1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (1 гласуване)

 

2016 07 Reichstag Fire

 

Конспиративните теории обикновено се струпват около насилствени и неочаквани политически събития[1]. Внезапната смърт на някой държавен глава, убийството на министър, взривът в някоя сграда или сред маса хора: тези привидно случайни произшествия изискват обяснение, а за много хора представата, че те биха могли да бъдат замисъл на побърканото съзнание на някой самотен индивид изглежда прекалено проста, за да бъде достоверна. Авторството със сигурност трябва да е било колективно, а планирането дългосрочно и щателно. Убийството на Джон Ф. Кенеди в Далас през 1963 или разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк през 2001 са двата основни водовъртежа, в които са засмукани конспиративните теоретици от наше време – и те продължават да генерират все по-подробни обяснения и псевдо-обяснения. Спорът продължава да бушува, при което привържениците на съперничещите си теории конструират доказателствени постройки с такава зашеметяваща сложност и детайлност, че доста често за непосветения читател става невъзможно да се ориентира в тях.

Алтернативните разкази от този род имат дълга история[2]. Само преди малко повече от осемдесет години едно друго важно и напълно непредсказуемо събитие се случва в Берлин – по онова време намиращ се в ранната фаза на прехода от Ваймарската република към Третия райх, при която Хитлер вече е канцлер, но все още не притежава диктаторска власт. Около девет часа вечерта на 27 февруари 1933 минувачите дочуват звук на строшени стъкла, идещ откъм Райхстага, а малко след това виждат пламъци вътре в сградата. Повикани са пожарни команди, които скоро потушават огъня, но вече е прекалено късно, за да се спаси залата за дебати. Току-що пристигнали на мястото, Хитлер, Гьоринг, Гьобелс и министърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик обявяват, че палежът е резултат от комунистически заговор, предназначен, както Гьобелс формулира в дневника си, „чрез огън и терор да всее объркване, за да може след това да се завземе властта във всеобщата паника“.

„В момента вие сте свидетел на началото на нова велика епоха в германската история, господин Делмър“, заявява Хитлер пред кореспондента на Daily Express Сефтън Делмър, който също е пристигнал на мястото. Гьоринг разпорежда масови арести на комунисти, а нацистките щурмоваци, вече назначени като помощник-полицаи, пресяват отделните градски райони, издирват подбраните партийни активисти и ги откарват във временни затвори и центрове за мъчения.

На следващата сутрин кабинетът (в който мнозинството все още се състои от не-нацисти), провежда спешно заседание, на което гражданските свободи в цяла Германия са отменени. Подписано от президента Хинденбург на същия ден, то отменя свободата на словото, на събранията и пресата. Заедно с това е отменена и автономията на независимите германски ландове като Баден и Бавария, легализирано е подслушването на телефонни разговори, прихващането на всякакъв род кореспонденции, както и други узурпации на права. Това е първият от два фундаментални документа, върху които се изгражда диктатурата на Третия райх. Вторият е т. нар. „Упълномощителен акт“, приет от Райхстага на 23 март, чрез който на Хитлер и неговите министри се отдава изключителна законодателна власт, с което директно се подминават [съответните правомощия на] президента и Райхстага. Решаващите извънредни пълномощия, гласувани от правителството чрез декрета от 28 февруари, са обновявани периодично чак до 1945. Нацистите ги използват, за да смазват противниците си и изнудват послушанието на съюзниците си. През лятото на 1933 всякаква опозиция вече е смазана, повече от сто хиляди комунисти, социалдемократи и други опоненти на нацистите са изпратени в концентрационни лагери, всички независими политически партии са принудени да се разтурят, а нацистката диктатура е твърдо установена.

Третият райх е основан върху една конспиративна теория. Комунистите, най-непреклонните опоненти на нацистите, са спечелили 17 процента от гласовете при последните напълно свободни избори във Ваймарската република от ноември 1932 (тяхната подкрепа всъщност се увеличава, докато онази на нацистите спада). Те никога не са скривали желанието си да разрушат Ваймарската република и да създадат комунистическа държава. За Хитлер изглежда напълно очевидно, че разрушаването на Райхстага може да бъде резултат единствено на комунистически заговор за завземането на властта. Ето защо нацисткото ръководство веднага издига обвинение в конспирация срещу няколко комунисти. Вълна от пропагандни средства убеждава множество германци от средната класа, че извънредният декрет е напълно оправдан.

