Изгледи - Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)


2015 03 Battle of Vienna
Битката за Виена, 1683
(Wikimedia Commons)

 

Сравнението между национално-формиращите процеси в централна и югоизточна Европа би могло да се разглежда като важен пример за неравномерно развитие[1]. Настоящият принос цели просто да обрисува някои от ключовите елементи на модерността и социо-културната трансформация в тези два европейски микро-региона. И двата региона са до някаква степен „pars pro toto“[2]: Централна Европа тук се представя от Хабсбургската монархия (която обаче контролира само една част, ако и важна, от тези части на Европа), а Юго-изтокът – от Османската империя (от който тя също е само част).

Макар че като правило разликите между тези региони се подчертават силно (а и са очевидни), да се сравняват те означава, че заедно с това ние предполагаме и наличие на някои съществени общи черти. Решаващ сред тях е фактът, валиден и за двата региона, че трансформациите откъм традиционни, пред-модерни, към модерни общества, са утвърдени и като национално-оформящи процеси, т. е. и в двата региона модерни нации възникват като резултат от успешни национални движения. И в двете империи националните движения започват като реакции срещу техните икономически, политически и културни кризи.

И в двата случая, както и в други части от Европа, националните движения могат да бъдат дефинирани като организирани опити за постигане на всички атрибути на изцяло оформената нация. Целите им покриват три основни групи от искания, които отговарят на възприеманите като такива дефицити на пълното национално съществуване:

1. развитие на национална култура, основаваща се на местния език;

2. достигане на политическо самоуправление и някаква степен на граждански права;

3. създаване или разширяване до пълна социална структура от собствената етническа група (включително и образовани елити, предприемаческа класа, средни класи и пр.).

Тези искания са представени в различните национални движения по различен ред и с неравномерна приложимост.

Националните движения се развиват и в двата региона в съответствие с три аналогични структурни фази. По време на първоначалния период (фаза А), енергиите на активистите са съсредоточени преди всичко в учени изследвания около съзнанието (осъзнаването) на езиковите, социални и исторически атрибути на не-доминантната етническа група. През втория период (фаза В) се появява нов регистър от активисти, които сега се опитват да спечелят колкото се може повече представители на етническата си група за каузата на създаване на напълно развита нация, чрез патриотическа агитация с цел „пробуждане“ на националното им съзнание.

Хабсбургско/османските различия започват в момента, в който започнем да размисляме върху значението и взаимовръзките между различни елементи от националните програми и когато започнем да сравняваме метдоите, използвани от различните национални движения по време на фазите В и С, за постигане на целите им. От тази гледна точка, две от най-широко познатите и обикновено подчертавани различия са:

1. Политическата програма (формулирана като изискване за независимост) става сравнително скоро, още по време на фаза В, централна идея на националните движения на територията на Османската империя, докато онези от територията на Хабсбургската империя се ограничават в течение на доста дълго време до културни и социални искания, като – с изключение на маджарското национално движение –не настояват за национална независимост до 1914.

2. Националните движения под османско управление силно предпочитат използването на въоръжена сила в борбата за постигане на политическите си цели (както са го правили и предшествениците им от предишните векове), докато използването на оръжия се случва по хабсбургските земи само по време на революциите от 1848-49.

Тези две несходства обаче са само външен израз на други различия и особености, които са от по-голямо значение. Анализът ми – като всички сравнителни процедури – ще се съсредоточи основно върху няколко критерия. Първата група такива ще разглежда общите, обективни обстоятелства, втората ще се отнася до ролята на специфичните фактори и условия, които са улеснявали и позволили успеха на националните движения.

Общи обстоятелства

Под общи обстоятелства на национално-формиращия процес разбираме преди всичко историческото развитие, което предхожда началото на националните движения и неговото въздействие върху държавната администрация и политическата структура. Към тази категория следователно принадлежат различията в икономическото и социално развитие, както и онова в културното обкръжение и традиции.

