Книгата, която държах в ръцете си в университета в Принстънската библиотека в онзи ден, преди около десет години, беше сборник от исторически карти на източна Европа през вековете. Държейки страниците с палец, аз ги пуснах да се прелистват с голяма бързина. Изведнъж, тези уж фиксирани граници оживяха, движейки се напред-назад, разширявайки и свивайки се, изчезвайки и появявайки се отново, докато страниците и вековете се редуваха. С малко въображение бих могъл да си представя вълните на историята под формата на нахлуващи армии, изтриващи стари и установяващи нови граници. Бих могъл също да си представя и някои от последствията от тези исторически вълни: съдбата на тероризирани хора, разделени от сънародниците си или затворени във враждебно национално обкръжение, ако са имали достатъчно късмет да не бъдат етнически прочистени. И тогава се замислих за Балканите.
Чак до края на двадесети век отношенията между балканските народи напомняха много за прочутото описание на Хобс за държавите под формата на крепости, настръхнали едни срещу други като гладиатори, дебнещи се по границите с гарнизони и оръдия, вечно шпиониращи съседите, вечно подготвящи се за война. Моите първи спомени за такива граници ме отвеждат назад към 1950-те, до едно пътуване с ферибот по Преспанското езеро заедно с майка ми. Един човек в униформа в малък армейски скутер, с автомат, висящ на рамото му, се опита да се качи на нашия кораб, за да го инспектира, подхлъзна се, автоматът му затрака и той падна ранен. Тогава, на седемгодишна възраст, разбрах, че нашият ферибот се е доближил до някаква линия във водата, наречена граница, която разделяла нашата част от езерото от частите, принадлежащи на Албания и Гърция. Въоръжените хора в униформа, както разбрах по-късно, трябвало да осигурят никой да не пресече тази въображаема линия без разрешение. Трябва да призная, че тази граница ми изглеждаше малко странна, тъй като по нея нямаше бодлива тел, символът на границите в живота ми до този момент. Фактът, че във водата не може да се постави бодлива тел, прави нещата трудни за хората в униформа, мислех си аз, докато гледах смешния, боядисан в червено варел, който символизираше границата, весело подскачайки нагоре-надолу при удара на всяка следваща вълна.
Човекът в униформа лежеше ранен, докато други уплашени хора се спуснаха да го отнесат обратно в скутера.Първото впечатление, което това събитие остави в ума ми, беше за страх: границите бяха защитни линии срещу нашите врагове, съседите, където човек можеше да бъде ранен или убит. Тогава не знаех, че едно дълго историческо наследство на страх и недоверие, което разделя народите на Балканите не само географски, но и емоционално, беше оставило първата си следа върху ума ми. Докато растях, аз научих и за другите емоционални граници, които измъчват сърцата и умовете на хората тук на Балканите – омраза, нетърпимост, предразсъдъци, комплекси за превъзходство … Именно те, границите на нашите умове, бяха причината за Балканските войни в бивша Югославия в края на двадесети век – и те са в основата на много от неразбирателствата и конфликтите днес.
След края на Студената война, тези емоции подпалиха злостния национализъм, който причини най-големите масови убийства в Европа от времето на Втората световна война насам. Парадоксално, демократичните системи, които бяха въведени след падането на еднопартийните диктатури, също бяха една от причините за войните. Демокрацията в нейния най-дълбок смисъл е мисловно състояние на хората; в нашия балкански случай тя узаконяваше една политика, произхождаща от умове, замърсени от дълга история на омраза, нетърпимост, предразсъдъци и превъзходство. За да се доведат тези емоции до злостни форми на съвременен национализъм, бяха необходими само политици със сходна мисловна нагласа, готови да разбъркат емоциите, да създадат вълни от национализъм, които да ги доведат до позиции на власт. Но за да останат там, те започнаха една опасна игра със своите народи. В умовете на балканските народи, без изключения, има две карти, с различни граници. Едната е съвременната карта, обикновено наричана политическа карта на страната. Обикновено тя не е обичана, тъй като нейният смален размер говори за неправдите, които историята е извършила спрямо тези хора. Другата е историческата – една понякога тайно, а често и открито, лелеяна карта.
