Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 03 Putin 3

 

Какво да очакваме след изборите

За всеки човек, наблюдаващ настоящата политическа траектория на Русия, внезапната промяна в предпочитанията към определени хранителни продукти, настъпила преди две десетилетия, е изненадващо-обяснителна. Сред продуктите, внезапно появили се на някога празните щандове на руските хранителни магазини през късните 1990 години е и един вид ново чисто масло. Наречено „Доярушка“, или „Малката доячка“, за него се твърди, че е произведено по традиционна руска рецепта. Истината е, че маслото изобщо не е руско, а е внесено от далечна Нова Зеландия – което прави пазарното му представяне малко анти-интуитивно, ако ли не направо чудато. В края на краищата руснаците винаги са се блъскали за да купуват чужди стоки, откак съветският колапс е отворил шлюзовете само няколко години преди това.

Но изследователите на пазара междувременно са се натъкнали на нова тенденция. Техните фокусни групи показват, че руските потребители вярват, че местните продукти са по-добри и по-вкусни, и че имат повече естествени съставки, в сравнение с вносните. Скоро става ясно, че тенденцията отива далеч по-дълбоко от избора на това какво да се сервира на масата за закуска. След като годините на мъчително озападняване са изчерпили спестяванията на руснаците, заедно с всичките им предишни уверености, и са разтърсили грубо почти всеки друг аспект на животите им, сега те изведнъж са започнали да се оглеждат все повече навътре и към собственото си минало.

Юрий Лужков, тогавашният кмет на Москва, е сред първите водещи политици в страната, които започват да използват все по-усилващото се обръщане към традициите. В почивните дни той започва да се облича в костюм, който го представя като Юрий Долгоруков, основателят на града от дванадесети век. Но Лужков не прави особено голяма разлика между различните исторически периоди, когато става дума за това как да увеличи популярността си: по централните сгради в града се появяват огромни плакати, представящи съветските военни медали – и това във време, когато възхваляването на всяко нещо, свързано с комунизма, все още е до голяма степен табу. Други политици скоро се присъединяват към усилията да се измайстори нова идентичност от един пълен миш-маш от несъвместими символи, идещи както от царистката, така и от съветската история.

Всичко това са ранни признаци за тенденцията, че, вместо да се реформира успешно, Русия евентуално ще заеме [традиционното си] място в авангарда на крайнодесния авторитаризъм. След като зловредното глобално влияние на Москва бързо започна да се усилва, разглеждането на обстоятелствата, при които това пренасочване е започнало, помага да се изясни естеството на заплахата, която Кремъл представлява за либералния международен ред. След като руският президент Владимир Путин беше преизбран за пореден шестгодишен мандат, начините, по които той ще действа през идещите години, ще са до голяма степен отражение на това как точно и на първо място той е дошъл на власт.

Случаен лидер

По времето на апогея на тогавашния президент Борис Елцин през 1990-те, започваха да се усилват признаците, че новата пазарна икономика на страната евентуално е преодоляла критичната точка – с което се засилваха и надеждите за социална стабилност и интеграция на Русия в международната общност на демокрациите. Но тогава дойде финансовата криза от 1998, която сложи внезапен край на епохата на реформите. Политическата повратна точка породи и едно идещо отдолу, силно отхвърляне на Запада. То експлодира по улиците на Москва, повидимому в отговор на бомбардировките на НАТО в Сърбия през пролетта на 1999, когато буйни тълпи, протестиращи пред американското посолство, дадоха израз на засилващия се гняв под формата на яйца, боя и други летящи обекти, запокитвани срещу дебелите жълти стени на сградата. Путин, по онова време слабо известен шеф на федералната служба по сигурност, без съмнение е наблюдавал събитията с особено внимание.


