1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

В страната на Съветите, гласът на Кремъл беше навсякъде, една всеприсъстваща реалност-чрез-радиото, която предшестваше с години антиутопията на Оруел. Ленин и Троцки разпалваха революцията най-вече в печата – във водещите статии на Искра и Правда, в неистовите позиви, разпространявани по събрания в Санкт Петербург и по-късно препечатани в Десет дни, които разтърсиха света. Но водещият инструмент за пропаганда при Йосиф Сталин беше една технология, позната под името радиоточка –примитивен приемник без скала и възможност за избиране на станция. Тези евтини устройства в дървени кутии бяха инсталирани в апартаменти и коридори, във фабрични халета, по жп- и автогари; те работеха в болници, детски градини и казарми; те бяха закачени на стълбове из полята на колективните стопанства и гърмяха по плажовете от Балтийско море до Охотск.

Радио-денят започваше в шест часа сутринта.

Първо съветският химн, след това Говорит Москва …

Ако някой в комунален апартамент си позволеше да изключи радиото, той беше разглеждан като подозрителен, неподчиняващ се, потенциален „враг на народа“. Предаванията представяха решенията на ЦК на КПСС, обявяваха подробностите на петгодишния план, провъзгласяваха последния триумф на Съветската Армия и коварствата на капиталистическия Запад. Освен новините имаше класическа музика и четения на класическа руска литература, плюс радио-срещи със селскостопански работници или майки на войници. Съветските граждани рядко чуваха реалния глас на Сталин – заекващ, сух, със силен грузински акцент – но чрез радиото те поглъщаха неговите изказвания, неговото виждане за културата и света, неговото прикрито послание на патернализъм и заплаха. Трудно е да си представим как точно е въздействала съвкупността от инструмента и осакатеното въображение на слушателите, но радиоточката съществуваше в продължение на десетилетия, също толкова всеприсъстваща като водата и електричеството, но много по-сигурна от тях. Тя беше толкова успешно средство за пропаганда, че когато през 1942 Хитлер посети Украйна, той изрази възхищението си пред Сталин и се оплака от факта, че хората в Германяи все още слушат предаванията на къси вълни на BBC.

Със смъртта на Сталин през 1953 и либерализацията по време на Хрушчов, съветската радио-скала в края на краищата се разшири, за да включи Радио Маяк и Радио Юность. Програмите на тези две станции бяха по-малко сковани в тона си и по-открити за популярна музика, макар че идеологията им беше също толкова в крак с линията на Кремъл. В продължение на следващите три десетилетия съветският режим положи много усилия, за да заглушава рускоезичните предавания на ВВС, the Voice of America, Radio Liberty и Deutsche Welle. Заглушаването беше една постоянна война между държавата и нейните граждани. Особено през 60-те и 70-те, градските интелектуалци по правило извършваха първия си антисъветски акт като си купуваха по-добър радиоприемник – или съветско-латвийски Спидола, или, по възможност, немски Грундиг – и се опитваха да слушат „чуждите гласове“. Те опитваха всичко възможно, за да хвърлят един бегъл поглед към света отвъд – обръщайки радиото с главата надолу, протягайки антената през прозореца, за да получат сигнал или забягвайки в някоя от вилите извън града, където заглушаването не беше толкова ефективно.

Възходът на Михаил Горбачов и неговата политика на гласност през 1985 сложиха край на заглушаването. Вестниците, литературните списания, театърът, телевизията и киното започнаха да процъфтяват при новите свободи, а на Radio Liberty беше позволено да открие собствен офис в Москва – един ясен сигнал, че старите табута отпадат и че Русия се присъединява към света.

През 1990 няколко бегълци от съветското радио решиха да основат в столицата собствена станция, която да позволи на хората да слушат точно онова, което искат – един план, който сигурно би прозвучал като баналност навсякъде другаде. Основателите нарекоха станцията Ехо Москвы и започнаха работа в едно малко, прекалено отоплено студио, състоящо се от една стая и отдалечено само на няколко улици от Червения Площад. Ехо започна да излъчва на 22 август 1990, с разширена програма на новините, включваща интервю с един от младите лидери на московските реформатори, Сергей Станкевич, последвано от песента на Beatles All My Loving.

По онова време Ехо Москвы изглеждаше просто като част от по-големия феномен на разширяващите се свободи на медиите, логическо продължение на движението, започнато от кремълското ръководство. Сега, осемнайсет години по-късно, в авторитарната система на Владимир Путин, Ехо Москвы е последният представител на един застрашен вид, нещо като птица Додо, която все още скита по земята.