1. Обективната разлика между национално-формиращите процеси в двете империи се основава преди всичко на това как е било установено османското и хабсбургското управление. Хабсбургското управление се разширява постепенно в хода на късните средни векове чрез комбинация от династични искове, дипломатически договори и заплахи със сила. Управлението в почти всички хабсбургски територии се основава на договори и споразумения. Историческите земи запазват особеностите си и могат да поддържат известни остатъци от самоуправление и собствено данъчно облагане. Недоминиращите етнически групи[3] могат да се идентифицират с някои от тези територии,могат да формулират свои собствени, специфични цели от гледна точка на исторически права и обичаи, като евентуално обвиняват хабсбургското централно управление, че е нарушило или погрешно интерпретирало стари конвенции и конституции. Основната форма на национално движение е дебатът, диспутът, по-късно комбиниран с – и подкрепян – от масови демонстрации. Използването на въоръжена сила в революцията от 1848 цели най-вече премахването на стария режим и установяването на граждански права.

Някои примери: (успешният) маджарски и (по-малко успешните) чешки и хърватски настоявания за исторически права над „тяхното“ кралство Унгария (Бохемия, Хърватска). Новите чешки, словашки, словенски и пр. институции и училища винаги са въпрос на дебати и диспути с управляващите елити. Важно е например да се отбележат четирите различни компромиса, предложени като решение на „чешкия проблем“: 1848, 1871, 1890 и 1897 (всички те пропадат).

Османската империя се основава на завоевание и сила, а новите управници демонстрират военното си превъзходство и през следващите векове. Те разрушават местните формални държавни институции и териториални единици в завоюваната територия, унищожават местното дворянство, особено в Сърбия и България. Създават нова централизирана държавна администрация, при която членовете на подчиненото християнско население могат да получат само много ограничено влияние върху местната администрация. Установен е нов ред и законодателство, което не допуска дебатирането на старите права. Ако членовете на недоминантната етническа група се опитват да подобрят ситуацията си, те могат да го правят единствено в ролята на молители, зависещи от решенията на управляващите османски елити. Управлението на закона – дори и на османския такъв – си остава доста несъвършено и може да бъде осуетено чрез сила или корупция. Едва ли е за учудване, че при тези условия националните водачи разглеждат употребата на сила като единственото ефективно средство за задоволяване на колективните им изисквания.

2. Друга важна разлика в обективните условия касае ролята на религията. Османските завоеватели изтъкват превъзходството си, като подчертават върховенството на исляма над християнството. Целта им не е обща хомогенност: те поддържат религиозните различия, които трябва да функционират като социални и политически бариери, разделящи ги от непривилегированите слоеве от населението. В същото време това стриктно разделение позволява на християнското население да си създаде един вид затворена общност. Османската администрация приема църквата като единствен говорител и представител на това население. Но пък доминантната роля сред тези представители поддържа гръцката йерархия. Само една част от османската територия разполага временно (1557-1766) с известна степен на автономия без гръцка доминация: сръбската патриаршия в Печ, където се използва не само църковнославянски език, но е запазена и определена памет за славното минало. Оттук и важността на православната църква и духовенство при фазата В от националните движения.

При тези условия борбата за национално освобождение обикновено е трябвало да бъде насочена както срещу османското управление, като главен враг, така и срещу доминацията на гръцкото духовенство.

Макар че Реформацията създава религиозни различия и вътре в Хабсбургската монархия, държавната политика успешно е насочена към поддържането на религиозна, тоест католическа, хомогенизация: тя е културно включваща, а не изключваща, и резултатът е, че разликите между етническите групи в почти всички случаи се основават само на езикови разлики. Католическата църква обикновено е организирана в отношение към историческите земи и това обстоятелство допуска комбинацията от религиозна лоялност и национална ангажираност на духовенството. В същото време католическата йерархия представлява част от управляващите класи и е тясно обвързана както с държавата, така и с благородничеството (освен по времето на управлението на император Йозеф II). С други думи: управляващите елити в Хабсбургската монархия принадлежат към същото вероизповедание както и мнозинството от населението, без значение каква е етничността им. Когато се пораждат националните движения, тук следователно няма реална разлика във вероизповеданието между управляващите елити и недоминантните етнически групи, а значи и никое религиозно различие не може да послужи като национален аргумент. Само в чешките спорове по исторически въпроси паметта за отрицателната роля на католическата църква играе известна роля.

