Изгледи - Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Дано да живееш като лук, с глава, забита в земята!
– Старо еврейско проклятие –

Ето как се готвят картофи според рецептата на Нома: намирате екологична ферма някъде в датската провинция. Убеждавате фермера да остави една от нивите си на угар цяла година, а след това да изсуши стотиците видове треви, плевели и други растения, които са поникнали през това време. Изкопавате няколко картофа от някоя близка нива. Увивате всеки картоф поотделно в изсушените треви. После ги увивате в посолено тесто. Изпичате ги. Когато са готови ги размачквате леко с малко масло. Опаковате сместа в обвивки, направени от изцедено мляко, като по този начин създавате своеобразни „равиоли“. Поръсвате цялото с диви треви, бял равнец и глазирани охлюви. Добавяте сос от мътеница, смесен с прясно нарязана трева. Подготвено по този начин, блюдото трябва да позволи на зеления дъх от полето да се смеси с онзи на картофите отдолу. Според Рене Реджепи, майстор-готвачът, който го е създал, цялостният ансамбъл трябва да има вкус „точно като чудесния, стоплящ душата аромат на прясно окосена ливада в летен ден“.

Когато Реджепи описваше тази рецепта пред препълнената зала в театъра Кастро в Сан Франциско през ноември 2014, аз се почувствах странно затрогнат. Звучи като доста работа, но пък съдържа една красива представа – за сено, билки, слънце, трева, земя, за един специфичен сезон на специфично място. Това е като нещо от стихотворение на Уърдсуърт или книга на [естествоизпитателя] Джон Клеър. Именно това са вида рецепти, които са довели Реджепи до кулинарна слава. През деветте години откак той е открил ресторанта си в сградата на бивш склад, Нома (името идва от една комбинация между датските думи за „север“ и „храна“) се е превърнал в едно от най-търсените места за висша кулинария по света. Започвайки през 2010, Нома е бил обявяван за най-добрия ресторант в света в хода на три последователни години – позиция, която отстъпва през 2014 на ресторанта El Celler de Can Roca в Испания.

Няколко примера за типични Нома-блюда


          

 

          

 

          

 

Имайки пред вид тези суперлативи, може би няма да ви изненада това, че Реджепи успява да привлече публика от над хиляда души за лекция по кулинарно изкуство, следвана от подписване на готварската му книга, или това, че в уводните си думи преди лекцията неговият сънародник-датчанин, барабанистът на групата Металика Ларс Улрих, го представя като артистичен гений от ранга на Пикасо и [Джаксън] Полок. (Улрих колекционира изкуство). И все пак не можех да престана да се питам какво всъщност правим тук. В края на краищата, само шепа хора от аудиторията някога са се хранили в Нома, а шансовете да го направят и в бъдеще са също минимални. Самият Реджепи изглеждаше малко шокиран от цялото това внимание. Както пише в дневника, който придружава новата му книга с рецепти, „В миналото никой не се е интересувал от това какво има да каже някой майстор-готвач“. „Откога ресторантските готвачи започнаха да напускат кухнята… за да бъдат представяни по този начин?“, попита той откъм сцената, преди да се впусне в истории за това как е решил да сервира на клиентите си мравки (вкусът им е като на лимонова трева) и дългото му търсене в опитите да направи подходящо ястие от агнешки мозъчета.

 

Рене Реджепи и историята на Нома

 

 

* * *

Оказва се, че номерът с агнешките мозъчета е да се направи от тях крем, който се поднася като добавка към хляба. Те имат трудна структура – „нещо между патешки пастет и рибена сперма“ – в резултат на което не могат да се варят прекалено дълго (разпадат се) или да бъдат изсушени (резултатът очевидно е прекалено ужасяващ за описване). Отговорът на другия въпрос на Реджепи, откога готвачите са започнали да заемат такова централно място в културата, е малко по-труден за намиране. Макар че, поне в Сан Франсиско той изглежда така: вече от доста време. И това е така не само защото, независимо какво друго се случва в града – безбожно покачващи се жилищни наеми, полицейски престрелки, административна корупция – хората тук винаги горят от желание да ви разказват за най-новите си кулинарни открития.