Small Ad GF 1

Издигнат за поста премиер-министър през същото лято, Путин незабавно започна да подсилва изненадващото си назначение като разиграваше дълбоката завист на руснаците срещу Запада, усещането им за измамност, след като обещаното им благоденствие никога не се беше материализирало, както и все по-усилващата се носталгия по съветското минало на свръхсила. Путин предложи на руснаците един трети път: авторитаризъм с лични свободи (макар че някои ограничения по-късно се появиха отново), плюс национализъм без политическа идеология. Безкрайното, несигурно влачене към Запада скоро беше изоставено, чрез простото твърдение, че руската цивилизация има свой собствен, различен път (само на крачка разстояние от днешните твърдения, че руският път е по-добър).

Московската пропагандна машина и подкрепата за различни западни крайнодесни националисти помогнаха да се преоформят глобалните дела, откак Путин е на власт. Но според кремълската концепция за света и политиката, а и в много други отношения, Русия си остава заседнала в 1999 – оформяна от анти-западните чувствителности, които доведоха сегашния ѝ лидер на власт преди почти две десетилетия.

Непредсказуемото минало

В една страна, в която се твърди, че бъдещето е ясно (тук миналото е непредсказуемо, според старата поговорка), за чия историческа версия става дума, е въпрос от огромно значение. За американците, мислещи за руските грешки, Съветският съюз обикновено е най-важен. Но руснаците мислят по-скоро за 1990-те, когато за мнозина оскъдицата изглеждаше още по-лоша, защото беше толкова лично унизителна. Едно е човек да няма избор, но да чака на опашка за тоалетна хартия заедно с всички останали. Съвсем друго е съседът ви да излиза на вечеря с японско суши, когато вие сте заседнали вкъщи на варени картофи.

Увереността, че именно Путин е довел нещата до икономическо възстановяване и е обуздал хаоса от 1990-те, му е позволила да се измъква от всички политически затруднения. Но често се изпуска от внимание, че във времето, в което Путин пое властта, икономиката вече беше започнала да се съживява, и то именно благодарение на кризата от 1998 и масивната инфлация, която тя породи. Отново конкурентоспособни, поради слабата рубла, някои от вътрешните продукти започваха да печелят пазар. А когато цените на петрола и газта, основните двигатели на руската икономика, също започнаха да се покачват, вече нямаше връщане назад – но това нямаше нищо или само малко общо с дейността на Путин.

Мнозина у дома и в чужбина вярваха, че сред основните грехове на Елцин бяха връзките му с така наречените олигарси, онази шепа мощни банкери и индустриалци, които бяха пожънали огромни богатства в замяна на политическата си подкрепа. Но Путин, далеч от това да е освободил Русия от корупцията, срещу която беше поел кръстоносен поход – той беше обещал да въведе „диктатура на закона“ – на практика позволи неимоверното ѝ разширяване, осигурявайки само, че днес единствено Кремъл управлява мафиотското разпределение. Реалното му новаторство беше свързано с начина, по който той успя да използва корупцията, за да утвърди един феодален тип йерархичен административен контрол над политиката и икономиката. Докато регионалните губернатори и водещите богаташи плащаха на Кремъл в пари и вярност, те бяха свободни да експлоатират феодалните си владения както намерят за добре. Путин използва силови методи и унижения, за да осъществи ефективна ре-национализация на петролната индустрия. А през 2001 той назначи един верен бюрократ, Алексей Милер, като шеф на държавния газов монопол Газпром. Преди това компанията беше ръководена от един независимо настроен бос, който често действаше против интересите на Кремъл. Сега вече тя можеше спокойно да бъде използвана, за да се изпират значителни парични суми.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

През всички години оттогава насам Путин продължава да използва тази йерархична система, за да поддържа хватката си върху властта, а сега я модифицира, за да бъде в крак с новите времена. Наскоро той започна да заменя вече свръхбогатите членове на вътрешния си кръг със слаби млади бюрократи, които дължат вярност единствено нему. Надеждата е, че те ще помагат да се запази тази високо персонализирана система на управление – единствената, която им е позната.

