за домакинствата стана много по-евтино да вземат кредити, отколкото това би било при други обстоятелства. Междувременно, евтината китайска работна ръка помагаше да се удържа инфлацията под контрол.
Решаващият механизъм, който свързваше в едно цяло двете половини на Кимерика, беше валутната интервенция. За да се поддържа китайския ренминби (и износ) конкурентоспособен, властите в Пекин постоянно интервенираха, за да удържат поскъпването на собствената си валута по отношение на долара. Резултатът от това беше, че в резервите на Народната китайска банка се появиха огромни натрупвания от номинирани в долари ценни книжа. Тя се превърна в един от най-големите притежатели на американски ценни книжа, както и на облигации, издадени от държавно спонсорираните (а вече и държавно притежавани) агенции Фани Мей и Фреди Мак. Ако не беше китайската готовност да се финансират американските навици за живот на кредит по този начин, то лихвеният процент в Съединените Щати би бил значително по-висок. Именно Кимерика беше онази, която държеше на крака Ерата на Заемите[2] , докато тоталните обществени и частни дългове като процент от Брутния национален продукт се устремиха нагоре от 250 към 350 процента.
Разбира се, не само Съединените Щати вземаха заеми и не само Китай ги даваше. Навсякъде в англоезичния свят, както и в страни като Испания, задълженията на домакинствата нарастваха и обичайните форми на спестявания отстъпваха пред игри със заеми по пазарите на недвижимо имущество. Междувременно, останалите азиатски икономики се присъединиха към Китай в прилагането на валутни подсилвания и в натрупването на международни резерви, като по този начин финансираха западните балансови дефицити. Износителите на енергия от Близкия Изток и другаде също се намериха в ситуация, при която натрупваха излишъци и рециклираха петродолари в Англосферата и нейните сателити. Но преди всичко друго именно Кимерика беше реалният мотор на световната икономика.
Докато тази огромна експанзия на вземането назаем продължаваше, някои икономисти се опитваха да разберат какво всъщност се случва. Една от школите твърдеше, че това е „Бретън Удс 2“ – система за международна размяна подобна на онази, която свърза Западна Европа със Съединените Щати след Втората световна война. Други го наричаха „стабилно неравновесие“ – нещо, за което можело да се разчита, че ще продължава много дълго време. Но внезапно една серия от банкрути в американския второстепенен пазар на недвижими имоти[3] показа колко нестабилна всъщност беше Кимерика.
По същество, спестяванията на останалия свят помогнаха да се надуе един балон на недвижимо имущество в Съединените Щати. Както почти винаги става при балони в сферата на финансовите активи, лесните пари бяха съпровождани от хлабави стандарти на заемодаване и откровено измамничество. Еуфорията евентуално отстъпи място на стрес, а след това, по един познат сценарий, и на паника. Тя започна във второстепенния пазар защото там банкрутите бяха по-вероятни, но в скоро време стана ясно, че ще бъде засегнат целия американски пазар на недвижимо имущество. Никога от времето на Голямата Депресия насам не се е случвало средните цени на къщите да спадат с по над десет процента годишно.
Онова, което направи колапса на недвижимото имущество толкова убийствен беше, че върху крехката база на американските ипотеки беше построена цяла обърната пирамида от новаторски финансови инструменти. Банките бяха пакетирали първоначалните заеми, след което те бяха нарязани на парчета и препродадени на инвеститори по целия свят под формата на „Взаимни дългови облигации“ и подобни неща. В един най-чист акт на финансова алхимия, рейтинговите агенции бяха обявили основните от тези инструменти за притежаващи рейтинг ААА. Когато въображаемото злато се превърна в олово, а след това и в токсични отпадъци, последиците бяха катастрофални. Според Bank of England, тоталните загуби от различните видове ценни книжа, засегнати от кризата, възлизат на около 2,8 билиона долара[4] .
