Моите московски домакини бяха ме уверили, че ще бъда на летището за нула време – не само че беше неделя, но и повечето от хората щели да бъдат извън града за четиридневните празници, така ми казваха те. Уикендът беше свързан с националния празник на 4 ноември, Деня на Единството на Народите, въведен преди няколко години, за да замени деня на Октомврийската революция, традиционно празнуван на 7 ноември. Но въпреки това на път за летището ние попаднахме в ужасно задръстване. Саша, нашият шофьор, напусна Ленинградското шосе и, подминавайки Мега-магазина за обувки „Персеус“, започна дълга обиколка през безличния Головинский район, който беше задръстен от други коли, опитващи се да избегнат магистралата или безнадеждно да се включат в нея.
В агонизиращо бавно темпо ние подминахме улица Авангардная и аз започнах да се чувствам като герой от абсурдистка пиеса на Даниил Хармс, чудейки се какво ли може да е вдъхновило градските плановици на Брежнев да дадат едно толкова многообещаващо име на тази бозава улица с панелни многоетажки. Проектът Авангард, каквото и да е бил – артистичен, политически или урбанистки – беше се затлачил в московската периферия, а същото се случи и с мен, осъждайки ме да пропусна самолета за Амстердам. След това ме застигна втора вълна от ирония – докато пълзяхме по улица Фестивальскя. Чувствах се като обект на някоя жестока шега, защото причината, по която бях дошъл в Москва, беше да проведа един изследователски уъркшоп за провеждането на фестивали по изкуствата. Двудневният уъркшоп беше минал добре, с множество дискусии между руснаци и чуждестранни организатори и експерти по фестивали, но тук, в този ден на национален празник, на улица Фестивальскя не се виждаше нищо фестивално, нищо за празнуване додето поглед стига. Чувствах се залят от меланхолия и отчаяние.
Винаги когато съм в Москва аз си мисля за Валтер Бенямин и неговия Московски дневник, мемоар на любов, болка и мизерия в един дрипав град. През последните седмици четях Спомени от едно берлинско детство, а предишната вечер бях вечерял в кафе Дона Клара на Малая Бронная, украсено с фотографии от Берлин от 1920-те години. Така че си представих как бих се опитвал да обясня днешна Москва на духа на Валтер Бенямин, ако той би слязъл тук долу и би седял заедно с мен на задната седалка на микробуса Мицубиши.
Какво би искал да знае Бенямин и как би анализирал последните извивки на посткомунистическия преход? Когато Бенямин идва в Русия през декември 1926, в преследване на еротичното си увлечение по латвийската поетеса Ася Лацис, Русия току-що е прекратила Новата Икономическа Политика, един кратък флирт с дребния капитализъм, и започва да се плъзга към своята дълга и жестока нощ на културно разрушение и терор. Скитанията на Бенямин по московските улици и дворове очертават скиците на един стар град, който скоро ще бъде съборен, за да направи място за огромните сгради на сталинистката архитектура. Берлинският писател вече вижда, че комунистическия проект е безнадеждно заседнал, също като нашето Мицубиши в уличния трафик.
Сега, 82 години по-късно, Русия е на път да се раздели с путинската ера на просперитет, поддържана от високи енергийни цени – и да се плъзне, заедно с останалия свят, в бъркотията на една продължителна икономическа рецесия. Стабилността, просперитетът и 7-те процента годишен прираст на БНП са донесли нищожен прогрес на тази отдалечена московска периферия, освен няколко западни коли, дребен консумеризъм, закърпени киоски, безброй много строителни площадки и улични ремонти, които само влошават задръстванията.
Зад нас в центъра на града, само на 10 километра оттук, тонът на градската среда се задава от показна демонстрация на богатство, високи административни кули, луксозни жилищни сгради и улици, задръстени от грамадни лимузини. Наводнението от рекламна смет и неон, улични пана, предлагащи чисто нови таунхаузы и коттеджи, закусвални за суши и елегантни ресторанти, стрип-клубове и барове за пури, е също толкова поразително, колкото и при предишните ми посещения. Когато за последен път бях тук, през април 2005, аз забелязах, че капиталистическата експлозия беше съпровождана от известна неловкост и страх. Мнозина от приятелите ми имаха чувството, че цената на нарастващото благополучие ще бъде един арогантен правителствен интервенционизъм, нарастващ контрол над неправителствените организации, бясна корупция и напомпан национализъм. Ходорковски беше вече в затвора, но все ще не беше осъден на 9 години в Сибир. Така че не бях успял да почувствам пълното въздействие на Ходорковский ефект, чрез който режимът на Путин педантично усмири олигарсите, избута филантропията до невинните, аполитични културни и социални сфери и овладя критичните и активистки неправителствени организации.
Демонтирането и новото установяване на империята Юкос, както и пародийния процес срещу нейния бос, символично пренаредиха баланса на властта, показаха ясно какво ще бъде допустимо и търпимо – и изтриха илюзиите за плурализъм и движение на гражданското общество, които бяха напъпили в турбулентната ера Елцин. Бликащите печалби от експорта на петрол, газ и ценни метали корумпираха големи части от интелигенцията, разпределиха повече субсидии сред обществените културни институции и обновиха голяма част от разпадащата се инфраструктура. Те създадоха една класа от богати консуматори, фиксирали поглед в културата като израз на светски блясък и фантастични развлечения – отчасти в стила на холивудския гланц, отчасти по линиите на супер-патриотичната, традиционна иконография на национализма и супермощната носталгия.