Областта на Залива [Сан Франсиско] е американският инкубатор на утопии. А в продължение на последните четиридесет години един от основните начини, по които тези утопии са артикулирали своите визии за света е бил чрез храната. От хипи-комуните от 60-те и 70-те до техно-футуристичните свръхградове на днешния ден, всяка утопия е създавала своя собствена висока кухня и, по правило, една съпътстваща я идеология. Но докато в миналото това често е било свързано със създаване на нови отношения към природата, днес то е много по-силно обвързано с модерните технологии. От идеологиите на „назад-към-земята“ и екологичното селско стопанство днес ние преминаваме към софтуер и инженерство, при което технологически магнати и хакери изпробват границите на достижимото кулинарно съвършенство.

Друг начин да се каже всичко това е уточнението, че в Областта на Залива днес необичайно висок брой милионери-гении харчат невероятни суми в преследване на неща като перфектния хамбургер или перфектната чаша кафе. Джак Дорси, един от основателите на Туитър, е собственик на Sightglass, едно от свръхмодерните тукашни кафенета, където за правене на висша-класа-еспресо се използваше най-новата вносна японска технология – халогенните сифони – (преди да се прехвърлят към нещо още по-модерно). 

На [улица] „Валенсия“, близо до [кръстовището с] „Мисия“, двама млади технически мултимилионери са вложили част от печалбите си във високо модерна градска фабрика за шоколад, където се произвеждат елегантни (и скъпи) шоколади от какаови зърна, подбрани от единични ферми в Еквадор и Мадагаскар. После, нека си припомним онзи скорошен випускник на Колумбийския университет, който почти е стартирал своя собствена версия на Фейсбук още като студент. И макар че компанията му не е стигнала доникъде, той е успял да направи състояние и сега се носи по планетата в търсене на най-добрите ресторанти, за които публикува в блога си безкрайни рецензии и фотографии, които изглеждат почти като днешни версии на Плувецът от Джон Чийвър.

От всички техно-величия, опитващи да се самоизобретят като светила в света на кулинарията, може би никой не е отишъл по-далеч от Натан Мирволд. Дългогодишен шеф на технологическия отдел на Майкрософт, днес шеф на агресивна фирма за изкупуване на патенти, той е посветил доста години – и милиони – на страстта си към префасониране на готварското изкуство в съгласие с рационални, научни методи. Резултатът от труда му е една петтомна, двадесеткилограмова книга на име Модернистична кухня, в която стотици традиционни рецепти са изобретени отново като барокови шедьоври на техно-футуристичното готварско изкуство. Те са много трудни за правене. Вземете например този бъргър, в който всяка част – включително хлебчето и кетчупа – са направени саморъчно, а съставките са педантично обработвани, докато се постигне лабораторно-проверения оптимален профил на вкуса. Салатата например е опушена sous-vide с дървени въглища от хикори, кашкавалът е отлежавал в житен ейл [английска бира], доматите са вакуумно-компресирани, а цялото чудо накрая е покрито с глазура от бъбречна лой, доматена маринада, говежди бульон и пушена сланина. Самото кюфтенце се готви отново sous-vide в среда от бъбречна лой, като преди това е било потопено във ваничка с течен азот и дълбоко замразено.

Колкото и интензивен да е вкусът му, този бъргър изисква стотици човеко-часове работа, както и кухненско оборудване, което може да се открие само в най-елитните ресторанти. Работата на Мирволд пробужда в мисълта картината на един свят, в който специална храна се приготвя със същите прецизни технологии и вкус към лукса, които обикновено се асоциират с правенето на богаташки яхти и частни реактивни самолети. То е перфектен израз на целия негов начин на живот с отделните му, добре известни компоненти на аматьор-палеонтолог, корпоративен изкупвач, сафари-ентусиаст, патентен агресор, злодей като от филмите на Джеймс Бонд и заедно с това образ като Уили Уонка [от „Чарли и шоколадовата фабрика“].

И все пак мащабите и амбициите на Мирволд бледнеят в сравнение с онова, което вдъхновява майсторите на един нов хранителен заместител на име Сойлент, (по името на фиктивната храна, изготвяна от човешки трупове в антиутопичния филм от 1973 Soylent Green). Високоенергийна комбинация от хранителни смески – овесено брашно, тапиоков малтодекстрин, оризов протеин и рапсово масло – подсилена с витамини, минерали и други добавки, Сойлент има „кисел, житен“ вкус и, в комбинация с вода, произвежда микстура, подобна на разводнена овесена каша. Но вкусът не е важното в случая. Сойлент е бил конципиран и разработен от млад програмист на име Роб Райнхарт, който е бил подразнен от потребността на собственото си тяло да консумира храна по три пъти на ден. Решението било Сойлент. От новата смес се очаква да съдържа всички витамини, протеини, аминокиселини и захари, необходими за поддържане на тялото до безкрайност.

