Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 Rotschilds

 

Rothschild: Glanz und Untergang des Wiener Welthauses 
by Roman Sandgruber.
Molden Verlag, 531 pp., October 2018

The Gunzburgs: A Family Biography 
by Lorraine de Meaux, translated by Steven Rendall.
Halban, 484 pp., October 2019

A Jewish Woman of Distinction: The Life and Diaries of Zinaida Poliakova 
by ChaeRan Y. Freeze, translated by Gregory L. Freeze.
Brandeis, 397 pp., February 2020

Kings of Shanghai: Two Rival Dynasties and the Creation of Modern China 
by Jonathan Kaufman.
Little Brown, 384 pp., November 2020

 

Всеки е чувал за фамилията Ротшилд, а може би по-малко за Сасуни, Кадури, Полякови и Гунзбург. И все пак Ротшилдови са само една от редицата еврейски бизнес династии, които процъфтяват по целия свят между падането на Наполеон и Втората световна война. Историята на тези забележителни семейни фирми далеч не е скрита, макар и да е слабо позната. В началото са патриарсите: Майер Амшел Ротшилд (1744-1812 г.), съвременник на Гьоте, който започва да търгува с антики във франкфуртското гето; Давид Сасун (1792-1864 г.), наследник на знатна багдадско-еврейска династия, който бяга в Британска Индия от политическите машинации в родния си град; Джоузеф Евзел Гунзбург (1812-78), алкохолен магнат от Подолието като наследник на престижно равинско родословие, което се простира в петнадесет поколения назад; Соломон Поляков (1812-97), евреин от Щетъл, който заминава от Беларус за Москва, оставяйки съпругата си Злата да се грижи за магазина; и Елеазар Силас Кадури (1867-1944), бивш чирак на Сасун, който скъсва с покровителите си и се захваща със самостоятелна дейност като „Е. С. Кели“ в Хонконг. Основаните от тях фирми са характерни за политическите и икономическите революции, които извеждат Европа до световно господство. 


Small Ad GF 1

„Патриарх“ едва ли е неутрална дума в този контекст, въпреки че я използват всички автори на четири различни книги – на Роман Сандгрубер за виенските Ротшилдови, на Лорейн дьо Мо за Гунзбургови, на Чаеран Фриз за Зинаида Полякова и на Джонатан Кауфман за Сасуни и Кадури. Думата се асоциира с добре утвърдени старозаветни стереотипи и не успява да пресъздаде опита на жена като Злата Полякова, чийто ангажимент да осигури на синовете си образование по руски език и аритметика е допринесъл за перспективите им толкова, колкото и преместването на съпруга ѝ в Москва. И в други отношения тези книги са изпъстрени с тропи. Някои от тях са прилагани от съвременниците, за които Ротшилдови са били архетип. Те говорят за Полякови като за „руските Ротшилдови“, а за Сасуни – като за „Ротшилдови от Изтока“. Други тропи са заложени в самите истории. От Ман до Голсуърти и Башевис Сингър, семейните саги с бизнес измерения са основна част от съвременната литература и тези нови истории се вписват удобно в този жанр: всяка от тях следва познатата сюжетна арка – през огромен възход до драматично падение.

В някои случаи тропите са несъзнателни. Сандгрубер е почетен професор в университета в Линц, който пише с познание и размах. И все пак заглавия на раздели като „Seine Majestät Rothschild“ [Негово Величество Ротшилд] и „Златото на Ротшилд“, които използват антисемитски стереотипи, са с ужасен вкус. Всъщност склонността на Сандгрубер към готови фрази може да го доведе до опасна територия, най-забележимо, когато отбелязва, че знаем малко за религиозната вяра на третото поколение австрийски Ротшилдови, добавяйки без уговорки: „Всъщност тяхната вяра са парите, както е разсъждавал Хайнрих Хайне“. Това е шокиращо твърдение в книга, която се опитва да обвини Австрия за историческия ѝ антисемитизъм и неспособността да си спомни за семейство, което е помогнало да се определи този етап от историята ѝ. (Предупреждаваме историците: не е лесно да се пише добре за богати евреи.)