Поддържане образа на силния човек

В дългосрочен план са налице множество причини човек да се съмнява в удържимостта на путиновата клептокрация, която изолира страната, изпразва от съдържание институциите и ограбва икономиката ѝ, основаваща се на природни ресурси. На върха на списъка се намира все по-силното затягане на хватката му върху властта, оправдавана чрез разкрасяване на образа му като национален лидер, боен пилот, гологръд ездач и един вид бащинска фигура, каквато комунизмът е научил руснаците да боготворят.

Както и по-голямата част от останалото му поведение откак е на власт, използването на насилие и заплахи от страна на Путин, с цел да се поддържа образа му на силен човек, е забележително последователно. Още преди да стане президент, като чисто нов премиер-министър през 1999, той разшири подкрепата си чрез започването на Втората чеченска война – при което образът на коравия мъжкар беше нещо като мехлем за раните на униженото население. Първата война беше завършила с неуспех през 1996, след като чеченските въстаници бяха смазали зле подготвените, зле въоръжени и често пияни правителствени войски. По онова време, когато Русия се смяташе за неспособна да потуши бунтовете дори вътре в собствените си граници, повечето наблюдатели предсказваха гигантски провал, подценявайки непреклонната готовност на Путин да унищожава цивилно население.

Решителността му със сигурност беше подсилена от един показателен инцидент, случил се малко преди той да дойде на власт, когато един символичен контингент от руски войски, служещи като охранители на мира в Босна – част от западните усилия да се ангажира Москва – реагираха срещу кампанията на НАТО против Сърбия, като напуснаха постовете си и окупираха летището в Прищина, столицата на Косово. Това предизвика огромен резонанс сред обикновените руснаци, които изказваха новооткрита солидарност със събратята си, православните славяни на Балканите. И макар че войниците зависеха за набавянето на храната си  от британските сили, чийто достъп до летището бяха блокирали, повечето руснаци приветстваха този гамбит като смела победа над западния военен съюз, на когото вече гледаха като на противник. Месеци по-късно войната в Чечения предостави друг сигнал, че Москва вече няма да се притеснява от външното неодобрение.

Проектът на Путин за изграждане на този специфичен образ продължава да разчита оттогава насам на различни конфликти – управлението му е неразривно свързано с нахлуванията в Грузия и Украйна, както и с военната кампания в Сирия. Това не бяха неизбежни реакции срещу разширението на НАТО, когато Москва е била прекалено слаба, за да реагира, както смятат мнозина. Кремъл никога не е смятал разширението за сериозна заплаха, по същия начин, по който не вярва, че Съединените щати биха осъществили първи атомен удар днес (както Путин намекна миналия месец). Но представянето на Съединените щати като екзистенциална заплаха му позволява да сплотява народа си въпреки корупцията, авторитаризма и изолацията, който той им е донесъл. Основната му платформа в онова, което мина като предизборна кампания, беше да заплашва Запада със създаването на ново поколение от ядрени оръжия, сред тях една „неуязвима“ междуконтинентална ракета и атомно торпедо, за които той обещава, че ще надхитрят американската защита. Презентацията му по време на Обръщението към нацията през февруари съдържаше видеоклипове, представящи бойни глави, насочени към Флорида, където се намира една от личните резиденции на президента Тръмп.

Путин се опитва да оправдае агресията си, представяйки я като част от защитата му на един „многополюсен свят“ – с други думи, по-голямо влияние за Русия, за сметка на един свят, ръководен от САЩ. Преди едно десетилетие подобен апел беше подсладен и представен като предложение на Кремъл да работи заедно със западните страни за реализиране на Европейски мирен договор – нова архитектура за сигурност, която да замени НАТО и другите многонационални организации. Повечето западни политици отхвърлиха идеята. Но към момента, в който Русия започна война срещу Грузия през 2008, за да смаже желанието на Тбилиси за влизане в НАТО, Кремъл вече беше се отказал от всякакви преструвки за сътрудничество, готов за пълно скъсване със Запада.

