От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Два щата, три държави, четирима противници на фракинга

Огонки, Полша

kenarov-1

Едуард Савицки в семейната си ферма в село Огонки, Полша
(фотография: Димитър Кенаров)

Стенописът върху плевнята на Едуард Савицки е красив и ужасяващ. Няколко минути мълча и го гледам потресен в опит да го осмисля. Дойдох тук в Огонки – малко селце в областта Померания, северна Полша, на седемдесет километра от пристанищния град Гданск, – да пиша за шистовия газ. Определено не смятах да се занимавам с изкуство.

И все пак фреската е пред мен – разпростира се трийсет метра по стената на плевнята и разказва история, която не отстъпва по възвишеност и размах на никое апокалиптично видение на Йоан Богослов. Сиви буреносни облаци, натежали като виме на крава, ронят едри черни капки по пресъхналата земя. Костелива ръка търси вода под самотен чучур. Препълнен със зелени токсични отпадъци, във въздуха плава ковчег. И там, в центъра на композицията, стои източникът на злото: сондажна кула, увенчана с пламък, заблестял като всевиждащо око.

От изписаното небе се спускат зографисани свитъци с обяснения на полски за непросветените. „Няма да дадем земята си на корпорациите“, гласи един от тях. „Всяка газова сонда трови водата ни“, заявява друг. „Спрете шистовия газ“.


Small Ad GF 1

„Идеята беше моя“, пояснява Савицки, щом ме вижда да зяпам плевнята му. „Разни художници идваха тук във фермата и аз им разказах какво искам. А те го нарисуваха.“

Снажен синеок мъж на почти четирийсет години с късо подстригана руса коса, малко редееща на челото, облечен в проста синя тениска и джинси и нахлузил стари кубинки без връзки, Савицки е животновъд, решил да поведе битка срещу добива на шистов газ в региона си. В своя затънтен край, сгушен между идилични ливади, гористи хълмове и кристални езера, той е познат като един от най-непреклонните противници на газодобива.

Тръгвам след него през двора. В дъното са паркирани два лъскави трактора. Откачените плугове и ремаркета са чисти. Новият силоз блести на обедното слънце до купчина спретнато подредени дърва. На фасадата на жилищната сграда е окачена голяма табела, подпечатана със знамето на Европейския съюз – сертификат за органично земеделие. Явно всичко е правено с любов.

 kenarov-2

Художествени фрески върху плевнята на Савицки.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Всекидневната на Савицки е широка и просторна, а големите й прозорци гледат към окъпана в слънце морава. На една от стените са сложени в рамка икони на Исус и Богородица. Насреща ни виси голям плоскоекранен „Panasoniс“. Кожени дивани ограждат лакираната дървена масичка, отрупана със сладкиши, домашни сладки и чай.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Първо мъничко емфие“, казва той и с широка усмивка ми подава нещо като миниатюрна барутница, върху която са гравирани хералдически лъв и думата „Kaszëbë“. „Това си е традиция в Кашубия“, добавя и ми показва как да изтръскам емфие – или „кравешки тютюн“, както го нарича – върху опакото на ръката си.

Смръквам. В ноздрите ми нахлува приятен ментов дъх.

„Добре дошъл в Кашубия“, смее се домакинът ми.

Kашубия е малък лингвистичен анклав в Полша. Няма специален административен статут, но се гордее с независимия си дух и културната автономия. Затова и табелите покрай пътя са изписани по два начина, на полски и кашубски, а навсякъде из областта се вее черно-жълтото кашубско знаме, пиратски близнак на бяло-червеното знаме на Полша. В шегите на варшавяните кашубците често са представяни като недодяланите селяци от север. На кашубците не им пука.

С брадясалото си лице и обецата на лявото си ухо Савицки прилича по-скоро на корсар, отколкото на земеделец. Бойна доблест в битката за Виена донесла това имение на прадедите му през 1683 г., когато местна херцогиня им дала дворянско звание и 400 хектара земя в знак за признателност за вярната служба срещу османската заплаха. Макар днес да е сведена до едва шейсет хектара, фермата все пак е успяла да надживее хаоса на полската история, огъня на войните и леда на революциите, нашествията на прусаци и руснаци през осемнайсети и деветнайсети век, на нацисти и съветски войски през двайсети. В началото на двайсет и първи век обаче на вратата й чука нов враг.

През април 2011 г. Департаментът по енергетика на САЩ съобщава, че в Полша има залежи от 5,3 милиарда кубични метра шистов газ – толкова много, че източноевропейската страна може да разчита на тях цели 300 години. При перспективата този нов природен ресурс да намали енергийната зависимост от Русия – ненавистната славянска сродница на Полша – страната е обхваната от въглеводородна треска. Дори когато на следващата година Полският геоложки институт и Американското геоложко дружество намаляват прогнозираните количества с цели 90 %, вярата в шистовия газ остава непоколебима.

Шистовият газ, според официалната версия, трябва да донесе чужди инвестиции за милиарди долари, да създаде хиляди работни места и може би някой ден да направи Полша „втора Норвегия“. Бързо и без много-много да се допитва до общественото мнение, държавата дава 111 концесии за проучване на трийсет международни и местни газови компании върху 90 000 квадратни километра или около една трета от цялата територия на Полша.

В една от концесиите се намира и фермата на Едуард Савицки.

***

Шистовият газ отприщи може би най-голямата треска за фосилно гориво от началото на двайсет и първи век. Някои го наричат път към енергийната независимост и възраждането на индустрията и твърдят, че бил по-чист от въглищата. Никоя друга тема в енергетиката не е печелила толкова медийно внимание през последните години. Компании, политици и икономисти го прославят като решение на топящите се залежи от фосилни горива. Изследванията показват, че може би наличните количества ще ни стигнат стотици години. И преди всичко шистовият газ изобилства в различни страни – от Съедините щати и Китай до Индонезия и Източна Европа. Но глобалната треска за шистов газ ражда и глобална опозиция от организации и отделни хора, тъй като всеки етап от добива носи множество екологични проблеми.

За разлика от обикновения природен газ, който се събира в големи и сравнително леснодостъпни залежи под земята, извличането на газ от шистите – скали с много ниска пропускваемост – изисква агресивна техника, наречена „масивно и многостепенно хидравлично разпукване“ или най-често просто „фракинг“. След приключване на сондажа фракинг течността (специална смес от тонове вода, ситен пясък и химикали) се инжектира в кладенци под огромно налягане, за да разпука шистите и да освободи скрития в тях метан.