Според повечето хора, които са го опитвали, Сойлент е безвкусна, макар и не отвратителна каша. Той е не-храна. Но той носи определен революционен потенциал: обещанието да освободи мисълта от тиранията на тялото. Той обещава да бъде последното ястие, което някога ще трябва да изядете (или изпиете). При това се оказва, че е неочаквано популярен, с предварителни онлайн поръчки за над 100,000 долара само в течение на няколко часа и привличане на инвеститорски капитал от над милион и половина долара. Изглежда, че той е особено интересен за хора, които се интересуват от изпробване възможностите на биологическото си тяло по същия начин, по който биха човъркали някой нов хардуерен компонент. Наскоро слушах един млад компютърен програмист да разправя, че си е купил едноседмична порция Сойлент заради експеримента. Разговаряйки със списание New York Magazine, Зак Александър, 30-годишен софтуерен специалист и Сойлент-ентусиаст, обяснява привлекателността на продукта по следния начин: „За мен готвенето е като вид изкуство. Пък и наистина е някак дразнещо, като си помислите как само биологията ви принуждава да ядете храна по три пъти на ден, дори и ако не го желаете.“

Същия вид научно човъркане, което е довело до създаването на Сойлент, се разпространява и по горните етажи на днешната висша кулинария. При новите начини на готвене храната бива дематериализирана, превръщана в дестилирани аромати и чисти вкусове. Човек може да погълне цели ястия с помощта на капкомер или сламка. Това е почти абстрактно занимание – и действително, развоят във висшата кулинария през последните десетина години е предимно модернистичен: той се състои в един вид опит да бъдем освободени от връзката между храната и нейния произход. Все повече и повече майстори на бранша се опитват да направят от храната нещо, което не изглежда като или има вкуса на съставките, които са отишли за неговото приготвяне.

Водачът в това направление в Феран Адриà, каталонският главен майстор на наскоро затворения elBulli, може би най-влиятелният ресторант на новото хилядолетие. Използвайки технологии, заимствани от областите на химията, физиката и материалознанието, Адриà е изобретил най-различни начини за дестилиране свойствата на една хранителна съставка и внедряването им в други. При неговия способ на готвене се използват центрофуги, пулверизатори и индустриални охладителни системи. С тяхна помощ той внедрява аромати в спрейове, превръща масла и течности в гелове, а полутвърди материали като сирене или шоколад – в неразпознаваеми пейзажи. След като художественият критик Джери Салц е посетил elBulli, той го описва така: „нищо не изглеждаше като онова, което е било; нищо нямаше вкуса на онова, което изглеждаше“.

В „молекулярната гастрономия“ на Адриà (название, което самият той ненавижда, но въпреки това е станало неразделно от метода му) вкусът, ароматът, цветът и консистенцията са се превърнали в независими променливи, които могат да бъдат комбинирани едни с други по всевъзможни начини. При Адриà храненето е сюрреално преживяване: хайверът има вкус на пъпешов сок; зехтинът пристига под формата на желирани върви или цяла „маслина“; топката сладолед има вкус на горгонцола; пуканките изчезват в момента, в който ги докоснете. Иновациите на Адриà са се разпространили в хода на годините по целия свят. Днес вече не е необичайно да се открият пенести или желирани храни в по-изтънчени ресторанти, а неконвенционални термодинамични методи се използват буквално в пекарницата на съседния ъгъл. Един от любимите ми примери за новата научна кухня идва от една „съвременна сладкарница“ в Сан Франсиско на име „Занаятчии и вълци“. Те продават специален солен мъфин (на цена 7 долара), наречен „Вътрешен бунтовник“. Когато го разрежете, вътре откривате перфектно рохко сварено яйце. Но как се е оказало там? И защо не се е смесило с тестото, нито пък е станало твърдо в процеса на печене? Прекарах цели седмици в опити да разгадая загадката, докато накрая някой ми каза отговора. (Те супер-охлаждат рохко свареното яйце преди да го поставят в тестото, като го потапят за няколко секунди в течен азот). Естествено, когато човек знае решението, това отнема част от първоначалното удоволствие, но пък мистериозното рохко яйце все още олицетворява за мен някои от нещата, които новото технологично готвене може да постигне в по-добрите си форми). Всъщност това е момент на домашна магия. И фактът, че изобретателността, която е нужна за постигането му, е далеч по-голяма от крайните резултати, е нещо същностно важно за чара му. Удоволствието тук се крие в трудната победа на безполезното.