По време на пожара полицията заварва в сградата млад холандец на име Маринус ван дер Любе. При него са открити различни запалителни и други подозрителни материали. По времето, когато той е изправен пред Върховния съд в Лайпциг, на подсъдимата скамейка заедно с него вече се намират Георги Димитров, председател на централноевропейската секция на Комунистическия интернационал, двама други български комунисти, които са били в Берлин по време на пожара, както и Ернст Торглер, председател на [секцията на] Германската комунистическа партия в Райхстага. Процесът се превръща във фиаско. Димитров с лекота надиграва обвинението, довежда Гьоринг, който се явява като свидетел, до изблици на неконтролируема ярост, и осмива нацистката конспиративна теория с остроумие и самоувереност. Съдиите на процеса, ръководени от Вилхелм Бюнгер – бивш министър-председател на Саксония, консерватор, но не и нацист – отсъждат, че комунистите са планирали пожара, но отхвърлят, по липса на доказателства, обвиненията срещу Торглер и тримата българи.

Ван дер Любе е признат за виновен, осъден на смърт и екзекутиран в съгласие с един нацистки декрет (издаден след пожара), чрез който подпалвачеството се обявява за престъпление, подлежащо на смъртно наказание – първото от една дълга поредица нацистки нарушения на фундаментални юридически принципи. Нацистите правят всичко, което е по силите им, за да извлекат от присъдата политически капитал, но сред личното си обкръжение Хитлер е бесен. Той бързо въвежда нова система от специални съдилища, оглавявани от така наречения Народен съд, чрез които се подминава очевидно недостатъчната [за целите му] традиционна система на правораздаване, и които му предоставят в ускорен режим желаните присъди при всички бъдещи случаи. Но Торглер и българите не могат да бъдат осъдени отново (невъзможността за повторна присъда за едно и също престъпление е юридически принцип, който дори и нацистите не са особено склонни да нарушават в този момент). В края на краищата обвиняемите са освободени; след тайни преговори българите са изпратени в Съветския съюз. След войната Димитров е първият комунистически водач на България. Торглер, може би за да спаси сина си от унищожението, с което са го заплашили нацистите, започва да работи за Гестапо и по-късно заема дребен пост в Министерството на пропагандата – нещо, което му причинява значителни проблеми след войната.

Още преди процесът да е започнал, Димитров и комунистическият пропаганден апарат, под енергичното ръководство на легендарния Вили Мюнценберг, са създали своя собствена конспиративна теория за пожара. Нацистите са се възползвали от него, следователно те са го извършили. Мюнценберг и екипът му бързо съставят Кафявата книга за пожара в Райхстага и нацисткия терор, публикувана същата година в Лондон. Освен многобройните, без съмнение автентични и често вълнуващи описания на нацистко насилие, Кафявата книга представя деветдесет страници документация, претендиращи да показват как един нацистки екип от подпалвачи, ръководени от известен кафяворизец на име Едмунд Хайнес, е влязъл в Райхстага през таен тунел откъм официалната резиденция на Гьоринг, след което е подпалил сградата на много места едновременно, оставяйки злочестия ван дер Любе да носи вината. В книгата се полага особена тежест върху специален меморандум, написан уж от Ернст Оберфорен, парламентарен лидер на Националистическата партия, един от съюзниците на нацистите.

Кафявата книга, подкрепена от сензационно-подигравателен контрапроцес срещу предполагаемите нацистки автори на пожара, проведен пред внимателно подбрана колегия от международни съдии в Лондон, поставя нацистите в позиция на отбрана. Мюнценберг постига сериозен пропаганден успех. Твърденията на Кафявата книга се приемат широко: тук, както изглежда, е налице конспиративна теория, на която вече може да се вярва. Но след войната, въпреки масивната програма за денацификация и разследване, не са идентифицирани никакви допълнителни подпалвачи. Страдащата от амнезия политическа култура на Западна Германия от онова време работи срещу всеки опит за идентифициране на нацисти, които може да са били въвлечени в аферата. В източна Германия Кафявата книга продължава да се разглежда като неоспорима истина, а въпросите около нея не се дискутират повече.

Но след това, вече през 1959, в Der Spiegel се появява серия от статии, в които се твърди, че ван дер Любе е действал сам. Три години по-късно изследванията, на които те се основават, са публикувани като книга на неизвестния преди това Фриц Тобиас, под заглавие Пожарът в Райхстага: легенда и реалност. На повече от седемстотин страници в нея се излагат педантично-подробни анализи на свидетелствата от процеса, подкрепени чрез огромно количество внимателни изследвания в полза на тезата, че ван дер Любе е бил единственият човек, замесен в пожара.

Сред останалите неща Тобиас предлага и съвременни нему свидетелства, които демонстрират, че Оберфорен не е написал меморандума [използван в Кафявата книга]. Той посочва, че ван дер Любе винаги е отричал някой друг да е участвал в подпалването и е посрещнал противоположните твърдения на Димитров с открит присмех. Експертните свидетели, призовани да обяснят как пожарът се е разпространил толкова бързо обясняват, че той трябва да е бил предизвикан от лесно запалими течности, едновременно и от различни места – но те са знаели много добре, че ако не успеят да представят ван дер Любе като част от голяма комунистическа конспирация, могат да изпаднат в сериозна опасност.