Около четвърт от огромното количество вода във фракинг течността се връща на повърхността под формата на „обратна вълна“ от отпадъчни води. Освен първоначалните химикали тя вече съдържа висока концентрация на соли и тежки метали, а понякога и слаба радиоактивност. Тъй като този страничен продукт се обработва трудно, той често бива изпомпван в пластмасови отпадъчни ями или инжектиран в дълбоки депа под земята, макар напоследък понякога да се рециклира.

Освен това сондирането за шистов газ изисква кладенците да бъдат нагъсто –гроздове от сондажни площадки, пръснати из огромни географски пространства. После трябва да се изградят нови пътища към всяка площадка, басейни за съхранение на водите за фракинг, компресорни станции, които изгарят огромни количества дизелово гориво и хиляди километри нови газопроводи през поля и гори. Нужни са и камиони-цистерни, разбира се, до хиляда курса на кладенец.

Колкото повече научавал Савицки за добива на шистов газ, толкова повече се убеждавал, че това е неговият личен апокалипсис. Изчел всички статии на полски, които успял да открие в интернет. Гледал „Gasland“, номинирания за Оскар документален филм за шистовия газ и свързаното с него замърсяване на водите в Съединените щати. Тъй като не бил женен и имал свободно време, бавно се превърнал в самоук експерт в тази област и се готвел за битка. Да, за битка: вече бил убеден, че международните корпорации и полската държава са нахлули в семейното му имение. Светът такъв, какъвто го познавал, щял да бъде разрушен, а той самият нямало да получи никакви компенсации, тъй като правата върху подземните богатства в Полша не принадлежат на отделните хора, а на държавата.

Когато през август 2011 г. представители на държавната компания „Геофизика“ дошли с молба да използват частния му път, за да проведат геоложки проучвания в земите му, Савицки им отказал, въпреки че мнозина от съседите му вече се били съгласили. Посещенията им обаче не спрели, а в агитацията се включила и калифорнийската компания BNK Petroleum, на която принадлежала и концесията за региона. Уверявали го, че шистовият газ не представлява заплаха за земята и водите му. Раздавали му листовки и брошури, според които във фракинга не участвали никакви токсични съединения. „Само лимонена киселина“, казал му един от представителите на компанията. „Все едно слагаш лимонов сок“.

„Представих си ги как седят на сондата с торба плодове и сокоизстисквачка“, казва саркастично Савицки.“Ще речеш, че химикалите им са толкова безопасни, че в случай на замърсяване ще получим вода с дъх на лимони.“

 kenarov-3

Сондажна площадка за шистов газ в северна Полша.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Въпреки че изрично отказал да разреши сеизмични проучвания на своя територия, получил официален документ, където на мястото на подписа му някой бил написал „устно съгласие“, за да може операцията да започне.

Савицки побеснял. Заедно с няколко земевладелци и селяни от околността организирал опозиционно движение. Повикал художници да изрисуват фреските по плевнята му. Проведени били няколко митинга – повечето само с шепа хора, други доста многобройни. През март 2012 г. около 200 местни жители се събрали на протест в близкото селце Клукова Хута, където се сондирал кладенец.

Но после, след импровизираната блокада на пристигналите в областта сеизмични камиони Савицки започнал да получава анонимни заплахи по мобилния си телефон. Обвинявали го, че сътрудничи на руснаците, наричали го национален предател. „Върви да спасяваш орките и фламингото“, пишело в едно съобщение.

***

Следобяд Савицки ме кани на разходка из пасищата си. Две-три от кравите му ни следват като верни кучета. Макар да е средата на октомври, тревата е толкова зелена, че се вклинява в очите. В далечината се вижда тъмен пояс дъбови, букови и брезови гори. Зад тях, извън нашето полезрение, синьото небе се отразява в дълбоките езера на Кашубия.

– Ако говорим за човешки права и отношението към обикновените хора, в Полша нищо не се е променило от комунизма насам. – казва замислено домакинът ми. – Хората нямат думата. Може да имат малко повече пари и наоколо да е малко по-шарено, но политическата система си е същата и се отнася към тях със същото неуважение.

Сякаш борбеният му дух е на път да се пречупи. Цяла година е протестирал срещу шистовия газ и се чувства уморен. Малцина продължават да му обръщат внимание, а и някои от съседите му са престанали да го подкрепят. Смятат, че шистов газ така или иначе ще се добива, независимо дали им харесва. Чувстват се безсилни било пред държавата, било пред медиите или пред компанията. Приятелите му го питат: „Какъв е смисълът да се бориш с неизбежното?“

– Ако чакаме да видим докъде ще доведе шистовият газ, после ще е твърде късно – казва той. – За нас няма да има живот.

Докато вървим, виждаме към пътя голям дървен кръст, а до него – отрупано с бали слама ремарке на трактор. Савицки поглежда към тях.

– Ако ме питате защо се боря, ще Ви кажа. Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставям колкото се може по-малко следи на този свят.

***

Брадфорд Каунти, Пенсилвания

Утринната мъгла се стеле над долината на река Съскуехана, сякаш над нея тече нейна безплътна близначка. Докато карам взетия под наем нисан „Тиида“ по дългия бетонен мост, вода и въздух се смесват в млечнобяла пелена и за миг се чувствам като в подводница. Вече е ноември и заскрежените гори по двата бряга приличат на призрачни коралови рифове-албиноси.

Колата ми се изкачва по лъкатушещ селски път с две платна, а мъглата започва да се разрежда. Проблясват сини откъслеци небе, а аз навлизам в друг свят: платото Алегени на Брадфорд Каунти, северна Пенсилвания.

От всички страни никнат зелени склонове – разноцветна завивка от гори, ливади и прясно изорана земя. Тук-там геометричната шарка нарушават високите силози и червените плевни на мандрите, около които пасат по няколко крави. Потъмнели от времето надгробни камъни лежат в тревата до дървените църкви.

По-нататък обаче изникват други сенки – първа, пета, десета, – които слагат край на пасторала. Огромни камиони-цистерни и пикапи с номера от Тексас и Арканзас летят нагоре-надолу по селските пътища. Широки бели тръби със сложна система от клапани минават над земята, спускат се из поля и гори. Виждам правоъгълни водоеми, големи колкото плувни басейни и пълни с вода. Горе-долу на всеки два километра има покрити с чакъл участъци с големината на футболни игрища, на които като диоди на гигантска печатна платка са строени жълти контейнери и бели цистерни. Когато изключвам за миг двигателя на колата си, чувам нещо да съска, да жужи: несекващото дихание на метана.

