Изгледи - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 67% (12 гласувания)

 

2016 06 Evromajdan

 

Pozdrowienia z Noworosji [Поздравления от Новорусия]
by Paweł Pieniążek
Warsaw: Krytyka Polityczna, 240 pp., zł34.90

Entscheidung in Kiew. Ukrainische Lektionen [Решение в Киев: Украински уроци]
by Karl Schlögel
Munich: Carl Hanser, 352 pp., €21.90

Nothing Is True and Everything Is Possible: The Surreal Heart of the New Russia
by Peter Pomerantsev
PublicAffairs, 241 pp., $25.99

1989, годината, в която полският репортер Павел Пиеняжек е роден, се разбираше от някои хора на Запад като край на историята. След мирните революции в Източна Европа, каква алтернатива на либералната демокрация би могла да остава? Върховенството на закона беше спечелило. Европейската интеграция щеше да помогне на по-слабите държави да се реформират, и щеше да подкрепи суверенитета на всички. Питър Померанцев, син на съветски дисиденти, емигрирали във Великобритания през 1978, вече можеше да „се завърне“ в Русия и да работи като човек на изкуството. Карл Шльогел, изтъкнат германски историк, потомък на руски емигранти, можеше да отиде директно при източниците в Москва.

Но дали Западът идваше при Изтока, или Изтокът при Запада? През 2014, четвърт век след революциите от 1989, Русия представи една напълно последователна алтернатива: фалшифицирани избори, институционализирана олигархия, национален популизъм и европейско разпадане. Когато през същата година украинците извършиха революция в името на Европа, руските медии декларираха „упадъчността“ на ЕС, а руските сили нахлуха в Украйна в името на една „евразийска“ алтернатива.

Когато Пиеняжек пристига в Киев през ноември 2013 като млад мъж на двадесет и четири, той наблюдава най-новия, и може би последен, опит да се мобилизира идеята за „Европа“, за да се мобилизира една държава. Украинците са очаквали, че правителството им ще сключи присъединително споразумение с Европейския съюз. Обезсърчени от постоянната корупция, много от тях виждат в споразумението инструмент, чрез който ще се усили законността. Москва, междувременно, изисква от Украйна да не подписва споразумението с ЕС, а вместо това да стане част от нейната „евразийска“ търговска зона на авторитарни режими.

В последния момент руският президент Владимир Путин успява да убеди украинския си колега, Виктор Янукович, да не подписва споразумението с ЕС. Руските медии ликуват. Украински студенти – хората, които имат да губят най-много от безконечната корупция – се събират на 21 ноември на централния киевски площад, Майдан, за да настояват за подписване на споразумението. Пиеняжек пристига няколко дни по-късно. След като полицията бие студентите през нощта на 30 ноември, към младите мъже и жени се присъединяват стотици хиляди други – все хора, които ще се противопоставят на студа, и много по-лоши неща, в течение на следващите три месеца.

„Евромайданът“, както протестиращите са наричани в началото, е мултикултурен и анти-олигархичен. Украинците поемат рискове в името на цел, която е трудна за разбиране извън рамките на пост-съветското обкръжение: европеизацията като средство за премахване на корупцията и олигархията. Обогатявайки една малка клика, пише Пиенязек в сборника си с репортажи от Украйна, „Янукович е довел страната до ръба на реален колапс“. През декември 2013 руските лидери предоставят на Янукович финансова помощ, при условие, че прочисти улиците от протестиращите. Последвалата от това ескалация на правителственото насилие – първо премахване на правото на свободни събрания и свободата на словото през 2014, последвани от масови убийства на протестиращи през февруари – превръщат народното движение в революция. На 22 февруари Янукович забягва в Русия. (Две години по-късно неговият политически стратег, Пол Манафорт, ще се появи в САЩ, играейки същата роля за Доналд Тръмп). След провала на политиката на репресии, извършвани чрез дистанционно управление, Русия нахлу в украинския Кримски полуостров. През март руснаците, вземащи участие в тази кампания, вече пристигаха в индустриалния регион Донбас в югоизточна Украйна – някогашната властова база на Янукович – за да подпомагат оформянето на сепаратистко движение[1].