Засега банките по света са отписали окончателно само около 550 милиарда долара. Значителни количества нов капитал бяха събрани от частни инвеститори и правителства, но все още е налице една дупка – и това е дупка, която заплашва да стане още по-голяма. Изчезващ капитал във време, в което предишни външни кредити се завръщат обратно в къщи, за да ръждясват, означава експлозия на неизплатени активи: за Bank of America тоталната пропорция (предполагаеми активи срещу действително имущество) е 134:1; за Citigroup тя е 88:1.
Но какви са геополитическите последствия от всичко това? Една от възможностите е, че то ще ускори „голямото сближаване“ между Изтока и Запада. В първия доклад за така наречените „BRICs“-страни (Бразилия, Русия, Индия, Китай), за Китай се предполагаше, че ще задмине САЩ по размера на Брутния национален продукт някъде около 2040 година. В по-новите доклади тази прогноза е изместена напред, до 2027. Може би това ще се случи дори още по-рано, защото едно от неизбежните последствия от кредитната криза е, че Съединените Щати ще пострадат от негативен растеж не само в продължение на две тримесечия (а може би и цяла година), но и ще растат много бавно в обозримото бъдеще. В противоположност на това, китайската полу-планова икономика вероятно ще бъде в състояние да поддържа растеж от около шест процента годишно, тласкан напред от половин билион долара нови държавни разходи в областта на инфраструктурата и социалните услуги. Защото, според тезата за „разединяването“, нетният експорт вече не е основният двигател на китайското развитие и една американска кихавица вече не означава по необходимост азиатска настинка.
Едно второ възможно следствие от настоящата криза е, че дните, в които доларът беше единствената международна резервна валута вероятно се приближават към края си. Резервните валути не съществуват до безкрайност, както показва случая с английския паунд. Имаше време, в което лирата-стерлинг беше международната валута номер едно, паричната единица, в която се извършваха най-много финансови транзакции. Тя умря от бавна, продължителна смърт, спадайки от 4,86 долара през 1930 до почти равенство в най-дълбоката точка от ранните 80 години. Главната причина за това бяха дълговете: огромните дългове, които Великобритания беше принудена да натрупа, за да може да води световните войни. Втората причина беше бавното икономическо развитие: британската икономика беше най-слабият играч в развития свят в следвоенните десетилетия, чак до ранните 80 години.
Ако, както изглежда, най-важното финансово следствие от кредитната криза е огромно нарастване на задълженията на федералното правителство – вече значително повишени от национализацията на Фани Мей, Фреди Мак и AIG дори преди Спасителната програма от 700 милиарда долара – то Съединените Щати биха могли да се намерят в много сходна ситуация. При спираловидно покачващи се дългове, доларът би могъл да последва паунда в категорията на бившите резервни валути. А за Съединените Щати това ще означава да изгубят огромното предимство, което използват от 1960-те години насам, а именно да могат да вземат назаем пари от чужденци при ниски лихвени проценти, в своята собствена валута.
И все пак коментаторите не бива да избързват с предсказването на упадъка на Съединените Щати. Те са минавали през катастрофални финансови кризи и преди – не само Голямата Депресия, но и Голямата Стагфлация[5] от 1970-те – и винаги са излизали от тях с още по-засилена глобална позиция. Това се случи през 1940-те и отново през 1980-те.
Част от причините за това се крият във факта, че Съединените Щати винаги са предлагали най-благотворната околна среда за технологически нововъведения и предприемачество. По време на Депресията производството беше спаднало с 30 процента, а безработицата беше достигнала 25. Но през 1930-те години американските компании продължаваха да изнамират нови начини за изобретяване и правене на неща: помислете например за Дюпон (найлон), Проктър & Гамбл (прах за пране), Ревлон (козметика), RCA (радио) и IBM (сметачни машини). По същия начин, двуцифрената инфлация от 1970-те не попречи на Бил Гейтс да основе Microsoft през 1975, нито на Стив Джобс да основе Apple една година по-късно.
