От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 

2017 07 Canada
Канадският министър на имиграцията, бегълците и гражданството, Ахмед Хусен (в центъра) разговаря с гости на скихската вечеря в подкрепа на благотворителната организация Sikh food bank.
Снимка: Cole Burston for The New York Times

 

Докато десният популизъм размътва изборите и преобръща с главата надолу политиката из целия Запад, има и една страна, в която популистите не успяват да пробият: Канада.

Предпоставките за него са налични. Бяло етническо мнозинство, което губи демографската си доминация. Рязко увеличение на имиграцията, което променя културата и общностите в страната. Медии и политици, които залагат картите си върху „бялата ответна реакция“.

И въпреки това политиката в Канада си остава стабилна. Центристкият бял истеблишмънт в страната е популярен. Не само че политиката на „бялата ответна реакция“ се проваля – тук имиграцията и расовото разнообразие са източник на национална гордост. И когато външни за истеблишмънта политици се опитват да разиграват етническата карта, те винаги са побеждавани.

Външните наблюдатели може би предполагат, че това е така просто защото Канада е по-либерална, но това е погрешно. Всъщност Канада се съпротивява на популистката вълна чрез комплекс от стратегически решения, мощни институционални насърчения, силни малцинствени коалиции и специфични обстоятелства.


Small Ad GF 1

И макар че за популизма няма магическо решение, опитът на Канада предлага неочаквани уроци за други страни.

Един различен вид идентичност

В други западни страни десният популизъм се появи като политика на „нас-срещу-тях“. Той поставя членовете на белите мнозинства в противоборство срещу имигрантите и малцинствата, и е задвижван от усещането, че сплотените национални идентичности се намират под заплаха. Във Франция например е обичайно да се чува, че имиграцията размива френската идентичност и че позволяването на малцинствените групи да поддържат собствените си култури размива жизнено важни елементи от френскостта.

Идентичността функционира по друг начин в Канада. Както белите, така и цветнокожите жители разглеждат канадската идентичност като нещо, което не само може да подслони външни хора, но и се подобрява чрез включването на много и различни видове жители.

„Много от имигрантите пристигат със собствената си култура и канадците харесват това“, казва Иля Болотин, информационен работник от Русия, когото срещнах в голям парк на брега на езерото Онтарио. „Те харесват различността. Харесват разнообразието“.

Идентичността рядко функционира по този начин. По целия свят хората са склонни да идентифицират идентичността със своята раса, религия или поне език. Дори и в Съединените щати, една имигрантска нация, политиката открай време се е съсредоточавала около различни демографски групи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Канадската мултикултурна идентичност е до голяма степен резултат от различни политически маневри.

През 1971 премиер-министърът Пиер Трюдо е изправен пред криза, свързана с възхода на френско-канадския сепаратизъм в провинцията Квебек. Партията му започва да губи подкрепа, а страната изглежда е на път да се разцепи на две.

Решението на Трюдо е да въведе политика на официален мултикултурализъм и широкообхватна имиграция. Това ще разреши конфликта по въпроса дали канадската идентичност е повече англо- или френскоезична – тя няма да бъде нито едната от двете, при обсег на разнообразие, който е достатъчно широк, за да направи старите разделения тривиални.

А освен това той ще предостави нова база от гласоподаватели-имигранти, която да подкрепи Либералната партия на Трюдо.

По-късно, през ранните 2000, динамиката на етническата политика отново е променена рязко, този път чрез проницателното предвиждане на един друг политик, с което мултикултурализмът се превръща в платформа на всички политически партии

Джейсън Кенеди, по нова време консервативен член на парламента, убеждава премиер-министъра Стивън Харпър, че партията му трябва да започне да търси подкрепа сред имигрантите, които – благодарение на усилията на Пиер Трюдо – вече отдавна подкрепят Либералната партия.

„Казах му, че единственият начин някога да изградим управляваща коалиция е чрез подкрепата на новите канадци, като се имат предвид промените в демографията“, казва Кенеди.

И успява. На изборите през 2011 и 2015 консерваторите печелят по-голяма част от имигрантския вот в сравнение с онзи на местните жители.

Резултатът от всичко това е широк политически консенсус около мястото на имигрантите в канадската национална идентичност.

Това създава предпоставки за един вид автоматично развитие. Всички партии разчитат на и се борят за гласовете на малцинствата, така че никой няма интерес да подклажда антиимигрантски настроения. Това от своя страна не позволява на подобни настроения да се превръщат в повод за политически конфликт, което ги прави по-малко важни за избирателите.

Сред белите избиратели във Великобритания, които казват, че искат по-малко имиграция, около 40 процента казват също, че намаляването на имиграцията е най-важният за тях въпрос. В Съединените щати тази цифра е около 20 процента. В Канада, според едно изследване от 2011, съответната цифра е 0,34 процента.

Ухажването на етническите групи

Докато политиците изработват консенсуса за повече разнообразие, имигрантските и малцинствени групи от своя страна се организират с цел да защитават още по-добре интересите си.

