Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Разговор с немския историк Франк Ройтер

Повод за разговора е книгата „В плен на чуждото“, плод на двайсетгодишен труд, в която немският историк Франк Ройтер прави първото всеобхватно изследване на ролята на фотографията при конструирането на образа на „циганина“ в немскоезичната култура. Авторът работи към Документационния и културен център на немските синти и роми в Хайделберг.

Подзаглавието на книгата Ви гласи: „Фотографската конструкция на „циганина“. Да кажем, че един фотограф вижда човек или група хора и им прави снимка. Къде тук е конструкцията? Защо е важно за Вас да говорите за конструкция?

Във Вашия въпрос се съдържа всъщност и отговорът: снимките се „правят“. Решенията, които взима фотографът при избора на мотив, на кадър или на перспектива неизменно внушават на зрителя определен начин на виждане, а често и определен начин на оценяване. Фотографският поглед е всичко друго, но не и освободен от условности, нещо повече той е свързан с дълбоко вкоренени представи. Фотографите пресъздават в повечето случаи един отдавна произведен образ, обслужващ определени зрителски очаквания, защото в край на сметка те искат да продадат работите си. Фотографските образи не са просто отпечатъци на някаква даденост, а в огромна степен са въвлечени в конструирането на реалността: те създават своя собствена визуална и виртуална реалност, нещо което се вижда съвсем ясно в рекламата. По същия начин и фотообразите на „цигани“ не отразяват просто това, което е (или е било), а произвеждат това, което показват, именно „типичния циганин“. Такъв пример са инсценираните във фотографско ателие снимки от началото на ХХ в., при които фотографът съзнателно аранжира своя сюжет, украсява го с екзотични предмети и по този начин отключва в съзнанието на зрителя представата за „циганин“: определен външен вид (облекло, бижута, видими белези на бедност), определени дейности като проситба, танцуване, музициране или гледане на ръка, или голям брой деца. Почти винаги тези маркери предполагат негативна оценка и имат стигматизиращ ефект. В обмена между вътрешния, ментален образ и външния, медиален образ се случва препотвърждаването на стереотипа: „циганинът“ бива постоянно пресъздаван в окото на зрителя. Онзи, който не отговаря на клишето, се оказва извън обесега на нашето възприятие. И остава невидим. Говоря за фотографската конструкция „циганин“, за да покажа, че този социален конструкт трябва да се отдели от действителността на реално съществуващите синти и роми. По същия начин впрочем клишетата за „българите“, които битуват в главите на западноевропейците, няма как да съответстват на ежедневието в България.

И какви са представите на западноевропейците за българите, за Балканите? В Германия често чувам фразата „Тук да не сме на Балканите?!“

Балканите са синоним за хаос, за културна изостаналост, кланови структури, бандитизъм и мафия. При това не само днес, а през последните сто и повече години. Балканите се свързват с романите на Карл Май, с популярни пътеписи, с шпионски и криминални истории, със Студената война. Съществува цял конгломерат от представи. Не случайно се говори за конструирането на „Балканите“ като една затворена идея, един затворен резервоар от образи, който служи за негатив на представата за уредената западноевропейска държава.


Small Ad GF 1

Обрисуваният от Вас образ на Балканите се споделя от много българи, дори от представителите на културния ни елит. Къде е истината?

Този феномен се наблюдава и при малцинствата. Известен пример е „еврейската себеомраза“: еврейски интелектуалци, които възпроизвеждат и препотвърждават всички антисемитски клишета. Става дума за психологически модел, който се среща при всички групи, белязани със стигма отвън. Всъщност всяка група е обект на стереотипизиране. Сега нещата са по-други, но преди двайсет години американското кино показваше немците като руси зверове или нацисти. Но ето аз не съм нито рус звяр, нито нацист, външно по нищо не приличам на тези герои и искам да бъда възприеман като личност, а не като представител на някакъв колектив. Но да се върнем към въпроса – презрителното говорене за собствените дефицити, свързани, да кажем, с държавното управление, се наблюдава и в Италия. Това е проблем на елита, не е специфично български проблем.

 

2016 04 Selbstbild
Погледът отвътре

 

 

2016 04 Fremdbild
Погледът отвън

 

Вие сте първият учен, който прави подробно изследване на снимковия материал, свързан с малцинството на синтите и ромите, от зората на фотографията до 90-те години на 20 век. Кои са водещите за Вас въпроси?

Като историк съм отговорен за архива в Документационния център. Разполагаме с уникална колекция от исторически частни фотографии на синти и роми. Изумителното е, че снимките, които тези хора са правили на себе си (Selbstbilder), се различават диаметрално от снимките, които са им правени от други хора (Fremdbilder). С други думи личните свидетелства показват съвсем различна реалност от тази, която се вижда в чуждите свидетелства. Това несъответствие беше изходната точка на моето изследване. Няма друго малцинство, при което разминаването между фотографиите през собствения и през чуждия поглед да е толкова голямо. И е важно да се отбележи, че тези частни фотографии бяха напълно непознати за широката общественост, до момента в който не организирахме изложба, която обиколи почти цяла Европа[1].

