В момента не са мнозина ония, които след двадесетия биха се опитвали да определят и двадесет и първия век като „американски“. Основополагащите принципи на един Проект за ново американско столетие (1997), в списъка на чиито подписници се намират имената на множество твърди и някои вече отпаднали, неоконсерватори, днес вече се чете преди всичко като рецепта за затъване в пясъците на Ирак. „Еднополярният момент“ след 1989, когато се разпадна комунистическата империя на Съветския Съюз и световната политика се въртеше единствено около фиксираната точка Вашингтон, вече отминава. Суперсилата тъкмо научава по болезнен начин, че дори и най-мощната империя на всички времена не може сама да влияе на реалностите, камо ли пък да ги създава. Последното може да се случи само в Starwars, иронично отбеляза наскоро преподаващият в САЩ британски историк Нийл Фъргюсън.
Накъдето и да върви световната политика обаче, към кои полюси се ориентира тя? Тежестта еднозначно се пренася по посока към Далечния изток. Според Фъргюсън дори двадесетият век всъщност не е вече „американски“ или „западен“. Ако в последното столетие може да се открие някаква ясна тенденция, то тя е преди всичко в изключителната бързина, с която „Изтокът“ наваксва западната преднина, смята той. През 2007 брутният социален продукт на Китай ще бъде колкото този на Великобритания и според повечето прогнози през 2040 ще е задминал американския. За сравнение: през 1968 американският брутен социален продукт беше 127 пъти по-голям от този на цяла източна Азия.
Посочвайки произведението на големия историк Едуард Гибън „Упадък и залез на Римската империя“ (1776), Фъргюсън намира в него редица паралели със съвременността. Както и късните римляни, Западът е изгубил вкуса към борбата. За да потуши брутално през 1920 едно въстание в това, което днес е Ирак, Британската империя, тогава вече отвъд зенита си, е изпратила около 135.000 войници – приблизително толкова, колкото САЩ и Великобритания са разположили в момента на Тигър и Ефрат. Междувременно обаче населението на Ирак е повече от осем пъти по-голямо. Според Фъргюсън това е един от многобройните примери за „Empire lite“, както се е изразил веднъж канадският политолог Майкъл Игантиеф.
За Фъргюсън картината на военно разширяващия се Запад мами: както римляните преди тях, днес „Западняците“ са уморени, стават все по-дебели (само Западните Самоанци и Кувейтяните са с по-голямо наднормено тегло от средния американец) и се наслаждават на „Хляб и зрелища“ (днес порнография и авто-карамболажи). Военно пренапрежение, вътрешен са били според Гибън главните причини за упадъка на Рим. Днес Фъргюсън вижда САЩ като засегнати от първите два феномена, докато за Европа важат последните два. Според него Западът запада, докато полюсите на бъдещата световна политика възникват на Изток.
Малцина обаче са толкова песимистични. Едва ли се намира някой, който да отпише напълно САЩ – или Запада като цяло. Според Виктор Булмър-Томас, напускащият директор на Чатъм Хаус<!--[if !supportFootnotes]-->[1]<!--[endif]--> в Лондон, САЩ ще бъдат и през 2020 една суперсила, но вече не единствената. Възниква един двуполюсен свят, управляван от два полюса на власт, във Вашингтон и Пекин, каза той в прощалната си лекция.
Той отхвърли останалите претенденти за статуса на суперсила: Европейският Съюз (ЕС) си остава икономически (и все повече културен) гигант, но политическо джудже. Русия има „твърде лоши“ изгледи отново да се превърне в суперсила: военните й са пренапрегнати, в лошо състояние и участват във всички конфликти от Транснистрия (Молдавия, бел. пр.) до Чечения. Като петро-държава освен това Русия е прекомерно зависима от развитието на международните пазари, на които не може да повлияе. Амбициите на Индия също трябва да бъдат разочаровани: растежът й продължава да се опира на малка основа и страната е принудена да инвестира по-скоро в инфраструктура и борба с бедността, отколкото в амбиции за постигане статуса на суперсила.
Остават значи САЩ, които ще запазят военнополитическата си преднина, чието самочувствие и способност за изпращане на послания обаче са пострадали след интервенцията в Ирак и чиято способност за културно излъчване намалява, както и Китай, чийто военен бюджет през 2020 ще достигне половината от американския и който понастоящем вече е най-важната търговска сила, а според някои преценки – вече и най-голямата икономика в света.
Двуполярната система от 2020 ще бъде според Булмър-Томас по-малко опасна от студената война между САЩ и СССР в следвоенното време. Двете „суперсили“ са обвързани чрез интензивни търговски отношения, а освен това преследват общи цели, като например възпрепятстване на по-нататъшното разпространение на оръжия за масово унищожение. Особено Китай, чийто висш приоритет е вътрешна стабилност, поддържана чрез по-нататъшно развитие, няма какво да спечели в един голям конфликт.
