Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870-1990 от Анастасия Каракасиду, Чикагско университетско издателство, 1997[1]
Един необходим увод…
През 1995 Кеймбриджкото университетско издателство шокира издателските и академични общности като изтегли Анастасия Каракасиду от списъка на авторите си. Кеймбриджките издатели твърдяха, че публикуването на книгата ѝ може да постави под опасност техните сътрудници в Гърция, да не говорим пък за комерсиалните интереси на издателството там. Гръцка антроположка, работеща в Съединените щати, Каракасиду беше станала мишена на кампания, повдигната в гръцките медии от националисти, които твърдяха, че нейните изследвания върху въпросите на идентичността в егейска Македония са еретични и дори предателски. Тези идиотски твърдения бяха направени на върха на истерията, насърчена от членове на гръцкото правителство, което преди това беше приветствало създаването на независима македонска държава след колапса на Югославия.
Анастасия Каракасиду,
„Житни поля, кървави хълмове“
Изд. „Сиела“, София 2012
Спасена от пропадане в тъмното чрез намесата на Чикагското университетско издателство, Житни поля, кървави хълмове със сигурност ще получи много повече читатели в резултат на скандала. И позор за Кеймбридж, защото това е отлична книга. Педантичното разплитане, на което Каракасиду подлага гръцката идентичност в Македония от 20 век ще бъде добре дошло (като дневна светлина за вампир) за онези от сънародниците ѝ, които настояват върху изключителността на елинските претенции в региона. Но това в никакъв случай не е основната ѝ цел, а по-скоро един важен страничен продукт. Макар и книгата да се концентрира върху елинизма в Македония, заключенията, касаещи създателите на национални митове в България, Македония и Сърбия са кристално ясни. Гърците не са мишената на Каракасиду. Вместо това тя провежда строго и убедително изследване на формирането на съвременното национално съзнание в Македония.
Ядрото на проблема…
Както много други проблеми на Балканите, македонският въпрос е повдигнат за първи път сериозно по време на Берлинския конгрес от 1878. Произходът му се намира малко по-назад, в решението, взето от османските власти през 1870, за създаване на Българска Екзархия в противостояние на доминираната от гърците тогавашна Патриаршия. Добрата новина за изследователите на съвременна Македония е, че те могат да захвърлят в коша за боклук почти всичко, случило се преди 1870. Лошата новина е, че в продължение на последните сто и двадесет години Македония е преживяла повече история, отколкото множество други места по света преживяват в продължение на хилядолетие.
Македония е била и си остава кръстовището на Балканския полуостров. За да пропътува от Централна Европа до егейското пристанище Солун или от Адриатика до Истанбул, търговецът или войникът винаги е трябвало да мине през Македония, за да избегне прекосяването на Стара планина. Въпреки умишленото си пренебрежение към всички балкански въпроси, дори и Бисмарк, кукловодът на Берлинския конгрес, признава жизненоважното стратегическо разположение на Македония. „Онези, които контролират долината на река Вардар“, отбелязва той, „са господари на Балканите“. От Втората световна война насам подобренията в средствата за комуникация намалиха, но не изличиха напълно, стратегическата важност на този район.
По време на Берлинския конгрес четирите най-големи населения на Македония се състоят от славяни, гърци, албанци и турци, макар че нейното основно пристанище, Солун, е доминирано от около 50,000 сефардски евреи, както и от техния език, ладино. Освен тези има обаче и много други общности: най-вече власи, първоначално овчари-номади, чийто език е близък до румънския, както и най-голямата концентрация на роми, или цигани, на Балканския полуостров. От своя страна етническите общности понякога са разделени помежду си по религия. Например има както православни, така и мюсюлмански албанци, да не говорим пък за няколкото области на ислямизирани славяни. Евреите и гърците доминират търговията в региона, а гърците имат най-напредналите културни и образователни институции. В много части от централна и западна Македония едно славянско, гръцко, влашко, турско и албанско селище биха били разположени непосредствено едни до други, водейки съвместен живот в покорна хармония. Македония е била най-старият и сложен мултиетнически регион в Европа.
