От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Azer 001

 

Сградата на Фонда е от началото на ХХ век, с изключителна архитектура. Вътрешността ѝ е малко позанемарена – начупени тук там мозаечни плочки, поолющени стени, с указателни табели на руски език за етажа, като че ли се намирам във времето на ранния соц. Изкачваме петте етажа по едно ветрилообразно стълбище. Влизаме в помещенията на Фонда. Тук са наляти огромни средства и е вложен човешки труд. Посреща ме портрета на усмихнатия Хейдар Алиев. Има снимка и на сегашния президент. Неусетно се връщам в спомените си от детството и юношеството, когато във всички обществени сгради висяха портретите на Тодор Живков и Георги Димитров. Какво пък, стените не са голи, има дух – хаха! Един мой познат често се шегува – голи стени, празна душа! Подминавам институционалната украса и се насочвам към голямата зала, където кипи царствено въодушевление.

Директорите на Фонда на знанието и на Центъра по мултикултурализъм, както и ректорът на Бакинския славянски университет откриват лятната школа. Ето ги и нашите девойки, които по указ на щуката (като в добрата стара руска приказка – тук тачат руското!) поднасят подаръци от името на нашата група. Да ми бяха казали по-рано, нямаше да се отстрамим толкова постно, ама то нали всичко е направено в последния момент като в час по трудово обучение. Едно от златните правила на Изтока е при гостуване винаги, ама винаги, да имаш под ръка подарък за домакина, и то да е премерен. Иначе е невъзпитано. В крайна сметка се отстрамихме единствени от всички чужденци, макар и мъничко по байганьовски. Канят ни да се присъединим към коктейла, даван в наша чест, и ни раздават подаръци. Нé гюзель!

Коктейлът не ме вълнува. Приближавам се към ректора, за да му се представя и да му благодаря. „А, значи Вие сте тази, за която вашата Ханъм настоява на три пъти?“ Благодаря мислено за искреността. Аз си знаех, че нашата Ханъм е направила всичко възможно да заминем всички от нейната група, които кандидатствахме. Значи пресантиманът не ме е излъгал, за пореден път. Благодаря отново на ректора, който вече е въвлечен в разговор от друг участник. На масата оставаме с Айтен Ханъм. Към нас се присъединява и Мóмчето и разговорът от английски някак естествено преминава на руски. Руският език тук е езикът на интелигенцията. Дори разговорът да започне на азербайджански, премине ли на руски, то определено срещу теб стои представител на местната интелигенция. Тепърва ще разбера и причината за тази особеност у местните.

Разговорът ни се върти около темата на обучението. Айтен Ханъм, типично за представителите на домакините, ни прекъсва тактично и ни предлага чай. Бурканчето с нес кафе, което успявам да видя, ми подсказва да отклоня любезната покана за чай и да предпочета кафето. В културата на чая няма място за кафе. Интересна е формата на чашите за чай. В Турция я наричат ляле (лале), а тук – армуду (круша). За тази оригинална форма на чашата за чай казват, че произлиза от Азербайджан. Крушевидната форма винаги се асоциира и с фигурата на жените от Изтока. Жената, крушата, чаят са на особена почит, значи. Загадките на Изтока… колкото по-на изток, по-странно…

Ето, че минават нашите ръководители и ни раздават сувенири, а малко по-късно ни съобщават и за разходката из Баку, към която, ако искаме да се присъединим, трябвало да побързаме. Бързащият Изток – по-рано посрещат слънцето от нас, че после като хукнат да бързат… Благодарим на Айтен Ханъм за гостоприемството и се отправяме към красивия град на ветровете.


Small Ad GF 1

Почти всички гости, заедно с ръководителите ни и новите ни очи и уши, се озоваваме пред портите на Ичери шехер. Правим кратко дефиле из калдъръма му, и вече ни подканват да се връщаме, тъй като имало друга разходка из стария град.

Температурата отдавна е прехвърлила психологическата граница на разбирането за лятна жега у европееца. Горещината е нетърпима. В допълнение към жегата е и влажния лепкав въздух от брега на Каспийско море с мирис на нефт. Юлските ни жеги по българското черноморско крайбрежие са като пролетно затопляне в сравнение с тукашния климат. Водата, която уж предвидливо съм сложила в чантата, вече е на привършване. Тук сергиите с вода и охладени течности са рядкост, също както сергиите с вносни дъвки по времето на късния соц.

