Идеологията на неолибералната глобализация се намираше във възход от ранните 80 години насам. Всъщност това не беше нова идея в историята на модерната световна система, макар и да се твърдеше, че тя е такава. На практика това беше много старата идея, че световните правителства трябва да се отдръпнат от пътя на големите, ефективни компании и техните опити да получат надмощие на световния пазар. Първото политическо заключение от това беше, че правителствата, всички правителства, трябва да позволят на тези компании да пресичат всички граници със своите стоки и капитали. Второто политическо заключение беше, че правителствата трябва да се отрекат от всякакви претенции за собственост и да приватизират всичко, каквото могат. А третото заключение беше, че те трябва да намалят до минимум, ако не и да елиминират напълно, всякакви форми на социално подпомагане към населенията си. Тази стара идея, по един циничен начин, никога не беше излизала от мода.
През 80-те години тези идеи бяха предложени като мироглед, противоположен на също толкова старите кейнсиански или социалистически възгледи, които дотогава бяха имали надмощие в по-голямата част от света и чиито основни идеи бяха следните: че икономиките би трябвало да бъдат смесени (държавни плюс частни предприятия); че правителствата трябва да защищават гражданите си от грабежите на чуждестранни, почти монополистки компании; и че правителствата трябва да се опитват да изравнят шансовете чрез прехвърляне на облаги към по-малко привилегированите си граждани (особено в областите на образованието, здравеопазването и доживотните гаранции за определено ниво на доход), което разбира се изискваше съответно данъчно облагане на по-богатите граждани и корпоративни предприятия.
Програмата на неолибералната глобализация се възползва от световната стагнация на печалбите, която започна след един дълъг период на безпрецедентна глобална експанзия през времето от 1945 до началото на 70-те години и беше довела до доминация на кейнсианските/социалистически идеи в политиката. Стагнацията на печалбите доведе до проблеми с балансите за много световни правителства, особено в глобалния юг и така наречения социалистически блок. Неолибералната контраофанзива беше водена от десните правителства на САЩ и Великобритания (Рейгън и Тачър), плюс двете главни междуправителствени организации – Международният Валутен Фонд и Световната Банка, които заедно създадоха и проведоха политиката, известна под името Вашингтонски Консенс. Лозунгът на тази международна политика беше изкован от госпожа Тачър: TINA (There is No Alternative). Чрез него се целеше да се покаже на всички правителства, че те трябва да се съобразяват с политическите препоръки или в противен случай ще бъдат наказани чрез бавен растеж и отказ за международна помощ при евентуалните трудности, с които могат да се сблъскат.
Вашингтонският Консенс обещаваше подновен икономически растеж за всички и един изход от глобалната стагнация на печалбите. В политически план привържениците на неолибералната глобализация бяха изключително успешни. Правителство след правителство – в глобалния юг, в социалистическия блок и в силните западни страни – приватизираше индустрии, отваряше границите си за търговия и финансови сделки, орязваше социалните помощи. Социалистическите идеи, дори кейнсианските идеи, бяха до голяма степен дискредитирани пред общественото мнение и отхвърлени от политическите елити. Най-драматичната видима последица от това беше падането на комунистическите режими в източна и централна Европа и бившия Съветски Съюз, плюс възприемането на пазарно-ориентирани политики от номинално все още социалистическия Китай.
Единственият проблем с този голям политически успех беше, че той не беше подкрепен от икономически успех. Стагнацията на печалбите в индустриалните предприятия продължи. Подемът на борсовите пазари навсякъде се основаваше не на печалби от производство, а най-вече на спекулативни финансови манипулации. Разпределението на доходите по целия свят и в отделните страни стана все по-изкривено – масивно увеличение в доходите на най-горните десет процента и особено на най-горния един процент от световното население, но намаляване на реалния доход за голяма част от останалото световно население.
Разочарованието от великолепията на един неограничен „пазар“ започна да се налага в средата на 90-те години. Това можеше да се види в множество нови тенденции: връщането на власт на социално ориентирани правителства в много страни; обновеното искане за държавни протекционистки политики, особено от страна на работническите движения и организациите на селскостопанските работници; световния възход на антиглобалисткото движение, чийто лозунг беше „възможен е и друг свят“.
Тази политическа реакция нарастваше бавно, но постоянно. Междувременно, привържениците на неолибералната глобализация не само продължаваха по отъпкания път, но и увеличиха натиска си с режима на Джордж У. Буш. Правителството на Буш насърчаваше едновременно едно по-изкривено разпределение на доходите (чрез много големи данъчни облаги за най-богатите), както и външна политика на едностранен мачо-милитаризъм (инвазията в Ирак). То финансира тези политики чрез фантастично увеличение на заемите (задълженията) чрез разпродажбата на щатски съкровищни полици (treasury bonds) на страни, контролиращи световните енергийни запаси и евтини производствени мощности.
На хартия това изглеждаше добре, ако човек четеше само цифрите на борсовите пазари. Но това беше един супер-кредитен сапунен мехур, който рано или късно трябваше да се пръсне – и прави точно това в момента. Инвазиите в Ирак (плюс Афганистан, плюс Пакистан) се оказаха огромно военно и политическо фиаско. Икономическата солидност на САЩ беше дискредитирана, причинявайки реално падане на долара. И световните борсови пазари се тресат из основи, сблъсквайки се с пръскането на мехура.
И така, какви са политическите заключения, които правят правителства и населения по света? Изглежда, че те са четири:
1. Настъпва краят на щатския долар като резервна валута по света, което прави невъзможно продължаването на политиката на супер-задлъжняване за правителството и потребителите в САЩ.
2. Трябва да се очаква завръщане към висока степен на протекционизъм, както в глобалния север, така и в глобалния юг.
3. Правителствата ще започнат отново да спасяват пропаднали предприятия и ще прилагат кейнсиански контрамерки.
4. Трябва да се очаква завръщане към по-социално ориентирани разпределителни политики.
Политическият баланс се завръща в обратна посока. Неолибералната глобализация ще бъде отписана в течение на десет години като един циничен поврат в историята на капиталистическата световна икономика. Реалният въпрос е не дали тази фаза е приключила, а дали завръщането ще позволи, както в миналото, да се възстанови едно състояние на сравнително равновесие в световната система. Или вече е причинена прекалено много вреда? Трябва ли да очакваме повече хаос и насилие в световната икономика, а оттам – и в световната система като цяло?
