Изгледи - Наука

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

Понякога литературоведът има навика да мисли за понятията, с които работи (а „период“ е едно от важните негови понятия), като за безобидни инструменти. Когато това се случи, въображението му обикновено се плъзва към услужливите метафори на простичките домашни сечива – клещите, чука, ножа, отвертката. По кротък и лежерен начин тези традиционни преноси всъщност правят критиката на понятията безсмислена – какво толкова може да възрази човек срещу една отвертка? Разбира се, има и далеч по-ефективни инструменти (от автоматични отвертки до комбинирани фрези), но все пак във всекидневието на един нормален дом или в една скромна частна работилница сякаш не може без отвертка. Тя там, в мащабите на домашния бриколаж или в скромната манифактура, изглежда съвсем на място и някак е смешно да бъде критикувана.

Тези уютни метафори обаче са подвеждащи – възловите професионални понятия на литературоведа съвсем не приличат на подобни „атомарни“, домашни инструменти като чука и отвертката, чието единствено следствие е, че някой пирон е бил забит или някой винт – развит. Ако хуманитарните понятия трябва да бъдат оприличени, те напомнят детайли в огромни автоматизирани системи, елементи от изключително сложни понятийни мрежи, от които зависи много.

Какво представлява по принцип феноменът на инструмента и инструменталността в една постиндустриална епоха? След три технически революции нещата с комплексните инструменти стоят малко по-сложно и противоречиво. Много отдавна инструменталността не може да се редуцира до атомарните артефакти на отвертката и клещите, които се изчерпват със своята функция и не оставят след нея никакви значими следи освен това, че малко домашна работа е била свършена. От векове инструменталните системи не са без следствия за целостта на социума и за неговите отношения с природния свят, за равновесието между природа и култура.

Да вземем една подобна система — двигателя с вътрешно горене (произвеждан в огромни и свръхсложни заводи, на софистицирани поточни линии, благодарение на сериозен изследователски процес), който все пак може да бъде наречен инструмент за придвижване. Ползата от него е очевидна, но в обществото на смога, на глобалното затопляне и озоновите дупки вредата изглежда не по-малко видима. Милионите, а вече може би милиарди двигатели с вътрешно горене (както и поддържащите ги системи за производство, инфраструктурата на модерните пътища и магистрали) не са просто безобидни артефакти с малко очевидно полезни функции, те са се вписали в планетарния баланс между природа и техно-наука. Може би, както твърдят тъмнозелените, те заплашват самата биологична основа на човешкия живот, включително и здравето на онзи динамичен съвременен индивид, който не може да съществува, без да се придвижва. Но тъкмо по тази причина, под натиска на световните екологични движения и екопросветеното обществено мнение, от десетилетия във фабриките за автомобили въпросните инструменти за автомобилност се изработват в екорежим: те се проектират така, че изгорелите и вредни газове да бъдат минимализирани, захранват се с безоловен бензин, слагат им се разни филтри, подлежат на годишни проверки от съответните служби и пр.

Можем да дадем и други примери за косвеното влияние на сферата от инструменти, или накратко – на инструменталността, върху човека. В своята книга „Истории на времето“ Жак Атали описва как часовникът, този комплексен уред за мерене на времето, променя живота на човека и структурата на социалния свят. Той разказва как в началото на XIX в. работодателите мошеничестват с настройването на заводските часовници, за да крадат работно време от работниците, как на това се слага край, когато носенето на джобни и ръчни часовници става всеобща практика, обезсмисляща измамата, и как около 1880 г. тейлъризмът, а по-късно фордизмът въвеждат хронометрираното време за всяка технологична операция и така превръщат работника в точно изчислен придатък към автоматизираната поточна линия. Така часовникът, чистата инструменталност, предназначена да служи и да улеснява, се включва в различни комплексни технологични и социални системи и буквално променя живота на човека. И то по решителен, съдбоносен начин. Можем да се запитаме: има ли средства, които да ни предпазват така ефективно от евентуалните вредни последствия на часовника като средствата, предпазващи ни от двигателите с вътрешно горене; съществуват ли изобщо такива следствия, възможно ли е да се предотвратят или минимализират?