Площадки за добив на шистов газ. Резервоари за отработените води. Газопроводи. Те са навсякъде.

***

Шистата Марселъс, скално образование на 400 милиона години, което лежи на около 1500 – 2500 метра под земята в щатите Пенсилвания, Ню Йорк, Западна Вирджиния и Охайо, се смята за най-голямото находище на неконвенционален газ в страната – и едно от най-големите в света. Макар скритите й ресурси да са известни поне от трийсетте години насам, експлоатацията й става рентабилна едва в 21-и век с развитието на хидравличния фракинг и хоризонталните сондажи (метод, който позволява да се сондира по хоризонтално трасе и така разширява производствената площ). През 2008 г. професорът по геология в Пенсилванския университет Тери Енгълдер изчислява, че Марселъс може да съдържа цели 10,279 билиона кубични метри газ – достатъчно, за да покрие потреблението в Съединените щати за следващите четиринайсет години. Други – вкл. Американската служба за геоложки изследвания – дават значително по-ниски прогнози, но всички експерти са на мнение, че Марселъс съдържа извънредно големи залежи от шистов газ.

Треската започва.

 kenarov-4

Треската за шистов газ в Пенсилвания кара компаниите да сондират сред земеделски, гористи и дори населени местности. Сондажни площадки като тази стават обичайна гледка.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Няколко десетки американски и международни компании се тълпят в Пенсилвания с надеждата да добиват газ от Марселъс. Броят на кладенците красноречиво расте. Към края на 2012 г., четири години след началото на бума, в щата има над 6 000 кладенци за шистов газ, а се предвиждат още десетки хиляди. Положени са хиляди километри газопроводи, които да пренесат горивото до метрополитните пазари на Източния бряг, а нови компресорни станции като бегемотски сърца изпомпват газта през стоманените вени.

Това не е първата треска за фосилно гориво в този щат. През 1859 г. Едуин Дрейк изкопава до Титъсвил, Кроуфърд Каунти, първия кладенец за комерсиален добив на петрол в САЩ. После идва въгледобивът; тук са едни от най-големите мини в света, спечелили на Пенсилвания прозвището „въглищарския щат“. Бумът на шистовия газ обаче се оказва съвсем различно начинание – напълно децентрализирани, площадките не се ограничават до индустриалните зони или конкретни интензивно разработвани находища, а са пръснати сред населените места, до къщи, ферми, училища, старчески домове, църкви, гробища. Брадфорд Каунти – до този момент тиха земеделска провинция с около 63 000 души население в северна Пенсилвания – внезапно се превръща в икономически епицентър на Марселъс: сладкият сух газ под селскостопанските площи се оказва неустоим за компаниите. Тук изникват почти 2 000 газови кладенци и провинцията се оказва най-обстойно сондираната в целия щат. През 2010 г. газодобивната индустрия инвестира в Брадфорд около 2.4 милиарда долара – повече от цялата местна икономика, чиято стойност през 2009 г. възлиза на 1.8 милиарда долара. Дотук местните земевладелци са получили 160 милиона долара от наеми и отчисления.

Индустрията налива пари. Но и вредни отпадъци.

Департаментът по защита на околната среда в щата Пенсилвания регистрира над 3 000 нарушения на екологичните норми. Макар много от тях да са административни, ред други включват миграция на газ, замърсяване на водите и избухване на кладенци. „Чесапийк енърджи“, компанията с най-солидно присъствие в региона, е глобена 900 000 долара – най-голямата екологична глоба в историята на щата, – защото през 2010 г. допуска замърсяването с газ на водата на шестнайсет семейства от областта. По-късно кладенец на същата компания избухва и в местната река Тоуанда изтичат големи количества фракинг течности. През 2003 г. самата газодобивна индустрия изчислява, че около 6% от всички нови кладенци имат проблем с циментирането или изолацията (на тръбите в сондажния отвор) – сериозен въпрос, който може да доведе до проникването на опасни вещества във водоносния пласт. До този момент в провинцията са регистрирани повече от 600 нарушения, свързани със шистовия газ.

Днес в много дворове има временни цистерни за вода, известни като „водни биволи“, тъй като водите в околността са замърсени от газодобива. В мазетата на къщите са инсталирани скъпи пречиствателни съоръжения, за да бъде питейната вода безопасна за консумация от хора и животни. Никой не е очаквал тези мерки да станат наложителни. За много местни жители обаче те са начин на живот. Изглежда идилията е свършила. Брадфорд Каунти, Пенсилвания, е земя под обсада.

***

Фермата на Керъл Френч е оснивният бастион на съпротивата, въпреки че прилича на всяка друга ферма в Брадфорд Каунти: двуетажна къща с бяла дъсчена обшивка, край която се редят червени плевни и силози за зърно, селскостопанска техника и пособия. На леко наклоненото пасище зад къщата няколко кокошки и крави попиват последните топли лъчи за сезона.

Спирам на малката застлана с чакъл алея и тръгвам към верандата, където собственичката вече ме чака. Един голдън ретрийвър излайва вяло и размахва опашка.

„Радвам се, че не сте се загубил“, казва Френч и разтърсва ръката ми. „Някои хора трудно ни намират“.

 kenarov-5

Каръл Френч се грижи за млечните крави в своята мандра.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Четирийсет и девет годишната Френч има кръгло румено лице, чуплива мръсноруса коса, строги светлосини очи и очила: фермерка с вид на начална учителка. Облечена е в стари сини джинси и тениска с щампа на снежен планински връх и самотна дървена хижа на преден план. На тениската пише „Sisters Quilt Show“[1].

Кани ме да седна на кръглата маса в кухнята. Край нас на стените висят препарирани еленови глави и поставени в рамка картини на елени. Полилеят над масата е направен от рога, преплетени като корона от тръни. В отсрещния ъгъл на всекидневната в съседство виждам шкаф с няколко ловни пушки.

„Сестра ми беше убита наскоро при домашен скандал“, съобщава ми тя, сякаш това е най-нормалният начин да завържеш разговор с новодошъл. „Отношенията с партньора й бяха крайно обтегнати, но не си давах сметка колко са зле, докато не стана твърде късно“.

Няколко секунди не знам какво да отговоря. „Съжалявам“, промърморвам накрая.

„Фермерите и газодобивните компании имат същите тежки семейни проблеми“, казва накрая тя. „Поне така смятам аз“.