Жителите на югоизточна Украйна имат също толкова основания да бъдат разочаровани от повсеместната корупция, както и всички други, и беше разбираемо, че те ще изпитват страх пред мисълта, че революцията в Киев няма да бъде нищо повече от пореден размах на махалото от едни олигарси към други. По какъв точно начин тези чувства биха могли да бъдат успокоени чрез преговори или избори няма да узнаем никога, тъй като руската интервенция предотврати и двете възможности, и вместо това доведе до кръвопролития и страхове, които промениха политическите калкулации на всички. Словянск, малко градче в донбаския регион, се превръща в ранен сборен пункт за сепаратистите. Когато Пиеняжек пристига там през април 2014, той заварва мястото да гъмжи от бронирани коли и разбира, че местната опозиция срещу революцията в Киев се подкрепя от външни сили. Руският гражданин Игор Гиркин, ветеран от кримската инвазия и командир на сепаратистките сили, е превърнал Словянск в своя главна квартира.

Под ръководството на Гиркин един „народен кмет“ арестува избрания такъв и новите власти убиват двама души, които им се противопоставят. Когато украинското правителство изпраща полицаи за разследване на престъплението, те са арестувани от сепаратистите и фотографирани в унизителни пози – картини, които трябва да внушават идеята за разпадането на украинската държавна власт по тези места. Както пише Пиеняжек, властта сега се разполага в бившето управление на Украинската държавна полиция, която руските войници и офицери използват като своя база.

През март 2014 Крим е присъединен към Русия, а през април вече изглеждат възможни и допълнителни руски анексии на украинска територия. През този месец Путин говори за една „нова Русия“ (Новороссия), с която обозначава Донецк и пет други региони от източна и южна Украйна. Германският историк Карл Шльогел следва езика на Путин с голям интерес. В новата си книга той припомня, че по мнението на Путин използването на руски език извън руските граници оправдава руската инвазия. Ако единството на езиковите групи би било прието като управленчески принцип, то международните държавни граници биха престанали да имат значение.

Втората световна война започва именно с такива аргументи (помислете за Аншлуса и края на Австрия, Судетската област и смазването на Чехословакия, както и Данциг като претекст за започване на война срещу Полша). Ето защо начинателите на европейската интеграция настояват за зачитане на държавните граници, както и разрешаване на проблемите с човешките права вътре в техните по необходимост несъвършени предели. Пиеняжек е постоянно впечатлен от факта, че сепаратистите характеризират европейския ред като „фашистки“, дори и когато изтъкват [типично фашистките] аргументи за общ език и обща кръв. Онова, което те имат пред вид е просто, че „всеки, който не подкрепя Русия, е фашист“.

Украйна е двуезична страна с космополитна управляваща класа. Тъй като почти всички украинци говорят руски и украински, те принадлежат към онова, което Путин нарича „руски свят“ (русский мир). Но този свят, както показва Шльогел, в никакъв случай не е подравнен според политиките на Москва. Докато пътува из украинския изток и юг през 2014, пишейки ерудитски исторически скици за градовете, които посещава, той открива привлекателно разнообразие. Харкив, университетски град близо до руската граница, се управлява от хора, които изпитват симпатии към Русия, но са отхвърлили сепаратизма. Днипропетровск, някогашният съветски „ракетен град“, се е превърнал в сборен пункт за рускоезичните украински доброволци, които се борят срещу сепаратистите и руснаците. Космополитната Одеса надминава всички в подигравките срещу Путин[2].

Донецк е паднал в ръцете на сепаратистите по специфично-местни причини[3]. През пролетта на 2014 местните олигарси още не са взели страна и вземат катастрофалното решение да разиграват едни срещу други Киев и Москва. Това няма почти нищо общо с етническите въпроси; най-важният олигарх от Донецк, Ринат Ахмедов, е волжки татарин. При нерешителността на местната власт, руските ветерани от кримската кампания получават възможност да пътуват до Донецк по време, в което централните украински власти не позволяват на такива хора да стигат до други източно-украински градове като Харкив. По-късно руските войски могат да се придвижват до Донецк през част от границата, която украинските власти не са в състояние да контролират. Някои от редовните руски войници са сибиряци, а много от нередовните са чеченци. По такъв начин, хора, които не говорят руски, убиват такива, които го правят – за да защитават руския език на място, където той никога не е бил застрашаван[4]. Шльогел пише:

Град Донецк, някога населяван от един милион души, се е превърнал в град-призрак, тероризиран от престъпнически банди, чеченски военни ветерани, специални части, руски експерти по високите технологии и хора, направили кариери в областта на връзките с обществеността.