Този сблъсък на границите в нашите умове не е единственото доказателство на несправедливостта, извършена от „тях“ спрямо „нас“ в един регион, където границите не следват етническите линии, а ги пресичат. Второто се състои в това, че често достойнството на малцинството не бива поддържано от страна на мнозинството. Но само личности с достойнство, тоест такива, лишени от страх, омраза, нетърпимост и предразсъдъци, могат да уважават достойнството на другите. Пътуването през границите на нашите умове е бавно, защото всички ние носим със себе си тежък идентификационен товар. Макар и да желаем да захвърлим мечовете, да напуснем конфликтния свят на Хобс и да навлезем в Кантовия свят на сътрудничество и международни връзки, ние не сме сигурни относно намеренията на нашите съседи с различна националност. И така ние концентрираме всичките си усилия върху формирането на идентичност, върху процеса на обвързването ни с други индивиди или групи. Това създава общи цели и ценности, основаващи се на споделен исторически опит и същевременно, по необходимост, то е процес на „себе-създаване“ чрез разграничаването от други. Това означава, че националните идентичности тук винаги имат своите „други“ и че, на Балканите, те винаги биват възприемани като заплашителни. Всяка нация на Балканите, където доскоро националните граници, а дори и самите нации, бяха гравирани върху картите с огън и меч, ще ви каже, че историята е извършила спрямо нея неправда. И, макар това да звучи парадоксално, всички те казват истината. Такъв е историческият опит на Балканите, един регион, разположен в неспокойна част от Европа, в която съдбата е раздавала тежки удари за всички нации. И това до такава степен, че в психиката на нашите народи „заплашителните други“ често вземат връх над идеи като прогрес, мир и благоденствие.
Отношенията между република Гърция и република Македония са точно такъв случай. След насилственото разпадане на бившата Югославска Федерация в 1991, Гърция беше изправена пред факта, че ще трябва да живее с една независима славянско-македонска държава на северната си граница. Гръцката държава не можа да приеме по онова време, преди осемнадесет години, съществуването на една отделна македонска национална идентичност, а още по-малко съществуването на такава идентичност като гръцко малцинство. И тъй като гърците смятат, че македонското име е част от тяхното историческо наследство и следователно не би трябвало да бъде използвано, за да идентифицира друга нация, то новата идентичност беше възприета като прекалено предизвикателна по отношение на сплотеността на гръцката национална идентичност. И всичко това до такава степен, че новата държава беше разглеждана като заплаха за гръцката национална сигурност – и третирана по съответния начин. На домашния фронт бяха разпалени националистически емоции; на международния фронт беше наложено едно осакатяващо икономическо ембарго, а срещу новата държава беше обявена дипломатическа война.
Това имаше своите последствия, както в международен, така и в домашен план, за новата балканска държава. Поради опозицията на Гърция, Македония беше снета от потенциално бързото пътно платно, водещо към членство в Европейския Съюз и поставена обратно на балканския път. И това въпреки факта, че тя беше единствената бивша югославска република, която постигна независимост чрез правен процес на мирно самоопределение и чиято независимост, заедно с онази на Словения, беше възприета положително и призната от Арбитражната комисия на ЕС. На домашния фронт, гръцкият национализъм нанесе тежък удар върху либералната мисъл в Македония и отвори вратите за националистически интерпретации на историята и идентичността. Националистите, както е добре известно, обикновено възприемат нациите като етнически чисти човешки ракети, които пътуват от дълбините на историята към днешния ден: те не се интересуват особено много от действителните вълни на историята, които разместват граници и хора – а още по-малко от факта, че модерните нации са скорошен продукт на човешката история.