Нейната бурна връзка с газодобивната индустрия започнала през 2006 г., когато тя и съпругът й прехвърлили на една компания правата върху полезните изкопаеми в имота си от 450 декара срещу еднократно заплащане от 30 долара на декар. Било време на вълнение и оптимизъм; надявали се, че допълнителните пари ще дадат така нужния тласък на тяхната мандра и ще помогнат на семейството да се справи с хронично ниските изкупни цени на млякото. Имало обещания за нови работни места, за нови пътища, а може би и допълнителни отчисления, ако на тяхна територия бъде пробит кладенец. Всички наоколо говорели за новата треска за газ, за невидимото въздушно злато, което щяло да превърне фермерите в „шистилионери“. Шистовият газ бил решението на всички проблеми на Брадфорд Каунти; много от местните, включително семейство Френч, приемали компаниите с отворени обятия.

Първият шистов кладенец в близост до семейство Френч бил сондиран през декември 2010 г.. Последвали го още два, после още пет. На Френч кладенец не се паднал, което отначало било голямо разочарование. Затова пък се случило друго. На 15-и март 2011 г. тяхната вода „се отвърнала“. Вместо чиста прозрачна течност от крана започнала да тече млечнобяла смес. Когато Френч я оставила да престои, на дъното се утаил пясъчен слой, върху който се носело някакво подобно на мъх вещество. После водата придобила консистенцията на желатин. За двайсет години във фермата Френч не била виждала нищо подобно.

„Ей така изглеждаше водата ми тогава“, казва тя и ми подава затворен буркан. Разтърсвам го и течността придобива точно описвания от нея перленобял цвят.

Скоро след като водата се „отвърнала“, цялото семейство започнало да получава обриви – Френч повдига ръце, за да ми покаже червените петънца по бялата си кожа. Някои от кравите развили сходни дерматологични проблеми. После, през октомври 2011 г., двайсет и три годишната й дъщеря внезапно се разболяла – с висока температура, разстройство и силни болки в корема. За една седмица изгубила четири килограма. В болницата лекарите установили, че има уголемен далак, черен дроб и десен яйчник, но не можели да открият причината. Когато няколко съседи (чиято вода също се била „отвърнала“), започнали да страдат от подобни здравословни проблеми, Френч решила да изпрати дъщеря си в по-чиста среда, където тя бързо се възстановила.

„На една среща ни казаха, че като американци всички сме били длъжни да приемем шистовия газ и да правим жертви за енергийната независимост и просперитета на страната“, продължава Френч, седнала срещу мен на масата. „Но защо ние да сме жертвените овце? В крайна сметка цената на фермата ни падна. Губим пазара на мляко, а най-вероятно няма да успея да продам и кравите. Изгубихме здравето си. Изгубихме дъщеря си“, завършва тя с все по-насечени изречения. „Изгубихме“.

Каръл Френч не искала да приеме поражението. Обединила сили със своята съседка Карълин Нап, собственичка на органична мандра на петстотин метра нагоре по пътя, която също усетила от първа ръка последиците от добива на шистов газ. Заедно се превърнали в отявлени противници на фракинга – брадфордски дисиденти по неволя.

Двете жени започнали да прекарват часове наред в съда на Тоуанда, центъра на провинцията, за да ровят из хиляди нотариални актове, концесии, статистики, сондажни протоколи – въобще опитвали се да намерят колкото се може повече информация за газодобивните практики. Изчели всички изследвания и документи, които успели да намерят, свързали се с най-изтъкнатите експерти в областта. Скоро двете започнали да обикалят малки селища в щатите Пенсилвания и Ню Йорк, да изнасят презентации с „PowerPoint“, да пишат статии за местните издания и да разказват историите си пред медиите. Някои местни фермери ги наричали иронично „двете еколожки“, но на тях не им пукало. Не се надявали да спрат гигантска машина като добива на шистов газ, но поне можели да споделят с хората какво мислят за свързаните с него опасности.

 kenarov-6

Газодобивна инфраструктура в Брадфорд Каунти, Пенсилвания.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Като гледа в YouTube записи от обиколките им, човек се стъписва от широките им познания за правните, икономически и екологични аспекти на добива на шистов газ – две фермерки от аграрна Пенсилвания, превърнали се в универсални експерти по темата. Обсъждат технически въпроси като „правото на задържане от страна на концедента“, „подчиненост“ и „ревандикация“. Говорят за социалната цена на местната треска за газ – за ръста на престъпността, повишените цени на наемите, катастрофите по пътищата, както и увеличеното напрежение, на което са подложени службите за пожарна безопасност, полицията и спешната медицинска помощ. Сравняват броя на работните места в газодобива и в компаниите за възобновяема енергия. Казват по някоя добра дума за шистовия газ, но като цяло за тях негативите значително натежават над ползите.

„В тази къща съм си гледала децата от бебета“, казва Френч, когато я питам какво я мотивира да се бори с газодобивните компании. „Това е моят дом, оттук са ми спомените. Тук ми е сърцето. Според мен за това си струва да се бориш“.

***

Йънгстаун, Охайо

Земетресението разтърсило Йънгстаун, Охайо, в 3:04 следобяд на 31-и декември 2011 г. Прозорците затреперали, мебелите се разтресли, чиниите паднали от кухненските лавици. Стъклените играчки литнали от коледните елхи и се пръснали на земята. Изплашени хора побегнали от жилищата си, понесли на ръце по-малките си деца. Излезлите на следколедно пазаруване клиенти замръзнали паникьосани в магазините.

После трусът спрял толкова внезапно, колкото и започнал. Всичко пак станало спокойно.

Това било единайсето земетресение за годината в град, където до този момент не било регистрирано нито едно. Какво ставало? Сузи Байерсдорфър, геолог от щатския университет в Йънгстаун, смятала, че знае отговора. Когато земята се разтресла, тя тъкмо подготвяла протестен плакат срещу фракинга.