Жегата си е жега, но любопитството ни успява да я надмогне. Отправяме се към градината. Впечатлена съм от изключителната подредба и чистота. Тревата е окосена и грее в ярко зелено. Храстите са оформени като че от Едуард Ножиците. Все едно някой специално е подготвил това място точно преди нашето посещение. Спираме до фонтана на Филхармонията, в чието пространство се носи класическа музика. Сградата на Филхармонията блести в светложълтата си премяна. В близост до нея има група младежи, които свирят народна музика. Част от нас насочват камерите си към тях и се спираме. Някой подвиква припряно: „Гиделим! (Да тръгваме!)“ Е, ама поне да направим по някоя и друга снимка, става ли? Чуш, та чуш! Ама и ние душа носим! Серханбей вече трудно излиза с нас на глава. Падна му се група вироглавци. И той вече се пишмани, но връщане назад няма. Непрекъснато подтичваме след по-слушащите. Преминаваме през окъпан в светлини мраморен подлез и се озоваваме на крайбрежния булевард. Пред нас се разкрива т.нар. Малка Венеция. Досущ като истинската, но миниатюрна – имитации на сгради и мостове, та дори има и изкуствен канал. През водата на изкуствения канал прозира изящна мозайка, очертаваща фигурите на змия и крокодил. Ние сме изтичали и вече си правим снимки, когато идват рускините, но някой от организаторите вече подвиква да тръгваме. Какъв комсомолски ентусиазъм само от изпълнението на плана!

 

Azer 009

 

Крайбрежният булевард. Яхтеното пристанище ме влече като магнит. Достъпът е ограничен и не ни позволяват да преминем през оградата. Тук охранителите са по-строги дори от нашите отговорници. Продължаваме разходката си през крайбрежния булевард. В морето се виждат мазни петролни петна, а по булеварда в близост до морето – мазни засъхнали пръски. Липсва типичният мирис на море, който почти безпогрешно разпознава бургаският ми нос. Само лепкавата влага напомня за близостта до водния басейн. От лявата ми страна е красива морска градина. Като че ли цяла нощ са работели хиляди невидими ръце и тя е чиста и подредена, всяко зелено стръкче е на мястото си, грижливо отгледано и напоено.

Насладата от прекрасната гледка и обзелото ме спокойствие са прекъснати от поредното подвикване да завием наляво. Минаваме през поредния подлез и излизаме на огромен площад с не особено интензивно движение. От ляво се извисява модерната сграда на хотел „Хилтън“. На площада са паркирали двата автобуса. Ние, българската група, отново сме първи преди всички и чакаме всички останали… само час. Хайде сега, какво толкова!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В далечината се виждат очертанията и на хотелите „Четири сезона“ и „Рамада“. Уви! Ние подпираме площада и чакаме останалите участници, които се точат като (предполагам тъжна азербайджанска) народна песен.

Забелязвам нещо средно между каруца и файтон, подобно на онези, с каквито е пълно в крайморските ни градове, и един измъчен кон. Решавам да се доближа до коня. Ядосвам се, че не съм взела крушата от закуската. Поне щях да я дам на коня. Той изглежда много изморен. Дава ми да го погаля, преглъщам го. Усещам дълбоката му тъга, дори не усещам кога сълзите ми потичат под очилата, които пазят очите ми от силната светлина. Почти изпитвам болката на животното, което трябва да влачи каруцата-файтон през асфалта. Чувам някакви подвиквания. Кочияшът ми прави знак да се дръпна. На каруцата-файтон са се качили клиенти. Нашите цигани са къде-къде по-накипрени. Бедният кочияш беше с панталони, чийто цвят ми е трудно да определя, и зеленикава блуза. Някаква особена жестокост проблясва в очите на кочияша, когато подкарва файтона.

Минават около 10 минути. Каруцата-файтон се връща на същото място, влачена от умореното животно. Ние още сме на плаца и чакаме едва точещите се групи. Някои са насядали по високите бордюри, други правят опити да отидат до фонтана пред хотела, но не им разрешават, щото уж сме тръгвали всеки момент. В автобуса не може да се седне, тъй като температурата вътре е по-висока от тази навън. И тук шофьорите са си башкá марка. Автобусът се пали след като всички се качат на него и едва тогава се включва и климатикът.