Междувременно тези исторически опростявания превърнаха конфликта в гротескна разправия между антични гърци и антични македонци. Такива опростявания усложняват много отношенията между двете нации, тъй като те предпоставят, че между тях съществуват неразрешени териториални въпроси. Конфликтът, който чужденците може би възприемат като скеч от Монти Пайтън, в който едната страна крещи „Македония е гръцка“, а другата носи плакати с карти на историческа Македония, се превърна в сериозна пречка за прогреса, стабилността и благоденствието на Македония, а също на региона, Европа и трансатлантическия съюз като цяло.
Така наречения „проблем с името“ между Гърция и Македония днес се намира в задънена улица. Онова, което в началото беше изискване за разграничаване между името на новата държава и гръцката провинция Македония, сега се е превърнало в изискване за определяне на македонската идентичност. Позволете ми да обясня защо. Гръцкият национализъм, настоявайки за едно географско разграничение като Северна Македония, по един парадоксален начин поддържа идеята на македонския национализъм за една разделена родина. И така преговорите за дефиниция на нацията и езика трябва да продължат. Но това е нещо, срещу което политическите лидери ще се съпротивяват, тъй като идентичността е изключително емоционален въпрос, който може както да обединява, така и да разделя обществата. И това ще продължава така докато най-после разберем, че дискутираме върху един несъществуващ въпрос, тъй като между нашите две нации няма проблем на идентичността: ние говорим различни езици и имаме различна история.
Независимо от неразбирателствата, ние все пак трябва да живеем заедно. Нашите териториални балкански граници, често пречка за търговията и човешките контакти, са анахронизъм в днешна Европа. Ние имаме привилегията да живеем на един континент, на който преди шестдесет години, поучени от уроците на войната, западноевропейските държави започнаха един мирен проект, наречен Европейски Съюз. Под военния чадър и с финансовата помощ на Съединените Щати по времето на Студената война, западна Европа разви една наднационална структура, която се издига над граници и нации, раздвижвайки свободния поток на международния обмен. Същността на международната политика в Европейския Съюз вече е не конфликтът между държавите, а международните социални отношения, свързващи индивидите. Днес и ние ставаме част от този мирен план. Разбира се, Европейският Съюз не е заместител на държавите, а допълнение към тях. По този начин той ни задължава, като суверенни държави, да разрешаваме проблемите си и така да допринасяме за мира и стабилността в Европа.
Ако желаем да се присъединим към една общност от демократични държави, които не воюват едни с други, ние на Балканите трябва първо да разоръжим умовете си. А за да направим това, политиците трябва да водят народите си право през границите на страха, омразата, нетърпимостта и предразсъдъците, които са определяли характерите на тези народи в продължение на столетия. „Характерът е съдба“, писа Хераклит, цитиран преди няколко дни от Ню Йорк Таймс. А под него имаше прост читателски коментар: „Характерът на една нация е не просто характерът на нейните граждани; той се определя и от водачите й“. Откъде идва липсата на водачество, което би могло да определи новия характер на нашите балкански нации? Много просто: едно такова водачество означава да се рискува едно изпадане от погрешната страна на общественото мнение и заклеймяване като предател. А тъй като политиците искат да печелят избори, то по-сигурно е да се експлоатира страхът на хората, да се създават неприятели, върху които да се прехвърли обвинението.В края на поемата на Константин Кавакас, когато в града пристигат пратеници със съобщение, че хората няма от какво повече да се боят, тъй като по границите няма повече варвари, някой казва със съжаление: „Жалко, те бяха един вид решение“. Никога не бях се замислял върху това кой ли е бил този човек. Сега вече зная: това е бил някой политик.
Франц Фанон писа: „всяко поколение, от своята относителна анонимност, трябва да открие мисията си, да я изпълни или да й изневери“. Мисията днес, не само на моето поколение, но също и на вашето поколение, е да пресечете тези граници на страха, омразата, предразсъдъците и превъзходството на Балканите. Нашата обща мисия не е нищо по-малко от това да променим курса на балканската история, който досега е бил нескончаемо повествование от събития, които, чрез конфликти и войни, са ни карали да се страхуваме едни от други. Днес ние трябва разказваме една по-различна балканска история: историята на народи с достойнство, уважаващи достойнството на другите.