Три месеца и още едно земетресение по-късно, когато излязъл предварителниятдоклад на Департамента по природни ресурси на щата Охайо, опасенията на Байерсдорфър се потвърждили. Повишената сеизмична активност в Йънгстаун била все в областта на кладенеца „Northstar 1“ (дълбок инжекционен сондаж, клас ІІ), разположена между река Махонинг и магистрала 680, около километър и половина на северозапад от центъра на града. Влязла в действие през декември предишната година, станцията се използвала за складиране на отработените и отпадни води, получени при експлоатацията на шистов газ в съседна Пенсилвания.

 kenarov-7

Сузи Байерсдорфър пред кладенеца „Northstar 1“ в Йънгстаун, Охайо.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Когато отработените води са били инжектирани под високо налягане на почти 3 000 метра под земята, в базови пред-камбрийски скали на възраст милиарди години, те се превърнали в смазка на естествено формирани геоложки разломи, които се плъзнали и предизвикали земетресения с магнитут от 2.1 до 4.0 (в навечерието на Нова година). През януари 2001 г. друга подобна инжекционна станция (а в Охайо те са вече 192) допринесла за земетресение с магнитуд 4,5 в Аштабула, в най-северната част на щата, но тогава това изглеждало изолирано събитие. Сега обаче, когато добивът на шистов газ се разраства главоломно и расте търсенето на подобни станции от клас ІІ – стандартната практика за складиране на петролни и газови отпадъци в порести скални образувания на хиляди метри под земята – земетресенията зачестяват.

„Това наистина събуди много хора в Йънгстаун. Разтърси ги в буквалния смисъл на думата и стана катализатор на движението срещу добива на шистов газ и подземно инжектиране на отпадъчните води“, разказва ми Байерсдорфър, една от главните организаторки на това движение, докато обикаляме „Northstar 1“. Точно тук през ноември 2011 г. по време на протест са арестувани седмина активисти, които искали затварянето на станцията месец преди най-силното земетресение. Оттогава насетне площадката е затворена със заповед на Департамента по природни ресурси. Четиринайсет цистерни остават заключени зад телената ограда, опасана отгоре с бодлива тел, а входът откъм пътя е блокиран с две големи гуми от багер.

Сузи Байерсдорфър разбира от фосилни горива. В края на десетте и началото на двайсетте години на миналия век дядо й се преселил от Западна Вирджиния в Калифорния, където работил по петролни съоръжения, а после създал своя собствена фирма за обслужване на индустрията, която баща й наследил през петдесетте. Продавали свредели и вретенни възли на петролодобивната и газодобивната индустрия, както и оборудване за стимулация на кладенци – старото име на хидравличния фракинг. Семейството живеело в къща на стръмен склон с изглед към петролната сонда Кърн Ривър до Бейкърсфийлд, в долината Сан Жоакин – една от най-старите и най-големи петролни сонди в Съединените щати. Като дете се возела в пикапа на баща си, докато той разнасял ежедневните доставки, а после му помагала със счетоводната страна на бизнеса. Вместо с феи и великани нейният детски свят бил населен със сондажни кули и помпени станции сред неземните скалисти пейзажи на Калифорния.

Смятала да стане петролен инженер като баща си, но в крайна сметка надделяла любовта й към скалите. Завършила геология и започнала работа като петрологограф, тоест изследвала и записвала геоложките пластове по време на сондажите за петрол и газ, докато живеела в каравани до площадките. Съпругът й Реймънд Байерсдорфър, също геолог, проучвал петролните находища в областта Бейкърсфийлд за компанията „Гълф ойл“. Живели за кратко в Австралия и Канада, а през 1993 г. се заселили в Охайо, където постъпили в Департамента по геология и екология на Университета в Йънгстаун.

Докато се разхождам из дома на Сузи и Реймънд Байерсдорфър, красива триетажна тухлена къща на тиха уличка в центъра на Йънгстаун, усещам поразителната им любов към геологията – научната литература е навсякъде. Дори имената на близначките им – Кристъл и Рошел („скаличка“ на френски) носят отпечатък от страстта на родителите. Няколко години подред в края на деветдесетте Реймънд прекарва летата си като изследовател в Космическия център „Джонсън“ на НАСА, където разработва синтетични почви за отглеждане на земеделски култури в космоса, докато финансирането на проекта не спира. Между семестрите води студентите си на геологически екскурзии в Китай.

Днес семейната любов към скалите се е превърнала в битка срещу хидравличния фракинг и кладенците за дълбочинно инжектиране на отпадни води. След като са се нагледали на петролни и газови сонди и свързаните с тях екологични рискове, Сузи и Реймънд са отстъпили от вярата във фосилните горива. Възгледите им са ясно изразени на големи табели, забити на моравата пред къщата: „Чиста, а не шистова вода“ и „Всички живеем надолу по реката“. Из цялата къща са пръснати научни статии за опасността от фракинга. Една стая над гаража служи като офис на Сузи и като работилница за листовки и плакати.

Байерсфордър се е превърнала в основен двигател на анти-фракинг движението в Йънгстаун – дете на петролодобивния свят, повело война срещу собствените си корени. Четирийсет и четири годишна, с бяла коса като коприна и бледо, открито лице, обеци с емблемата на мира и фотохромични очила, тя явно носи отпечатъка на Калифорния от шейсетте, но в същото време е стъпила здраво в двайсет и първия век. Доцент в Университета в Йънгстаун, през последните шест години тя води и онлайн курсове, в които запознава студентите с основите на своята наука.

„Струва ми се, че когато хората научат повече за геологията на земята, те ще я ценят по-силно и ще я пазят по-добре“, казва ми тя, докато седим в кухнята й, наричана от Реймънд „зона, свободна от фракинг“.

***

През първата половина на двайсети век Йънгстаун, сгушен в долината на Махонинг, бил един от трите най-големи производители на стомана в страната – с десетки леярни, чиито широки комини бълвали черни пламъци в оловното небе. Хората тук се шегували, че най-страшен щял да бъде денят, в който няма да им се налага да метат сажди от верандите.

Този ден настъпил през септември 1977 г., наричан тук „Черния понеделник“, когато били съкратени 4 100 стоманолеяри от завода „Кембъл“ на „Йънгстаун Шийт&Тюб“ – най-големият работодател по онова време. Големите стоманодобивни заводи западали от години, но в началото на осемдесетте започнали един по един да затварят, тъй като автоматизираното производство и евтините вносни стоки пренесли индустрията в далечни краища на света. Оттогава насетне повече от 50 000 души в стоманодобива и свързаните с него индустрии загубили работата си, а населението на града се свило от 139 000 души през 1970 г. до по-малко от 67 000 днес. Хиляди празни къщи и парцели стоят като безмълвни свидетели на една човешка трагедия. Брус Спрингстийн, авторът на най-добрите американски елегии, пише за упадъка на града: „Here in Youngstown, here in Youngstown, my sweet Jenny I’m sinkin’ down, here darlin’ in Youngstown.[2]

Докато обикаляме с колата на Байерсфордър, виждам скелетите на мъртвата индустрия. Занемарени земи и празни черупки на фабрики загрозяват пейзажа. Из кварталите унило стърчат къщи със заковани прозорци и изписани с графити стени. По улиците бродят пияници и наркомани. Из въздуха не се носят сажди, но водите и почвите в областта още са пълни с индустриални отрови и тежки метали.