3. В резултат на такива обстоятелства националните движения под османско управление си създават определен образ на „врага“: османските елити (интерпретирани като „турци“) могат да бъдат разглеждани едновременно и като религиозен враг, и като привилегирован политически потисник, различаващ се не само по начина си на живот, но също и по етно-лингвистките си характеристики. Ето защо разделителната линия между нас и тях е по-видима в Османската империя, отколкото под Хабсбургско владичество, ако и представата за „турчин“ да е значително изкривена: управляващите елити в Империята са османци, а не етнически турци, и те се самоопределят чрез религията и обичаите, а не чрез някакъв вид модерна национална идентичност.

Трябва да се спомене и още един аспект на отношението между управниците и недоминантните етнически групи. Развитието на национални атрибути сред управниците протича с различна скорост в двете империи. Докато управляващите елити в Хабсбургската монархия определят идентичността си от гледна точка на появяващата се модерна националност (германска в западната, унгарска в източната част на империята) доста рано (около 1848), то османските елити си остават точно такива, османски, до края на деветнадесети век; модерна турска идентичност се появява едва при младотурците, по-късно от всички останали национални идентификации сред останалите етнически групи на Балканите (освен може би албанците). Националните движения под хабсбургско управление са изправени пред избор от две или повече национални идентичности, които се появяват в резултат от аналогични процеси на модернизация: разликата се определя от социални и етнически различия, а не от каквото и да било различие в степента на цивилизация. Националните движения на Балканите са изправени пред един основен враг, определян от предмодерната представа за Османизъм: разликата се определя и от религия, и от цивилизация, в резултат на което има само малко пространство за национални алтернативи и опции.

4. Изразена в общи понятия на икономическа история, ключовата разлика между двата региона произтича от факта, че капитализмът и индустриализацията се появяват много по-рано в Хабсбургската империя. Макар че нейната източна част (Унгария) преживява индустриализацията половин век след западната част (Виена, Бохемия, Моравия, долна Австрия), общото влияние на ускорените пазарни отношения и на капиталистическото предприемачество, което прониква също и в селскостопанския сектор и усилва мобилността и комуникацията, играе важна роля по време на национално-формиращите процеси из цялата Хабсбургска монархия.

На територията под османско управление всички политически и национални дейности чак докъм средата на 19 век са изправени пред крайния локализъм на изолираните общности, който произтича от географската и икономическа фрагментация на почти всички части на Балканите. Въпреки това, тази изостаналост на Балканския полуостров не означава пълна липса на икономически растеж. По време на 18 век в градовете се появяват богати прослойки от търговци и занаятчии – както християни, така и мюсюлмани – а заедно с тях нараства благосъстоянието и решителността сред християнските земевладелци и водачите на селските общности. Естествено, етническите гърци са силно представени сред тези средни класи, но броят на сръбските и български търговци, както и сръбска и румънска поземлена аристокрация също се увеличава.

Една от ирониите на балканската история е, че тези социални групи – макар и да са подчинени на османската управляваща класа – все пак могат да играят ролята на „национален елит“ при гръцкото, сръбско, румънско и по-късно българско национално движения, заедно с християнското православно духовенство. Обяснението може да се намери в силната сегрегация на християнските общности: от момента, в който сегрегацията се превръща в разделение, местните търговци, земевладелци, занаятчии и пр., могат да играят ролята на управляваща класа. Това е причината, поради която по-слабо развитите недоминантни етнически групи на Балканите могат да започнат националните си движения на нивото на почти „завършена“ социална структура. С други думи, докато националните движения в Хабсбургската монархия (с изключение на унгарското) завършват оформянето на социалните си структури едва след като са достигнали своите фази С[4], то националните движения на Балканите навлизат в собствената си фаза В при условия на сравнително оформена и пълна социална структура.

5. Всички тези разлики могат да бъдат обобщени в една типологическа такава, която се основава на времевото отношение между началната точка на фазите В и С, от една страна, и прехода към конституционна система и капитализъм, от друга. Комбинациите от тези две серии от промени ни дават възможност да разграничим различни видове национални движения. Онези от Хабсбургската империя например принадлежат към вида, при който националната агитация започва при стария феодален режим, но достига фазата С (масово движение) едва при условията на конституционализъм (или буржоазната революция от 1848) и индустриализация. В Османската империя, напротив, националните движения, ако и да започват също при старите феодални условия, достигат масов характер далеч преди установяването на конституционализъм и гражданско общество.