Решенията, взети по време на Берлинския конгрес, представляват дълбока промяна в отношението на Великите сили към застаряващата Османска империя. В миналото, когато на Изток е имало криза, Силите са се съюзявали, за да запазят Империята и да насърчат вътрешни реформи. В Берлин те стигат до заключението, че тя е отвъд всякакво спасение (спорно е дали са били прави или не), и се съгласяват да я разчленят. Македония е последното голямо европейско владение, оставено на султана през 1878, след като империалистическите картографи са довършили работата си. Повечето тогавашни политици на и извън Балканите обаче приемат, че в някакъв момент в близкото бъдеще Османската империя ще я изгуби. Това е стратегически най-важната част от Балканите и така решаващият въпрос е кой ще получи контрол над нея (в може би първото от поредицата събития, които по-късно ще получат названието „Балканизация“). Британският историк А. Дж. П. Тейлър дава кратка и смислена оценка на Берлинския конгрес в книгата си Борбата за господство в Европа, 1848-1918: „Македония и Босна, и двете големи постижения на Конгреса, съдържат семената на бъдещата катастрофа. Македонският въпрос виси над европейската дипломация в продължение на едно поколение, а след това причинява Балканската война от 1912. Босна първо причинява кризата от 1908, а след това експлодира световната война от 1914 – война, която причинява колапса на Хабсбургската монархия“. Пишейки през 1954, когато повечето Балкански въпроси са заключени за времетраенето на Студената война, Тейлър може да бъде извинен за това, че не осъзнава факта, че както босненския, така и македонския въпрос си остават неразрешени. Но с колапса на комунизма през 1989 трайността на грешките, извършени в Берлин скоро стана очевидна в бившата Югославия. Споразумението от Дейтън от ноември 1995 беше последният опит от страна на Великите сили да поправят неумело извършената от Бисмарк, Дизраели и останалите участници работа. По принцип Дейтън беше също толкова набързо скалъпен и непохватен колкото и Берлин – решенията му вероятно ще се задържат за известно време, но тръбите отново започват да капят.
И макар че в този последен рунд македонският въпрос не отвори отново рани, сравними с онези от Босна, територията все още съдържа голям потенциал за насилие. Но естеството на проблема се е променило до голяма степен в сравнение с последния път, когато той е имал значение – през Втората световна война. Що се отнася пък до онова, което е представлявал преди деветдесет години, когато е заемал повече място в Таймс от всеки друг въпрос на външната политика, днес той е почти неузнаваем. Великите сили съсредоточават вниманието си върху Македония през първото десетилетие на 20-ти век, защото това е регионът, в който австро-руското съперничество е най-интензивно, а по правилата на тогавашната геополитика това означава и ангажимент с една още по-голяма битка за надмощие: онази между Германия и Великобритания, за която австро-руското съперничество е до известна степен само метафора. В този смисъл Босна е само вторично бойно поле. Кризата от Сараево през 1914 е подпалена от събития, случили се през 1908 в Македония. Македония е голямото стълкновение.
След Берлинския конгрес съперничещите си експанзионистки претенции на Гърция, България и Сърбия създават сложната машинария на Македонската борба, под което име са познати събитията от първото десетилетие на двадесети век. От своя страна Великите сили, особено Австро-Унгария и Русия, предоставят горивото: източниците на отвратителното насилие, извършвано над жителите на Македония, са външни. То не произтича от иредентистките желания на части от различните македонски общности да откъснат региона от османската орбита и да го присъединят към един от обграждащите го три „кораби-майки“. Анастасия Каракасиду цитира наблюдател от началото на 20 век: „Македония е измъчвана от политически интриги и отвън, и отвътре, но те са предизвиквани от буйни, амбициозни, вършещи вреди фракции, които не идват нито от народа, нито пък отразяват неговите легитимни стремежи. Най-тъжната част от нещастната македонска история се състои в това, че нейните най-тежки врагове са онези, чиито заявления за приятелство са най-шумни“.