Откак Ехо Москвы беше основано, аз съм чест посетител на неговите студиа. Това е въпрос на репортерско удобство: ако човек виси там достатъчно дълго, той рано или късно се среща с всякакви интересни хора. Ако в столицата има важно събитие – избори, бунт, пореден скандал, война в Кавказ, то шефовете, помъдрелите коментатори, неизменно се събират на четиринайсетия етаж на улица Новый Арбат 11. В Ню Йорк, когато поискам да опресня информацията си за събитията в Русия, аз отивам на сайта на Ехо (www.echo.msk.ru) и слушам или предаванията на живо, или записите на интервюта и дискусии.

По време на войната в Грузия и Южна Осетия Ехо Москвы излъчваше трезви, балансирани предавания от репортери на бойното поле в едно шоу, наречено „През техните собствени очи“. Имаше и много дискусионни предавания, с гости вариращи от журналиста Максим Шевченко, който развяваше знамето на крайния национализъм, до един от суровите критици на Кремъл, Андрей Иларионов, който беше икономически съветник на Путин по време на първия му президентски мандат. Путин не беше очарован от откровения начин, по който Ехо представяше войната. На 29 август той привика петдесет и двама от водещите медийни ръководители във ваканционното си жилище в Сочи. През последните осем години Путин редовно беше провеждал такива събрания – понякога, за да представи гледната си точка, а друг път за да поучава, но винаги за да покаже ясно кой тук командва. И това, очевидно, не беше се променило с избора на новия държавен глава Дмитрий Медведев.

На срещата в Сочи Путин насочи вниманието – и ледения си поглед – към Алексей Венедиктов, главния редактор на Ехо Москвы, критикувайки станцията за нейните предавания за Грузия. Мнозина от редакторите-лоялисти в помещението бяха радостни да видят как Путин рендосва Венедиктов по цяла поредица от редакционни и фактически въпроси. Не за пръв път се създаде впечатлението, че той ще закрие станцията. По-късно, в един от коридорите, Венедиктов протестира срещу Путин, че той е бил „несправедлив“. Путин извади куп разпечатки, за да подкрепи твърденията си, казвайки: „Вие трябва да отговаряте за това, Алексей Алексеевич!“ Венедиктов беше поразен, но той пресметна, че Путин никога не би го поканил в Сочи с останалите от делегацията, ако би възнамерявал да се освободи от него или от Ехо Москвы. За това би било достатъчно едно телефонно обаждане.

„По-късно ние се срещнахме на четири очи и там Путин беше по-положителен“, каза ми Венедиктов. „Но той беше ясен. Просто ми демонстрира способността си да прави каквото си поиска с нас, по което и да е време.“ Когато Венедиктов се върна в Москва, той ясно обясни на хората си, че те трябва „много да внимават“ с това, което представят, да са сигурни за фактите и да представят достатъчно гледища, съвпадащи с правителственото. Но никой не беше уволнен и беше ясно, че той е успял да избегне най-лошото. Пока, каза Венедиктов. „За сега“.

Венедиктов – бивш учител по история – е типичен представител на руската интелигенция, с дебели очила, кисели, многозначителни маниери и къдрава, буйна коса. Като интервюер, той е агресивен, но изключително интелигентен. Като аналитик е проницателен и самоуверен, доста убеден, че повечето от неговите прогнози ще се сбъднат – или вече са се сбъднали. И, което е по-важно, той е изключително гъвкав политик, когато става дума за отблъскване на оплакванията и изискванията на Кремъл, както и за защита на неговите репортери. Стените на Ехо са покрити с фотографиите на различни сановници, които са идвали, за да бъдат интервюирани – и Венедиктов изглежда не се плаши от когото и да било от тях. Много от въпросите му започват със самоувереното: Как это может быть? Когато Клинтън се забавил прекалено дълго с един от отговорите си, Венедиктов го ритнал под масата.