Тази последна категория е толкова важна, колкото и всички останали.

Въпреки анексията на Крим през март 2014 и сепаратисткия контрол над град Донецк през април, към месец май Русия е изправена пред унизително поражение. Из цялата страна руската интервенция, по думите на Пиеняжек, „само е усилила чувството за украинска идентичност“. Кримският модел на руски контрол няма никаква връзка с почти всички останали части от Украйна и се проваля в югоизтока. В Крим Русия разполага с мрежа от местни изменници, значителна подкрепа от страна на местните руснаци и военни бази, от които може да стартира инвазия. Без такива ресурси, ограничените подразделения от руски специални части, познати в Украйна, поради липсата на отличителни знаци, под названието „малки зелени човечета“, не могат да контролират югоизтока. В четири от шестте югоизточни области, които Путин нарича „Нова Русия“, не са възникнали сепаратистки движения. Сепаратистката власт в Донецк и Луганск е частична и нестабилна.

Сега обаче украинското ръководство решава да се бори. Макар че украинските въоръжени сили са малки, те бързо отблъскват сепаратистите. Украйна използва въздушни сили, за да придвижи войскови части и да разруши някои от бронираните превозни средства, които сепаратистите са иззели от украински сили или получили от Русия. През май 2014 в Киев се носят слухове за украинска офанзива в Донецк. За да предотврати разгрома, Москва трябва да се справи с украинските въздушни сили. През юни руски войски пресичат границата с танкове и противовъздушни батареи. Около десетина украински самолети са свалени бързо[5].

Руското решение за ескалация довежда и до сериозно военно престъпление. Един от многобройните руски военни конвои потегля от базата си в Курск на 23 юни. Той е част от руската 53-та военновъздушна бригада, с направление към Донецк. Част от оборудването му е противовъздушна ракетна установка от типа BUK, с маркировка 332. На сутринта на 17 юли този BUK е транспортиран от Донецк до украинското градче Снижне, а след това до малка ферма южно от този град.

Точно в този ден един малайски джет-лайнер (полет 17), с 298 пасажери на борда, лети от Амстердам за Куала Лумпур и преминава над югоизточна Украйна. В 1:20 той е улучен от стотици високоскоростни осколки, в резултат от експлозията на ракета от типа 9N314M, изстреляна от тази установка. Осколките прорязват пилотската кабина и моментално убиват членовете на екипажа, от чиито телесни останки по-късно са извлечени някои метални парчета. Самолетът е взривен на максималната си височина, около 10 километра, а останките от пасажерите и товара му са разпилени в радиус от около 40 километра[6].

Шльогел е в състояние да проследи конвоя на екрана на компютъра си. Младият журналист Пиеняжек веднага пристига на мястото, където са открити най-големите парчета от самолета, а също и някои тела. Макар и да е първият репортер на място, един ден след катастрофата, историята вече е разказана по руската телевизия. Два руски канала твърдят, че самолетът е бил свален от украински прихващачи. Три други предлагат и мотив: украинските власти са възнамерявали да свалят самолет, транспортиращ Путин, но са направили грешка. Дълго преди 289-те тела да са били събрани и идентифицирани, жертвите вече са посочени от руските медии: това са руският президент и неговият народ.

В следващите дни руските медии предлагат и други версии на нещастието: фиктивни, противоречиви и понякога гротескни. Онова, което руснаците наричат „историята със зомбитата“ – а именно, че ЦРУ е напълнило самолета с трупове и го е взривило чрез дистанционно управление – се радва на учудваща дълготрайност. Руските тактики са по-лесни за осмиване, отколкото за опровергаване. Голяма част от руснаците (86 процента през 2014, 85 процента през 2015) обвиняват Украйна за свалянето на самолета; само два процента обвиняват собствената си страна, а повечето от останалите обвиняват Съединените щати[7].