Тобиас отбелязва, че на мястото на пожара не са открити никакви запалителни течности или контейнери. Освен това той изобличава масивните противоречия, съдържащи се в показанията на различните хора, намирали се в близост до пожара, както и факта, че след войната те са променили твърденията си, за да се представят в по-благоприятна светлина. Книгата се оказва огромно предизвикателство пред комунистическата версия на събитията.

Разпаленият и презрителен език, използван от Тобиас, маркира книгата му като произведение на човек, намиращ се извън историческата професия, но тя получава решаваща поддръжка когато Институтът за съвременна история в Мюнхен, водещият немски център за изследване на националсоциализма, възлага на младия историк Ханс Момзен – който след време ще се превърне в доайен на историографията на Третия райх – да разследва темата. Момзен подкрепя Тобиас в мощна статия[3], в която подкрепя тезата, че нацистите са били опортюнисти, които са използвали за собствените си цели предложения им шанс. Впоследствие целият този подход към нацисткото минало получава названието „функционалистки“ – в противоположност на „интенционалисткия“ подход, според който всичко в Третия райх се интерпретира като съзнателен резултат от плановете на Хитлер.

Привържениците на конспиративната теория, според която виновни за всичко са нацистите, естествено не се съгласяват да оставят нещата в това състояние. Мюнценберг е отдавна мъртъв, убит във френските Алпи през 1940-та, на път към швейцарската граница – вероятно от ръцете на агент на сталинските тайни служби. Той е станал неудобен, вследствие на съветско-нацисткия пакт за ненападение. Но към 1960 едно ново поколение е готово да съживи конспиративната му теория. Един от най-активните му членове е хърватският журналист Едуард Калич, роден през 1910. Докато е следвал в Берлин по време на войната, Калич е заподозрян в участие в „заговорнически конспирации“ и шпиониране в полза на британците. Изпратен е в концлагера Заксенхаузен, но успява да оцелее, а след войната остава в Германия.

Калич заявява, че е вбесен от твърденията на Тобиас, когото отхвърля като „нацист от първа ръка“, макар че всъщност той е бил социалдемократ през целия си живот. Хърватинът започва да публикува свидетелства, които според него доказват, че в края на краищата именно нацистите са започнали пожара, но критиците му скоро започват да откриват в тях аномалии. През 1968 той публикува, под формата на книга, записите на два разговора с Хитлер, уж водени с фюрера от водещ немски журналист на име Рихард Брайтинг през 1931, а впоследствие заровени в градината му, поради страха за собствения му живот, в случай, че бъдат открити. Разговорите показват как Хитлер е имал планове да подпали Райхстага още две години преди самото събитие. „По мое мнение“, казва се в записа, „колкото по-скоро тази говорилня бъде изгорена, толкова по-скоро германският народ ще бъде освободен от чуждо влияние“. В скоро време обаче се натрупват множество противоречия и [известният британски историк] Хю Тревър-Роупър, заедно с други, изобличават книгата като фалшификат. Подсказващо озаглавена „Демаскиран“, тя очевидно е написана до голяма степен, ако не и изцяло, от самия Калич.

Но въпреки съмненията в автентичността ѝ, изказани от Тревър-Роуп и други, множество сериозни историци посрещат Демаскиран с възторг. Облягайки се на успеха ѝ, Калич създава комитет, който да разследва причините и следствията от Втората световна война – така нареченият Люксембургски комитет. През 1972 и 1978 комитетът издава два големи тома с документи и коментари (Der Reichstagsbrand: Eine wissenschaftliche Dokumentation), в които се съдържат стари и нови свидетелски разкази, свидетелства на няколко пожарникари, участвали в потушаването на пожара, откъси от показанията на ван дер Любе, както и повече от петдесет страници с анализи на свидетелствата, касаещи съществуването на подземния тунел. Тобиас и Момзен са обвинени в преднамерено фалшифициране на показанията на експертните свидетели. Една от специфичните черти на тези томове обаче са твърденията, че цяла група от неудобни свидетели са умрели скоро след пожара, преди всичко по време на Нощта на дългите ножове – чистката сред собствените щурмовашки организации, проведена от Хитлер през юни 1934. Оберхофен е намерен мъртъв на бюрото си само няколко седмици след пожара, а Брайтинг умира – както се твърди, отровен от Гестапо – през 1937. Мистериозните смърти са една от ключовите части на повечето конспиративни теории.