Опитът от този месец за покушение срещу живота на Сергей Скрипал – бивш полковник от руското военно разузнаване – заедно с дъщеря му, е последният пример за начините, по които Путин използва шокови тактики, за да подлага на предизвикателства някои дългогодишни международни правила. Като агент, освободен в размяна на шпиони, Скрипал се считаше за човек извън опасност. Вместо това Кремъл изглежда е нацелил и други членове на семейството му, в брутална серия от насилствени предизвикателства, които отново хвърлят ръкавицата към Запада. Характерно-слабият отговор на Запада към първото използване на нервно-паралитичен газ в Европа от времето на Втората световна война насам, е още един сигнал към Кремъл, че подобни атаки работят.

Ще бъде ли всичко това дълготрайно?

Десетилетието на икономическа несигурност от началото на глобалната финансова криза през 2008 не успя да убеди руснаците да обърнат гръб на бившия КГБ-офицер, който уж ги е спасил от пропастта през 1990-те. И все пак е трудно да се говори за някакво реално обществено мнение в една страна, където критикуването на президента е сериозно предизвикателство пред сигурността на работата ви.

Едно скорошно допитване, проведено от единствената независима социологическа агенция в страната, Центърът Левада, извършено заедно с московския Карнеги-център, предоставя анекдотични свидетелства за подкрепата на руснаците към Путин. Макар че повечето респонденти са казали, че желаят някакъв вид промени в страната, те не са в състояние да си представят никой друг освен Путин, който да ги прокара. Репутацията му като човек, намиращ се над политиката, също играе определена роля (той отказва да се кандидатира като член на партията „Обединена Русия“, чиято единствена платформа е подкрепа за президента) – а това му позволява да обяснява недостатъците на руското държавно управление чрез лични слабости на отделни чиновници, които периодично биват прочиствани, по време на поредните корупционни скандали. В последния такъв случай бившият министър на икономиката, Алексей Улюкаев, беше осъден през декември на осем години затвор, за подкупничество. Най-висшият държавен служител, който е бил арестуван в страната от времето на Сталин насам, Улюкаев твърди, че е жертва на лъжливи обвинения.

Друго допитване на центъра Левада показва, че мнозина в Русия вярват, че присъединяването на Крим е принудило Запада да уважава Русия, при което повече от 70 процента от руснаците заявяват, че страната им отново е достигнала статуса на суперсила. Наблюдателите на Русия от години насам говорят за поява на породено отдолу движение за демократизация сред младите руснаци. Но повечето от младите протестиращи, които от време на време излизат по улиците, си остават малцинство, докато мнозинството младежи в страната изглежда са запленени от платформата на Путин също толкова, колкото и всички останали.

Силно персонализираната система на управление на президента едва ли ще оцелее след неговото излизане от властта. Но без видими пукнатини в обществената подкрепа засега, и с фино нагласената кремълска система за бързо реагиране и срещу най-слабата критика, путинизмът може спокойно да просъществува чак до онзи последен момент, в който някой външен шок ще го срути. Директният контрол на Путин над апарата за сигурност също прави всякакви предсказуеми промени слабо вероятни, докато изгледите за преврат в Кремъл или някаква друга непредвидена криза, си остават също толкова мътни. Ето защо животът с Москва ще изисква по-дългосрочно стратегическо мислене и по-големи инвестиции в изграждане на демокрация и подпомагане на гражданското общество сред съседите на Русия. Но в края на краищата отговорът на Запада срещу путинизма трябва да се основава на разбирането, че, макар и залозите да са се повишили от 1999 насам, логиката на руския президент си остава същата.

Източник

 

Грегори Файфър е американски политолог, изпълнителен директор на Института за съвременна международна политика. Бивш московски кореспондент на Националното публично радио (НПР) и дългогодишен наблюдател на Русия, той е автор на книгата Russians: The People Behind the Power.


Pin It

Прочетете още...