Примерите за влиянието на инструменталната сфера върху живота на човека – както професионален, така и извънпрофесионален – могат да се умножават. Няма да стигам до „страничните ефекти“ на оръжията като инструменти за масово унищожение или на атомните електроцентрали като инструменти за набавяне на енергия (надявам се, че се забелязва широкият обем на метафората „инструмент“, която е в състояние да включи всичко – от отвертка до атомна централа). Цялата фукоянска изследователска програма за изследване на модерните дискурси и дискурсивни практики има за цел да посочи доколко социалният живот на модерното време зависи от такива символни инструменти като нормализиращите дискурси на статистиката, науката за населението, социометрията, демоскопията и социологията, които никога не са били само научни инструменти, предназначени единствено за мерене, а винаги и за управление на обществото: затова Фуко ги нарича знание-власт. Как се пазим от неконтролираното знание-власт, как защитаваме базите данни, кой има право на достъп до тях, какви са легитимните процедури, чрез които тяхното ползване да бъде повече полезно и по-малко вредно? Обществата на паноптикума и информацията са пронизани от проблематична инструменталност, при която инструментът се е трансформирал от произвеждащ услуги и улеснения в нещо, което се намесва в самите условия на живота.

От последния пример става ясно, че в сферата на създаващата проблеми инструменталност попадат не само простичките домашни инструменти, нито дори само материалните технологични системи, а също и информационни масиви, понятия, познавателни стратегии, цели научни направления, т. е.. инструменти, които тук за простота и краткост ще наричаме символни. Това показва, че е възможно техносферата и езикът на хуманитарните науки да бъдат мислени като различни области в единния континуум на постиндустриалната инструменталност, и ни дава нова гледна точка към литературоведските и културно-историческите понятия. Оттук следват няколко извода:

Първо, инструментите на литературоведското мислене, понятията на литературоведския метаезик имат два различни операционални модуса – функционален и рефлексивен. В първия модус мислим чрез тях, във втория мислим тях самите. Първият е модусът на нормалната наука – употреба на инструментите на литературоведското мислене по професионален навик, без особено замисляне във всекидневието на научните изследвания и преподавателската практика; в този случай, както се казва, си вършим пряката работа с инструментите, налични в литературоведското куфарче. При втория модус не използваме тези инструменти пряко, а по някакъв начин се замисляме как и защо ги ползваме. В неговите рамки обаче е необходимо още едно разграничение. В първата своя разновидност рефлексията се насочва върху ефективността на даден понятиен инструмент, като търси пътища чрез методологическа критика да повиши неговото КПД, т. е. аналитичната му ефективност; в този случай, така да се каже, си острим изследователския нож, закаляваме върха на символната отвертка, усъвършенстваме software-а на автоматичния понятиен струг и пр. При втората разновидност се замисляме не върху това как да повишим функционалността на инструмента, а върху това какви „вторични“ последствия има той за нас, върху социалната група, която обитаваме, върху глобалното равновесие на семиосферата, в която сме потопени, върху това дали ползата от него е сравнима с евентуалната вреда, която той може да нанесе, и пр. Защото – казано по аналогия – при определени условия семиосферата също може да има своите застрашително нарастващи озонови дупки или да страда от парников ефект, причинен от струпване на определен вид символични „двигатели с вътрешно горене“, т. е. нерефлективни идеологически понятия.

В друг текст, посветен на периода и периодизацията[1], се опитах да посоча чисто професионалните проблеми, които по неизбежност произтичат от тези понятия – например невъзможността да се периодизира особената „безвременнност“ на класиката, трудността да се разделят „вътрешните“ от „външните“ критерии за периодизация, неясното отношение между исторически период и идеален тип и пр. Рискувах обаче и с рефлексия от втория тип: постарах се да посоча философско-политическите апории, които периодизацията носи в себе си – посочих неяснотата относно това дали периодът е епистемологичен конструкт, който се налага върху „материала“, или пък е свойство на самото историческо време; насочих вниманието към това, че всеки период (и всяка периодизация) предполагат определени дълбинни идеологически схеми на времето, несвободни от оценъчност; още и към това, че периодът е част от континуален наратив, който винаги е конструиран от гледна точка на определена група (от което следва, че всяка периодизация е акт и на културна хегемония, който поставя под въпрос или дори отрича разказите, непрекъснатостта на времето и периодизационните схеми на други, нехегемонни групи).

Развивайки тази мисъл, мога да добавя, че периодизационните схеми, предполагащи линейно, континуално, телеологично време, са неизбежен атрибут на т.нар. от Лиотар Големи разкази на модерната епоха – за политическата еманципация на нацията и за духовната еманципация на универсалния индивид с всички произтичащи от това идеологически последствия (например във всяка институционализирана периодизация има или латентен национализъм, или пък колонизиращ европоцентризъм). Няма периодизация без Голям наратив и предпоставена телеологическа континуалност на времето, което автоматично означава, че няма невинна периодизация, че не съществува чисто механично и ценностно неутрално деление на времевата ос на отрязъци с цел някакво техническо и професионално улеснение. Защото Големите разкази, както ги описва Лиотар, са скритият Митос под повърхността на просветения модерен Логос.