Нещо повече, американската политическа система нееднократно е доказвала способността си да произвежда водачи във времена на криза – водачи не само за самите тях, но и за света. Както Франклин Рузвелт, така и Роналд Рейгън дойдоха на власт, фокусирайки усилията си предимно върху решаването на американските икономически проблеми. Но в края на президентствата си те доминираха световната сцена, FDR като архитект на победата във Втората световна война, Рейгън играейки една подобна роля в Студената война. Все още остава да се види дали Барак Обама ще бъде президент, способен да промени правилата на играта по същия образец. Но американците гласуваха за него с надеждата, че той е такъв. Дали Обама би спечелил изборите без кредитната криза, която разруши и малкото останала републиканска репутация за икономическа компетентност?
Но най-важната причина за това, че Съединените Щати изплуват дори и от най-тежките финансови кризи се крие в това, че колкото и тежки да са у дома, тези кризи винаги имат един дори още по-разрушителен ефект върху американските конкуренти. Помислете за Голямата Депресия. Макар че нейните макроикономически ефекти бяха приблизително еднакви в Съединените Щати и Германия, политическото следствие в САЩ беше Новият Курс; в Германия то беше Третият Райх. Накрая Германия започна най-тежката война в човешката история; Америка пък в края на краищата я спечели. Американската кредитна криза вече има много по-тежки икономически последствия в чужбина, отколкото у дома. Едва ли ще бъде много учудващо, ако тя се окаже и политически по-разрушителна за американските конкуренти.
Сред останалите развити икономики, както Еврозоната, така и Япония вече официално се намират в рецесия, преди Съединените Щати. Европейската ситуация е особено несигурна, защото, в противоположност на общо разпространеното вярване, европейските банки се намират в по-лоша форма от американските. Средният американски банков дълг в Америка е в пропорция от около 12:1. В Германия съответните цифри са 52:1. Краткосрочните банкови заеми в САЩ възлизат на 15 процента от американския БНП. Във Великобритания цифрата е 156 процента. Всъщност, Обединеното Кралство е подложено на реален риск да се превърне в една голяма Исландия – икономика, разрушена от непропорционално голям финансов сектор.
Нещо повече, за разлика от Съединените Щати, не съществува единствена европейска хазна, която да прилага многомилиардни финансови стимули. Монетарната политика може и да е еднаква в цялата Еврозона, но финансовата политика си остава нещо, с което всеки се оправя сам.
Вярно е, че финансовото високомерие от последните години беше последвано от ужасно възмездие. Ерата на Заемите завърши не с хленч, а с оглушителен взрив. Въпреки това все още е много рано да се заключава, че в геополитически смисъл Американският век е приключил, или че Китай е на път самостоятелно да поеме щафетата от Кимерика. Властта винаги е нещо относително и една криза, която засяга периферията на глобалната икономика по-силно от нейния център логично трябва да засили властта на центъра. Възмездието също е нещо, което може да бъде експортирано.
[1] Правилното произношение на български език би трябвало да бъде „Химерика“, което прави по-ясна играта на думи, криеща се зад тази словесна комбинация. Бел. пр.
[2] Leverage: понятие от финансовата сфера, с което се обозначават рискови инвестиции, извършвани с активи, които са взети на заем. В момента понятието все повече се превръща в символ на всичко, което доведе Уолстрийт и световната финансова система до положението, в което тя се намира. По липса на по-точна българска дума тук използвам по-общото „заеми“. Бел. пр.
[3] Sub-prime mortgage market се нарича онази част от пазара на недвижимо имущество в Америка, в която участват хора с ненадеждна финансова ситуация, получаващи кредитите си при значително по-тежки условия, отколкото ония, участващи в първичния пазар (primary market). Не ще и дума, този вид финансови операции са много рискови както за получателите, така и за заемодателите. Именно те бяха първите, които банкрутираха и по този начин „предпоставиха“ идещата голяма финансова криза. Бел. пр.
[4] В американския начин на изразяване това са дори „трилиони“. Бел. пр.
[5] Стагфлация: период на инфлация по време на застой в производството. Бел. пр.