Като млад репортер Венедиктов беше смел, но лишен от театралност. През август 1991, по време на опита за преврат, ръководен от КГБ, той се намираше в сградата на парламента, руския Бял Дом, заедно с Борис Елцин и неговите защитници, докато отвън ги заобикаляха танковете. Той се завърна в руския Бял Дом през октомври 1993, когато Елцин заповяда сградата – окупирана по това време от така наречената „червено-кафява коалиция“ от комунисти и националисти – да бъде обстрелвана. По време на този бунт, заместник президентът Александър Руцкой, един от участниците в бунта, използва телефона на Венедиктов, за да се обади на пилоти от военновъздушните сили със заповед да бомбардират Кремъл. Ехо Москвы излъчи тирадата на Руцкой директно в ефира. Червено-кафявият бунт беше потушен, а Руцкой – изпратен в затвора. Два месеца по-късно група репортери, включително и Венедиктов, били поканени на среща с Елцин. Обикновено репортерите седели на кръглата маса по азбучен ред, но тук Венедиктов осъзнал, че седи директно срещу Елцин, който сигурно щял да бъде вбесен от Ехо Москвы. Елцин, едър мъж с гърди на хамалин и темперамент на партиен бос, влетял в стаята и креснал на Венедиктов: „Ехо Москвы, вие трябва да се срамувате!“ И след това: „Другари, самолетите трябва да бъдат изпратени, вие трябва да бомбардирате Кремъл!‘ Кой каза това?“

Венедиктов помислил, че ще е късметлия, ако напусне стаята жив.

Той отговорил на Елцин: „Борис Николаевич, това ми е работата. Ехо ме изпрати там. Вината не е моя. Те казаха да го направя и аз го направих.“

Елцин го оглеждал известно време, а след това казал: „Аха, имате значи работа. Вие сте добър работник. Добре, отивайте тогава да работите.“

И това било всичко.

Въпреки всичките си дълбоки слабости и рефлекси на апаратчик, Елцин рядко се отнасяше враждебно към пресата. По време на президентството му, което беше определящо за деветдесетте години, вестниците и дори държавната и независимите телевизии разцъфтяха както никога преди в историята на Русия. След неуспешния опит за преврат през 1991 той закри комунистическите вестници, които го подкрепяха. Но след като получи протестна петиция от множество представители на пресата и либералната интелигенция, той отстъпи и Правда и Советская Россия бяха открити отново. През 1996, по време на изборната кампания на Елцин срещу комунистическия кандидат, Генадий Зюганов, медиите, включително и Ехо Москвы, върнаха жеста, излъчвайки раболепни репортажи, които помогнаха на Елцин да преобърне ситуацията и да победи Зюганов.

След като Елцин се оттегли в пенсия, на Нова Година преди новото столетие, Путин пое властта и скоро се обърна против медиите, използвайки финансови и юридически средства, за да изкупи или закрие вестници и телевизионни станции, чиито предавания считаше за неприятелски или чиито притежатели разглеждаше като нежелаещи да сътрудничат. Организацията „Репортери без граници“, в своя индекс за свобода на пресата, подрежда Русия на сто четиридесет и четвърто място от сто шестдесет и девет страни – малко след Афганистан и Йемен и точно преди Саудитска Арабия и Зимбабве.

Когато Путин беше запитан от един журналист как би отговорил на критиците, които го обвиняват в ограничаване свободата на медиите, той отговори: „Много просто. Ние никога не сме имали свобода на пресата в Русия, така че не разбирам какво точно е било задушено. Аз мисля, че свободата е способността на човек да изразява мнение, но за това трябва да има граници, така както те са формулирани от закона.“

Член 29 от руската конституция твърди нещо друго; той „гарантира“ свободата на словото. Въпреки това Путин подчини руските медии с безскрупулна скорост. Независимата телевизионна станция NTV, която агресивно беше представяла войната в Чечения, беше отнета от основателите си през 2001 и неутрализирана; Канал Едно, най-голямата телевизионна станция в Русия, отново е покорно продължение на държавната политика.

За Путин, единственото, което има значение, е телевизията. Шефовете на медиите са събирани на ежеседмични срещи в Кремъл, за да определят дневния ред на новините; ръководителите получават списъци, изреждащи имената на политическите опоненти, които не могат да се появяват в ефира. Лоялността на известните коментатори, шефове на станции и репортери бива купувана с нечувани заплати. Телевизионни дискусии и интервюта на живо не съществуват повече. Има вестници и Интернет-сайтове, които са поне толкова свободни, колкото и Ехо, но тяхната публика е толкова ограничена, че Путин е съгласен да ги остави на мира.