Това прояснява, че като атрибути на Големите разкази понятията, за които говорим, а и метаезикът на хуманитарните професии като цяло не са явление единствено от професионален порядък – чисто гилдиен жаргон с безобидни инструментални функции. Те са дискурс, мощно намесващ се в публичната сфера и играещ ролята на език на самосъзнанието на определена, обикновено доминантна, група – например нацията или Европа. Това е социостроителен език, който влияе върху социума по специфичен идеологичен начин. Обикновено подобни разкази представят времето на доминантната (референтната) група като историческо, свързано и траещо, като еволюиращо по закономерен и органичен начин и превръщат времето на другите социални групи в неисторическо, фрагментарно-разкъсано и лишено от органична приемственост, т. е.. превръщат чуждата темпоралност във функция от своя собствен разказ. Като речник на наратива хегемон историческият и периодизационен език в голяма степен определя и категориите, чрез които въпросната група мисли своята идентичност и помества себе си и другите по оста на историческото време (където едни се оказват авангардни, други изостанали, трети наваксващи и пр.). От всичко това следва, че периодизираните разкази са идеология, която необходимо предизвиква политическа позиция – те могат да бъдат одобрявани и поддържани или критикувани, атакувани, проблематизирани, дори разрушавани. Другото следствие е, че не е възможно да си затворим очите пред това политическо измерение и да се задоволим с чисто гилдийно отношение към метаезика на хуманитарните науки. Искаме или не, неговите социални следствия непрекъснато предизвикват лява и дясна политическа критика, дават храна за коментар от консервативни, класически либерални или мултикултуралистки позиции. Защото те са израз на конфликт на културни идентичности и интереси, за които сме задължени да се сещаме всеки път, когато посегнем към понятийните „клещи“ или „отвертка“. За илюстрация на горните твърдения могат да се дадат бързи и прости примери: това, че ренесансовата периодизация по идеологическа необходимост превръща Средновековието в „тъмна епоха“, а социалистическата периодизация на Бакалов по подобен начин превръща символизма в „мъртва ивица на българската литература“.

Накрая все пак искам да дам и един по-подробен пример, който има отношение и към периодизацията на българската литература. Да се върнем към зората на българските литературнопериодизационни усилия, към първия университетски учебник по история на българската литература – „Българска литература“ на Александър Теодоров-Балан, издаден в Пловдив през 1896 г., претърпял няколко издания и десетилетия изпълнявал ролята на основен учебник по история на българската литература. Ето няколко цитата от него.

Според езика, с който се е писала в различни времена българската писменост, според съдържанието и посоката, що са преобладавали в нейните произведения, и според положението, което е имал тогава българският народ у дома си и между своите съседи, тази наша писменост или книжнина се дели на два големи периода: стар и нов. Старият период, от когато се захваща българската книга, обзима всичкото време, колкото сме имали ние царство, като се простира и върху ония векове, които подир падането подир властта на турците българите постепенно губеха своята народна свяст, докато настана пак време да се пробуди. През тоя период книжнината мени наистина първия си старобългарски език на среднобългарски, па бе почнала и съвсем да пише на новобългарски; ала религиозно-нравственото съдържание на произведенията и тяхната посока за набожна наука остаяха все същите, понеже се преписваха едно от друго и се предаваха от дядо на внук. От втората половина на XVIII век настая новия период, когато на българина се заговаря за неговата народност, ако и на език славяно-български, и му се показва път за просвещение, което се извърши напокон по език чисто български и заздрави днешното ни съществуване. Писаните произведения от тия два периода състявят старата и новата българска литература[2].