Специфични фактори

Този втори вид фактори, насърчаващи успеха на националните движения в почти всички части от Европа могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. ефективна фаза А;

2. определен обем на вертикална социална мобилност, достъпна за членовете на недоминантната етническа група;

3. достатъчно високо ниво на социална комуникация, включваща грамотност, пазарни отношения, социална мобилност и т. н.;

4. национално-релевантни конфликти на интереси;

5. благоприятни външни условия.

1. Докато националните движения в централна Европа използват резултатите от научни изследвания, извършени по време на фазата А (от филолози, историци, географи и пр.), тази фаза на просветена активност е по-слабо представена в югоизточна Европа. Обяснението може да бъде формулирано лесно: в Османската империя не е съществувал нито един светски висш или университетски център, каквито е имало в Хабсбургската империя, особено от времената на просветения абсолютизъм насам. Естествено, сред гърците, сърбите и по-късно сред българите, някои учени са били образовани извън Османската империя, но в повечето случаи дейността им се случва вече при условията на фаза В, тоест като част от по-широко разпространена национална агитация. С други думи, фазата А в Османската империя е включена в дейността на учените по време на фаза В. Това е въпрос не само на образование, но преди всичко на обща културна и интелектуална изолация. По тази причина определението на бъдещата нация и нейните черти, включително и различията от други етнически групи не се основава на научни изследвания и в резултат не притежава голяма убедителна сила. Едно следствие от това е, че различните конструкции на национална идентичност, основаващи се повече на политика на силата, отколкото на научни аргументи, често се намират в конкуренция в югоизточна Европа (илиризъм против сръбска или хърватска идентичност, припокриващи се гръцко-сръбски или гръцко-хърватски концепции, по-късно македонците или мюсюлманите в Босна). В централна Европа може да се наблюдава само един подобен случай: онзи с чешката и словашка национални идентичности.

Важни последици от „занемарената“ фаза А касаят сферата на националното съзнание. В сравнение с Хабсбургската империя, където историята е съществена част от чешката, унгарска, хръватска и словенска фаза А, която след това преминава във фаза В, потиснатите етнически групи в Османската империя базират историческото си съзнание и колективна памет (тоест паметта за техните средновековни държавности) най-вече на устната традиция, като например исторически песни. Това предлага изгодни условия за изобретяването на национални митове и в същото време позволява по-ефективно проникване на колективната памет сред необразованото население.

Сред това население се открива едно странно противоречие: от една страна, хората тук имат много ясна представа за това кой е „врагът“; от друга страна обаче те не са в състояние да постигнат съгласие относно критериите за собствената им идентичност.

2. Националната агитация не би могла да започне ефективно преди някои членове от недоминантната етническа група са получили възможност за социално издигане чрез образование или чрез собственост. Напредъкът чрез образование е по-обичаен в централна Европа, докато в Османската империя това става най-вече чрез богатство. Националната агитация започва първоначално сред една отчасти еманципирана богата класа от етнически малцинства (в началото, гръцки и румънски едри земевладелци, гръцки фанариоти, но също сръбски и български търговци и „кнези“, и т. н.). Тази разлика не е без значение за структурата на националните искания.

Тук трябва а се спомене един страничен ефект. Всички национални движения на Балканите се сблъскват с трудности след като са постигнали своята автономия (или независимост), при търсенето на квалифицирани образовани елити в администрацията, образователната система и пр. Тази нужда трябва да бъде задоволена чрез хора отвън: сръбската държава кани сърби от унгарската Войводина или такива, които са учили в Австрия или Русия. Румънската държава използва синове на местни земевладелци, образовани в чужбина, най-вече във Франция. Българската държава използва сънародници, образовани в централна Европа или в Русия.