* * *

Но къде точно се вписва Рене Реджепи в този нов свят на храната? Обожествяваща природата, неговата събираческа кухня, доведена до съвършенство в Нома, на пръв поглед изглежда силно отдалечена както от научните прищевки на Адриà, така и от сухарския пост-хуманизъм на Сойлент. В действителност обаче Реджепи се е учил дълги години при Адриà, но неговите рецепти не съдържат особено много от характерните подходи на учителя му. Което не означава, че не е научил нищо от времето, прекарано в elBulli: той също използва гелове и центрофуги, а понякога се ангажира и с доста сложни сетивни измами, като например да прави „клончета“ от дълбоко замразен хляб, покрит с ядливи „лишеи“. Но тези модерни техники не са ядрото на неговата естетика. Той по-скоро се фокусира върху силно специфични съставки и създаването на блюда, които предизвикват силни асоциации с определени места и времена.

Това схващане – че „блюдото трябва да отразява ‚където‘ и ‚когато‘“, тоест специфичните житейски предпоставки на госта – му е хрумнало само постепенно. Първоначално Нома е бил стандартен ресторант за висока кулинария, с класически блюда и няколко хрумвания, които да им придадат местен привкус – например чрез използване на кисело ябълково вино за приготвяне на бульон или ракитник вместо ванилия, за крем брюлè. Нещата продължили така известно време, докато Реджепи, заседнал в Гренландия по време на ловен излет, имал решаващата идея: тук той осъзнал, че ако използва диви продукти, събрани директно от северните полета, би могъл да създаде напълно нови неща – едно готварско изкуство, което, по собствените му думи, се основава на „истински лично и вдъхновяващо отношение към природата“. Оттогава помощниците му се занимават основно с обикаляне на датските плажове в търсене на ароматични морски треви, претърсване на ливади за ядливи цветове или сключване на сделки с фермери за единични доставки на незрели ягоди. Скоро след това те започват да внасят 200-годишни арктически миди от Норвегия или ядливи лишеи и мъхове от шведските гори. Цели нови категории от хранителни съставки започват да привличат вниманието им. Гората, в частност, започва постепенно да се превръща в основен доставчик на Нома. В своя Дневник (част от тритомната му книга René Redzepi: A Work in Progress), Реджепи обяснява, че дърветата могат да предоставят много интересни хранителни съставки, макар че в повечето случаи те биват игнорирани: „има неща като малки филизи, иглички, вкусен сок, желатиновият слой между кората и дървесината, мъховете и, накрая, да не забравяме самите плодове: кестени, лешници и т. н.“

Основните сцени на неговото творческо търсене се намират в гората или по плажовете. В Дневника той си припомня как за пръв път е открил морска трева (sea arrowgrass) на някакъв плаж и е бил удивен от ясния билков вкус на растението. „Соковете просто избухнаха в устата ми, солени като морска вода, последвани от друга експлозия от вкусове, като финал на фойерверк: кориандър… От този ден светът започна да изглежда по-различен“.

От време на време той продължава да преброжда горите в търсене на нови идеи:

Впуснах се в събирачество из гората, опитвах най-различни неща в надеждата да прочистя мисълта си и да поема свеж дъх, който да ми позволи да се освободя от суматохата в кухнята. Из мъха бавно си пробиваше път охлюв. Проследих пътя му, осъзнавайки бавно, че той сам си избира гарнитурата. Обратно в кухнята охлювът беше сготвен много внимателно, леко глазиран в интензивен, вкусен бульон, а след това обкръжен с много любов от варени и сурови корени, растения, филизи и цветове: беше само мъничка хапка, представяща няколко квадратни метра от една точно определена датска гора в точно този ден. Изпитвах огромно удовлетворение от начина, по който бях използвал интуицията си.

Той е прав – във всичко това има нещо силно съблазняващо: тишината на гората, прохладата на мъха, охлювът, подбиращ собствената си гарнитура. Но аз не мисля, че то идва от предлагането на нови вкусове. Не много хора ще горят от желание да опитат вкуса на белия равнец, крайбрежната трънка (sea buckthorn) или дървесния сок. И все пак те се стичат към Нома , или по-точно казано, към идеята на Нома, от всички страни. Привлекателността на готварското изкуство на Реджепи вероятно идва от някаква пасторална мечта. В един момент, в който висшата кулинария е призована да арбитрира нашата позиция между технологиите и природата, Нома е застанал твърдо на страната на дивото.