Първото поколение братя Ротшилд са били самостоятелно издигнали се хора, на които мнозина са се възхищавали заради финансовата им гениалност, но и презирали заради липсата на европейска култура. По време на сътресенията от Наполеоновата епоха те се установяват във Франкфурт, Лондон, Париж, Неапол и Виена. Саломон (1774-1855 г.), основател на австрийския клон, има традиционно еврейско образование, спазва шабата и през целия си живот говори на еврейския диалект от детството си. Въпреки това този евреин от гетото, който така и не усвоява напълно немския език, се превръща в основна опора на европейския ред на Метерних (факт, който биографите на Метерних са склонни да пренебрегват). В някои отношения положението на Саломон прилича на това на „придворните евреи“ в ранния модерен период. Той е живял в град, който поне на теория е бил забранен за всички евреи, освен за шепа много богати от тях. Той е барон, в чието мнение се вслушва канцлерът; неговите бизнес интереси – не само държавни заеми, но и параходи, въглищни мини и първата железница в страната – променят австрийската икономика. Но когато си купува имение, то трябва да е в Прусия, а не в Австрия, защото нищо не може да убеди хабсбургските благородници да приемат Саломон като свой.

Ротшилдови оцеляват по време на революцията от 1848 г. – почти на косъм. Синът на Саломон – Анселм (1803-74 г.) – поема управлението на бизнеса: може би той също е евреин от гетото, но вече с университетско образование. Той основава първата и най-голяма австрийска акционерна банка, Credit-Anstalt, и развива Nordbahn на Саломон в железопътна мрежа, която в крайна сметка се простира от Италия до Полша. Съпругата на Анселм, Шарлота, забавлява великите европейски композитори във вилата на Ротшилд край Франкфурт. Тя отказва да се установи във Виена – това е град, в който тя и дъщерите ѝ могат да бъдат поканени на бал, без нито веднъж да бъдат поканени да танцуват. Оставен сам на себе си, Анселм живее спокойно в дворците на баща си; той дарява цяло състояние на новата виенска еврейска общност, но се моли предимно у дома, вместо да посещава синагогата.

Анселм има четирима сина, единият от които умира в детска възраст. Фердинанд (1839-98) се премества в Англия. Натаниел (1836-1905) е ерген плейбой, който се превръща в най-големия филантроп в австрийската история. (Неизпълнението от страна на държавата на условията на неговите благотворителни фондации понастоящем е повод за голямо съдебно дело.) Алберт (1844-1911 г.) поема семейния бизнес, но посвещава голяма част от времето си на приятни развлечения: алпинизъм, кънки, тенис, конни надбягвания, автомобили, лов, астрономия, фотография и шах. С преминаването на Австро-Унгария към конституционна монархия някои неща стават по-лесни: през 1875 г. Алберт купува голямо имение в Долна Австрия – област, която исторически е била затворена за евреи и която скоро се превръща в основен център на политическия антисемитизъм. Във Виена Ротшилдови си остават най-висшите вътрешно-външни хора [insider-outsiders]. Алберт може и да е бил „най-богатият човек в Европа“, но са били необходими двама министър-председатели и един чуждестранен монарх, за да убедят император Франц Йосиф, че той трябва да бъде официално приет в двора. По това време омразата към Ротшилдови вече е обхванала целия политически спектър, като се е харесвала на австро-германски националисти, социалисти, католици и дори ционисти.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Мащабът на богатството на австрийските Ротшилдови е изненадващ. Австро-Унгария е велика сила в упадък, но Алберт оставя състояние, което е десет пъти по-голямо от това на английския му братовчед Нати и почти тридесет пъти по-голямо от това на най-близкия му австрийски съперник. Наследниците му са достатъчно богати, за да преживеят както Първата световна война, така и хиперинфлацията, въпреки че капиталът им е силно изтощен – подобно на този на самата държава. Луис (1882-1955 г.) вече е начело на австрийския клон на фирмата. Политикът Ото Бауер, който е едновременно социалист и евреин, коментира: „Старата Австрия е управлявана от династията на Хабсбургите и династията на Ротшилд. В републиката остана само династията Ротшилд“. През 1931 г. настъпва катастрофалният фалит на Credit-Anstalt. Луис е самодоволен и некомпетентен председател на борда на директорите. В продължение на години банката продължава да изплаща 10% дивиденти, въпреки че трупа огромни загуби. (Луис присъства едва на половината от заседанията на директорите.) Крахът ѝ е съкрушителен удар както за Австрия, така и за Ротшилдови, което кара Луис да похарчи милиони за политически подкупи. Мотивът за тези подкупи е неясен. Дали те са му помогнали да избегне съдебно преследване или са ограничили антисемитските нападки, които са се изсипали върху него? (Луис е виновен, да, но неговият символичен статут на евреин и Ротшилд в Австрия през 1930-те години означава, че той е и изкупителна жертва.) Целият епизод прилича на възможно най-лошата антисемитска фантазия, макар да говори колкото за корупцията и хаоса в австрийската политика и общество, толкова и за всичко останало. В крайна сметка Ротшилдови са толкова силно обвързани с австрийската държава, че само нацистите могат да разсекат възела.