Последиците за македонското селячество са потресаващи. На върха на борбата, от 1900 до 1906, никое село не е било в безопасност от посещения на българските/славянски комитаджии, гръцките андарти или, малко по-късно, сръбските чети. Тези банди, състоящи се от между десет и петнадесет мъже, въоръжени с пушки и пищови, са си избирали някое село, след като първо са извършили известна разузнавателна работа, за да определят дали то е на патриаршеска или екзаршеска страна, дали е езиково смесено, дали местното училище е българско или гръцко, или може би има две различни училища. При влизането в селото войводата първо издирвал попа и кмета. Борците са представлявали доста заплашителна гледка – най-често небръснати и с дълги, грижливо напомадени мустаци, гърдите им препасани с патрондаши, на раменете им пушки, на коланите им – небрежно втъкнати револвери и ножове. Ако селяните се окажели гостоприемни, борците се въздържали от насилие, макар че винаги очаквали да получат провизии. Добре установената йерархия на селския живот означавала, че ако борците успеят да си осигурят публично обявяване на подкрепа за тяхната кауза от попа, кмета или от двамата заедно, то останалите селяни ще се подчинят.
Борците, особено различните фракции на предимно славянската Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) са, разбира се, освен това и заклети врагове на османските власти. Провокационните им нападения срещу земевладелци и турски участъци често са водели до масивни ответни мерки – не срещу самите борци, които бързо изчезвали из планините или през границата в съседните България и Гърция, а срещу селяните. След Илинденското въстание от 1903, вдъхновено от ВМРО, 60,000 селяни са принудени да забягнат, тъй като османската армия и нейните добре известни нередовни войски, башибозуците, са унищожавали всичко пред себе си. Фотографските свидетелства от тази кампания показват села, които са по-пълно сринати от много босненски селища, попаднали под обстрела на сръбските и хърватски артилерии по време на войната от 1990-те години.
Започвайки изследването си в едно малко селище, Асирос, малко пò на север от Солун, Каракасиду е използвала смесица от устни спомени и архивна работа, за да реконструира начина, по който имигрантите от Гърция през 1880-те бавно и мирно проникват в икономическата и социална тъкан на тази малка част от Македония. Както съзнателно, така и несъзнателно, по свободна воля или неохотно, търговците и дребните поземлени собственици се превръщат в проводници на гръцкия национализъм във време на бързи икономически промени. Комерсиалните възможности, предлагани от гръцкия, големия език на търговията в Османската империя,привличат множество славянско-говорещи и власи в културната орбита на елинизма, като резултатът от това е, че гръцкият национализъм не трябва да разчита единствено на преоформящата роля на учители, свещеници и въоръжени борци, които са единственият инструмент за създаване на национално самосъзнание сред славянското население по други места. Каракасиду показва много убедително, че отношенията между различните македонски общности до началото на двадесети век са били определяни от всевъзможни маркери, различни от онези на национализма. Към края на Междусъюзническата война през 1913 обаче, когато гръцките сили окупират Асирос, сложните отношения на икономически обмен, смесени бракове и езиково смесване са буквално изличени и заместени от един груб и ожесточен национализъм. Агресивният национализъм се нуждае от само малко повече от десетилетие, за да хване Македония за гърлото. Но преди това той е бил буквално непознат там.
