Ангела Меркел в разговор с Владимир Путин.
„И двамата са били в Източна Германия през 1989 – той като офицер от КГБ, тя като млада научна работничка – и поуките, които са извлекли от това, са диаметрално противоположни.“ Фото: Kay Nietfeld/Corbis
През 2014-та битката за бъдещето на Европа се провеждаше между двама лидери: руския президент Владимир Путин и германската канцлерка Ангела Меркел. Контрастът между тях едва ли би могъл да бъде по-остър. От една страна – руският мъж: мачо, милитарист, човек, практикуващ изкуството на голямата лъжа в съветски стил (Руски войници в Крим? Какви войници?), изпълнен с негодувание пост-имперски националист, който в една скорошна пресконференция сравни Русия с притиснат в ъгъла мечок. От другата страна – германската жена: привърженичка на постепенното развитие, тихо и ясно говореща, търсеща консенсус, най-силна в икономическата власт, търпеливо направляваща една бавна, търсеща суверенност, многонационална европейска костенурка. Методите от 19-ти век срещу онези от 21-ви; Марс, богът на войната, срещу Меркурий, богът на търговията; пушки срещу масло. В хода на първата половина на 2014 мечокът изглежда водеше, но сега, когато руската икономика се намира близо до точката на топене, все пак изглежда, че в края на краищата ще спечели костенурката.
Меркел отдавна е призната като водещата политичка в Европа, но тази година, по време на кризата около Украйна, тя стана и нейната водеща държавничка. Продължавам да се отнасям скептично към начина, по който тя подходи към кризата на еврозоната, но мога само да се възхищавам от начина, по който се обърна към възвръщането на войната на европейска земя, на стотната годишнина от 1914.
В началото на тази година германският президент Йоахим Гаук, един източногермански протестант, пое апела, отправен от други европейци към Германия, да поеме повече отговорност и водаческа позиция в Европа, В хода на годината самата Меркел, източногерманска протестантка, отговори на този апел. Източната част от Европа е нейният свят. Тя я чувства в костите си. Тя я разбира.
Едно от ранните влияния върху нея е била учителката ѝ по руски език. Като ученичка тя е печелила източногерманската Олимпиада по руски език. На стената в офиса ѝ виси портрет на Софи фон Анхалт-Цербст, померанската принцеса, която по-късно става императрица Екатерина Велика на Русия. Тя може да разговаря с Путин на руски, както и той може да разговаря с нея на немски.
И двамата са били в Източна Германия през 1989 – той като офицер от КГБ, тя като млада научна работничка – и поуките, които са извлекли от това, са диаметрално противоположни. Във вътрешната политика тя изглежда като перфектен тактик, маневрирайки в една или друга посока, безжалостна също като Екатерина Велика, когато става дума за предизвикателства срещу властта ѝ. Но при тази европейска криза на преден план излязоха две дълбоки, лични обвързаности на протестантския източногерманец от нейното поколение: онези към мира и към свободата.
В мощна реч, произнесена в Сидни миналия месец, тя осъди онова, което Путин върши в Украйна, позовавайки се на съвместния опит, от който двамата водачи са извлекли толкова различни поуки: „Кой би повярвал, че двадесет и пет години след падането на Берлинската стена… нещо подобно би могло да се случи по средата на Европа? На старото мислене, подчинено на представата за сфери на влияние, при което международното право се тъпче с крака, не може да се позволи да надделее.“
По-рано в същата реч тя представи и размисли върху поуките от 1914. Тя е мислила дълго и сериозно върху аргументите, изтъквани от историка Кристофър Кларк в „Сомнамбулите“, неговия майсторски разказ за това как Европа се катурва в Първата световна война. Ако европейските водачи са се отдали на сомнамбулизъм преди 100 години, то днес те трябва да научат уроците на историята и да се пробудят за настоящата опасност. Ето защо тя е разговаряла с Путин повече от всеки друг световен водач: 35 телефонни разговора през първите осем месеца от тази година, според цифрите, публикувани от Кремъл. (Показателно е също, че тя е световният водач, с когото най-често е разговарял и американският президент).