След близо едночасово чакане потегляме към университета за ранна вечеря. За вечеря нищо ново, сервират ни вече познатата храна. Жалко, вкусовите ми рецептори са ненаситни за нови усещания. Ето, че ни сервират печено пиле с нещо като нашия миш-маш, но без сирене, а с патладжани, обилно полети с масло. Наричат го ифтабеджер или нещо подобно. Отново минаваме без десерт.

Едва върнали се в хотела, решаваме да излезем отново. Мóмчето ни е напуснал още след коктейла и е със самостоятелна мистериозна програма, навярно свързана с онази ракия, която влачи от България. Остатъкът от групата ни се събира сравнително бързо и се отправя към изхода. Опа! На самия вход стоят двама пазванти и пак тяхното „Не може да излизате!“ Абе тези с всичкия си ли са? До входа кибичат и двама италианци, навярно със същия проблем. Почват едни разправии по телефона, увещания от наша страна, че Всичкознаещата познава града и прочие. Най-накрая кандисват и ни пускат. След нас се включва някой. Това вече слабо ме вълнува.

 

Azer 011

 

Всичкознаещата ни води към автобусната спирка и се мятаме на първото автобусче, което се появява. Тук автобусите са малки, цената на билета си е направо смешна, 20 гепика (около 35 стотинки), и се заплаща на шофьора на слизане от автобуса. Общественият транспорт работи до към 23.30 часа, а след това – на такси. И ето една много интересна особеност за пътуването в градския транспорт: мъжете винаги отстъпват място на жените, независимо от възрастта. Последните четири седалки в края на автобуса се ползват само от мъже. От тях те никога не стават и там жени не сядат. Дори шофьорите на градския транспорт обаче не спазват правилата за движение. Автобусчето спира където и да му махнат и качва пътници, подобно на маршрутките в София. Мислех, че турските шофьори оглавяват класацията за най-лоши шофьори, но тези тук ги надминават. Светофарът е единственото нещо, на което шофьорите се подчиняват. Сигурно и затова цял ден имахме полицейски екскорт. Той между впрочем ще ни следва до края на официалната ни програма и ще разчиства пътя пред автобусите ни. Вáрдаа, мултикултурната група минаваа.

Центърът на нощен Баку е облян в светлини, все едно е Коледа. Голяма красота! Главните улици са застлани с черни павета, подредени ветрилообразно, а очертанията им са белязани от бели павета. Паважът е равен, няма дори издатинка в която да се спънеш. Всичкознаещата ни показва сградата на старата опера, която изглежда зловещо запусната, а насред сянката, която хвърля сградата, ни разказва историята ѝ. Навремето имало един арменец, който се влюбил в оперна певица. Поканил я да сподели живота си с него в Баку. Оперната певица му казала, че не може да дойде тук, защото нямало опера. Тогава арменецът и брат му построили сграда, в която любимата да може да пее. По този начин Баку се сдобива с опера. Новата сграда на операта наднича иззад старата постройка с трогателна история.

Продължаваме разходката си из улица „Торговая“. По пътя се мушваме в магазинче за сувенири. Опитвам се да си спазаря сребърна кутийка с антикваря, но не се разбираме за цената. Сладурите са си накупили разни дреболийки за подаръци. Стигаме до площада с фонтаните, които създават усещане за някаква прохлада в юлската нощ. Изключителни форми и цветове. Не напразно Баку е известен и като Градът на фонтаните. Из площада са пръснати бронзови статуи. Тук обаче никой не е стигнал до идеята за присвояването им. Ако тези статуи бяха в България, мургавите ни събратя току виж ги прибрали за материал. В началото на лятото поставиха бронзова статуя на Петьо Пандира (известен местен зевзек и морски гларус) до мостика в Бургас, а вече бронзовият гларус, кацнал на една от дланите му, е излетял. А тук, бронзовата статуя на момиче с чадър си стои съвсем необезпокоявана в средата на улицата. Бронзът на гърдите ѝ е излъскан до блясък, също като статуята на Жулиета във Венеция. По мераците си азербайджанците изобщо не се отличават от на европейците, ама никак!