Двата впечатляващи тома скоро също предизвикват обвинения във фалшификации, първо в либералния ежеседмичник Die Zeit през 1979, а след това и в Reichstagsbrand: Aufklärung einer historischen Legende – сборник, публикуван през 1986, с автори като Момзен, Тобиас и други. Повечето от документите, цитирани от Комитета, не са направени достъпни на други историци или се появяват единствено под формата на откъси; почти всичките им автори са мъртви, така че не могат да бъдат директно въвлечени в дискусията. Освен това те съдържат многобройни противоречия, касаещи отдавна известни факти.

Един от фалшифицираните документи заема вдъхновението си от книгата Разговори с Хитлер на Херман Раушинг, публикувана [във Франция] през 1940. Раушинг, нацистки отстъпник, пише, че в разговор с него Гьоринг е признал отговорността за пожара, но когато е разпитван в тази връзка по време на процеса в Нюрнберг, Гьоринг заявява, че се е срещал с Раушинг само на два пъти, много набързо, и че никога не би направил такова признание пред непознат човек. Всъщност в книгата на Раушинг няма нищо истинно: неговите „разговори с Хитлер“ са се случвали не повече от споменатия разговор с Гьоринг. [Както е известно], той е бил подбуден да напише книгата от литературния агент на Уинстън Чърчил, Емъри Рийвс, който е отговорен и за друг един силно съмнителен мемоар, написаният от индустриалиста Фриц Тисен Аз платих Хитлер.

Самият Калич е изобличен в лъжи по отношение на миналото си: той твърди, че е бил изпратен в Заксенхаузен през 1941, но всъщност е бил пратен в лагера през февруари 1943. Твърдението му, че е получил документални свидетелства за нацистката отговорност за пожара от един от участниците в заговора срещу Хитлер от 1944, когото бил срещнал в Заксенхаузен, е разкрито като измислица, тъй като няма свидетелства конспираторът действително да е бил там. Според едно съдебно решение от 1982 е напълно допустимо Калич да бъде наричан „съмнителен тип“. И накрая, през май тази година [2014, бел. пр.] Die Welt разкри, че през 1961 Калич е информирал [източногерманската тайна полиция] Щази за един от каналите, използвани от източногерманци, опитващи се да избягат на Запад. Истински ученик на Мюнценберг, той очевидно е вярвал, че фалшификациите са нещо напълно оправдано от политическите резултати, до които водят.

В края на краищата Калич успява единствено да убеди повечето професионални историци, че Тобиас е бил прав и че единственият автор на Райхстагския пожар е Маринус ван дер Любе. Важно е да се отбележи, че източногерманските историци не се намесват в дебатите и подминават работите на Тобиас и неговите критици, като предпочитат вместо това да се присъединят към усилията на български и съветски историци за публикуване на по-рано недостъпни (и без съмнение автентични) документи от собствените им архиви – през 1982 и 1989, в книгата Процесът по подпалването на Райхстага и Георги Димитров.

[…]

Превод със съкращения

Източник

 


[1] По липса на подходяща дума в българския език, английското Conspiracists [привърженици на конспиративни теории] е преведено тук като „конспиратисти“. (Бел. пр.)

[2] За професионални историци с интерес към темата и добри познания по немски език може да се окаже полезна следната обширна сбирка от всевъзможни документи и материали:
Archiv des Reichstagsbrandforums 1995 – 2008 (Бел. пр.)

[3] Виж Hans Mommsen: Der Reichstagsbrand und seine politischen Folgen, in: Vierteljahrshefte für Zeitgeschichte, Heft 12 (1964), S. 351–413 (Online; PDF; 6,9 MB)

Ричард Дж. Еванс
Сър Ричард Джон Еванс е британски академик и историк, най-добре познат с изследванията си по история на Германия през 19 и 20 век, особено Третия райх. Понастоящем е професор по история в университета Кеймбридж
Други статии от този автор
Посетители: 53

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 3 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 4 дни
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 1 седмица
  • Силви Гаврилов писа Още
    Препоръчвам Пътуване... преди 1 седмица
  • Станко писа Още
    Ако са само лъжи New York Times... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Визуализирането на... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Прекрасно и живо есе на... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    РТ е пропагандното... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Мисля, че май "скроиха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Национализмът само ... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Съгласих се - трябва да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Към Калоян Михайлов: не... преди 1 седмица
  • Zlatko писа Още
    Аз благодаря. Човек се... преди 1 седмица
  • коректор писа Още
    Клуж-Напока (не "Клюй"),... преди 1 седмица
  • нубиец писа Още
    Традицията в с.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Добре де, добре, разсмя... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Горките американци... Още... преди 2 седмици
  • бай Трендафил беленец писа Още
    Ама той не се е давел.... преди 2 седмици