Но шумно обявяваните реформи на културните и социални системи никога не бяха проведени, голяма част от държавния приход беше разпилян, борсата продължи да пада в течение на месеци, руският и чужд капитал напусна страната, а правителственият фонд за стабилност – някога солидни 500 милиарда долара – беше наченат, за да се спаси свободно падащата рубла и за да се осигури ликвидност за основните банки. Богаташите преглъщат огромни загуби, а кризата едва започва. С експлозията на световната икономическа рецесия, руските експорти, състоящи се от 80% енергийни и суровинни материали, ще носят много по-малко пари за държавния бюджет и с неизбежност ще дръпнат спирачките на дребния консумеризъм и малката и средна икономика, създадена, за да го поддържа.
Ярките светлини започват да примигват в центъра на Москва. Само една вечер преди това видях опашка от хора, чакащи пред една туристическа агенция: Аерофлот беше престанал да приема плащания чрез кредитни карти, злокобен сигнал, че празненството е свършило. Не само щеше да ми се наложи да обясня на Валтер Бенямин какво са кредитните карти, но трябваше да му кажа и това, че тази криза на глобализирания капитализъм е не просто криза на ликвидността и платежоспособността, но и криза на доверието, включваща изчерпването на социалния капитал чрез безразсъдни спекулации с деривативи, субпримирани ипотеки и осигурени застрахователни заменки. Това не е съдбата на произведението на изкуството в епохата на механичната репродукция.
Несъмнено, международните звезди все още редовно посещават Москва, изобилстват фестивали от всякакъв род, издателският бум изсипва руски и преводни книги както никога преди, бивши фабрики биват превръщани в творчески центрове, където дребната творческа индустрия съседства с експериментално и некомерсиално изкуство, използването на Интернет скача до небето. А богатите руснаци се борят с уличното задръстване по пътя към летището, за да летят към чуждестранни дестинации. Но същевременно нараства и страхът, че гуляят скоро ще привърши – а след това какво? Опитът на Бенямин с кризата от 1929 и онова, което я последва, би могъл да предложи някои болезнени аналогии, но аз не съм сигурен дали те са удачни. Моите московски събеседници не могат да видят бъдещето като просто продължение на динамиката от последните години. Някакво голямомащабно прекъсване изглежда неизбежно. Режимът, обеднял и неспособен да подкупва повече клиенти и разглезени консуматори, би могъл да направи параноичен завой и да се опита да се утвърди чрез националистическа мобилизация у дома и агресивна демонстрация на сила в чужбина.
От друга страна, руските властимущи, страхувайки се от социално неспокойствие и осъзнавайки икономическите, институционни и демографски слабости, биха могли също да потърсят вътрешно и международно успокояване. Те биха могли да подкрепят инициативите и зараждащия се плурализъм, да се опитат да засилят върховенството на закона и зачитането на частната собственост, с надеждата че такива мерки биха могли да подсигурят известна добра воля от чужбина, да доставят стабилността и международната подкрепа, необходими за да се преживеят икономическите трудности. Че преди няколко седмици един московски съд отхвърли обвиненията в данъчни измами, отправени срещу Британския културен институт, може да се тълкува като ранен знак за един подобен сценарий.
Ако това е прозорец към нови възможности (дори и ако е само форточка, мъничкото прозорче, което от време на време се отваря през дългата руска зима, за да се допусне чист въздух), то тогава европейските културни асоциации, фондации и организации не би трябвало да го игнорират, нито пък културните министерства, региони, градове и ЕС-институции. След всички арогантни и унизителни жестове срещу Русия, сега е моментът да се протегне ръка към руските обществени културни организации, особено към малкия и слаб свят на неформалната и автономна култура, към радикалните и критични артисти и интелектуалци, които смело се съпротивяваха срещу корупцията и авторитаризма. Време е да се организират културни размени, време е за ангажимент, поддръжка и окуражаване. С урагана на глобалния капитализъм, който се спуска над нас, време е да се разбере, че всички ние сме в една и съща лодка. Без съмнение ще има по-малко обществени и частни пари за култура, по-малко спонсори, донори и може би дори публика, но онова, което наистина е от значение, е да се подкрепи културната продукция срещу социалните и политически последствия от тази криза и да се противостои на радикалното придвижване към популизъм и ксенофобия, което заплашва Русия и останала Европа.
На задната седалка на Митсубишито, сянката на Бенямин замълча. Тя беше видимо объркана от моите обяснения и диви спекулации, а може би също и от депресивно-монотонната периферия, през която продължавахме да пълзим. Той изглеждаше стар и уморен, а аз се чувствах сконфузен и също уморен, от целия стрес и дивите мисли за това какво ще правя, ако пропусна полета си. Моята руска виза изтичаше в полунощ, беше неделя преди празници, което правеше трудно правенето на планове, а аз не бях очарован от мисълта да прекарам нощта в транзитната зона на Шереметьево 2, очаквайки сутрешен полет за където и да е на запад.
Отдадох се на самозащитна дрямка и когато се пробудих, може би само минути по-късно, Саша беше успял да се измъкне от задръстването и ние се носехме към летището, 2 часа и 20 минути след като бяхме тръгнали от центъра на Москва. Успях да хвана самолета си само защото KLM беше продължила времетраенето на чек-ина, за да изчака две трети от пътниците си, които, също като мен, бяха попаднали в задръстване. Не ми се наложи да остана, за да празнувам Деня на единството, щях да бъда вкъщи за вечеря. Духът на Бенямин си имаше собствени планове за полет, далеч от Авангардная и Фестивальская, далеч от Москва.