Продължаваме с бързи темпове и стигаме до Музея на литературата, на чиято фасада са статуите на Низами, Натаван и други велики азербайджански поети от средните векове. Огромни стълби, от двете страни на които се извисяват десетилетни дървета, отвеждат до паметника на Низами Генджяви. Него и турците смятат за един от представителите на Диванската литература, но няма да го правя на въпрос, я!

Минаваме през тесните калдъръмени улички на Ичери шехер. Стигаме до музей на открито, из чиято територия шетат пъстроцветни котки. Виждаме Къз галасъ или Момината кула, за която още не е точно установено кога е построена. Крайната ни цел е да зърнем нощната красота на Флейм тауърс. Пред нас се изправят три горящи пламъка в жълто и червено, на чието място след минута се появява флага на Азербайджан, отново пламъците и и флага, но развят от три момчета, колкото са кулите, които като че ли обикалят около тях. Наблюдаваме страхотно светлинно шоу, което си струва да бъде видяно.

Времето напредва неусетно. Всичкознаещата ни води до Арменската църква, която е потънала в мрак. Предупреждава ни, че в една от кабинките има патрул. Усмивчицата като типична представителка на Арменистиката решава да си направи снимка насред тъмното. Щрак и продължаваме похода си напред. Нетърпеливи сме да се върнем към един от ресторантите, където продават шаурмá, за да пробваме това кулинарно изкушение. По пътя срещаме част от италианската група. Явно и те доста са настоявали, особено след като ние тръгнахме. Още няма 23.00 часа, но ресторантът вече е затворил. Не се надявайте на късна вечеря. Тук ресторантите затварят рано, някои от баровете по крайбрежния булевард работят до към 01.00 часа и толкова. Може би работното време си има своето обяснение, мисля си аз, та нали местните не консумират алкохол. А за какво са питейни заведения, след като няма рояци туристи, един Господ знае.

Е, ресторантът е затворен и се прощаваме с пържените картофки и айранът, които се сервират към шаурмата, но пък павилионът в страничната улица работи и ето я заветната шаурма. В питка лаваш са сложени телешко месо, 2-3 пържени картофа, не повече, малко зеленина, обилно полети с млечно кисел сос с вкус на чесън и кисели краставички. Шаурмата ни връща настроението. Успяваме да се качим на един от последните автобуси и да се доберем до хотела. Там разбира се ни чакат отговорниците на групи и явно отбелязват часа на връщането ни, поглеждайки часовниците си.

 

Azer 014

 

23.07.2015 г. – 08.30 часа бакинско време, 06.30 часа българско време.

Продължително звънене на телефоните ни за събуждане. Докато се поздравяваме с едно вяло „Добро утро!“ и ставаме от леглата, звъни телефона в хотелската стая. Изключително любезен женски глас ни уведомява за часа и почти мигновено изстрелва, че е поръчано да ни събудят по телефона. Това е прекалено.

Замъкваме се до ресторанта за по кафе. Докато си мисля, че в този нетипично ранен час за моето нормално ежедневие едно кафе ще ме спаси, не разбирам как вместо вода към кафето съм добавила и част от настойката от чай. Май не съм единствената, защото и Дългото бедро отбелязва, че и нейното кафе има вкус на чай. Сънливостта ни е успяла да ни развесели. Я да видим сега как ще се справи конската ни доза събуждане – кафечай.

Отнякъде се появява Серханбей и ни напомня за часа на тръгване от хотела, като същевременно пак контроль едервал. Аман от този контрол! Това момче друга дума не знае ли?