Но как Русия е стигнала до състояние, в медиите и политиките си, при което фактът, че руски войници по погрешка са свалили граждански самолет по време на руска инвазия в чужда страна, би могъл да бъде трансформиран в трайно усещане за руска жертвеност? Или, ако щете, как руснаците приеха толкова лесно идеята, че Украйна, винаги разглеждана като братска нация, внезапно се е превърнала във враг, управляван от „фашисти“?[8] Как руснаците успяват да се гордеят с една руска инвазия, като в същото време отричат че изобщо е имало такава? Помислете за мрачния виц, който днес кръжи из Русия. Жена към мъжа си: „Синът ни беше убит по време на военни действия в Украйна“. Мъж към жена си: „Никога не сме имали син“.

Както историкът Шльогел, така и телевизионният продуцент Померанцев подчертават, че тази изключителна гъвкавост е следствие от по-ранни развития в самата Русия. „Така наречената украинска криза“, твърди Шльогел, „е преди всичко руска криза“.

Както разкриването на Панамските документи потвърждава за пореден път, руснаците и украинците са изправени пред един и същи централен проблем; слабостта на законовото управление. За разлика от Украйна, Русия притежава газ и петрол, силна армия и пропаганден апарат, който може да бъде използван, за да забавя, отлага и обърква [общественото мнение]. Шльогел уточнява, че руското правителство е пропуснало да използва печалбите от енергийния износ, за да диверсифицира икономиката по време на щедрото първо десетилетие от двадесет и първия век, когато цените бяха високи. Той смята, че ние трябва да разглеждаме политиките на институционна олигархия, повишени военни разходи и медийна координация, като вътрешни, грешни руски решения, които правят външните войни силно вероятни. И отбелязва, че някои наблюдатели са намирали руската пропаганда на етническо обосноваване и антифашизъм за по-привлекателна от основите на политическата икономия. Пропагандни балони от този род позволяват на руснаците да определят себе си като жертви; от друга страна те позволяват на външните наблюдатели, както отбелязва Шльогел, да дискутират войната „без да знаят нищо за самата Русия“.

Померанцев е прекарал онова лъскаво десетилетие на лошо икономическо управление в Москва, където е станал хроникьор на тукашните надежди и загуби. Книгата му се представя като мемоари на млад човек с идея за филм, който той иска да направи, но не може. Във филма ще става дума за самоубийствата на руските модни манекенки, красивите момичета, които изглежда си живеят толкова добре в пост-съветска Русия, а след това внезапно отнемат собствените си животи, като скачат от високи сгради. Той описва „едно поколение от осиротели, качени на високи токчета момичета“, които търсят сигурност в обкръжението на по-възрастни мъже, забогатели през 2000-те години – и не успяват да я намерят. Атмосферата на книгата е наситена с чувство на световъртеж, на провали, които могат да бъдат отлагани почти до безкрайност, но не и окончателно избегнати. Снимките на едно от тези момичета циркулират в Москва дълго след смъртта ѝ, с обещания за „очарование“.

Померанцев пристига в Москва когато телевизията постепенно започва да бъде поставяна под държавен контрол. През октомври 2002, по време на атака на чеченски терористи в един московски театър, руските сили за сигурност убиват 129 заложници. Телевизионните камери записват последните мигове на заложниците. След това, казва Померанцев, последният частен телевизионен канал е поставен под контрол, а държавата започва да оркестрира лъже-плурализъм: телевизионните предавания изглеждат различни, но говорят едно и също. Водачите на допуснатите до играта партии могат да получат повече или по-малко време по различните канали. Присъствието им служи единствено като потвърждение за неизбежността на Путин.

Както си припомня Померанцев, „когато комунистите с лица като червено цвекло и плюещите националисти започнат да се дърлят по телевизионните токшоута, зрителят е оставен с впечатлението, че в сравнение с тази пасмина Президентът е единственият нормален кандидат“. Померанцев представя съдбата на една жена, която е създала собствен законен бизнес в областта на химията, далеч от неща като пропаганда и политика. Но спасение така или иначе няма: хората на бизнеса в Русия са уязвими за всевъзможни финансови и юридически ревизии, провеждани по прищявка на конкурентите им, и тя скоро е арестувана (обвинението е търговия с нелегални наркотични вещества). Зад решетките сюрреалното става неизбежно: „Черното е бяло и бялото е черно“, цитира Померанцев бизнес-дамата. „Реалността не съществува. Реалност е онова, което кажат те. [Тя] започна да крещи.“