Както тя никога не се уморява да повтаря, стратегията ѝ се основава на три основни неща: подкрепа за Украйна, дипломация с Русия и санкции, за да се докара Путин на масата за преговори. Да се види как Германия сочи пътя към икономически санкции срещу Русия е нещо изключително. През ранните 1990 години аз написах една история на Остполитиката на Западна Германия, чиято връхна точка е германското обединение – и първата заповед на тази Остполитика е, че търговията с Изтока трябва да продължава винаги. Днес Германия има по-голяма търговия с Русия от която и да било друга европейска сила. Нейните енергийни, машиностроителни и други ориентирани на Изток бизнеси съставят мощно лоби, не на последно място и в собствената Християндемократическа партия на Меркел. И все пак тя успя да ги поведе със себе си по пътя на санкциите.
Разбира се, Путин и руските сепаратисти от източна Украйна ѝ помогнаха, особено със свалянето на един малайзийски въздушен лайнер през юли. Но, за разлика от случая с еврозоната, тук тя поведе, а не просто последва, германското обществено мнение. Тя се изправи срещу така наречения Putinversteher – тоест хората, които „разбират“ действията на Путин до такава степен, че са почти склонни и да ги извинят. Тя изказа по-мащабните аргументи, от гледна точка на европейската история – и те получиха отклик. Бях особено впечатлен от едно интервю с шефа на германска машиностроителна компания, чийто износ за Русия е бил смален приблизително наполовина след налагането на санкциите. И все пак този германски индустриалец ги поддържа: „Ако [Невил] Чембърлейн беше наложил някакви санкции срещу Хитлер, нещата може би щяха да се развият другояче. Както Хитлер, така и Путин са имали своите Олимпиади, но след собствената си Олимпиада Хитлер е тръгнал на война.“
Нещо повече, тя защити мощно идеята за санкции сред по-неохотните членове на ЕС, особено Италия, но също и пред по-малките европейски страни, където Русия упражнява силно влияние. Нека припомним, че формалният председател на Европейския съвет е бившият полски премиер-министър Доналд Туск. За европейската история е забележителен деня, в който един поляк се обръща към Русия не просто от името на Европа, но и с цялата икономическа и политическа тежест на Европейския съюз зад гърба му. Туск е доверен съюзник на Меркел. Всички знаят, че всъщност тя е реалният европейски председател. В речта си от Сидни тя отново подчерта жизненоважното значение на това, европейските държави „да говорят с един глас“.
А освен това тя имаше и късмет – съществен атрибут за всеки успешен държавник или държавничка. (Не мога да се накарам да изпиша фразата „държавна личност“[1].) Без впечатляващия спад при цените на петрола тези санкции, които все още са частични, а при това не се подкрепят от Китай и други важни икономически партньори на Русия, те едва ли биха имали това драматично въздействие.
Битката за Европа далеч не е приключена. В самата Русия задълбочаващата се икономическа криза едва ли ще се трансформира задължително в някаква по-сговорчива политика. Не съществува нещо такова като пътна карта към един пост-путинов режим. Притиснатият в ъгъла мечок може и да замахне с лапа. По окървавените поля на източна Украйна все още съществува риск от поредица погрешни преценки в стил 1914, които биха могли да доведат до ескалация. Руски военни самолети вече прелитаха през въздушното пространство на балтийските членове на НАТО.
Член пети от устава на НАТО казва, че атаката срещу един член означава атака срещу всички, но какво всъщност в 21-ви век означава думата „атака“? Както ни припомни предполагаемата севернокорейска атака срещу компютърната мрежа на Сони, кибер-атаките не приличат ни най-малко на униформени пехотни дивизии, маршируващи срещу някоя добре обозначена граница. Какво би се случило, ако Путин изпрати още малко неидентифицирани „малки зелени човечета“, които да предизвикат смут сред руските малцинства в балтийските държави?
И така ние все още живеем в смутни времена, а 2015 може да ни донесе дори още по-големи предизвикателства. Но с приближаването на края на 2014, самият аз не се съмнявам ни най-малко, че Ангела Меркел е държавничката на изминалата година.
[1] Закачка с онзи вид западна политическа коректност, който изисква да се използват или стриктни форми на полово-ориентираните езикови форми („колега – колежка“, „професор – професорка“, „държавник – държавничка“, и т. н.), или полово-неутрални такива (в случая това би била малко изкуствената конструкция „държавна личност“, която очевидно звучи прекалено смешно за професор Гартън Аш). Както може би някои от вас са забелязали, преводите в „Либерален преглед“ се придържат сравнително строго към този специфичен възглед за равенството на половете при използването на езика. Бел. пр.