Сандгрубер приписва дълголетието на Ротшилдови и изключителния им отзвук в народното въображение на техните международни връзки и семейния ритуал на ендогамията [женитби само помежду си]. Но подобни практики вече са били утвърдени сред търговските диаспори от ранната модерна епоха; през XIX в. те остават отличителна черта на много семейни фирми и със сигурност на водещите еврейски фирми. Да вземем за пример участниците в книгата на Кауфман, които – от гледна точка на Мумбай и Багдад – също са изградили глобални предприятия, подкрепени от международни връзки и близки семейни отношения. Дейвид Сасун има осем сина, разпръснати в различни градове и континенти, които между 1860 и 1900 г. си пишат повече от седем хиляди писма. Подобно на Ротшилдови, Сасунови пишат на иврит и говорят еврейски диалект – не Judendeutsch [идиш], а езика на евреите в Багдад.

Но тяхното богатство също е страничен продукт на империята – не на типично европейската империя на Хабсбургите, а на по-глобалния, търговски империализъм на британците. Като журналист от XXI в. Кауфман разбира, че печеленето на пари от империализъм не изглежда добре, може би особено за евреите. Той е склонен да проектира собствения си опит на американски евреин върху тази много различна част от света, като подчертава „имигрантската“ чувствителност на Дейвид и го определя като предшественик на „либералния еврейски бизнесмен, чиито умения и таланти водят до страхотен финансов успех, но чиято история на лични трудности и привързаност към еврейските ценности го правят по-прогресивен в социално и политическо отношение“. Това се оказва безнадеждна рамка за разбиране на начина, по който статутът на Давид на вътрешно-външен човек работи в негова полза, когато той използва багдадско-еврейските търговски и филантропски мрежи, за да подкрепи бързо развиващия се бизнес.

Да се твърди, че „Индия е направила Дейвид Сасун богат и го е направила британец“, означава да се пропусне смисълът. Това е човек, който през целия си живот се е обличал като багдадско-еврейски сановник; човек, за когото британското гражданство е било стратегически избор, отразяващ дългогодишни навици в османските земи, където много членове на еврейския елит са били известни като „франкони“ поради своя квазиевропейски статут. Той произхожда от общество, в което еврейските фирми задължително са имали етнорелигиозен профил. Това е свят, в който групи като евреите, източните християни и парсите [иранците] остават културно и социално различни от своите индуистки и мюсюлмански съседи, и в който благочестието, етническата принадлежност и обществената благотворителност – практикувани от Сасуни в голям мащаб – са неразривно преплетени. Показателно е, че Дейвид никога не научава английски език. Погрижил се е синовете му и техните съпруги да го научат, а по време на индийския бунт им разрешил „да носят западни дрехи толкова често, колкото желаят, за да се знае на чия страна сте“. Забележителна е лекотата, с която членовете на второто поколение Сасуни придобиват атрибутите на англичани, след като се преместват във Великобритания, и (подобно на Фердинанд дьо Ротшилд) стават близки с принца на Уелс. Достатъчно е да посетите ориенталския мавзолей на Алберт Сасун в Брайтън, който след смъртта му придобива нов и нетрадиционен живот като кръчма – „Бомбай бар“, за да разберете до каква степен те продължават да се движат между различни светове.