„Проблемът е, че официалната пропаганда по телевизията е крайно отвличаща – тя прави така, че хората говорят за глупостите, които им показват“, казва Юлия Латынина, известна колумнистка и коментатор за Ехо Москвы. „Например, ако Русия изстреля ракета срещу Грузия, репортажът ще разказва за големината на дупката и дали тя е била изкопана от самите грузинци или не – всякакви възможни глупости. Изведнъж вече се говори за дупки, а не за това дали Русия се опитва да уплаши до смърт Република Грузия и други такива врагове‘. Телевизията също скалъпва истории, за предполагаеми врагове като Украйна, Латвия, Естония. Всички са наши врагове. А кои са добрите? Андора? Иран? Всичко това е просто отклоняване от реална политическа информация и мисъл.“

През 2001 Путин покани Алексей Венедиктов на среща в Кремълската библиотека. Едновременно подкрепяйки го и предупреждавайки го относно това как вижда отношенията им, руският президент дълго говорил за разликата между врагове и предатели. „За Путин това е решаваща разлика“, каза Венедиктов. „Враговете са пред теб, с тях водиш война, след това правиш примирие и всичко е ясно. Един предател обаче трябва просто да бъде унищожен. Това е неговата житейска философия. А след това той каза, Знаете ли Алексей, вие не сте предател. Вие сте враг.‘“

Може би глупаво, аз попитах Венедиктов дали Путин се е усмихвал докато е казвал това.

„Да се усмихне?“, отвърна Венедиктов. „Путин никога не се усмихва. Той просто ми обясняваше в какъв смисъл аз съществувам за него. Той знае, че няма да му забия нож в гърба или да играя игри, а просто ще върша онова, което трябва да върша. Аз отговорих: Ако искате да закриете Ехо, закрийте го. Аз не мога да не върша онова, което трябва да правя.‘“

Венедиктов нямаше илюзии относно събеседника си или целта на срещата. Всъщност Путин му казваше онова, което цар Николай I беше казал на Пушкин: „Оттук нататък аз ще съм твой цензор.“

Парадоксалната ситуация на Ехо Москвы няма край. От 2001 насам станцията е притежание на Газпром, гигантския енергиен конгломерат, който е една от основите на кремълската икономическа и политическа власт. Венедиктов нарича Кремъл „нашият главен акционер“. Въпреки това репортажите на Ехо са агресивни и честни, което става все по-важно през последните четири години, тъй като една след друга институциите на гражданското общество – съдилищата, парламентът, неправителствените организации и Руската Православна Църква – биват инкорпорирани в държавното тяло и в директното управление на Владимир Путин.

Ехо не може да достигне обхвата и публичното проникване на радиоточката. В наши дни руските слушатели имат на разположение широк избор от музика, развлечения и новини (или псевдо-новини) по радиото, без да споменаваме конкуренцията на по-нови медии.Но слушателската база на Ехо все пак е значителна според модерните стандарти: почти един милион всеки ден в Москва и два и половина милиона в цялата страна, като слушателите са добре образовани и на средна възраст.

„Ние сме радио с влияние, а не масова радиостанция“, казва Венедиктов. „Ако искахме да бъдем масова радиостанция, любимец на тълпата, то сигурно щяхме да обръщаме повече внимание на живота на Парис Хилтън. Но ако го направим, ще изгубим сегашните си слушатели.“

Въпреки размера на аудиторията си, станцията не може да претендира, че има голямо влияние върху руското общество, което като цяло е дълбоко аполитично и поддържащо Путин в много по-голяма степен, отколкото е поддържало Елцин или Горбачов когато и да било. Политоложката Маша Липман нарича феномена на ерата Путин „руският договор за неучастие“: обществеността се съгласява да не се меси в политиката, в замяна на шанса да участва в консумеристките облаги от руския енергиен бум. „Не че Западът е толкова всеобщо възбуден за действие когато разбере за някоя злоупотреба с обществен пост, но това все пак се превръща в политически въпрос“, казва Липман. „Тук, дори и когато някой жълт вестник като Московский комсомолец напечата нещо скандално, то не пробужда обществен дебат, не засяга общественото съзнание. Хората не вярват, че могат да променят нещо и не им пука какво става. Те не искат да се ангажират. Това е основата на путиновата власт.“

Една от звездите на Ехо Москвы е Евгения Албац, професорка по политически науки, която е следвала в Съединените Щати и се е надявала да приложи стила на Националното Публично радио когато се завърне вкъщи. Днес тя заявява, че има репутацията на „странна, директна жена, малко луда, която вярва в демокрацията.“ Един от предизборните съветници на Путин, някогашен дисидент, който е бил преследван от КГБ, напуснал бурно студиото когато тя му казала, че „чекистите превземат Кремъл и сега вие сте защитник на хората с пагони.“

Също като колегите си, Албац е разбрала, че руските официози, включително и агенти на секретните служби, слушат Ехо като един вид проверка на реалността.

