От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 05 Refugees
© REUTERS

 

Преди десетилетие унгарският философ и бивш дисидент Гаспар Миклош Тамаш отбелязва, че Просвещението, в което са интелектуалните корени на Европейския съюз, предполага универсално гражданство. За целта обаче трябва да се изпълни едно от следните две условия: или бедните и дисфункционални страни да станат места, на които си струва да бъдеш гражданин, или Европа да отвори границите си за всички. Никое от двете обаче няма да се случи скоро, а може би и изобщо. Днес светът е пълен с провалени държави, на които никой не иска да е гражданин, а Европа нито има капацитета да държи границите си отворени, нито нейните граждани-гласоподаватели някога ще позволят това. Така че истинският дебат не е дали ЕС да направи границите си по-непропускливи – ясно е, че се налага. Въпросът е дали трябва да се чувстваме морално оправдани за това.

Когато през 1985 година изследователите от Мичиганския университет провеждат първото световно проучване на ценностите, за тяхно учудване се оказва, че щастието на нациите не зависи от материалното благополучие. По онова време нигерийците са също толкова доволни от живота, колкото и западногерманците. Само че днес, 35 години по-късно, ситуацията се е променила. Според последните измервания на повечето места по света хората са толкова щастливи, колкото предполага техният брутен вътрешен продукт. Междувременно се е случило следното: нигерийците са се сдобили с телевизори, а с разпространението на интернет младите африканци или афганистанци могат да видят как живеят европейците и как изглеждат училищата и болниците им.

Глобализацията превръща света в село, а в това село цари диктатура – диктатурата на глобалните сравнения. Хората не сравняват живота си с живота на съседите, а го съизмерват с този на най-благоденстващите и защитени жители на планетата.

В този наш взаимосвързан свят миграцията е новата революция – не преживения през двадесети век бунт на масите, а този на индивида, на двадесет и първото столетие. Миграцията предлага радикална промяна сега. За да успее, тази нова революция няма нужда от идеология, политически движения или политически лидери.

Това е революцията на отделния човек. И затова е много трудно да ѝ се противопоставиш. Защо хората да се борят за демокрация в своята страна, когато могат да се преместят в някоя от проспериращите демократични държави? Затова не бива да се учудваме, че за много от нищите на земята преминаването на европейските граници е по-примамливо от всяка утопия. Идеологиите не са мъртви. Те все още владеят човешкото въображение, но за все повече хора идеята за промяна означава да смениш страната, а не правителството.


Small Ad GF 1

Проблемът с революцията на мигрантите е тревожната ѝ способност да подбужда контрареволюция в Европа.

Допреди месеци бяхме свидетели на милиарди жестове на солидарност към прогонените от войната и репресиите бежанци, но днес те са засенчени от обратната реакция: бурната тревога, че ще провалят социалния модел и историческата култура на Европа и ще разрушат нашите либерални общества. Страхът от исляма, тероризма, надигащата се престъпност и цялостният страх от непознатото са в сърцето на моралната паника, обхванала Стария континент. Неговите жители са стъписани не от тези над милион търсещи убежище хора, а от перспективата за бъдеще, в което границите на ЕС непрекъснато ще бъдат щурмувани от бежанци или мигранти.

Дори преди Кьолн мнозинството германци бяха започнали да се съмняват в предприетата от правителството политика на отворените врати. Канцлерът Ангела Меркел, доскоро символ на самочувствието и устойчивостта на Европейския съюз, днес е описвана като фигура а ла Горбачов – благородна, но наивна като човек, подложил Европа на риск с нагласата си, че „можем да се справим“.

Бежанската криза изправя ЕС пред въпроса за неговите граници и му дава знак, че застрашените мнозинства, оформили се като основна сила в европейската политика, се страхуват от един свят на свободно придвижване и изискват ясно определени и добре пазени териториални рамки. Тези мнозинства се боят, че чужденците превземат страните им и заплашват начина им на живот и че днешната криза е резултат от конспирация между космополитно мислещите елити и племенното съзнание на емигрантите.

Накратко, бежанската криза променя политиката на Стария континент и заплашва европейския проект далеч повече от финансовата криза, както и от конфликта с Русия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ако финансовите сътресения разделиха ЕС на кредитори и длъжници, създавайки разрив между Севера и Юга, то бежанската вълна върна разрива между Изток и Запад. Брюксел описва това като липса на солидарност, но става въпрос по-скоро за сблъсък на солидарностите: националните, етническите и религиозните лоялности са в конфликт с дълга ни на човешки същества. Бежанската криза ясно показва, че неевропейският Изток гледа на залегналите в основата на ЕС космополитни ценности като на заплаха, а за мнозина на Запад тъкмо те са сърцевината на европейския проект.