За кой ли път чакаме и чакаме в лобито строени за тръгване първи преди всички останали. Ето че се появява Хикмет и дава знак за тръгване. Само свирка липсва, та съвсем да прилича на едновремешните пионерски лагери. Хайде по автобусите и към … гробището на Баку. Тук пък какво ще правим? Не е петък, когато обикновено мюсюлманите посещават отишлите на онзи свят роднини. Ще видим. Нашите пъргави активисти ни раздават по един червен карамфил. Червеният карамфил и гробището нямат много общо с иначе сутрешния ни оптимизъм. Изведнъж нещо ми просветва. Явно ще слагаме карамфилите на нечий гроб. Вече изобщо не е трудно да се сетя на чий. Жалко, защото карамфилите ухаят и мирисът им ме връща в детството ми, когато по цветарските магазини се продаваха само карамфили за 8-ми март и чаках на дълги опашки да купя цветя за мама. Ех, пусти комунизъм! Мислих, че съм забравила онези години, а спомените били живи. Предпочитам си обаче демокрацийката ни, все пак. Ето, че новото контроль едерване на Серханбей ме връща към действителността. Придържайки малка кожена чанта, сигурен белег за партийната принадлежност и високия пост, който го очаква, Серханбей старателно проверява дали в ръцете на всеки от групата ни има карамфил и ни разяснява, че карамфилите ще поставим на гроба, без да уточнява чий гроб, след като официалните лица сторят същото. Последните обаче държат по три червени рози. Вървим бавно и протяжено и си подмятаме шеги. Някой спомена част от един мнооого нецензурен виц и това предизвика нова вълна на хихикане. Серханбей ни хвърля унищожителни погледи, но нашето минорно настроениие не ще да дойде и това си е! Мóмчето се изказва за строгите санкции в Северна Корея спрямо онези, които не са пролели достатъчно сълзи на погребението на поредния диктатор, на което му казвам да си гледа работата, и пак цялата група си хихика. Всичкознаещата изведнъж прави забележка да сме по-сериозни. Усмивчицата почва да рови из чантата си и пита: „Ще има ли време за цигара?“, явно не разбрала какво ни чака. Дългото бедро вече държи цигарата в ръката си и се оглежда. Останалите чуждестранни участници са не по-малко сащисани. Охрана, камери, фотоапарати и пак охрана. Някаква камера се насочва към нас, при което Мóмчето прошепва: „Ще счупя този телевизор!“. Това отново отприщва кикота ни. Теймур и Серханбей не разбират нищо и притеснението вече е изписано на лицата им. Докато чакаме реда си в една странична алея, за да сложим червения карамфил пред гроба на Вожда, почваме един друг да се подбутваме да сме по-сериозни. Серханбей направо е изтипосал групата ни на първа линия.

Официалните лица поставят червените си рози и се прекланят. Идва и нашия ред. Пред нас, на фона на трикрилно заграждение от червен мрамор, е изправена в цял ръст бронзовата фигура на Хейдар Алиев. Турихме му и ние по един карамфил и продължаваме да следваме траурната процесия, която с нов наръч от три червени рози се прекланя пред гробовете на родителите на Алиев. Ние обаче пропускаме този ритуал, но следваме процесията през алея, от двете страни на която са гробовете на известни писатели, инженери, енергетици и прочие. През по-дълга гробищна алея никога не съм преминавала. Тя като че ли няма край. Хубавото на бакинското гробище е, че е чисто, а тревичките и храстите дори и тук са грижливо подкастрени. На фона на нашите буренясали и тревясали гробища, това тук си е петзвезден хотел. Направо да ти се прище…е, стига вече черен хумор и неприлично поведение!

Най-сетне изходът! Направо ни подбутват да се качваме по автобусите, тъй като официалните гости на събитието вече са се наместили в черните лимузини. Отправяме се към … поредната гробищна алея, известна като алеята на шехидите (загинали геройски войни). Преди автобусите да спрат пред мемориалния комплекс, виждаме сградата на Меджлиса (Народното събрание) и Флейм тауърс. Питам Серханбей каква е цената на квадратен метър жилищна площ в тези сгради, а той ни лук ял, ни лук мирисал. Да ми каже барем, че не знае, а не да се прави, че не разбира. Питам го, вече за пореден път кога ще отидем до поща и телефон, а той ми отговаря: „Ако някой иска да се обади по телефона, може да звъни от моя телефон. – И след това добавя триумфално: – Държавата плаща.“ Де го чукаш, де се пука. Абе това момче да е чувало, че в пощата освен телефонни услуги се предоставят и други пощенски услуги? Край, вече тотално се отказах да пращам картички на близки и познати. Ще гледат снимки и клипчета! Отговорът му обаче изведнъж ме осветлява. Сега разбирам защо Серханбей и другите отговорници говорят като луди по телефона, като че ли са се родили с мобилен телефон в ръка, прилепена до бузата. Нашата Ханъм ни предупреди, че разговорите в Азербайджан по мобилен телефон са прекалено скъпи и азербайджанците използват предимно есемеси. Тези тук обаче говорят като за последно, нали не плащат. „Ааа, благодаря!“ хич нямам намерение да им улеснявам прослушването на частните ми разговори. Тотално ме обхваща параноя.