Макар че Померанцев представя подобни истории като елемент от постмодерния свят, един по-земен прочит може да бъде, че Русия, също като Украйна, се е провалила в опитите си да изпълни модерната задача за утвърждаване върховенството на закона. Множество руснаци реагират на този неуспех по същия начин както го направиха и украинците през 2013. Малко след като Померанцев напуска Москва, руснаците започнаха да протестират срещу фалшифицираните парламентарни избори от късната 2011. Путин излиза с твърдението, че членове на опозиционни групи са реагирали на сигнал, подаден от държавната секретарка Хилари Клинтън, и че руската полиция е арестувала водачите им. Това е една от причините, поради които руските елити днес открито са на страната на Доналд Тръмп и срещу Клинтън. (Другата, разбира се, е убеждението им, че Тръмп ще разруши мощта на САЩ).

И макар че руските медии послушно следват линията на Путин през 2011, самият факт на протестите изглежда показва, че медийният контрол и координация не са достатъчни. Новата медийна хитрост се състои в това да се смесват руските новини с чуждестранните: да се представят нещата така, сякаш голяма част от онова, което се случва в чужбина, се върти около Русия, тъй като чуждите лидери нямат нищо друго на ум, освен внасянето на разкол в руската политика. По този начин все по-нарастващите социални и икономически проблеми на Русия могат да бъдат игнорирани, а заедно с това руснаците вярват, че се намират в центъра на световното внимание.

След протестите Путин се отвърна от средната руска класа и прегърна идеите на националния популизъм. Отхвърлянето на ЕС като „декадентски“ и създаването на евразийската алтернатива също са неща, възникнали от този опит. И така, когато украинците протестираха в подкрепа на ЕС през късния ноември 2013, руските лидери интерпретираха всичко това вътре в рамките на сюжета, който пишеха за самите себе си. Вместо да се занимават с приликите между украинските и руските проблеми, както и неудобната способност на украинците да настояват за реформи, руските медии определиха Евромайдана като взрив на европейски декаданс.

Европейският съюз вече беше наричан „Гейропа“; сега пък Евромайданът беше наричан „Гейевромайдан“. Когато руските войски нахлуха в Крим, хепиендите от телевизионните екрани отстъпиха място на блестящи малки войни. Руският икономически упадък продължаваше, но сега всичко това можеше да се представя като цена, която трябва да се плати за славата, печелена в чужбина. До септември 2015 основната тема можеше да бъде Украйна. След октомври тя вече беше заменена от Сирия.

Новите руски войни са един вид Бонапартизъм без Наполеон – те целят временно разрешаване на вътрешни напрежения чрез осъдени на провал външнополитически авантюри, лишени от каквато и да е визия за света. Идеалите се представят единствено с цел да бъдат осмивани. „Това е нов вид кремълска пропаганда“, пише Померанцев. „Целта ѝ е не толкова борба против Запада с помощта на алтернативен модел, както беше по времената на Студената война, колкото заигравки със собствения му език, за да бъде осмиван отвътре“. Авторитаризмът е най-добрата от всички възможни системи – такава е логиката на това мислене – защото останалите хора, ако и да си придават такъв вид, не са по-добри от нас. Лъжите в служба на статуквото са перфектно оправдани, тъй като лъжите на отсрещната страна са още по-зловредни.

Според този мироглед всички проблеми възникват от илюзорни надежди за подобрение, разпалени от чужди сили. Полицейската власт е нещо автентично, а народните движения – не. Убиването в името на статуквото е необходимо, тъй като няма нищо по-опасно от промените. В частите от югоизточна Украйна, намиращи се под руски и сепаратистки контрол, милиони хора са изгубили домовете, а хиляди – животите си, но собствеността на олигарсите е недокосната – а сепаратистите, които са вярвали, че се борят срещу олигархията, днес вече са избити[9].

Трябва ли протестите в името на справедливостта да водят до инвазии в чужди страни, затъпяваща пропаганда и отвратителни убийства, с цел да се запази богатството на малцина? Това е същността на руската външна политика: налагане на принципа, че борбите на обществеността за промяна на политиката към по-добро трябва с неизбежност да водят до война и „нормализация“ – за да използваме израза, станал печално познат след като червената армия и нейните съюзници от Варшавския договор смазаха Пражката пролет през 1968. Померанцев, който се занимава с връзките между късно-съветския и пост-съветския периоди, умело разкрива значението на революциите от 1968 като повратна точка в съветската политика и в дисидентската политическа мисъл.