Фотографиите могат да се разглеждат от много различни ъгли. За мен е важен контекста, в който се употребяват тези артефакти. Съществуват различни фотографски жанрове: етнографската фотография, например, има много различна идеологическа основа от антропологичната фотография, която пък произлиза от медицинската фотография. Криминалната фотография също има свой специфичен контекст, там се моделира образа на престъпника. Масовата фотография от популярните списанията се интересува от романтично-екзотичния образ на „циганина“. При анализа на фотографиите можем да задаваме въпроси в много посоки: какъв е фотографският език, как са изградени стереотипните образи за нуждите на националсоциалистическата пропаганда? Но можем и да видим какво ни казват снимките за историческите условия на преследване и геноцид. Има фотографии, които служат като свидетелства в процесите срещу нацистите, фотографии, документиращи масови екзекуции, депортация…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Казвате, че образът на „циганина“ играе важна роля в процеса на изграждане на немската нация. Само в Германия ли се наблюдава този процес?

За да се дефинираме като колектив, ние се нуждаем от „Другия“, от когото да можем да се отграничим. Собственият и чуждият образ са в постоянна взимозависимост. В процеса на изграждане на националното самосъзнание тази взаимозависимост е от централно значение, затова и образите на врага са особено важни. Към тези врагове могат да се причислят и малцинства, населяващи територията на собствената страна, и така на тях започва да се гледа като на свои чужденци, или дори като на свои врагове. През XIX и XX в. в Германия евреите и „циганите“ са преди всичко тези, които – като противоположен образ на собствения – служат за изграждането на национална култура или на така наречения „немски народен характер“. Със сигурност най-запомнящият се пример за едно отчасти противоположно развитие е Унгария. Там в процеса на изграждането на нацията през XIX в. образът на „циганина“ се стилизира от литературата, изкуствата и културата в символ на националната идентичност. Това важи в най-голяма степен за унгарската „циганска музика“, която се свързва с националния освободителен дискурс. В Румъния пък политическият, както и литературният дискурс са белязани от вековното робство на живеещите там роми. Това показва, че историческите обстоятелства и условия в отделните региони са много различни. За жалост до този момент има малко изследвания по тези въпроси; науката има още много работа за в бъдеще.

Защо фотографите възпроизвеждат стереотипни образи на „циганина“, дори когато са настроени положително?

Дори на пръв поглед „добронамереният“ романтичен образ на „циганина“ се основава на представата за Другост. Положителни на вид качества като „гордост“ или „свободолюбивост“, с готовност приписвани на „циганите“, могат по всяко време да се преформулират като отрицателни и тогава „циганите“ стават непостоянни същества, неспособни да развият чувство на лоялност към нацията. „Циганската“ романтика приравнява хората до функции: те трябва да въплътяват копнежите ни за свобода и екзотика, за един по-друг живот, или поне за кратко да ни осигурят бягство от сивото ежедневие. Тогава и само тогава ги харесваме. Не случайно романтичният конструкт „циганин“ се екплоатира толкова успешно от развлекателната индустрия. Да не забравяме и това, че фотографиите са стока, и че фотопродуцентите се стремят да потвърдят очакванията на платежоспособната публика. „Циганинът“ се използва като празен екран, върху който могат да се проектират еротични и екзотични фантазии от всякакъв род; той въплъщава табуираните зони на буржоазното общество, както и копнежа по прекрачване на наложените граници. Баналният, нормален и често белязан от мизерия живот на ромите остава в сянката на нашето възприятие. Той е чисто и просто непродаваем.

На много роми не им остава нищо друго, освен да отговорят на очакванията на мнозинството, защото трябва да оцеляват по някакъв начин. И така те влизат в ролята на дяволския цигулар, на Кармен или на вечната прелъстителка. В едно хуманно общество обаче хората би трябвало да могат свободно да избират посоката на своя живот.

Има и още един важен аспект – някои атрибути, било то положително конотиранта музикалност, или отрицателно конотираната престъпност – не се разглеждат като личностни, а като колективни качества, израз на уж неизменната „циганска“ същност. При тези интерпретации конкретните социоикономически условия на живот на засегнатите хора остават напълно пренебрегнати.

Изследвате фотографския образ на „циганина“ в немскоезичното пространство, но споменавате, че много от тези фотографии са внос от Източна и Югоизточна Европа. Защо имат пазар в Западна Европа? Какво се крие зад този феномен?

Наистина голяма част от фотографиите, предназначени за немските или западноеверопейските потребители, идват от селските региони в Източна и Югоизточна Европа. В популярните представи на Запад тези региони бележат граничната зона на европейската цивилизация: „циганинът“ е ситуиран на границата на Европа. Смятам, че фотографският поглед към „циганина“, преди всичко през XIX и ранния XX век, отразява един високомерен, а често и презрителен поглед на немците и западноевропейците към източната част на континента. Приписваната примитивност на живеещите там „цигани“ би следвало да удостовери културната изостаналост на цели държави. Фотографията служи като документално потвърждение на собствената доминантност или като фактическо обоснование на стремежа за господство. При анализа и историческaта подредба на фотографиите – при това не само на тези с „цигани“ – на преден план излиза въпросът за монопола върху езика: кой определя как да се наричат хората на фотографиите и кой определя как да се тълкуват тези фотографии?

 

Разговаря Радмила Младенова

Frank Reuter: Der Bann des Fremden. Die fotografische Konstruktion des «Zigeuners». Wallstein, Göttingen 2014. 568 S., Fr. 84.90.

 

 


[1] В момента изложбата може да се види в Документационния и културен център на немските синти и роми в Хайделберг.

Радмила Младенова (1977) е завършила Английска филология в Софийския университет, магистърската програма „Култура в епохата на модерноста“ в Манхаймския университет, в момента пише дисертация в Хайделберг. Автор е на романа „Бялата ни спалня“, на текстовете към фотографската изложба „360° България“, както и на множество пътеписи, интервюта и статии.


Pin It

Прочетете още...