Нека по отношение на тази доста делово проведена периодизация се абстрахираме от всички дреболии, подробности, евентуални грешки на Балан, спорни моменти и пр. Всъщност в „най-важното“ – делението на стара и нова (а чрез делението по глави в учебника на практика се включва и един бъдещ, трети самостоятелен период – този на „възрожденската“ книжнина), той „не бърка“, т. е.. на нас не ни и хрумва да оспорваме тези периоди, професионалната гилдия и днес напълно споделя тази „делитба на материала“. Така още първият учебник по история на българската литература полага онези основи на литературна периодизация, които в своите най-съществени черти „не са мръднали“. Но в нея има и нещо повече от тази удивителна устойчивост. Нека се вгледаме в особената сигурност, почти безапелационност, с която младият Балан заявява още в първото изречение на цитирания пасаж, че според критерии х, у и z „българската литература се дели на…“ Той не се съмнява нито за миг, че „старият период се захваща от…“, че той се „простира и обхваща“, че „през тоя период книжнината мени наистина…“ или че „от втората половина на XVIII век настая новия период...“ Възниква закономерният въпрос – откъде идва тази сигурност у един пионер на една начинаеща научна дисциплина, която не е имала възможност да подложи на сериозна научна дискусия своята периодизация? Защо Балан не изпитва никакви съмнения, защо не измисля и не предлага поне няколко възможни алтернативни „делитби“, та евентуално да подбере най-добрата? Отговорът е прост: делението на „стара“ и „нова“ българска литература е практика на славянската филология още преди да стане теоретична рефлексия на новопоявилата се българска литературна история и част от текста на един академичен учебник. Още Шафарик, който през 1825 г. вече е издал „Geschichte der slawischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten“ (под литература това съчинение разбира старата такава), през 40-те години на XIX в. стимулира младите българи не само да търсят „старата книжнина“, но и да събират и библиографират „новата литература“; по това време и след него подобни стимули идват от чешки и руски филолози като Срезневски, Ханка, Пипин, Хербал и пр. Практиката на патриотичната и славянофилска наука е поделила своя материал по практическа очевидност – без теория, без някаква предварителна рефлексия. Балан (и не само той, а и всички български литературни историци след него) приема това деление като даденост, която не може да се постави под въпрос, и го увековечава в своя учебник. Нещо повече, още по времето на самия Балан, при създаването на Историко-филологическия факултет и съответните катедри, това деление ще стане основа и за институционално деление на компетенциите – филолозите бавно ще се делят не само на езиковеди и литературоведи, но и на специалисти по стара, възрожденска и нова литература, ще се оформят съответни университетски дисциплини, учебни планове, конспекти и изпити, ще се пишат учебници и истории на принципа „от… до…“; по периодизационен признак ще се осъществи дори и роенето на катедри (аз лично бях в Катедрата по българска литература, когато старобългаристите се обособиха от нея и сформираха Катедра по кирилометодиевистика).

С всичко това искам да кажа, че в българския случай периодизацията произтича – без теоретичен и рефлексивен посредник – директно от всекидневната практика на една позитивистична наука, че без някаква особена дискусия (въпреки че за такава дават поводи много сериозни периодизационни проблеми) тя се стабилизира в учебници модели и че дори става основа на една административна подялба на длъжности и компетенции. Това означава, че тя не е резултат на познаватален акт (става дума за рефлексивно, критично и аналитично познание, което проверява алтернативи, верифицира, пита са за методологическа чистота и пр.), а е произведена чрез практическите действия на институционализираната всекидневна наука.

Е, добре, би могъл да попита някой, какъв толкова е проблемът тук? С какво това ни влияе, с какво то става проблем на нашата идентичност и пр.?

Проблемът, както се опитах да покажа в студията си „Списъци на отсъстващото“[3], е, че всъщност тези „очевидни“ периоди са техника, съшиваща напълно хетерогенни парчета. Продължавайки очевидната практика на чуждестранната славянска филология, Балан и неговият учебник, а след него и цялата българска литературноисторическа традиция съединяват несъединимото, слепват трудно съвместимото. Техните „делитби на материала“ създават връзка, приемственост и традиция между културни сфери, които са толкова разнородни, че ако не бяхме от деца възпитани с тази очевидна периодизация, можехме да кажем – континуалност[4] между тях не е въобще възможна. В момента, в който ръкописната традиция на религиозната книжнина, свързана и ползвана единствено в контекста на литургическия ритуален комплекс, се свърже безпроблемно с модерната художествена словесна продукция, осъществявана чрез печатната книга, книжния пазар и масовата достъпна публичност, изведнъж се оказва, че имаме 9, 10, 13 века славна културна история: и българското „ние“ изведнъж придобива главозамайваща дълбочина във времето. Казано накратко, противно на това, което сме свикнали да мислим – че периодизацията е „насичане“ на някаква налична континуална историческа ос на развитието на определени отрязъци от време с общо качество (периоди, епохи), – ставаме свидетели на точно обратното: периодизацията е идеологическа операция по слепване на неща трудни, почти невъзможни за слепване, но именно тя идеологически предпоставя и с това създава самата континуалност и дълбочина на българското културно-историческо време. Тя не оперира върху наличната континуална темпорална ос, а просто я създава.