„Йънгстаун има богат опит с компании, които идват тук, използват залежите му, замърсяват земята и си тръгват, без да оставят каквато и да била инфраструктура за местните хора“, казва тя, докато преминаваме моста над калната Махонинг, в която никой не смее да плува.

Въпреки екологичните опасности много жители на Йънгстаун смятат, че газодобивната индустрия може да съживи региона и да донесе толкова нужните им работни места. На брега на река Махонинг, на около 600 метра от „Northstar 1“, вече има доказателство за това. Неотдавна френската компания Валурек строи нова стоманодобивна фабрика за 650 милиона долара – първият голям завод, отворил врати в този град след икономическия срив отпреди трийсет години. В него се произвеждат стоманени тръби за шистовите кладенци в Пенсилвания и едва започващия добив от шистата Ютика в Охайо – също гигантско находище под Йънгстаун и източно Охайо. В трите провинции около града – Махонинг, Тръмбъл и Колъмбиана – вече са прокопани или лицензирани седемдесет и девет кладенци. Пикапите – любимото превозно средство на пътуващите работници по сондажите – изпълват паркингите пред местните мотели. На табела пред стриптийз-клуб пише „Welcome Oil & Gas Industry“[3]

Байерсфордър признава, че шистовият газ може да осигури толкова нужните работни места в града, но се опасява, че той може да се окаже поредната ефимерна мечта, която ще остави едва окопитващата се след тежкото наследство на стоманодобива природа още по-опустошена. Само четири години след началото на шистовия бум компаниите вече са започнали да напускат Пенсилвания, стреснати от свръхпроизводството и спадналите пазарни цени на газа.

„Много се шуми как шистовият газ щял да съживи икономиката“, казва тя. „Много хора повтарят, че като следим тази индустрия твърде изкъсо, убиваме всяка надежда този край да се замогне. Да, работни места ще има, но те няма да са постоянни. Трябва ни нещо по-дългосрочно като производството на соларни панели и вятърни турбини. Фосилното гориво е като колелото на хамстер; трябва да излезем от затворения кръг. За мен треската за шистов газ е класически пример за „бум и спад“.

След като разучавала повече от две години хидравличното разпукване и инжекционните кладенци, тя напълно се убедила, че и двете са извънредно опасни за водните залежи. В края на ноември 2011, след първата серия земетресения, тя и шепа млади жители на Йънгстаун създали движение срещу добива на шистов газ и депозирането на отпадъчни води на територията на града. След земетресението навръх Нова година създали „Фрак-фрий Махонинг Вали“. Оттогава насетне групата с ядро от около трийсет активисти е организирала десетки протести, образователни лекции и форуми на местната общност, създала е уеб страници в противовес на финансираните от газодобивната индустрия масирани пиар кампании. Повечето от протестите били малобройни, обичайно събирали по двайсетина души. (След голямото земетресение организирания от Общинския съвет на Йънгстаун митинг привлякъл 500 загрижени граждани, включително и тяхната група). С помощта на социалните медии съгласували дейността си с организации от Охайо, Пенсилвания и Ню Йорк.

„Индустрията разполага с много пари и мощно лоби, а ние сме само група граждани, влагаме собственото си време и средства. Основната ни цел е да образоваме хората и да им посочим изход“, обяснява Байерсдорфър. „Не съм дотам наивна да мисля, че можем ей сега да се отучим да ползваме петролни продукти. Толкова хора карат коли или се отопляват с газ. Всички сме затрупани от пластмаса. Нямаме претенциите да носим някаква голяма промяна, но мисля, че ако хвърлим малко светлина върху този бранш, на компаниите ще им се наложи да бъдат по-внимателни, отколкото биха искали.“

На една среща между представители на индустрията и местни депутати групата отпечатва огромни чекове със сумите, дарени от петролни и газодобивни фирми за предизборните кампании на членове на Американския подкомитет по енергетика и минерални ресурси. Една от сумите възлиза на 340 684 долара. Друга – на 696 940.

Когато общинският съвет на Йънгстаун гласува да позволи на чиновниците да отдават градски земи на концесия за добив на шистов газ – включително паркове и игрища за голф – Байерсфордър и групата й организират петиция за референдум за забрана на хидравличния фракинг в рамките на града. Подобна мярка е приета в Питсбърг и няколко десетки селища в страната.

„Не е редно местните жители да нямат думата къде да се дупчи за петрол и газ“, казва тя. „Не става въпрос само за фракинга, а за нашата общност. Изглежда, че днес местните хора имат по-малко права от корпорациите.“

***

На другия ден, облачен и прохладен, двамата с Байерфордър отиваме до язовир „Меандър крийк“. Разположен на десетина километра западно от Йънгстаун, той осигурява питейна вода на повече от 220 000 души. Лодките, плуването и риболовът са забранени. И все пак в края на 2012 г. една газодобивна компания, Кънзол Енърджи, започва сондажи за шистов газ на 50 метра от рекичка, която се влива право в основния водоем.

kenarov-8

След срива на стоманодобивната индустрия преди няколко десетилетия Йънстаун, Охайо е осеян с изоставени фабрики. Противниците на фракинга смятат, че историята ще се повтори и треската за бързо забогатяване ще остави след себе си екологични язви.
(Фотография: Димитър Кенаров)

Пътуваме през парад от билбордове, вдигнали на показ двуизмерните си светове. „Не на вносния петрол: американски природен газ“, възклицава реклама на „Чесапийк Енърджи“. „За чист град и здрави хора. Спрете фракинга!“, опонира му друг билборд, финансиран от група природозащитници. Също както по целия свят, войната за шистовия газ бушува тук с пълна сила, разделя хората или ги събира в странни и неочаквани съюзи. Политици, бизнесмени, икономисти, геолози, инженери, еколози, кинозвезди, журналисти и граждани от всякакви разновидности се хвърлят в битката, всеки със собствени възгледи по въпроса. А той се е превърнал във война на визии, сблъсък на идеологии, в спор за глобалното бъдеще на енергетиката, водните ресурси и свързаните с трайната зависимост от фосилните горива климатични рискове.