„Много ми е трудно да разбера“ – признава немският президент Йоахим Гаук – как точно онези страни, чиито граждани са били политически потискани и са изпитали солидарност, на свой ред отказват солидарност на други потиснати“.

Преди три десетилетия „Солидарност“ бе символът на Централна Европа и дисидентите интелектуалци твърдяха, че разликата между Изтока и Запада е в това, че Изтокът искрено вярва в Европейския съюз, докато Западът само принадлежи към него. Защо тогава днес централноевропейците са така отчуждени от фундаменталните ценности в сърцевината на ЕС и не желаят да покажат съпричастие към страданията на другите?

От гледна точка на Запада скандалът в поведението на източноевропейците не е тяхната готовност да строят огради срещу бежанците точно там, където само преди 25 години бяха разрушени собствените им стени, а твърдението, че „нищо не дължим на тези хора“.

Ако в Германия поне 10% от населението участва в различни доброволчески дейности в помощ на търсещите убежище в Източна Европа, обществеността източно от Виена остава незатрогната от тяхната трагедия, а лидерите ѝ клеймят решенията на Брюксел да преразпределят бежанците между държавите от Евросъюза. Министър-председателят на Словакия Роберт Фицо заявява, че неговата страна е готова да приеме само християни (според него на територията ѝ няма джамии, така че мюсюлманите нямат работа там). Водачът на управляващата в Полша партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински предупреждава, че приемането на бежанци е риск за здравеопазването, защото те можели да донесат непознати и опасни болести. в Унгария Виктор Орбан твърди, че морален дълг на Европейския съюз е не да помага на търсещи убежище чужденци, а да гарантира сигурността на собствените си граждани. Ако в повечето от западноевропейските страни бежанската криза поляризира обществата, като противопоставя привържениците на политиката на отворени врати и нейните критици, то в Централна и Източна Европа кризата обединява фрагментираните иначе общества в почти анонимната им враждебност към бежанците. Това е един от малкото случаи през последните години, когато правителствата казват онова, което мисли мнозинството от хората.

Централноевропейската неприязън към бежанците изглежда странна, ако вземем предвид два фактора: първо, през по-голямата част от двадесети век хората в Централна и Източна Европа са били заети или да емигрират, или да се грижат за емигранти. През 1920 година например броят на пристигналите в България бежанци възлиза на една четвърт от населението. По онова време страната прилича на днешните Йордания и Ливан и жителите ѝ с право се гордеят, че за много кратко време са успели да интегрират тези хора, които по една случайност са били почти изцяло етнически българи. Второ, понастоящем в по-голямата част от Централна и Източна Европа просто няма сирийски бежанци. През 2015 година в Словакия са влезли едва 169 търсещи убежище, като само 8 от тях са поискали да останат.

Завръщането на разделението между Изток и Запад не е случайност, нито лош късмет – то има своите корени в историята, демографията и перипетиите на посткомунистическия преход, като в същото време представлява централноевропейска версия на народния бунт срещу глобализацията.

В тази част на континента историята е важна и много често историческият опит противоречи на някои от обещанията на глобализацията. Централна Европа съзнава повече от всички други както предимствата, така и тъмните страни на мултикултурализма. Източноевропейските държави и нации се образуват в края на 19 век, и то почти наведнъж. Ако в западната половина на континента срещите с неевропейския свят са формирани от наследството на колониализма, централноевропейските страни са родени от разпада на империите и последвалия процес на етническо прочистване. Предвоенна Полша е мултикултурно общество, в което повече от една трета от населението са немци, украинци или евреи, но днес страната е едно от най-хомогенните в етническо отношение общества – 98% от жителите ѝ са поляци. За мнозина от тях завръщането към етническо многообразие е завръщане към бурните времена на междувоенния период. През 19 век етническият пейзаж на Западна Европа е хармоничен като пейзаж на Каспар Давид Фридрих, а централноевропейският повече прилича на платно на Кокошка. И докато Европейският съюз е основан на френското понятие за нацията (където принадлежността се дефинира като лоялност към институциите на Републиката) и немското понятие за държава (силни провинции и сравнително слаб федерален център), то централноевропейските страни са изградени върху немското понятие за нация и френската идея за държавата. Централна Европа съчетава възхищението към централизираното и всемогъщо управление на французите с идеята, че гражданството означава общ произход и споделена култура, както го разбират германците.

Според френския политолог Жак Рупник централноевропейците са особено вбесени от критиките, които им отправя Германия в хода на бежанската криза, защото през 19 век те са наследили идеята за нацията като културно единство точно от немците. Само че тяхното недоволство срещу бежанците се корени не само в дългата история на региона, но и в опита от посткомунистическия преход. След комунизма и либералните реформи идва вездесъщият цинизъм. Централна Европа е световен шампион по недоверие към институциите. Брехт не е вече в училищните програми, но много източноевропейци ще се съгласят, че „За живота, който водим, никой не е достатъчно лош“. Изправени пред прилива на мигранти и страха от икономическата несигурност, мнозина от тях се чувстват предадени в надеждата си, че присъединяването към Евросъюза ще бъде начало на просперитет и живот без кризи.

