На 16 април турците ще гласуват на национален референдум, който, ако бъде успешен, ще даде на президента Реджеп Тайип Ердоган увеличена власт над парламента, съдебната система и други части от държавната бюрокрация. Службите на глава на правителството и глава на държавата ще се обединят в личността на Ердоган, а освен това отброяването на президентския му мандат ще започне от нула; по този начин той може да остане на власт до 2029. За мнозина западни наблюдатели това ще бъде само последната стъпка на завръщане към вида авторитаризъм, обичаен за много от страните в Близкия Изток. Освен това то изглежда се вписва във вълната от все по-засилващо се оттегляне от демократични практики на много места по света – от путинска Русия до Америка на Доналд Тръмп.
Но при едно по-внимателно разглеждане онова, което се случва в Турция, показва отчетливи следи от една по-ранна фаза на ислямската еднолична власт в историята на страната. Идещо след една първоначална фаза на прозападна демократизация в началото на управлението на Ердоган, последващото изместване към ислямско управление под егидата на един непристъпен управник е реакция против наследството на секуларния, рационално настроен основател на Турската република, Мустафа Кемал Ататюрк, както и плуралисткия натиск към модернизация, защитаван от повечето либерални турци. Но освен това то извлича голяма част от вдъхновението си от късната Османска империя под владичеството на Абдулхамид II, който е управлявал повече от 30 години през късния деветнадесети и ранния двадесети век.
Силно ненавиждана фигура, синоним на деспотизъм и провал – това е начинът, по който Абдулхамид е описван от режима на Ататюрк, който основава новата република от руините на империята, след поражението ѝ на бойното поле, и рязко отхвърля старото ислямско, имперско наследство. „Червеният султан“ продължава да бъде охулван чак до сегашния век. Но ислямисткото движение на Ердоган упорито подкопава наследството на Кемал още от идването си на власт през 2002 – отчасти и като възстановява гордостта от империята, предшествала републиката.
През последните години Абдулхамид беше основната историческа фигура, облагодетелствана от това ревизионистко течение. За него се говори с възхищение от правителствени министри, които го наричат „Великия император“ и – отново като реакция срещу Ататюрк, чиято кампания за езикова реформа премахва множество арабски думи от турския речник – украсяват името му с почтителни, арабски прилагателни. В силен контраст с общо взето враждебното мълчание, което заобикаляше османския управник допреди петнадесетина години, днес той е припомнян чрез културни събития като концерти и изложби, а наскоро и една болница в Истанбул беше преименувана в негова чест. На 24 февруари държавната телевизия излъчи първия епизод от нов голям сериал, представящ последните 13 години от управлението на султана, които го показват като стабилен, почтен и благочестив управник, обкръжен от цинични ласкатели, несправедливи чужди сили и един млад Теодор Херцл [основателят на ционизма, бел. пр.], кроящ планове за създаване на еврейска родина в османска Палестина. Наследниците на османското имперско семейство, които са били прогонени от Турция когато Ататюрк отменя династията през 1923, отново са поканени обратно на земята на предците си. Една от тези екс-величия, Нилхан Османоглу, наскоро изказа носталгията, изпитвана от много турци, като каза: „Когато гледаме към [днешната] бъркотия в Близкия Изток… виждаме колко добре османците са управлявали тази част от света“.
Новата политическа глава, която Турция изглежда се кани да отвори, идва в края на една ера, в която вътрешните работи на страната винаги са имали международни измерения. Това е така защото Турция е била впримчена в един по-мащабен политически порядък, първо като империя с европейски владения, после като съюзник на Запада през Студената война, а напоследък и кандидат за членство в ЕС. Но с практическото архивиране на турската кандидатура за членство – страната си остава кандидат, но без реални шансове за присъединяване – Западът изгуби голяма част от влиянието си върху страната, а Ердоган ясно демонстрира предпочитанието си към отношения с лидери, които не си врат носовете в турските дела. Турция си остава член на НАТО, но сегашните ѝ топли отношения с Русия създават впечатление за страна, която определено има проблеми със Запада. Миналогодишният опит за преврат от страна на последователите на живеещият в изгнание турски богослов Фетула Гюлен и последвалото му потискане от про-правителствените сили накара Запада да се почесва в търсене на подходящ отговор. Вместо това онзи, който предложи на Ердоган незабавна и недвусмислена подкрепа беше Владимир Путин, който значително подобри реномето си сред турците в резултат на това.