В Канада, понеже всички партии се конкурират за всички етнически блокове, малцинствата не са склонни да се поляризират само към една политическа партия. Това не оставя почти никакво място за племенни сцепления [tribalism], а малцинствените групи се чувстват упълномощени да защитават своята етническа или религиозна идентичност.

„Ние казваме така, ‚Вижте, какви са вашите позиции по тези или онези въпроси, които са от особена важност за нас?‘“, казва Кулвир Синг Гил, член на мощната общност на сикхите в Торонто. „И въз основа на отговорите сме много избирателни при политическата си подкрепа“.

Този месец г-н Гил подпомогна организирането на вечеря с цел набиране на средства за Seva Food Bank – ръководената от сикхи благотворителна организация, на която той е съосновател.

Събитието просто бъкаше от политици. Присъстваха важни членове на трите водещи канадски партии, както и няколко членове на парламента, а също и премиерът на провинцията Онтарио – местният еквивалент на губернатор. Премиер-министърът Джастин Трюдо (синът на Пиер Трюдо) беше записал видео-реч, с която вечерта беше открита.

Всички търсят подкрепата на канадските сикхи – но преди да я получат те ще трябва да се потрудят.

Г-н Гил обяснява това с „реалното съзряване на [нашата] общност“, при което сикхите поддържат връзки и с трите партии и правят така, че техният глас ще се чува независимо от това кой точно е на власт.

Други малцинствени групи поддържат същата стратегия. В резултат на това, докато малцинствата в други страни се чувстват под силен натиск да се асимилират, в Канада те са най-добре когато поддържат силна групова идентичност.

Политическите изследвания указват, че тази динамика може би е довела до особената канадска резистентност срещу екстремизма и политическата поляризация, които толкова силно измъчват други западни страни.

Лиляна Мейсън, професорка в университета Мериленд [САЩ] е открила, че когато груповата и партийната идентичност се препокриват, това задълбочава партийната поляризация и нетолерантността срещу отсрещната партия.

Но тъй като канадската политика се основава на идеята за разнообразие без поляризация според етнически или религиозни линии, тя е по-устойчива на подобни предизвикателства. Всички, включително и белокожите, започват да считат по-малко политиката за игра на „нас срещу тях“.

„Ние сме просто друг израз на канадската мечта, сикхската канадска мечта, тоест да живеем в съгласие с ценностите си и да ги превръщаме в действие“, казва г-н Гил.

Как да се направи така, че масовата имиграция да функционира

По мнение на експертите, бързите промени в демографията обикновено подклаждат антиимигрантски настроения сред доминантната група, с което дават възможност за възход на крайно десни политици, които обещават сурови действия срещу чуждите.

Но макар че високите нива на имиграция в Канада са трансформирали страната само за няколко десетилетия, обществеността най-често е оставала спокойна и възприемчива към новите.

Една от причините за това може би са необикновените канадски политики. Специална система за спонсорство, при която канадски семейства подслоняват новодошлите, позволява на общностите да се чувстват като част от програмата за заселване на имигранти в страната.

Друга система, основаваща се на точки, която отдава специални предпочитания на имигрантите, по-успешно интегриращи се икономически, прави имиграцията да се възприема като нещо, от което печелят всички.

В резултат на това имиграцията е широко възприета като нещо положително, с което се затваря един от основните пътища за популистка мобилизация.

Ахмед Хусен, канадският министър по въпросите на имиграцията, казва, че „късметът на географията“ също е помогнал тук имиграцията да се възприема като нещо по-малко заплашително.

Буквално всеки имигрант в Канада се допуска в страната по предусмотрение. Изследванията показват, че неконтролираната имиграция, например масовото пристигане на бежанци в Европа, може да доведе до популистка обратна реакция, независимо от това дали то представлява заплаха или не.

„Ние имаме лукса да бъдем заобиколени от океани от три страни, а след това от границата със САЩ“, казва г-н Хусен. „Което, в сравнение с вашата южна граница, не позволява същото количество безразборна имиграция“.

Имо Фриче, професор в университета в Лайпциг, Германия, намира, че когато хората изпитват усещане за загуба на контрол, те се придържат по-тясно към расови и национални идентичности. И желаят лидери, които обещават да възстановят контрола.

Европейските популисти процъфтяват върху подобни обещания и обвиняват политическите истеблишмънти, че продават страните им на имигранти. Обещанието на президента Тръмп да издигне стена по южната граница е по същество обещание за контрол.

Но канадската система, основаваща се на точки и спонсорство, заедно с географското положение на страната, помагат на тукашните общности да изпитват усещане за контрол над имиграцията, така че избягват острите ответни реакции даже и в хода на непрестанен процес на промяна на политиката и обществото, именно под въздействие на непрестанната имиграция.

Източник

Аманда Тауб е американска правозащитничка и журналистка, сътрудничка на Ню Йорк Таймс, където води рубриката „The Interpreter“ в сътрудничество с Макс Фишер.


Pin It

Прочетете още...