Сасуни натрупват богатството си от опиум, а най-интересният аспект от книгата на Кауфман е насочен към Шанхай; той свързва историята на Сасуни с тази на Кадури, друга успешна багдадско-еврейска династия. И все пак Кауфман не може да разбере, че именно способността им да се движат културно, както и географски, между Югоизточна Азия и Великобритания е дала на двете фамилии конкурентно предимство. Кариерата на Елеазер Кадури илюстрира начините, по които това е проработило. Далечен братовчед на Сасуни, Ели е приет за техен чирак на петнадесетгодишна възраст и се учи на работа, пътувайки из Индия и Китай. През 1881 г. той започва самостоятелна дейност, като се установява като брокер на ценни книжа в Хонконг и придобива дялове в десетки компании, работейки отвъд твърдото разделение между британците и техните китайски поданици. Но перспективите за брак той търси в Лондон: на 32-годишна възраст заминава да проучи бизнес партньорствата в имперската метрополия и се завръща у дома с еврейска съпруга. Лаура Моката пренася културните, аристократичните и филантропските традиции на англо-еврейския елит със себе си в Азия. Тя осигурява на съпруга си достъп до британското общество, насърчава образованието на еврейските момичета в Багдад и помага на зет си да създаде мрежа от училища за бедни китайски ученици в Хонконг и Кантон.

Ели открива, че може да придобие атрибутите на британската принадлежност, но нейната същност си остава непостижима. Изключен от директорските места на британски компании и подложен на антисемитски подигравки от страна на съперниците си, той изгражда бизнес интереси в областта на каучука, електричеството и луксозните хотели в Малайзия, Китай и Хонконг. Сътресенията от Наполеоновата епоха са допринесли за богатството на Ротшилдови, но това е период на революции, войни и финансови кризи. Когато в крайна сметка Ели се установява в Шанхай, той и синовете му построяват имение по модела на Версайския дворец и се присъединяват към колониалния елит. Това са славните години на международното селище в Шанхай. Гражданството и рицарското звание не му пречат да се грижи за първия президент на Китай Сун Ятсен, когото убеждава да подкрепи Декларацията на Балфур, и да печели благоволението на зараждащия се националистически и републикански елит. Когато Чан Кайши се жени за снахата на Сун, той го прави в хотел „Маджестик“ на Кадури.

Сасуни не пропускат да оценят и възможностите, които се откриват в тази част на света. Британските читатели може би познават Филип, Сибил и Зигфрид, но именно осакатеният ветеран от войната Виктор (1881-1961 г.) избира да създаде нов живот за себе си в Индия, а след това и в Шанхай. Тук той инвестира в недвижими имоти, построява легендарния хотел „Катай“ – по-голям, по-лъскав и по-модерен от „Маджестик“ – и се забавлява в годините на разцвет. Социалното му положение е сложно. Британските аристократи се подиграват на багдадския му произход, но признават, че макар „да е евреин… не може да се отрече човек, който играе голф с принца на Уелс“. Сър Виктор се отърсва от всичко това, като (уж) се шегува, че единственото надпреварване, което е по-велико от еврейското, е дербито. Той се гордее, че плаща на китайските си работници по-високи заплати от почти всеки друг западен бизнесмен, но на офис етажите на хотел „Катай“ имат отделни тоалетни: едната с надпис „Джентълмени“, а другата – „Китайци“.

И Сасун, и Кадури се възползват от социалните, икономическите и правните привилегии, които идваха с екстериториалността. Това е симптоматично за колониалния момент, но и любопитно напомня за практиките на еврейския елит в османския свят. То се оказва краткотрайно предимство, което е подкопано от все по-острото националистическо правителство на Китай, отхвърлено от японската окупация и напълно премахнато, когато двете семейства бягат от комунистическото управление.