За останалата част от света двуполярната система ще бъде обаче „неуютна“. Глобални предизвикателства като промяната на климата според Булмър-Томас няма да бъдат особено високо в списъка от приоритети на двете свръхсили. Същото важи и за международното право: Китай ще продължава да си избира към кои клаузи на международното право да се придържа, а вече до голяма степен проведеното отдръпване на САЩ от правилата на създадения от самите тях след 1945 световен ред едва ли ще бъде върнато обратно.
По-голяма несигурност предсказа наскоро и външнополитическата „мисловна фабрика“ на ЕС. Намиращият се в Париж „Институт за изследвания по сигурността“ не направи никакъв опит за предсказване на някакви „grand designs“, обаче подсказа, че ще трябва да се считаме с появата на няколко „глобални играчи“. За авторите на студията „Глобалният пъзел“ през следващите двайсет години ще възникне един многополюсен и противоречив свят, който ще бъде по-силно взаимосвързан и същевременно по-силно сегментиран и в който нови фактори, като „природа“, „знание“ и „законност“ ще играят една все по-голяма роля.
„Глобализацията“ ще продължава да се развива, но няма да създаде хомогенен свят, пишат по-нататък авторите. Процесът ще бъде по-малко определян от Запада, затова пък по-плуралистичен, регионален и хибриден, при нарастващо културно разнообразие. В същото време ще трябва да се очакват и нарастващи противосили на глобализирането, като по-силен национализъм, религиозен фундаментализъм, протест и отрицание на най-ниско ниво или от страна на неправителствени организации от международен мащаб.
Като следствие ще се появи една от регион до регион много разнообразна, по същество несигурна международна система, определяна от едно отдръпване от класическата силова политика, от възможния прираст на „слаби“ страни и продължаващо регионално и многостранно сътрудничество, в което ЕС ще запази ролята си на първопроходец. Дали самият Съюз ще успее да удържи на международните предизвикателства авторите не казват, ограничавайки се до предупреждението: „Истинските предизвикателства за бъдещото благосъстояние и сигурност на Европа лежат отвъд нейните граници“.
Също и британският външнополитически теоретик Марк Леонард, известен между другото с книгата си „Защо бъдещето принадлежи на Европа“, предсказа в едно от последните си есета развитие на света, определяно от „един ред, определян вече не от един, а от множество полюси, конкуриращи помежду си („Divided world: The struggle for primacy in 2020“). Според него това развитие може да бъде почти толкова важно за глобалната политика, колкото и края на Студената война през 1989.
В политическо, икономическо и културно отношение тежестта се пренася от запад и север на изток и юг. Леонард скицира един четириполюсен световен ред („quadripolar world“), със следните центрове: САЩ, ЕС, Китай/Русия и Средният Изток („Светът на вярата“). При това той съвсем не предсказва руско-китайски съюз, макар че работата в малко известната на Запад „Шанхайска организация за кооперация“ е значителна даже и днес: Индия, Иран и Пакистан току-що встъпиха в тази организация като наблюдатели – един потенциален съюз на четири, а може би скоро и пет, атомни сили. Вероятно Китай ще продължава да се издига, докато Русия ще „управлява собствения си упадък“. Но и двете страни ще поддържат авторитарни форми на управление, като едновременно ще се придържат към „пекинския консенсус“, ненамесата в работите на други страни, което по разбираеми парични се радва на особена популярност сред управляващите в третия свят.
От гледната точка на хоризонталната ос „Демокрация срещу Авторитаризъм“ САЩ и ЕС противостоят на Русия и Китай, докато по другата, вертикална ос „Право срещу Сила“ ЕС и Русия/Китай са заедно (всички те се придържат, по различни причини, към международната правна система, възникнала след 1945). По тази ос САЩ и Средният Изток се придържат към позицията на силата.
В четириполюсния свят от 2020, в който много страни все още не са точно определени (той например вижда Индия като класическа „swing power“, която ще пренася тежестта си ту тук, ту там), различните полюси ще се конкурират остро, но едно преплъзване по посока към предсказания от Джордж Оруел свят на „постоянната война“ е малко вероятно: икономически страните ще останат свързани в една система.
Най-голямото предизвикателство за Европа според Леонард се състои в изработването на една „стратегия на разделението“, която да бъде насочена именно срещу затвърдяването на такъв един четириполярен свят, като се работи заедно с ония сили в другите зони, които имат подобни представи; например в САЩ онези конгресмени и щати, поддържащи екологическа политика, различна от тази на правителството. Според Леонард ЕС винаги досега е успявал „да се промъкне между препятствията“, така че шансовете и тоя път изглеждат добре, ако не липсва малко по-свежо мислене и фантазия.
[1] Познат още като „Кралски институт за международни отношения“ – независима организация, занимаваща се с анализ на международната политика (бел. пр.)