Скоро мрачните едноетажни търговски центрове и занемарените квартали на Йънгстаун отстъпват място на смесените гори край „Меандър крийк“ – бук и бор, бреза и клен. Минаваме по някакъв мост; безкрайната водна шир отразява струящата през облаците оранжева следобедна светлина. Струва ми се почти нереално да преминем тъй незабелязано от пост-индустриалните дебри на човешкия пейзаж към дивия растеж на природата

Караме няколко минути през поля и залесени селски пътища и достигаме бетонна площадка, по която сноват хора и пикапи. По средата се издига висока сонда с боядисана в жълто и бяло решетъчна конструкция. Това е тотемът на подземния свят.


***

Вама Веке, Румъния

„За протеста срещу шистовия газ ли сте?“, пита ме лелката на гишето при румънската граница. С тъмносиньото си сако и къносаната коса, седнала зад масивен настолен компютър, тя изглежда съвършеният бюрократ.

Кимвам.

Строгото й лице омеква в широка, дружелюбна усмивка.

„Аз съм от организаторите на движението срещу шистовия газ“, казва тя. После слага чантата си на бюрото и вади румънска трикольорна лента и значка с надпис „Не на шистовия газ“ на български. „Утре ще си ги сложа“, добавя и ме поглежда в очите.

Едва минава полунощ на първи май 2012 г., а аз току-що съм влязъл в Румъния покрай черноморския бряг. Чул съм от свой приятел, че в малкото крайморско селце Вама Вече, на около пет километра от границата, ще се проведе анти-фракинг протест. Искам да го видя сам.

„Ще събирам подписи в голямата военна палатка на плажа. Сто на сто ще я видите“, казва тя и ми подава бележката за пътната такса. „Ще се видим утре“.

***

По време на бруталната диктатура на Чаушеску селцето Вама Веке („старата митница“) в северна Добруджа било столица на румънската контракултура. Интелектуалци и хипита идвали тук, за да избягат – поне във фантазиите си – от потисническия политически режим на страната. Наемали стаи от селяни и рибари, опъвали палатки на прочутия нудистки плаж. След разстрела на Чаушеску и жена му по време на румънската революция през 1989 г. Вама Веке запазва свободния си дух и избягва чудовищното бетонни строежи, никнещи по други части на Черноморието. Румъния си няма Уудсток, но си има Вама Веке.

Когато влизам в селото, празненството тече с пълна пара. Главната улица – тази към плажа – е претъпкана с млади хора – рокери, металисти, пънкари, хипита, готик-метъли, бохеми. Тайфа пройдохи. Въздухът е пропит с миризма на евтин алкохол и трева, откъм барове и кафенета трещи какофонична смесица от песни. Знаме с череп и кости се вее над бараката на „La Pirati“, кръчмичка с паркирани отпред самоделни мотоциклети. Подпийнали тийнейджъри се тълпят на опашка пред ярко осветени дюнерджийници. Въпреки късния час има отворена баничарница, в която се продават kürtoskalács, унгарски канелени коминчета, поръсени с пудра захар. Тук има по нещо за всеки.

Долу на плажа, където черноморските вълни се разливат по студения пясък, са накладени няколко огъня, а насядалите край тях хора, увити в одеала, пият бира и свирят на китари. Няколко двойки се отправят по-далеч от тълпите, силуети на искрящия фон на надиплените лунни води.

В другия край на плажа около двеста души танцуват около дървен макет на газова сонда, а дузина факли обагрят нощта в тайнствено алено. Прилича на някакъв племенен ритуал. „Guerilla Radio“ на Rage Against the Machine гърми от мощни тонколони. Широкият кръг се поклаща напред-назад в ритъм, а над морето от подскачащи глави се вдигат транспаранти и плакати.

„Това е нашата природа и решението е наше“.

„Ние сме 60 % вода и не искаме да ни тровят“.

„Румъния не иска Шеврон“.

После някой започва да скандира на английски:

„Get the fuck out, Chevron! Get the fuck out, Chevron! Get the fuck out, Chevron!“[4]

След няколко минути суетня кръгът бавно се престроява в редица. Петдесетина от най-страстните протестиращи тръгват на шествие по плажа, а оттам – по централната улица. Тълпата им прави път.

„Get the fuck out, Chevron! Get the fuck out, Chevron! Get the fuck out, Chevron!“

Анти-фракинг протест на черноморския бряг в един часа през нощта! Няколко подпийнали зяпачи не разбират какво става, но пък смътно разпознават ругатните и започват да им пригласят. Предупреден за събитието, един телевизионен екип следва протестиращите с включени камери.

Утре Румъния ще разбере за това.


***

kenarov-9

В крайбрежното селце Вама Веке, Родика Кручеану събира подписи, за да накара парламентарната комисия да проучи екологичния ефект от фракинга.
(Фотография: Димитър Кенаров)

През 2010 г. американският енергиен гигант Шеврон, търсейки нови шистови залежи извън Съединените щати, обръща поглед към Източна Европа. Няколко предварителни проучвания говорят, че най-обещаващи са Полша, Украина, Румъния и България, тъй че компанията бързо си осигурява достъп до огромни територии от тях. В Румъния получава четири концесии за проучвания по черноморското крайбрежие – три в областта Добруджа в югоизточната част на страната (включително във Вама Веке) с обща площ 2 711 393 декара, и друга от 6 474 970 декара на североизток, край провинциалния град Барлад. С активната подкрепа на Държавния департамент на Съединените щати и новосъздадената му програма „Глобална инициатива за шистовия газ“ (наскоро преименована на по-безобидно звучащото „Програма за техническо развитие на неконвенционален газ“), Шеврон се надява всичко в бившите комунистически страни да потръгне гладко.

Въпреки че работата изглежда опечена, скоро сметките на компанията се оказват погрешни. През януари 2012 г. след масирана екологична кампания няколко хиляди българи в дванайсет града излизат на шествие срещу добива на шистов газ и принуждават правителството да обяви мораториум срещу хидравличния фракинг – втория по рода си в Европа след моратириума във Франция –и да отмени лиценза на Шеврон за проучвания на територията на страната. Вдъхновени от примера на южните си съседи, през март около 5 000 румънци излизат на улиците с искания за подобни мерки. Макар тяхното правителство да не гласува официален мораториум, проучванията са временно спрени с обещания да продължат по-предпазливо и само след по-нататъшна оценка на свързаните с тях рискове. През пролетта на 2013 г. обаче румънският премиер Виктор Понта заявява, че ще позволи „предварително проучване на залежите“. Въпреки този обрат обаче България и Румъния – често смятани за двете най-бедни и корумпирани членки на Европейския съюз – се оказват по-костелив орех, отколкото някой е очаквал.