Автобусът спира и в ръцете ни набутват поредните червени карамфили. Отново ни разясняват къде отиваме. Ама какви шехиди, моля ви! Това са си жертви на гражданската война в началото на 90-те години на миналия век. По-скоро невинни жертви, но не и шехиди. Повече информация йох! Пък и вечен огън! Няма лошо в страната на огъня да гори вечен огън.

Гледката от хълма е поразителна. Виждат се крайбрежният булевард, националният флаг, Кристъл хол и безкрайното Каспийско море. Някъде насред щракането на фотоапаратите, успявам да се запозная с Мария от Украйна. Първото нещо, за което съвсем естествено се заговаряме, са неуместните забрани. Нямаме много време за разговор, тъй като почти веднага някой от домакините ни се е включил неканен в разговора. Не след дълго отново ни подканят да се качваме по автобусите. Прилично чакане, преди потеглянето. Домакините ни не бързат, тъй като официалните лица все още са извън лимузините, но пък ние вече сме заели местата си в автобусите. Най-сетне потегляме към университета. Там буквално ни препират да влезем в една от залите. Жегата, водата, а сега и … Е, не знам кого чакаме, но аз не мога да чакам. На вратата обаче няколко човека стоят и не ми позволяват да изляза, пък било и до тоалетна. Казват ми, че не може никъде да излизам. Потресена съм. Обръщам се към една от отговорничките, която се смилява над мен и ме води, представете си: води ме до WC-то и ми казва да побързам. Боже!

Мехди ли чакаме? Връщам се, придружена от друга отговорничка и чакането продължава. Суетнята около вратата дава ясен знак, че Мехди е дошъл на крака пред тръпнещата аудитория. Идва Академикът, съветникът на президента. То едни слова, то едни чудесии, пък ръкопляскания… Планът е не само изпълнен, но е преизпълнен! Ех като почнаха едни въпроси от студентите от бившите съветски републики, пък едни благодарности, то от шекер направо ми загорча в устата. Извън залата пиле не може да прехвръкне. Ето че идва ред на подаръците. Ние сме първи и Мóмчето връчва един плик пълен с разни работи, които сме донесли от България. Не сме посрамили нашата Ханъм. Грузинците и турците също се включват. Сега пък Академика ще връчва книги. Първо на руснаците, пък на нас – някъде към самия край, подробности!