Трудно е – а може би и безотговорно – да се критикува един ресторант, в който самият аз никога не съм бил, или пък рецептите от готварска книга, които не мога да приготвя. (В интереса на журналистическата правда аз бях готов да опитам да сготвя някои от ястията от книгата Рецепти на Нома, но след като установих, че няма откъде да намеря арктически миди или еленска кръв, се видях принуден да се откажа). И все пак си мисля, че е възможно да се зададат определени въпроси по отношение на смисъла на храната така, както я разбира Реджепи, особено като се има пред вид, че Дневникът се впуска толкова дълбоко в мисловните процеси, намиращи се зад него.

Дневникът документира една година от живота на Нома. Това е постоянна борба за създаване на нови блюда, сковавана от две основни ограничения – всяко блюдо трябва бъде едновременно и северно, и сезонно. Тези ограничения налагат цяла поредица от обезсърчаващи предизвикателства пред майсторите, като основното от тях е, че през зимата в Дания не растат особено много неща, а ония, които растат, не могат да бъдат разглеждани като типичен материал за храна. В отговор на това Реджепи и неговият екип са измислили най-различни, силно изобретателни решения. Те намират начини да увеличават вкуса и трайността на продуктите си чрез различни процеси на изсушаване, мариниране, добавяне на най-неочаквани съставки като например ситно смляна хвойна и мариновано цариградско грозде. Освен това те са стартирали цяла програма от „готвене от остатъци“, в която измислят блюда от рибени люспи и картофени обелки.

Реджепи представя готвенето в Нома като процес на непрекъснато обновление и сътрудничество. Всъщност, да се работи в този ресторант изглежда почти като един вид опиянение – опитайте се да си представите самата мисъл да започвате всеки ден с грижа за времето и сезона, да търсите вдъхновение в щайги с гъби и живи скариди, наловени същата сутрин от брадати рибари. Всяка събота има специална вечер за импровизации, при които целият екип се събира, за да представи собствените идеи на отделните участници, като например сладолед от къдраво зеле или десерт от краставици (повечето от които Реджепи незабавно включва в менюто). Да не споменаваме факта, че Реджепи води ресторанта почти до фалит, като влага всичките си печалби в обновяване на кухненската техника. Като цяло, Нома изглежда едно открито, интересно и прогресивно място за работа – точно от вида вътрешно-фирмена култура, която повечето високотехнологични фирми се опитват да култивират целенасочено.

Привлекателността на Нома като работно място може да послужи донякъде като обяснение на факта защо през последните години висшите майстори на готварското изкуство са се превърнали в такива културни икони. В хода на последните едно-две десетилетия, докато Силиконовата долина постепенно се превръщаше в най-динамичния сектор от икономиката, нашите представи за естетическо съвършенство очевидно са преминали през процес на фина трансформация. Собствените ни модели за творческа реализация вече не се свързват предимно с представите за борчески настроени самотници като художници или писатели. Те вече не са и медийни фигури като поп- или кинозвезди. Всъщност в повечето случаи това не са изпълнители от какъвто и да е вид – определено не танцьори, сценични актьори или класически музиканти. Най-често това са способни мениджъри и създатели на екипи – предприемачи като Стив Джобс, архитекти като Заха Хадид, кулинари като Реджепи. Техните начини на работа – дружески, ангажирани, загрижени за неща като дизайн, печеливши – са невероятно привлекателни, особено за хората, седящи сами пред някоя писалищна маса или компютърен екран.

* * *

Онова, което Нома не предлага особено много, е реална скандинавска кухня. На два пъти Реджепи се е опитал да направи версии на блюда, които е запомнил от детството си – македонските лозови сарми на баба си и едно класическо скандинавско блюдо от дивеч и кисела сметана – но и двата пъти се е сблъскал със скептицизма на колегите си, които са го предупредили: „Сигурен ли си, че искаш да се занимаваш с всичко това, шефе? Никога няма да се получи толкова добре, колкото си го запомнил.“

Реджепи съзнателно избягва директни имитации на класическата северна храна, по същия начин, по който подхожда към блюдата от детството си колкото е възможно по-завоалирано. Онези сарми с месо и ориз, които е запомнил от детството си, се превръщат тук в препечени пакетчета от зелеви листа, пълнени с филе от щука и сос от върбинка. Когато за пръв път видял блюдото, Реджепи казал: „Това тук не изглежда като Македония“. Онова, към което той се стреми е не пробуждане на детски спомени или възпроизвеждане на един специфичен начин на хранене. А и същността му не е съвсем пасторална – във всеки случай не и в смисъл като повтаряне начините на хранене на реални селяни или овчари. Неговата визия се оказва забележително примамлива в нашата технологическа епоха: готвенето тук е опит за комуникация с природата по един първичен начин, то е директен разговор с почвата и дърветата.