***

На другата сутрин след селското празненство виждам Родика Кручеану, жената от митницата, да стои до голяма зелена армейска палатка на плажа и да събира подписи за „забрана на проучванията, разработката и добива на въглеводороден газ по метода на хидравличния фракинг“. След края на нощната си смяна нямало време за сън, така че се прибрала да си вземе душ и дошла право в импровизирания щаб на кампанията. Целта й е да събере достатъчно подписи, за да принудят парламентарната комисия да разгледа въпроса и с повече късмет да гласува официален мораториум върху фракинга.

kenarov-10

Вама Веке отдавна е пристан и за „волни души“, и за семейства. (Фотография: Димитър Кенаров)

Палатката, взета под наем от местната противопожарна служба, сякаш е част от някакъв карнавал. Над входа й е закачен цветен транспарант с думите „Lasati Vama Verde“ – „Оставете Вама зелена“. На квадратни парчета стиропор са изписани други лозунги: „Спрете добива на шистов газ“, „Спасете морето“, „Подпишете петицията“. Върху малка дървена масичка стоят анти-фракинг листовки и внимателно описани страници от петицията, подредени по азбучен ред според жителството на подписалите.

Кручеану е преобразена. Няма го чиновническия тъмносин блейзър. Вместо това е облечена с шалвари на пъстри райета и тъмночервена блуза с деколте, големи слънчеви очила и шал на цветя, който пази главата й от немилостивото слънце. Както се беше зарекла предишната вечер, тя се е закичила с румънския трикольор и българска значка „Не на шистовия газ“. Тъкмо български активисти първи са я снабдили с информация и материали за опасността от фракинга.

До пролетта на 2012 г., когато националните медии съобщават новината, че Шеврон е спечелил няколко концесии за добив на газ в Румъния, Кручеану не знаела почти нищо по въпроса. Била четирийсет и три годишна чиновничка, седяла си зад гишето на митницата във Вама Веке и събирала пътната такса за влизащите в Румъния превозни средства. Иначе била завършила икономика и работила в хотелиерския и ресторантьорския бизнес. Никога през живота си не била участвала в каквито и да било природозащитни кампании освен веднъж, когато помагала да се събират подписи в защита на застрашените черноморски делфини. Преселила се във Вама Веке преди двайсет години, за да се наслаждава на тихия и спокоен живот край морето. И през ум не й минавало за неща като хидравличния фракинг.

После гледала „Gasland“ и била ужасена. Свързала се през Фейсбук с активисти, които й дали допълнителни материали. Тъй като поназнайвала английски покрай работата си в туризма, изчела различни изследвания за щетите от добива на шистов газ върху различни общности в Съединените щати, за случаите на замърсяване на подводните води, за инжектираните дълбоко под земята химикали, за проблема с обратните и отработените води, за емисиите от кладенците и компресорните станции.

„Казах си: „Чакай малко! Това е моята страна, моят дом, тук отглеждам детето си“, обяснява ми тя, когато най-сетне се откъсва за малко от поста си. „Ако аз не се боря, кой? Все на някого трябва да му пука за тази земя – иначе няма да оцелеем. Не трябва да повтаряме грешките на другите“.

Заедно с приятеля си Паул Юреа, местен разследващ журналист, Кручеану започва кампания срещу фракинга. Раздават листовки на съседите, но реакцията е вяла. Някои казват, че бизнесът си е бизнес. На други просто не им се слуша, имат си свои грижи. „Все от нещо ще умрем някой ден“, отговарят циниците.

Въпреки безразличието им тя не се отказва. Членовете на нейната общност във Фейсбук се сблъскват с подобни проблеми къде ли не по света; скоро почва да ги чувства по-близки от собствените си съседи. Чувства се част от нещо глобално, много по-голямо от самата нея.

„Водата е нашият живот и не можем да си позволим да я унищожаваме. Тя е много по-важна от няколко работни места“, казва Кручеану. „Лесно можем да си намерим друг енергиен източник, но не можем да си намерим повече вода. Боря се за детето си и за всички деца, чиито родители не разбират какво става.“

Напливът в палатката е наистина забележителен. Десетки летовници от цяла Румъния, повечето на по двайсет-трийсег години, се тълпят край масата да подпишат петицията. Мъже по гащета, жени в оскъдни бански костюми. Пънкари, рокери, металисти. Няколко възрастни двойки. Кручеану и нейният приятел журналист Юрея – плешив мъж в бродирана памучна туника, задължителната трикольорна лента и анти-фракинг значката – едва насмогват. Няколко активисти от други краища на страната са им се притекли на помощ, но дори и те не стигат. В края на кампанията във Вама Веке повече от 10 000 души са подписали петицията – недостатъчно, за да бъде разгледана от парламента, но все пак впечатляващо много.

„Днес съм истински щастлива“, казва ми Кручеану със широка усмивка, докато раздава на минувачите листовки и минерална вода. „Хората реагират страхотно. Някои активисти искат да се борят срещу фракинга с песни и танци. Без петиции обаче няма да постигнем реална промяна в закона.“

В този момент звъни телефонът й – „The House of the Rising Sun“ на „Animals“ – и тя вдига. Дъщеря й, тийнейджърка.

Излизам от палатката и тръгвам към морето. Нагорещен, ситният пясък почти изгаря босите ми крака. Летовниците са разпънали шарени плажни кърпи, всяка – малко парченце комфорт.

Когато слизам сред вълните, върху мен се стоварват вода и пяна, а едно леко подводно течение ме влачи навътре. Под повърхността са пръснати черупки и дребни камъчета, които скоро ще се раздробят на пясък. Преди милиони години в първичния океан живели и умирали едноклетъчни същества, а заритите им в дъното останки бавно се превръщали в газ. След милиони години, никой няма да си спомня за нас.

Превод Зорница Христова.

Текстът е публикуван във „Вирджиния Куортърли Ривю“ (2013 г.)
на английски и в Гранта (брой 3) на български.



[1] Изложение на ръчно шити юрганчета, б.пр.

[2] Тук в Йънгстаун, тук в Йънгстаун, сладката ми Джени, аз затъвам, миличка, тук в Йънгстаун. Б.пр.

[3] „Добре дошли на производителите на газ и петрол”, б.пр.

[4] „Разкарай се, Шеврон!”, б.пр.

Димитър Кенаров е журналист на свободна професия, сътрудник на множество американски издания, сред които Virginia Quarterly Review, the Nation, the Boston Review, Etiqueta Negra и др. Негови репортажи са включени в сборника Best American Travel Writing 2009.

Pin It

Прочетете още...