Когато съветските сили смазаха чехословашките надежди за „социализъм с човешко лице“, майката на Померанцев е съветска ученичка. Един офицер от КГБ, който е участвал в инвазията, по-късно посещава нейното училище, за да развлича децата с истории за поражението на чехословашкото реформистко движение. Дотогава момичето е вярвало на официалната версия: че Съветската армия се е намесила, за да осуети един осъществен от Запада фашистки преврат. Изненадана от онова, което чува, тя пита: „Искате да кажете, че те не се радваха, когато ви видяха?“ Погледът, който човекът от КГБ ѝ отправя, казва всичко: тя трябва да разбере, че официалната версия е лъжа, и че за съветските жители е дълг да живеят със съзнанието за такива лъжи.

След инвазията в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев обеща „братска помощ“ за всяка източноевропейска страна, която се опитва да се отклони от официалната линия. На съветските граждани Брежнев обеща „реално съществуващ социализъм“ – идеята, че не е възможно по-добро от нерадостния живот при социализма. За хората от КГБ, възпитани през 1970-те, като Владимир Путин, несигурността и промените са основните врагове, повече от която и да е конкретна идея. Работейки през 1980-те в Източна Германия, той е в състояние да се залъгва с мисълта, че статуквото може да се поддържа до безкрайност – макар че по онова време източногерманската стабилност вече е напълно зависима от западните икономики. Едва ли би могло да му хрумне, че брежневският залог върху енергиен износ и външни инвазии е грешка; щом се оказва на власт, самият Путин ще прави същото. Цената на един варел необработен петрол (в днешни долари), когато СССР нахлува в Афганистан през 1979, е $100; по времето на разпада на СССР през 1991, тя е $34. Когато онзи руски конвой с ракетната установка пристига в Донецк през 2014, цената на петрола е на върха си, $112; в момента на писане на тази статия тя е $39.

Източноевропейските дисиденти, като родителите на Померанцев, запомнят един по-различен урок от катастрофата на 1968; онзи за важността на истината като основа на „живота в достойнство“ – понятие, което украинците приложиха и към собствената си революция през 2014[10]. Шльогел, дете на западноевропейските студентски движения от 1968, се тревожи от мисълта, че хората от собственото му поколение предпочитат стагнацията пред революцията. Той иска да знае „защо поколението, чиито собствени спомени са основно свързани с Париж от 1968, не реагира на Киев“. Защо толкова малко хора, които се идентифицират с левицата, не виждат украинската революция като такава и не осъждат контрареволюционната руска инвазия? Част от отговора е, че много от хората на Запад, които си спомнят 1968, всъщност помнят Париж, а не Прага, и така забравят реакционния милитаризъм на брежневската доктрина. Шльогел е фундаментално загрижен от усещането за „дълбока, метафизическа болест“. Той пише, че собственото му поколение, което е познавало една Европа от по-добри времена, предпочита носталгията пред познанието. Бидейки дългогодишен изследовател на Русия, той вижда в собственото си пътуване до Украйна един „момент на верификация и себе-верификация“.

Украинската революция не притежава собствен Оруел, но читателите на Шльогел и Пиеняжек ще получат нещо подобно на ежедневната издръжливост и политическите прозрения на Почит към Каталония. Пиеняжек е рискувал живота си за да наблюдава онова, което е описал, както са го правили и други смели и талантливи западни журналисти[11]. А заедно с това, може би, той е и спечелил нещо от привидно безобидното естество на работата си. Тъй като сепаратистите смятат, че единствено важни са телевизионните репортажи, те постоянно го питат къде е операторът му. И тъй като работата му е предназначена единствено за печат, за Пиеняжек се оказва по-лесно да провежда по-задълбочени разговори, а и да се придвижва от едната страна на фронта до другата. След като е прекарал дни с един сепаратист, двамата мъже осъзнават, че са били на Майдана в един и същи ден, единият биещ, другият получаващ удари. Показателно за такта и волята на Пиеняжек е, че въпреки това той продължава да поддържа контакта. Журналистът не заема позиции и не позира, а скромно олицетворява стария дисидентски идеал за издирването на малки истини в един свят на големи лъжи, с риск за самия себе си.