Опитите на историците да представят решаващата роля, изиграна от външни сили и от политиките на Великите сили през този период са непоследователни – което отчасти обяснява защо изследванията по македонска история в момента изглежда се определят основно от антрополози. Само преди две години Лоринг Данфорт, австралийски антрополог, работещ в САЩ, публикува книгата си Македонският конфликт: Етническият национализъм в един транснационален свят – увлекателен разказ, основаващ се на възприятията за македонския конфликт сред емигрантските общности. Едно от най-добрите изследвания е За значенията и спомените: Националното въображение в Македония, непубликувана докторска дисертация на млад британски антрополог, Кийт Браун, която изследва Илинденското въстание. Работата на Браун отива далеч в проследяването на еволюцията на (славянско) македонската национална митология по същия начин, по който Каракасиду разкрива общите очертания на гръцката история от късния 19 и ранния 20 век. И в трите произведения схващането на конвенционалната история е възхитително твърдо, така че човек е предпазен от неприятното усещане, с което неопитният изследовател обикновено е конфронтиран, когато достигне блатото на антропологическия разговор.
Първото разпарчетосване на Македония от 1913 в никакъв случай не означава край на въпроса. Новите държави, контролиращи територията (Сърбия и Гърция си разпределят по-голямата част, докато България, победената сила в Междусъюзническата война, получава само малко парче) не губят излишно време при подсилването на новата национална идентичност, която оттук нататък ще се поддържа във всяка от придобитите части. Както може да се очаква, това означава изолация на ново-идентифицирания „друг“ – тоест всеки, който не е успял или не е пожелал да се асимилира, или е просто нежелан. Гърция и България бързо откриват, че всяка от тях има големи „количества“ от другата на своя територия и веднага организират тур от „размяна на населения“. Това е една сравнително учтива генерална репетиция за онова, което и до ден-днешен е най-лошия пример за „размяна на населения“ или „етническо прочистване“ на Балканите – трансферът на почти милион и половина християни от Турция в Гърция, срещу почти половин милион мюсюлмани от Гърция в Турция през 1923, след гръцко-турската война от 1922. И отново, „голямата размяна“ е част от споразумение, направено под егидата на Великите сили. Каракасиду цитира историка Ричард Клог: „макар че обменът на населения по неизбежност предизвиква огромна човешка мизерия, той осигурява превръщането на самата Гърция в етнически хомогенно общество… В резултат на това Гърция е трансформирана в страна буквално без проблеми с малцинства, поне според балканските стандарти“.[2]
Това е логиката, която се следва на Балканите оттогава до наши дни. През останалата част от двадесети век мултикултурализмът, тази благородна традиция както на Османската, така и на Хабсбургската империи, води изгубена битка срещу удобствата на националната хомогенност. Югославия беше една доблестна, ако и наситена с дефекти, алтернатива. Нейната смърт е вероятно последното сбогом със старите империи, които са били упорити и безразборно брутални, но, противно на популярното въображение, са позволявали на хора от различни вери и раси да живеят заедно. Странно, но най-мултикултурната държава, оставаща на Балканите днес е Сърбия, с нейните значителни албански, унгарски, ромски и мюсюлмански малцинства. Но именно най-слабата балканска държава, Македония, днес е изправена пред най-тягостното наследство на Берлинския конгрес. Днешният македонски въпрос противопоставя правата и аспирациите на македонците – народ, който не е съществувал в съвременния смисъл на думата по време на Конгреса – срещу правата и аспирациите на една от най-старите общности на полуострова. Албанците са единственото голямо малцинство в Македония, но те растат по брой и са недоволни. Въпросите на войната и мира в южните Балкани в крайна сметка зависят от това дали тези два народа (или може би по-реалистично, техните два политически елита) могат да стигнат до споразумение върху необходимостта от съвместно съществуване.
[1] Книгата е преведена и издадена на български език от издателство „Сиела“ (2012), но по неизвестни причини там последната година в заглавието е „1970“. Бел. пр.
[2] Нещо, което допълнително се подсилва от факта, че по време на нацистката окупация през Втората световна война Гърция е „прочистена“ и от евреи – нещо, за което тогавашна България дава свой собствен принос, както е вече добре известно. Бел. пр.