Едно от най-любимите блюда в Нома се нарича „Фиордови скариди с кафяво масло“. При него се сервират няколко живи скариди в стъклена чаша, пълна с лед. Гостите ги вадят една по една, топват ги в масло и ги ядат живи. Яденето на живите скариди (или киселите живи мравки) на Реджепи предлага нещо повече от нов вкус или преживяване: то предлага контакт със самата ни първичност. Самият Реджепи не крие това, като пише, че маслото „всъщност е просто за по-боязливите, които биха искали да прикриват очичките и главата с бързо нервно топване“. Реалният смисъл тук е директният сблъсък на „хищника с неговата плячка“.

Но още по-впечатляваща от животинския свят при готварството на Реджепи е представата за земята. Тази хапка скарида съдържа „точно представяне на вкусовете на океана точно в този момент“. По подобен начин, когато готвачите от Нома приготвят дива патица, те я сервират в съчетание с букови листа: това е начин да си представим последните ѝ мигове, докато пада някъде сред горските шумаци. Което може би е и нещото, към което изкуството на Реджепи се завръща толкова често: горската настилка. Оттук и особеното внимание към почвата, тревата, гъбите и дървесината. В отказа си от културата в името на природата, готварското изкуство на Реджепи ми напомня не толкова за една скандинавска, колкото за тевтонска философия. В своя „Произход на художественото произведение“ Мартин Хайдегер описва чифт стари селски обувки, вибриращи с „тихия повик на земята, с нейния скромен дар на зреещото зърно и необяснимото ѝ себе-отричане в угарта на зимното поле“. За Хайдегер земята представлява едно състояние на естеството отпреди хората и преди езика. Тя е вид философско не-място от противоположната страна на емпирическата бездна. Трудността да се мисли по нашия човешки начин за нея е причината, поради която е толкова трудно да се отговори на въпроси като „какво означава да бъдеш прилеп?“ – или крастава жаба, или скала, или стрък трева. Поети като Шеймъс Хийни и Франсис Понж, очаровани от извънчовешката сфера, се опитват да формулират този „тих повик“ чрез думи. По своя собствен, специален начин, Реджепи се опитва да направи същото, само че вместо да му придава глас, той иска да го положи на чиния.

На едно място в Дневника Реджепи си представя как изненадва един от най-добрите си приятели с окончателното гурметско блюдо. Но това е не толкова блюдо, колкото специфично преживяване:

Онова чудесно усещане да се разхождате из гората, сред полета от влажен мъх. Искам да поставя тези късове мъх, почистени, изсушени и попарени в бульон от хвойна, а после да ги поръся със сушени боровинки, горски растения, хвойново масло, масло от манатарки, масло от мащерка – всичко с деликатния вкус на гората. Представям си как Али поглежда първо в купата си към нещото, което изглежда като влажен мъх, после към лъжицата, обратно към купата и, оглеждайки се със скаднализиран вид, пита „И какво сега трябва да правя?“

И така, ето какво е желанието на Реджепи: да постави парче земя пред клиента и да го остави да се оправя както може. И, щом само се отървете от смайването, че са ви сервирали мъх на чиния, може би и вие ще успеете. Неговото готварство е опит да се отиде отвъд света на езика и културата, в един свят на чисти неща. И като всеки истински артист, Реджепи артикулира желания, които дори не сме знаели, че имаме – не желания за хранителни прахове или технологично произведени гелове, а за контакт с един друг начин на живот. Да се опита същността на скалите и дърветата, да се пълзи из гората като охлюв, да се спи в земята като луковица, с крака във въздуха.

Източник

Джейкъб Микановски

Джейкъб Микановски е докторант в университета Бъркли, Калифорния, като заедно с това сътрудничи на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.

Други статии от този автор
Посетители: 103

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 55 минути
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 19 часа
  • българин със самоуважение писа Още
    Ако не бяхме... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не успях да се срещна с... преди 1 ден
  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 2 дни
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 3 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Напълно съгласен с Ангел... преди 3 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Самата идея, че която и... преди 3 дни
  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 6 дни
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 6 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 6 дни