След церемонията бързаме да се измъкнем навън. Не можело. Казваме, че ще курим цигаретки. Може, ама и Серханбей и Теймур идват с нас. То човек една лакардия не може да си каже. Онзи пак ни препира да бързаме, защото било време за обяд. Към стола! Аман! Вече съм яхнала метлата и едва си сдържам езика зад зъбите. Културният шок ми идва в повече. Няма и кафе. Поне едно кафенце да имаше. Обядът е страхотен, ама мене ми липсва кафенцето. Промърморвам нещо, а Всичкознаещата налива масло в огъня: „Защо си дошла, като знаеш какво е положението тук?“ Аз откъде да знам, че се връщам в ерата на социализма? Коментарът ми е нещо в духа на културния шок, а Дългото бедро ми казва, че ѝ омръзнало да ме слуша. Намирам сили да се извиня на всички и за всичко и излизам. Културният шок, кофеиновият глад и старите спомени са си направили лоша шега с мен. Успявам в суматохата насред сервирането на обяда да се измъкна от стола, където все така се разхождат нашите отговорници и онези другите. Изкачвайки стълбите си свалям баджа, с който съм като белязана. На входа на университета забелязвам единия от онези, които ни връщаха обратно в сградата, да говори с някого, а вторият служител също се беше отплеснал. Застанах в сянката на една от колоните и изчаках. Като ще играем на жмичка, айде да ви видя! Сега, рекох си аз, риск печели, риск губи. Или тръгвам и никой не ме връща, или пък ако ме видят, ще се върна. Като по терлички се изнизвам зад гърба на единия и потеглям плътно до сградата на университета към улицата. Влизам в магазина да питам за кафе. Продавачът ми посочва заведение, което е под носа ми, но се отказвам. Продължавам по улицата. Свобода! Най-сетне малко свобода! Свободата, Санчо, е велико нещо! Имам час и половина свобода. Толкова съм сметнала. Жегата е непоносима, но жега без надзор. Влизам в първото заведение, което ми зърват очите. И първата дума, която се отронва от устата ми е „кафе“. Питам управителя имат ли кафе, а той ме кани да седна на една от масите. Нещо с влизането ми е привлякло погледите на обядващите. Мириша на чужденка от километри. Сядам на маса, срещу която има плазмен телевизор, по който върви турската музикална програма „KRAL“. Има турска музика, има и кафе, значи съм си у дома. Идва сервитьорката, на която давам единствената си поръчка за кафе. Тя е много любезна, след като разбира, че говоря и руски език, но кафето е единственото, от което имам нужда. Вече без резервен чифт очи и уши звъня на мой приятел, за да му разкажа за небивалиците си, а той ме пита: „Ти нали си взе онези таблетки?“, а аз му отговарям „Аха.“, „Ами защо не ги пиеш? След 30 минути ще си кротка като агънце“ „Е как да си взема, като са в куфара в багажника на автобуса?“ Последва кратък смях, след като му разказвам как съм избягала. Жалко, че трябва да приключвам, заради цената на роуминга, който МТел ми осигурява само срещу скромните 7 лева за минута.

Ето го и кафето. Ароматът на кафе ме успокоява. Най-сетне чашата спасително кафе. Това тук в чашата е нещо като шварц, но и то върши работа. Чудя се дали да не си взема едно в пластмасова чаша, тъй като ни предстои пътуване към Набран. Правя знак на сервитьорката и ѝ поръчвам кафе в пластмасова чаша. Следва поредния шок от отговора на сервитьорката: „За съжаление не може, защото нямаме пластмасови чаши.“ Този път май отидох много на изток от Константинопол. Момичето обаче проявява любопитство и ме пита по какъв повод съм в Баку. От краткия разговор разбирам, че тук няма кой знае колко чужденци, което обяснява любопитството на местните.

Часовникът е отмерил час от времето и трябва да си вдигам гълъбите. На връщане към университета минавам покрай лъскав магазин за бижута. Има ли обаче жена, тръгнала нанякъде, която да не пазари нещо? Интересувам се от материала и се оказва, че перлите са имитация. Тук поне не лъжат клиента, но за имитация на перлени обеци не давам 140 маната. Да си ги носят! Докато се изумявам от високите цени, едни забулени булки влизат в магазина и започват съвсем старателно да проучват имитациите.

Наближавайки автобусите, си поставям баджа и се отправям към сянката на едно дърво. Под строй се задават и част от участниците в школата. Към мен тича Серханбей, целият запотен. „А, ти тук ли си? – пита той. – Аз те търсих навсякъде. Качвах се и на горната тераса на тази сграда, за да те търся – и ми сочи една от високите постройки.“ „Ами аз стоя тук и чакам на сянка.“ – лъжа, без капка срам. „А ти влизала ли си в магазина?“ – продължава да ме разпитва Серханбей. „Не, за какво да ходя там?“ – вдигам рамене възмутена, че ми задава такъв въпрос. Пристигането на групата преустановява разпита ми.

В автобуса се настаняват нови за нас лица и след поредното чакане потегляме за село Набран. Интересно име. В началото на ХІХ век по земите в близост до Каспийско море идват рибари и започват да набират хора за риболов на есетра. Оттук и произлиза името на селището.

С отдалечаването от столицата се променят пътищата и колите. В началото виждам по-стари модели на западни марки автомобили, които в даден момент изчезват и на тяхно място се появяват коли съветско производство – лади, жигули-та, волги, москвичи. А, ето един москвич от 60-те години на миналия век. Като в машина на времето сме. А то минава неусетно и след около три часа на север от Баку наближаваме Набран. Гледката на море ме успокоява. Морската шир внася спокойствие в душата ми след днешната игра на жмичка. Автобусът се отклонява от главния път и след 2-3 км вече сме в базата на възстановителния център в село Набран. Почивната база е оградена от всички страни с висока ограда. Край! Вече сме на деревня!