Как може някой да очаква солидарност от нас, изтъкват те, след като сме по-бедни от западноевропейците? Обещаха ни туристи, а не бежанци. Туристът и бежанецът се превръщат в символ на двете лица на глобализацията. Туристът е лицето, което харесваме. Да привличаме него, да отхвърляме мигранта – ето накратко източноевропейската представа за желания свят. Туристът е добронамереният чужденец. Той идва, харчи, усмихва се, възхищава се и си отива. Кара ни да се чувстваме свързани с по-широкия свят, без да ни натрапва своите проблеми. За разлика от него бежанецът, който може да е вчерашният турист, символизира заплашителната страна на глобализацията. Той носи със себе си цялото нещастие, всички проблеми на големия свят. Сред нас е, но не е един от нас, а на всичкото отгоре често критикува културата ни.

В това отношение централноевропейското недоволство спрямо Европейския съюз – такъв, какъвто той се показва вследствие на финансовата и бежанската криза – много прилича на възмущението на наскоро интегрираните източногерманци или турските емигранти от второ поколение в днешна Германия. За разлика от родителите си, които са се стремили да докажат своята полезност за държавата и са били благодарни за възможността да водят по-добър живот, емигрантите от второто поколение са по-добре интегрирани, но смятат за унизителна необходимостта да приемат нормите на другите. Много от децата на някогашните гастарбайтери са завършили немски училища и са социализирани в Германия, но тъкмо те се бунтуват срещу ценностите и начина на живот в страната-приемник и са оплетени в сложна мрежа от политики на идентичността. Те не мечтаят да се върнат там, откъдето са дошли семействата им, а са амбицирани да си проправят път. Фрустрирани са от перспективата да бъдат граждани второ качество. Тъкмо това излиза наяве и в днешна Централна Европа. Първото поколение посткомунистически правителства и лидери бяха обсебени от идеята да бъдат по-добри европейци от западняците – по-либерални, по-верни на Европейския съюз, готови да пожертват националните интереси в името на европейските ценности. Това вече не е така. Днес те се чувстват отчуждени и предадени от същата Европа, в която толкова ентусиазирано са се интегрирали.

Колкото и да е странно, демографската паника е един от най-слабо обсъжданите фактори във формирането на източноевропейското отношение към бежанците.

Ролята ѝ обаче е ключова. В близката история на Източна и Централна Европа нации и държави нерядко изчезват. През последните 25 години около 10 процента от българите са напуснали страната, за да живеят и работят в чужбина. Към 2050 година се очаква населението на страната да намалее с 27 процента. Тревогата около „етническото изличаване“ може да се усети в много от малките източноевропейски нации. За тях притокът на мигранти е знак за изход от историята, а популярният аргумент, че застаряваща Европа се нуждае от нови хора, само усилва растящото чувство на екзистенциална меланхолия. Когато гледаш по телевизията как местните старци протестират срещу заселването на бежанци в обезлюдените им села, където през последните десетилетия не е било родено нито едно дете, сърцето ти се къса и за двете страни – и за бежанците, но и за старите, самотни хора, които са видели как техният свят се топи. Ще остане ли след сто години някой, който да чете българска поезия? Наложеният от комунизма секуларизъм прави хората от Централна и Източна Европа особено чувствителни към риска от разрушаване на християнската им идентичност. Днес не е нужно да си вярващ, за да се притесняваш за бъдещето на християнството и неговата култура в тази част на континента. Трябва да помним, че тази част има може би най-сложните връзки с исляма. Тук има два типа страни. Едните са като България, която има най-голямото мюсюлманско малцинство в Европа и е на границата с мюсюлманския свят, а други са като Словакия, страна без нито една джамия. Макар и по противоположни причини, и двете се чувстват силно притеснени от факта, че повечето бежанци изповядват исляма.

Провалената интеграция на ромите също допринася за дефицита на състрадание в Източна Европа.

Източноевропейците се боят от чужденците, Защото не вярват в капацитета на своите общества и държави да интегрират „другите“, които вече са сред тях. В много от тези страни ромите са не просто безработни, но и без шансове за работа, защото отпадат от училище много рано и не развиват нужните умения за пазара на труда през 21 Век. Тъкмо провалът на ромската интеграция кара източноевропейците да смятат, че държавата им „няма да се справи“. А фактът, че бежанците от Азия или Близкия изток често се оказват техни съперници на западния пазар на труда, не ги прави по-отворени към политиките за тяхното приобщаване. Гражданите на страните от Западните Балкани вероятно са най-силният пример за колатералните щети на настоящата криза – според плана за справяне с растящия приток от влизащи в Германия бежанци те следва да бъдат отпращани без надеждата да се върнат в ЕС.