Очевидно е, че съдбата на тези еврейски бизнес-династии е била тясно свързана с възхода и падението на геополитическия ред, вкоренен в европейския възход и имперската национална държава. Случаят с Русия добавя още едно интригуващо измерение. За разлика от Великобритания и османските земи, това е евразийска империя без традиции в областта на еврейските висши финанси; всъщност преди разделянето на Полша през XVIII в. Русия има много малък опит с евреите. Въпреки това от средата на XIX в. и тук се появяват еврейски династии: Гунзбургови в Санкт Петербург и Полякови в Москва. Тези фамилии носят със себе си аспекти на традиционната еврейска култура, когато навлизат в света на руската аристокрация. Подобно на Ротшилдови и Сасуни, патриарсите остават стриктно придържащи се към религиозните норми, учат синовете и дъщерите си на иврит и идиш в допълнение към европейските езици и предоставят пари и политическо влияние в услуга на еврейските общности в градове, които, подобно на Виена през XIX в., тепърва се отварят за евреите. В Русия, която нито еманципира своите евреи, нито се превръща в жизнеспособна конституционна монархия, техният статус си остава двусмислен. Гунзбургови и Полякови придобиват титли и поземлени имоти отчасти благодарение на интимните си връзки с ключови политически фигури като княз Долгоруков, генерал-губернатор на Москва, и Сергей Витте, ръководител на Министерския съвет. Въпреки това през 1891 г., когато полицията започва да прочиства Москва от незаконно пребиваващи в града евреи, осемдесетгодишният Соломон Поляков не може да направи нищо, за да предотврати принудителното напускане на сестра си и нейните деца.

Това, което Чаеран Фриз описва като „политическа икономия на интимностите“, има граници: като евреи Гунзбургови и Полякови никога не са могли да се надяват да се присъединят към руската аристокрация при равни условия. Може би те не са искали – еврейството е било централно не само за тяхната идентичност, но и за техния успех. Както обяснява Дьо Мо, банката, основана от Йосиф Евзел Гунзбургови през 1859 г., е била жизнеспособна не само защото съществуването на френския ѝ клон е позволявало на клиентите да управляват търговски дейности извън Русия, но и защото Йосиф е оженил много от децата си за парижкия еврейски елит. Полякови се бракосъчетават с кланове като Сасуни – за нещастие в случая със Зинаида (1863-1952), чийто съпруг се жени за нея заради парите и не ѝ прощава, когато богатството започва да пресъхва.

Гражданството, както винаги, играе важна роля. Гунзбургови никога не изоставят Русия – и им е позволено да продължат живота си в Париж, като запазят огромните си руски интереси, само при условие, че не станат законни французи. Те също са били вътрешни аутсайдери: служили са в армията, но не са имали право на повишение; били са очерняни като евреи, защото са развращавали руското общество, но са били достатъчно близо до лостовете на властта, за да запазят индустриалния си капитал и социалното си положение, когато по-малко свързани семейства биха се разорили. Полякови, подобно на австрийските Ротшилдови, в крайна сметка се оказват „твърде големи, за да фалират“. Банките на бащата на Зинаида се сриват в началото на 1900 г. и преминават под контрола на държавата, но руснаците пазят в тайна банкрута до смъртта му през 1914 г. Както Фриз, така и Дьо Мо проявяват въображаема съпричастност към своите герои, но този подход понякога може да прикрие или сякаш да оправдае ексцесиите на бизнесмените, чиито практики не винаги са били почтени и чието богатство (както и това на други благородници и капиталисти) се дължи на експлоатацията на бедните. Царизмът е бил прогнила система. Повечето евреи са страдали; малцината, които са се облагодетелствали, не са нито по-добри, нито по-лоши от останалите представители на управляващата класа.

Повърхностният прочит на книгите на Сандгрубер и Кауфман би могъл да ни доведе до погрешното заключение, че Гунзбургови и Полякови са били в някакъв смисъл „по-евреи“ от своите виенски и англо-багдатски колеги. Това е така, защото нито един от двамата автори не демонстрира значимо разбиране на еврейското общество и култура, към които са принадлежали техните герои. За Гунзбургови и Полякови в частност еврейското общество надхвърля границите на държавите и империите. Всъщност браковете, които често ги свързват с евреи на други места, говорят за модел на поведение, който Фриз описва като „двоен хабитус“: такъв, който се характеризира не само с потапяне в социалните и културните практики на висшето общество, но и с широка ангажираност с еврейския свят.