3. Увеличената социална комуникация – един обединяващ и национално мобилизиращ фактор – постига неравномерна интензивност и различна структура в централна и югоизточна Европа, и се осъществява по различни линии. В Хабсбургската империя социалната комуникация е очевидно по-висока и се основава най-вече на повишената образованост, училищата, книгопечатането (включително вестници и списания) и църквата. От тези фактори само последният играе важна роля при османското управление. Макар че при османската система на милет съществуват и някои други средства за комуникация, които усилват контактите сред християнското население, тази форма на социална комуникация се поддържа на много ниско интелектуално ниво, в сравнение с развитията в централна Европа, преди всичко в западната част от Хабсбургската монархия.

4. Национално-релевантните конфликти на интереси са по-очевидни на османска територия, защото разделителната линия между потисници и потиснати е очевидна и понякога дори подчертавана от управляващите елити. Под хабсбургско управление националната значимост на конфликтите и напреженията е по-малко очевидна: прехвърлянето или „превода“ на определени конфликти на интереси в национален контекст се оказва понякога трудно.

Освен това са налице различия и в социалните координати на тези конфликти и напрежения. В централна Европа те са в повечето случаи следствия от напредващия процес на модернизация: занаятчии, застрашени от индустриализацията, дребни търговци, застрашени от разрастващата се международна търговия, образовани членове на недоминантната етническа група, които не успяват да получат по-добри позиции в държавната администрация, работници и притежатели на фабрики от различен етнос, и т. н. В югоизточна Европа повечето от конфликтите на интереси отговарят на пред-модерните социални и политически структури. По същата причина въоръжената борба срещу османското управление включва силни елементи на пред-модерни социални конфликти, на „примитивни“ и архаични форми на протест и селски войни, каквито са известни от централноевропейската история от 17 – 17 век.

5. Външните условия включват неща като външна политика и условия, създадени от международните отношения. В Хабсбургската империя тези условия са, ако изобщо имащи значение, то по-скоро потискащи националната агитация, докато в Османската империя те по-скоро я стимулират. Националните движения тук винаги са подкрепяни от поне една голяма европейска сила (а в гръцкия случай тези сили са дори три – Великобритания, Франция и Русия, макар че Метерних лично не одобрява гръцкото въстание).

Докато (частичното) разпадане на Османската империя е калкулиран елемент от „Европейския концерт“, създаден от Метерних по време на Конгреса от Виена, никое правителство не подкрепя идеята за разпадане на Хабсбургската империя. Австрия получава военна подкрепа от Русия по време на унгарското въстание от 1848-49, а чрез Компромиса от 1867 и двете страни гарантират взаимната си териториална цялост срещу всякакви видове национални движения. Не е за учудване тогава, че едва колапсът на Руската империя през 1917 и онзи на Германия през 1918, откриват пътя за появата на независими държави в централна Европа.

Източник

 


[1] Забележка: този текст беше написан преди доста години, още преди публикацията на Въображаемите Балкани на Мария Тодорова. Бел. авт.

[2] Част, която може да се разглежда като представителна за цялото (лат.) Бел. пр.

[3] „Недоминираща етническа група“ е специфично понятие от теорията на Мирослав Хрох. Имат се пред вид етническите групи, участващи в една или друга империя като подчинени на централната власт и евентуално на доминиращата етническа група, тоест господстващата в империята такава. Бел. пр.

[4] „Фазата С“ в терминологията на Хрох обозначава масовото участие в подготовката (агитация) и евентуалното извършване на национална революция. Бел. пр.

Мирослав Хрох
Мирослав Хрох (род. 1932) е чешки историк и теоретик в областта на социалните науки. Понастоящем той е професор в Карловия университет, Прага.
Други статии от този автор
Посетители: 208

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Персиян писа Още
    Златко,Златко,много си... преди по-малко от минута
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 1 ден
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 4 дни
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 4 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 6 дни
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 1 седмица
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 1 седмица
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Може би не "България... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хм, кукловоди имат... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Все едно е по чия повеля... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Което само потвърждава... преди 3 седмици
  • Стефан Дечев писа Още
    Николов, ти това не го ли... преди 3 седмици
  • Ангел Николов, историк писа Още
    Историята е наука и се... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ето тук само първите два... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Предполагам, че не... преди 3 седмици