В крайна сметка обаче Изтокът и Западът са разделени от дълбоко вкорененото недоверие на Централна Европа към космополитния начин на мислене. Днешното недоволство към този светоглед, което в много отношения напомня за успеха на антикосмополитните кампании в доминираната от Сталин половина от континента, ясно се изразява в растящата склонност на гласоподавателите да подкрепят „доморасли“ политически лидери, чието основно предимство е липсата на интерес към света, неговоренето на чужди езици, незаинтересоваността от чуждите култури и редките посещения в Брюксел.

Разделението между европейския Запад и европейския Изток по въпросите на етническото разнообразие и миграцията силно напомня за разделението между големите космополитни столици и провинциите в самите западни общества – два свята, дълбоко недоверчиви един към друг.

Йозеф Рот прекарва повечето от междувоенните години, като обикаля Европа и търси убежище във фоайетата на големите хотели, тъй като за него те са последният остатък от старата Хабсбургска империя, пощенска картичка от един отминал свят. Неговата носталгия по космополитния дух на империята се споделя от някои централноевропейски интелектуалци, но не и от обикновените граждани на Централна Европа. Те се чувстват удобно в етническите си държави и изпитват дълбоко недоверие към онези, чиито сърца са в Париж или Лондон, парите им – в Ню Йорк и Кипър, а лоялността им е обърната към Брюксел. По думите на Тони Джуд, „от самото начало провинциализмът е наложен на източно- и централноевропейците, чиято идентичност се състои предимно от отрицания – не-руснаци, не-православни, не-турци, не-германци, – като част от държавното строителство. Техните елити са принудени да избират между космополитната принадлежност към някаква извънтериториална общност или идея – Църквата, дадена империя, комунизма или, в наши дни, „Европа“ – и свиващия се хоризонт на национализма и местните интереси“.

Да бъдеш космополит и едновременно с това „добър поляк“, „добър чех“ или „добър българин“, не е опция. Тъкмо това историческо недоверие към всичко космополитно и пряката връзка между комунизма и интернационализма са част от обяснението защо Централна Европа е толкова чувствителна към бежанската криза. В това отношение има съществена разлика между наследствата на нацизма и комунизма. Стремежът на германците към космополитизъм е и техният начин да избягат от ксенофобското наследство на нацизма, докато можем да кажем, че антикосмополитните нагласи в Централна Европа се коренят отчасти в непоносимостта към наложения от комунистите интернационализъм.

И така, доколко важен за бъдещето на ЕС ще се окаже разривът между Изток и Запад, причинен от реакциите към бежанската криза? Ще отмине ли така, както разделението между „старата Европа“ и „новата Европа“ на Доналд Ръмсфийлд избледня в момента, в който новите страни членки се обърнаха срещу войната на Джордж У. Буш в Ирак, или ще доведе до възникването на двуслоен Европейски съюз?

Днес мнозина в Централна Европа сочат промяната в западните нагласи и твърдят, че Евросъюзът вече не е разделен и че европейското единство е на едни избори разстояние. Че сега, когато германците са разочаровани от политиката на отворени врати, разликите лесно ще бъдат преодолени. Мнозина централноевропейци приветстват тази промяна в настроенията като победа на упорития източен реализъм над лицемерния морал на Запада. Може да усетите злорадството, с което централноевропейците коментират „закона за бижутата“, приет с консенсус от датския парламент. Според него държавата ще конфискува от бежанците всички ценности, чиято стойност надхвърля малко повече от 1000 евро. Общото настроение в Централна Европа е онова самодоволно „казах ли ти аз“.

Но парадоксът на разделението около бежанската криза в ЕС е в това, че общите антиемигрантски настроения няма да сближат Западна и Централна Европа. За разлика от „Германия за германците“ или „България за българите“, лозунгът „Европа за европейците“ няма политическо бъдеще. За мнозина консервативни германци, противници на предприетия от страната им курс, румънците и поляците са не по-малко чужди от сирийците, а за космополитно настроените немци, приели интеграционната култура на канцлера Меркел, племенните нагласи на централноевропейците са основна пречка пред превръщането на Евросъюза в отворено общество. За съжаление, несъгласията по бежанския въпрос препотвърждават всички предразсъдъци, които Изтокът и Западът хранят помежду си.

Освен това кризата демонстрира, неевропейската солидарност не може да бъде отделена от просвещенските си корени. в момента, в който източноевропейците заявиха, че „не дължим нищо на бежанците“, мнозина на Запад си дадоха сметка, че не дължат нищо и на Източна Европа.

Превод от английски
Зорница Христова

Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 30-37

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.

Pin It

Прочетете още...