„Хората, които вземат решенията в Русия, са далеч от реалния живот“, казва тя. „Те имат пари, те живеят далеч от живота на страната, а междувременно бюрокрацията крие от тях конкретна информация, когато това отговаря на целите й. Информацията е стоката на бюрократа – той зависи от нея за финансирането, за оцеляването си, така че започва да преувеличава заплахите, когато това му е удобно. Например, бюрократите от разузнаването, за да по-лучат все по- и по-голямо финансиране, се нуждаят от подхранване на страховете на лидерите – и така те преувеличават опасността от това, че „Оранжевата революция“ ще се разпространи и в Русия, макар че такава опасност всъщност няма.“ Тя понижава глас и добавя: „Бюрократите лъжат – и така водещите фигури слушат Ехо. Системата изобщо не функционира – и ние играем важна роля в нея! Хората от Кремъл са редовни слушатели на Ехо.“

Под умното ръководство на Венедиктов, главните модератори на Ехо са развили чувствително ухо за това кое е позволено и кое – не. „Можете да наречете Путин или Медведев глупак, което, разбира се, беше напълно невъзможно по съветски времена, но сигурно ще изпаднете в трудности, ако се опитвате да гледате в джобовете им“, казва Албац. „Не можете да кажете, че сте чули, че този или онзи е изпратил Х милиарда долара в тази или онази офшорна сметка. Тези хора са тотални конформисти, тотални прагматици, те изобщо не се интересуват от идеология. Но те внимават много за властта и финансите си.“

С други думи, има свобода на мненията, но Ехо е доста слабо в областта на разследващата журналистика. Според Юлия Латынина причините за това трябва да се търсят в природата на пост-съветска Русия. „Основната причина се състои в това, че в един режим от рода на онзи при Маркос или Дювалие, вие не можете да очаквате в ръцете ви да попадне солидна информация относно нечии банкови сметки. Всички гледат настрани. Това не е диктатура – никой не трябва да преувеличава и да я сравнява със Съветския Съюз – но в един авторитарен режим не може да се води ефективна разследваща журналистика така, както това е възможно при демокрацията. В днешна Русия корупцията с гигантски размери е просто въпрос на икономическа политика. Тя е това, което е. Така че всичко, което можете да правите, са разумни предположения. Например, погледнете изкупуването на Юкос, компанията на Ходорковски (един от руските олигарси, който през 2003 беше осъден и изпратен в Сибир). Когато Юкос беше изкупен, той внезапно попадна в ръцете на Генадий Тимощенко, старият приятел на Путин. Неговият конгломерат, Гунвор, тази година спечели седемдесет милиарда от износ за държавата. Така че не може да се каже колко точно е делът на Путин, но може да се направи предположение. Искам да кажа, Путин или е безкрайно щедър към приятелите си, или той има определени очаквания. А аз не вярвам, че той е чак толкова щедър.“

Либералите от Ехо не се намират в удобна позиция спрямо Путин. Самият той е показал достатъчно ясно това на Венедиктов през миналия месец. По държавната телевизия Венедиктов, Юлия Латынина и Матвей Ганаполски – централните гласове на Ехо – биват вече наричани членове на една подривна „пета колона“.

И, докато характерът на Венедиктов е доказван нееднократно, също както и политическите му умения, то способността му да защищава своите хора е ограничена. През последните осем години в Русия има двадесет неразкрити убийства на журналисти. Когато Ана Политковская, от Новая Газета, беше убита преди две години, трима от журналистите на Венедиктов напуснаха, за да си търсят друга работа. Когато по-рано тази година Венедиктов дойде в Ню Йорк, за да получи наградата на Overseas Press Club, той каза на жена си: „първо идва наградата, после идва куршума“. Засега Ехо Москвы си остава открита, важна за публиката си и полезна за режима. „Но каквото и да правим“, казва Венедиктов, „колкото и да сме умни, ние винаги трябва да разбираме, че утре може и да ни няма.“

Източник

Pin It
Дейвид Ремник
Дейвид Ремник (род. 1958) е американски журналист, писател и редактор. Той е носител на наградата Пулицър за книгата си Lenin‘s Tomb: The Last Days of the Soviet Empire.

Посетители

15

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 2 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 17 часа
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 18 часа
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 3 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 4 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 3 седмици