Чакането този път е свързано с настаняването в базата. Организаторите ни съобщават, че ще сме по трима в стая. Момичетата от нашата група вече са избързали да са заедно. Аз обаче не бързам. Последните или печелят, или губят. С Мария имаме късмет. Настаняват ни в самостоятелни стаи. Момчетата нямат шанс и при тях бива настанен един от азербайджанците. Малко по-късно ги срещам и двамата с гордост ми заявяват, че вече са сами. „Е, как сами, като настаниха при вас и трети човек?“ недоумявам аз. „Ами третият избяга“ – отговаря ми Сладура. „Как така избяга?“ – не ми мирясва любопитството. „Ей така, избяга. Запалихме по цигара, а онзи си тръгна.“ – отговаря ми Мóмчето и двамата със Сладура прихват да се смеят. Абе, нали уж Изтока обичаше тютюна?

Вечерята тук е в отделна сграда, но след емоциите от деня нищо не ми прави впечатление. Тази вечер нямало програма, поне така твърди Серханбей, а на лицето му е изписано някакво облекчение след днешния напрегнат за него ден.

Срещам се с Мария и някак, като между стари познати, разговорът тръгва от само себе си. Тук наистина сме на деревня. Тишината е нарушавана от песните на непознати за мен горски птици. Мария ми говори с много болка за Украйна и децата, останали сираци от войната. Разбирам за спортните ѝ занимания и се уговаряме на следващия ден рано сутринта да отидем да плуваме. Тя се чуди дали ще ни пуснат, а аз я успокоявам, че ако се наложи, ще прескочим оградата и пак ще отидем да плуваме. В някакъв момент от разговора и двете се сещаме за имейлите си, които не сме проверили през деня. Тук има някаква компютърна стая с работещи четири от десет компютъра. Докато се сетим, вече има опашка. Нямаме друг избор освен да чакаме. Интернет връзката е слаба, но при всички положения по-добре от нищо. В стаята има и много от азербайджанските студенти, които не ползват компютри, но са около нас. Успяват да създадат един ненужен калабалък и някак неестествено надничат иззад гърбовете ни. Когато се обръщам и питам едно момче дали иска да ползва компютъра, получавам отрицателен отговор. Не знам дали изобщо разбира нещо от български и то с латински букви. За не-българи това изглежда като код. Ето ти сблъсък на култури. У нас подобно поведение е недопустимо. Едва ли би хрумнало на някой европеец да виси зад гърба на когото и да било и да наднича в монитора. Гледам да приключа възможно по-скоро и да изляза.

Въздухът навън е топъл и лепкав. Типичен морски въздух. Базата в Набран се ползва предимно от учители и семействата им за отдих. Прилича на базите ни от времето на соца – има сграда на три етажа, няколко по-малки единични постройки, стол с работно време, нещо като естрада, басейн, сграда с конферентна зала, малко павилионче, в което се продават разни дребни вещи за плажа и някои опаковани храни и напитки в ограничен асортимент. И всичко това оградено с ограда, на входа на която стои охрана, под чийто надзор е и паркинга с колите. Зад оградата е тесният двукилометров асфалтов път, който води към морето.

И така, вече сме на деревня и животът ни е като на деревня. Пуста часова разлика. Дано да не си прочета предсрочно книгата, че след това ще трябва да броя звезди ли, овце ли, кой знае. Безметежно спокойствие и безвремие.

Петя Стоянова е родена през 1972 г. в Бургас. Завършила е Право в Бургаския свободен университет и Турска филология в Шуменския университет. Следва журналистика в Шуменския университет, магистрант в специалност Приложно-лингвистична туркология на Софийския университет и докторант по Гражданско и семейно право в Института за държавата и правото към БАН. Съдия в Софийския районен съд и хоноруван асистент по Гражданско право – обща част в Софийския университет. Запален гмуркач и леководолаз, пише в свободното време.

Pin It

Прочетете още...