Този ангажимент невинаги е интелектуален, въпреки че със сигурност е бил такъв за Гунзбургови, които са култивирали богатите традиции на съвременната еврейска литература и наука, развити през руско-еврейското просвещение. По-често тя е социална и филантропска, намираща израз в каузите и институциите, които членовете на тези семейства финансират и подкрепят. Обърнете внимание на ролята на Гунзбургови за модернизирането на еврейското общество в Русия чрез образователни, културни и филантропски инициативи; това продължава от възкачването на Александър II през 1855 г. до революцията. Дьо Мо разбира това като форма на ранномодерната традиция на шадланут – или застъпничество между евреите и официалните власти – и в известен смисъл е права. И все пак това е и основна характеристика на нещо, което историците обичат да наричат „еврейска модерност“. В този контекст ангажиментите на Хорас дьо Гюнзбург (1832-1909) могат да се сравняват с щедрата общинска филантропия на Дейвид Сасун в Индия и с приноса на Ели Кадури и съпругата му за еврейското образование в Багдад.

С влошаването на положението на европейското еврейство чрез погроми, войни, революции и фашизъм, задълженията на тези семейства към техните преследвани и често лишени от средства събратя се умножават и развиват. През 1914 г. Зинаида Полякова (сега Губай) е утвърдена светска дама в Париж. Въпреки това тя поема важна ръководна роля по време на Първата световна война, когато инициира създаването на Дружеството за подпомагане на еврейските жертви на войната и става негова първа председателка. Не бива да се изненадваме и от факта, че плейбоят-бизнесмен Виктор Сасун работи заедно с Кадури, за да осигури финансова и организационна подкрепа на многобройните еврейски бежанци, които започват да достигат Шанхай от нацистка Европа в края на 1930-те години. Луис дьо Ротшилд не е толкова ангажиран с подобни каузи, но е достатъчно да си спомним за пионерската подкрепа на ционизма от страна на братовчед му Едмон или за ролята на британските Ротшилдови при финансирането на детския транспорт, за да разберем колко нехарактерна е неговата дистанцираност.

Очаквах от тези книги да покажат, че възходът и падението на еврейските бизнес династии проследяват големия размах на съвременната еврейска история – от колебливите надежди за еманципация, запалени за първи път в края на XVIII в. в Европа, до Холокоста. За моя изненада в повечето случаи краят им настъпва по-рано. Независимо дали става въпрос за Австрия, Русия или Китай, той е предизвикан преди всичко от войни и политически революции, а не от експроприацията и изтреблението на европейските евреи. След 1917 г. много от Полякови и Гунзбургови вече са били без гражданство. За тези, които са избягали от нацистка Европа или са загинали в Аушвиц като много от членовете на семейството на Зинаида, Холокостът бележи крайната точка в един дълъг процес на упадък.

В ретроспекция изглежда, че техният успех се корени в статусното неравенство на старите и новите европейски империи. Това е епоха, в която аристократичното потекло все още има значение и не всички граждани са равни – особено в колониалния свят. Евреите, както отбелязва Хана Аренд, са „междуевропейски елемент в една национализирана Европа“, който „не формира собствена класа и … не принадлежи към нито една от класите в своите страни“. Това се отнася както за финансовия елит, така и за средната класа и бедните. Тези семейства нямат безразсъдната привилегия на истинските земевладелски класи; те имат други източници на богатство и различни солидарности. За кратко време те процъфтяват благодарение на тези различия. Но като вътрешни аутсайдери – всъщност като евреи – те си остават ужасяващо уязвими.

 

Източник

 

Абигейл Франсис Флорета Грийн е британска историчка. От 2000 г. е членка на колежа Brasenose в Оксфорд, а през 2015 г. Оксфордският университет ѝ присъжда титлата „професор по съвременна европейска история“.

Pin It

Прочетете още...