Сцена от Payitaht Abdülhamid, нов турски сериал за султан Абдулхамид II, 2017
Историческото преплитане между вътрешна и външна политика със сигурност е било очевидно тогава, през септември 1876, когато Абдулхамид обнародва първата си конституция, или „основен закон“. (Първият османски парламент се съвещава на следващата пролет). Империята прави първия си опит с конституционната демокрация, точно когато самото ѝ съществуване е заплашено от европейските сили, подкопаващи я от всички страни, а вътрешният ѝ мир е помрачаван от либерали във фракове, реакционери с тюрбани и малцинства като гърци и арменци, които настояват за права и автономия (с европейска подкрепа).
Човекът, който показва, че може да овладее тази запалителна смес е не някой друг, а самият султан. Абдулхамид е издигнат на трона най-неочаквано само няколко месеца преди това, след скоростното сваляне не на един, а на двама последователни султани (прахосническият Абдулазис и лудия Мурад V), и е уверил либералните политици, че ще ръководи политическите дела само с техен съвет. Но султанът е попречил на опитите на тези либерали да придадат на основния закон по-демократичен характер. Той е убеден в даденото му от бога право да управлява и документите, които подписва, ако и да заявяват зачитане на неща като човешки права, независима правна система и децентрализация, заедно с това подчертават непогрешимостта на суверена. Никой проектозакон не може да стане закон без негова ратификация и никой закон не може да произлиза от нещо друго освен правителството – което той назначава. Както става скоро след това, когато чрез търсене отговорност на министри парламентът се опитва да се отклони от желанията му, султанът разпорежда разтурването му и в продължение на следващите три десетилетия империята е просто синоним на своя благочестив, параноичен, абсолютистки управник.
Дори и при новата конституция, която е обект на априлския референдум, Ердоган няма да бъде в състояние да изключи демокрацията по начина, по който го е направил императорът. Нито пък ще има нужда от това; като безусловен лидер на управляващата Партия за справедливост и развитие той ще може да упражнява далеч по-голямо влияние върху парламента, отколкото е можел да го прави султанът в своята много по-разнообразна империя. Турските малцинства – либерали, кюрди и алевити – вече страдат под все по-втвърдяващия се режим.
При цялото възхищение пред султана, разтурването на османския парламент от Абдулхамид не води до дългосрочните резултати, които той сигурно си е желал. Изпълнен с недоверие към западните сили, суров към онези, които те покровителстват (именно той започва първите погроми срещу арменците, през 1890-те), Абдулхамид въпреки това не успява да предотврати загубата на много територия за европейски-подкрепяните движения за независимост на Балканите. В същото време опонентите на неговата полицейска държава биват масово прогонвани или, както се случва с водещия конституционен политик, убити. Едва през 1908 масовият натиск принуждава Абдулхамид да свика отново парламента, но дори и тогава поддръжниците му заговорничат срещу това, докато накрая, през април 1909, султанът е свален от секуларните сили, които въвличат Турция в Първата световна война.
Конституциите са огледала на ценностите и промените в турския основен закон, за които ще се гласува през април, демонстрират вяра в силните мъже и копнеж по прости истини. Опарени от заслабващия и неприятен флирт с Европейския съюз, и болезнено осъзнаващи, че въпросът за правата на малцинствата е бил използван, за да се разтури Османската империя, голям брой турци – едно тясно мнозинство, ако може да се съди по резултатите от последните допитвания – изглеждат готови отново да доверят съдбите си в ръцете на един благочестив, параноичен и все по-абсолютистки лидер. Турция на Абдулхамид е във възход, но модерният президент, когото хулителите му горчиво одумват като „султан“, все пак трябва да внимава: демократите и малцинствата в края на краищата са свалили предшественика му.