При това тук има още един проблем, който при Балан стои доста по-остро, отколкото при по-сетнешни литературни истории – в своята „Българска литература“ младият професор включва и фолклора. Включването му не е случайно: за Балан фолклорът (сам конструкт на филологията при транспонирането на устната народна празнична култура в категориите на книжния пазар, печатната книга, художествената словесност и нейната модерна публичност) е призван да създаде органиката на българското литературно развитие. Балан антиципира една идеологическа фигура, която ще видим по-късно в далеч по-изчистен вид при Пенчо Славейков: фолклорът е тъмната поезия на народната душа, от чиято поетична стихия ще израсне национално-специфичната индивидуална литература. Дотук добре: но как тогава е възможно да се датира и периодизира фолклорът (съкращавам подробното описване на този проблем, пълен с парадоксални въпроси от типа кога се ражда фолклорното произведение, кой вариант е „оригиналният“, колко време „битува“, кога се записва, съществува ли след записването и пр., отвеждащи винаги в една точка – непригодността на периодизационния инструмент спрямо фолклорните явления). Всъщност фолклорът е още едно напълно хетерогенно културно „парче“, от което ще бъде съшита българската континуалност, и то въпреки всички технически и професионални проблеми, които би трябвало да произведе.

Но все пак един много съществен проблем остава и сякаш не може да бъде заобиколен. Къде всъщност се намира фолклорът в едрата периодизационна схема „стара“-“нова“ литература? По-стар ли е той от „старата“ литература – би трябвало да сме изкушени, защото е още предхристиянски, митически и езически. Заедно с това обаче няма нито един фолклорен запис преди 20-те години на XIX в., следователно няма никакво позитивно свидетелство за неговата „старост“; той участва в българския „златен фонд“ (при най-добро желание) едва от средата на XIX в. и освен това е тясно преплетен, според филологическата идеология, с възникването не на старата, а на възрожденската национална поезия…

Балан решава този въпрос… като просто не го забелязва. Напук на всички периодизационни схеми той помества композиционно фолклора – без да взима отношение към реалната хронологическа ос – като Глава Първа на българската литературна история (изразът е на Албена Хранова). От това обаче произтича още нещо, което Балан също отказва да забележи, и така българската литературна история се оказва всъщност с две различни схеми на своето континуално развитие, които много трудно биха могли да се съединят. Според първата от тях новата българска литература участва в органичното развитие „от фолклор към литература“, от колективно и митическо към национално и индивидуално творчество. Според втората новата българска литература следва славните традиции на старата литература, събирайки в своя златен фонд Черноризец Храбър и Иван Вазов. Втората схема допуска сравнително ясна хронологизация и периодизация, но за първата това е свързано с почти неразрешими проблеми. Тези проблеми обаче, както и цялата хронологична обърканост и двойственост на еволюционната органика не притесняват нито Балан, нито литературните историци след него (по-късно, в литературните истории на 20-те и 30-те години, техническата трудност бива отстранена, като фолклорната глава просто отпада от тях, за да се обособи в самостоятелна изследователска област).

Така тези две исторически темпоралности, тези два органико-темпорални модела едновременно се налагат в симптоматичната еклектика на един възлов учебник, без да има знаци, че въобще някой се вълнува от тяхната несъединимост. Което само още веднъж показва, че употребата на литературоведските и периодизационни понятия е насочено преди всичко към идеологически, а не към професионално-аналитични цели. При периодизацията е от значение не историческата релевантност, методологическата кохерентност и логическата непротиворечивост, а да се осигури с цената на всичко вековната традиция, органическата континуалност на българското. Противоречията не са от особено значение, можем и да ги забравим, никой няма да ги забележи. И май наистина е така — рядко някой заблуден във философията, методологията и идеологическата критика литературовед ще си завре носа в тези еко-ефекти на професионалните отвертки. Повечето от гилдията продължават да си ги връткат.

Период и екология – „Литературен вестник“, бр. 22, 5 юни 2002.

 


[1] „Да мислим без периоди“, доклад, четен на конференцията на Департамента по Нова българистика, НБУ, „Да мислим периода“, проведена на 27-28 май 2002 г.

[2] Балан, А. Т. Българска литература. Пловдив, 1896, с. 76.

[3] Вж. Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. – В: Българският канон? Кризата на литературното наследство“ (ред. Бойко Пенчев и Александър Кьосев). София: Александър Панов, 1998.

[4] Употребявам чуждицата „континуалност“, защото не мога да я заменя с подходяща българска дума – тя изразява едновременно траене, продължителност, непрекъснатост и приемственост. Не ми е известна съответстваща дума на български, обединяваща тези значения.

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор
Посетители: 109

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 18 часа
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 20 часа
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 20 часа
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 3 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 6 дни
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 6 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 1 седмица
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Може би не "България... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хм, кукловоди имат... преди 2 седмици