С подобна скромност, Померанцев представя руските си приятели като много приличащи на западните. Техният свят се намира на разстояние от само едно преобръщане на калейдоскопа. След публикуването на книгата му Померанцев забелязва близостта на пропагандата на Тръмп с руския модел. Несигурността на сегашния руски режим е слабо утешение, тъй като неговите методи на управление биха могли да функционират и на Запад; „тук“, казва Померанцев, „ще бъде там“. Ако грехът на интелектуалците от двадесети век е бил, че са предлагали утопични визии, онзи на двадесет и първия век е в отричането на възможността за промяна. Шльогел се бои от един нов trahison des clercs, отказ от търсенето на истината, който, както казва Померанцев, носи със себе си един бездънен скептицизъм, правещ политическото действие да изглежда безсмислено. „Не можем да се откажем“, заключава Шльогел, „от търсенето на разликите между факти и фикция“. Някои неща са верни и някои неща са възможни.

Източник

 


[1] За представяне на тези събития от юридическа гледна точка, виж Thomas D. Grant, Aggression Against Ukraine: Territory, Responsibility, and International Law (Palgrave Macmillan, 2015).  

[2] Както отбелязва Серхий Екелчик: „Украинските доброволци и наборници най-често говорят руски, което означава, че те се борят по-скоро за едно гражданско, отколкото за етническо разбиране на украинската идентичност“. Виж The Conflict in Ukraine: What Everybody Needs to Know (Oxford University Press, 2015), p. 18.

[3] За лоялностите от времената преди конфликта виж Grigore Pop-Eleches and Graeme Robertson, “Do Crimeans Actually Want to Join Russia?,” The Washington Post, March 6, 2014.

[4] През февруари 2014 украинските власти предлагат отхвърлянето на закон, който позволява руският език да бъде обявен за регионален. Законът обаче не е отхвърлен. Почти повсеместната употреба на руски език в Донбас не е засегната нито от прокарването на закона, нито от дискусиите за отмяната му.

[5] През май 2014 Украйна проведе демократични президентски избори, с което легитимира новия ред. Путин вече призна директната руска военна роля както в Крим, така и в Донбас. На пресконференцията си от 17 декември 2015 той каза: „Никога не сме казвали, че не е имало хора, изпълняващи определени задачи, включително и във военната сфера.“ Руският военен журналист Аркадий бабченко характеризира такива увъртания като „инфантилизъм, издигнат до ранга на държавна политика“.

[6] Както руски, така и украински официални лица са утвърждавали, неправилно, че не притежават съответните оръжия. Три важни доклада позволяват директна реконструкция на събитията: онзи на Холаднската комисия по сигурността, издаден на 13 октомври 2015, както и разследванията на уебсайтовете Bellingcat and Correct! V. Докато в първия доклад акцентът е върху разрушаването на самолета, другите два описват движенията на руския BUK. През декември 2015 Bellingcat предостави на холандските власти списък на руските войници, за които се смята, че разполагат с личен опит, свързан с обстоятелствата около свалянето на MH17.

[7] Levada Center, доклад от 27 юли, 2015.

[8] На проведените през 2014 парламентарни избори в Украйна, провеждани по време на война, нито една от двете крайно десни партии не успя да достигне границата от 5 процента, необходима за участие („Десен сектор“ получи 1.8 процента, а „Свобода“ – 4,7 процента от избирателните гласове).

[9] Виж Andriy Portnov, “How ‘Eastern Ukraine’ Was Lost,” Open Democracy, January 14, 2016.

[10] Виж Kieran Williams, “The Russian View(s) of the Prague Spring,” Journal of Cold War Studies, Vol. 14, No. 2 (Spring 2012).

[11] Традиционната журналистика предостави една хуманна алтернативна гледна точка срещу по-лесните тропи на пропагандата. Виж Tim Judah, In Wartime: Stories from Ukraine (London: Allen Lane, 2015).

Тимъти Снайдър
Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.
Други статии от този автор
Посетители: 133

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 15 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици