1 1 1 1 1 Оценка 3.33 (3 гласувания)

 

2016 08 turkey taksim
Привърженици на турския президент Реджеп Таип Ердоган на истанбулския площад Таксим, 18 юли 2016
Фото: Kursat Bayhan/Getty Images

 

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
Откак група висши офицери, подкрепяни от хиляди въоръжени войници, почти успяха да го свалят от власт на 15 юли, турският президент Реджеп Таип Ердоган търси утеха в скута на своя разгневен, възбуден народ. Страната прекара последните три седмици в състояние на колективна превъзбуда. Сегашната комбинация от национализъм и религиозност не се доближава до нищо, което съм виждал или анализирал през двадесетте години, в които следя турската политика. Апогеят на всичко това беше огромното, правителствено-спонсорирано „демократично бдение“, което се проведе в Истанбул на 7 август.

Публичните пространства на страната станаха сцена на безброй много подобни бдения, в които участват хиляди турци, развяващи звездата и полумесеца и кълнящи се в решителен отпор срещу всякакви подобни предателства, докато турските медии възпяват героите на „съпротивата“ от 15 юли. Сред тях са мъчениците от Анкара и Истанбул, премазани от танкове, селяните, които са подпалили нивите си от надветрената страна на военновъздушната база, превзета от превратаджиите – и разбира се Ердоган, който избягна на косъм смъртта или пленничеството, при което успя да изпрати по мобилния си телефон послание към народа, в резултат на което милиони хора излязоха по улиците в негова защита. В момента, докато реагира на преврата с всеобхватни чистки на военните и граждански служби, както и затваряне на десетки турски медии, президентът се е превърнал в олицетворение на турската несломимост, героизмът му е несъмнен, а хладното му, намръщено лице е запечатано в националната психика както никога преди.

Епичните измерения на събитията от 15 юли и избягването на възможната катастрофа останаха някак невидими за западната публика и политици, чиито реакции към събитията бяха диктувани от симпатия не толкова към едно обсадено правителство, колкото към вероятните мишени на неговите ответни мерки. Джон Кери например призова турците да „поддържат най-висок стандарт на респект… към върховенството на закона“, докато външната министърка на ЕС Федерика Могерини каза, че „Турция трябва да зачита демокрацията, човешките права и фундаменталните свободи“. В Анкара и Истанбул подобни коментари бяха разглеждани от много турци като преднамерени послания към един народ, току-що демонстрирал върховна храброст, сравнима с онази на османските войници, отблъснали британския опит за инвазия по бреговете на Галиполи през 1915.

Чувството за национално избавление, поне засега, има обединяващ ефект (със значително окуражаване от страна на самото турско правителство). Боричканията между управляващата партия на Ердоган и основните опозиционни партии, централно-лявата Републиканска народна партия и крайно дясната Партия на националистическото действие са във временно затишие, а добре известният с докачливостта си Ердоган е спрял хиляди процеси, повдигнати от негово име срещу хора, които уж са го обиждали в Туитър, в пресата или вербално. Властите са отменили заплащането за ползване на градския транспорт в Анкара и Истанбул (допълнителна мотивация за хората да посещават демократичните бдения), а имената на някои улици се сменят, за да бъдат увековечени мъчениците от 15 юли.

Силата на турската реакция може да бъда разбрана само ако човек успее да схване травмата от самия преврат. 15 юли беше злонамерен опит за преврат, осъществен от малка военна клика, състояща се от висши офицери и целяща да постави страната под военно управление. Той беше направен, доколкото ни е известно до момента, в името на живеещия в САЩ [умерено-ислямистки] проповедник Фетула Гюлен, който е ръководител на простираща се по целия свят мрежа от училища и чието движение има множество последователи сред турската бюрокрация. (Той отрича обвиненията, но Турция изисква екстрадирането му). Парламентът, президентският дворец и много други стратегически сгради бяха атакувани от самолети и танкове, а военните бази из целия Анадол бяха сцена на яростни въоръжени сблъсъци между превратаджии и лоялисти от военния и полицейски апарат. В Анкара и Истанбул граждани и полиция влязоха в открити схватки с военни единици; от един от пилоните на Босфорския мост снайперист извършваше целеви обстрел на цивилни граждани. Около 240 души – огромното мнозинство от тях цивилни – бяха убити от превратаджиите, над две хиляди са ранени.

Турция е преживяла три военни преврата от 1960 насам, плюс няколко други неуспешни опита. Ако тези минали интервенции биха могли да служат като основа за преценки и очаквания, то измеренията на военното управление и този път щяха да бъдат екзекуции, мъчения и отмяна на свободата на словото. И тъй като самата армия е разделена на големи фракции, изгледите за гражданска война съвсем не биха били толкова невероятни. Едва ли е за учудване тогава, че в трескавата след-превратна атмосфера чуждите предупреждения за спазване на човешки права се разглеждат тук в най-добрия случай като сурови, а в най-лошия – като злонамерени.

Сред турците се шири усещането, че Западът е стоял зад преврата или е знаел предварително за него. Гюлен живее в Съединените щати повече от 15 години и властите най-вероятно имат добра представа за плановете му, както и за това кои са хората, които го посещават. Според Джеймс Клапър, директор на Националната разузнавателна служба, някои от турските генерали, арестувани за участие в преврата, са били важни партньори в борбата против Ислямска държава и тяхната липса ще бъде почувствана. „Това ще затрудни сътрудничеството ни с турците“, казва той. Сред задържаните офицери е турският командир на Инджирлик, военновъздушната база, от която американските самолети извършват атаките и разузнавателните си полети в Сирия. Ердоган упрекна американците, че „са взели страната на превратаджиите“.

Привържениците на президента вярват отдавна, че САЩ желае да навреди на Ердоган, защото той е силен водач, който е превърнал Турция в регионална сила. Когато човек чуе как обикновените хора говорят за задкулисните външни „организатори“ на преврата, когато прочете вестникарските статии, говорещи за заговор отвън с цел да се въвлече страната в гражданска война, то наистина може да се получи усещането, че превратът не е бил извършен от турци и потушен от турци, нито пък е част от една по-голяма борба за власт между две турски организации, партията на Ердоган и движението на Гюлен.

Опитът за преврат усили връзките между Ердоган и неговите привърженици, което пролича особено ясно на 29 юли, когато той и те – включително и семействата на мъчениците от 15 юли – си засвидетелстваха взаимна почит в гигантска зала близо до наскоро издигнатия в Анкара президентски дворец. Речта на Ердоган в онази вечер беше токсична смесица от ислямски шовинизъм, войнственост и ксенофобия. Той обяви зараждането на ново „движение за национална независимост“, отправи обичайните си обвинения срещу Запада и обяви, че е слуга на Бога, готов за мъченичество. Възможно ли е, попита той, превратаджиите да са били мюсюлмани и турци? „Не“, извика публиката в отговор. Ердоган се съгласи с тях: „Те нямат нищо общо с тази нация“.

Чистките и мерките за сигурност, подхванати от правителството след преврата, се разширяват и засилват непрестанно. Под извънредното положение, обявено на 21 юли, бяха прокарани множество декрети, с които се реорганизират въоръжените сили, а правото на полицейско задържане без предявени обвинения беше увеличено от 24 часа до тридесет дни. Арестувани бяха около 10,000 души от армията, а други 3,000 бяха уволнени без право на компенсации, включително и около 40 процента от генералите и адмиралите на Турция.

За много турци – отново, техният поглед върху нещата се различава силно от западния – чистките са не прекалено широки, а са дошли прекалено късно. Ердоган признава, че по-ранния му „добронамерен“ съюз с гюленистите, насочен срещу секуларните елити, някога управлявали страната – който приключи през 2012 – е бил грешка. Онзи съюз доведе до изхвърлянето на секуларистите от управлението на страната; днес ислямистите се хапят взаимно.

Освен че сериозно отслабва втората по големина натовска армия, правителството прочиства всевъзможни професионални асоциации и търговски камари; 8,000 компании от частния сектор са маркирани за щателно разследване. Десетки училища и университети, свързани с движението на Гюлен, бяха затворени. Един приятел от турската администрация ми каза, че в неговия правителствен отдел са уволнени двадесет и девет души. Само във външното министерство се очаква да се отърколят около петстотин глави.

Този шаблон вероятно ще бъде повторен във всяка обществена институция на страната. Ако засега чистките все още не се доближават по мащаби до онези от 1980, последвали тогавашния (успешен) преврат, когато 650,000 хиляди души бяха арестувани, а около милион и половина отстранени от публични длъжности, то все още има време. Сред либералите и левичарите се шири загрижеността, че в правителствената мрежа ще се хванат и много невинни хора, но налице е всеобщо съгласие, че при извънредни обстоятелства държавата трябва да утвърди властта си.

На 25 юли Жан-Клод Юнкер, президентът на Европейската комисия, заяви, че Турция. „в сегашното си състояние… не се намира в позиция да стане скорошен член на Европейския съюз“. Но това усещане е взаимно. Само допреди десет години в Турция имаше всеобща подкрепа за идеята за влизане в ЕС. Вече не е така. За повечето турци, които отдавна са изоставили всякаква надежда или амбиция за присъединяване към един клуб, който сам се намира в сериозни трудности, европейските вербални намеси в тяхната национална криза са само повод за раздразнение. Неуспешният преврат от 15 юли може и наистина да доведе до една по-отмъстителна и авторитарна Турция, но поне за момента хората изглежда са готови да приемат версията за демокрация на Ердоган, ако тя ги предпазва от военно управление под егидата на гюленистите.

Източник

Кристофър де Белаг
Кристофър де Белаг (род. 1971) е британски журналист, който работи предимно върху Близкия изток и Южна Азия от 1994. Работите му се занимават най-вече с развитията от последните двадесет години в Иран и Турция. Последната му книга е „Rebel Land: Unraveling the Riddle of History in a Turkish Town“.
Други статии от този автор
Посетители: 41

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 3 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 4 дни
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 1 седмица
  • Силви Гаврилов писа Още
    Препоръчвам Пътуване... преди 1 седмица
  • Станко писа Още
    Ако са само лъжи New York Times... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Визуализирането на... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Прекрасно и живо есе на... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    РТ е пропагандното... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Мисля, че май "скроиха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Национализмът само ... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Съгласих се - трябва да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Към Калоян Михайлов: не... преди 1 седмица
  • Zlatko писа Още
    Аз благодаря. Човек се... преди 1 седмица
  • коректор писа Още
    Клуж-Напока (не "Клюй"),... преди 1 седмица
  • нубиец писа Още
    Традицията в с.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Добре де, добре, разсмя... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Горките американци... Още... преди 2 седмици
  • бай Трендафил беленец писа Още
    Ама той не се е давел.... преди 2 седмици