От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Откак на 17 февруари 2008 Косово направи дългоочакваната крачка и обяви независимостта си, Сърбия навлезе в последната фаза на своето и без това проблематично отношение към реалността. Упоритата и вероятно неразрушима култура на отрицанието, култивирана от години насам от съответните политици и медии и възприета с плашещо голяма готовност и болезнен ентусиазъм от гражданите, достигна своя апогей. При това е трудно да си обясни човек как е възможно някой да се заблуждава до такава степен. Всеки, който някога се е питал как е възможно цял един народ да бъде въведен в заблуждение и да тъне в него в продължение на години, вече отдавна има възможност да проследи всички фази на този бавен и мъчителен процес чрез примера на Сърбия.

Предлагам един лесен за разбиране пример: Косово се откъсна от Сърбия и е малко вероятно, че то отново ще принадлежи към нея. Това е факт, независимо дали той се харесва някому или не. Деветдесет процента от населението в Косово са от албански произход и макар да знаем, че по някои въпроси, свързани с бъдещето им, те не са съвсем единни, съществува един голям консенсус: никой от тях не желае, независимо под каква форма, да живее в Сърбия. Невъзможно е да се игнорира толкова ясно изразеното желание на едно мнозинство. Обявят ли се чрез референдум също толкова много жители на Квебек за независимост от Канада, почти сигурен съм, че тя няма да може да бъде предотвратена. Самата Канада при всички случаи ще намери начин да се отнесе с разбиране към една такава воля.

Странни времена

В Сърбия това за съжаление не е така. В отчаяни опити да се възпрепятства независимостта на Косово – и това в един момент, в който и без това вече е късно за някакви „поправки“ – се посяга към брутални средства и патетични аргументи, най-често и шумно споменавания от които е, че като „люлка“ на сръбската история и култура Косово притежава едно високо емоционално, дори мистично значение. И колкото по-малко разбираем за външни хора е този аргумент, с толкова по-мрачна упоритост се настоява върху него. Странни са времената, в които живеем. Цялата им абсурдност се описва от едно изречение, което принадлежи на известен сръбски политик. В него се обявява сръбския „план“: За Сърбия сега не е време да мисли рационално.

Тук съпротивата срещу здравия човешки разум, представена като чист патриотизъм, се обявява за елементарна задача на всеки един сърбин. За съжаление в последно време фактите не се радват на особено добра репутация в Сърбия. Но ако някой клони към реализъм, лесно може да стане така, че той да бъде обявен за предател.

Вместо да вършат нещо умно и полезно, днес сръбските политици (независимо от коя партия) са в състояние почти само да бърборят износени патриотични и националистки фрази. Разбиране те срещат единствено в Русия, която – както винаги – се интересува от Сърбия само като от пионка в собствената инсценировка на световна политика. Нашите политици не могат да вършат нищо по-добро от това да се сърдят трагикомично на международната политическа сцена, да се правят на герои в Брюксел и Ню Йорк, да изтеглят посланици от страни, поддържащи независимостта на Косово и с това да застрашават новосъздадени дипломатически, икономически и културни връзки. С помощта на популистките медии те успяват да внушат на депресираното и травматизирано сръбско общество агресивния гняв на губещия.


Small Ad GF 1

Сърбия, такова е убеждението, не трябва да отстъпва. С гордост Сърбия взе решението да отрече реалността. Тя просто не я приема! Не само сега, но и никога повече. По дяволите с реалността! „Косово е Сърбия!“ И край!!

„Спокойни и изпълнени с достойнство“ демонстрации срещу независимостта на Косово трябваше да бъдат проведени на 21 февруари в Белград под мотото Косово е Сърбия. През деня, в един колективен спектакъл на държава и църква, се оплакваше и заплашваше, много от нашите политици и обществени личности ръкомахаха пред микрофона, а накрая всички се впуснаха в масова молитва. Щом се стъмни, по улиците на Белград се разрази сляпо беснеене, чиито актьори бяха младите. До вчера те бяха деца, днес се превърнаха в хулигани. Те, които модерното сръбско общество беше възпитало напълно според своите „ценности“, изпочупиха всичко, до което можеха да стигнат. Безбради младежи подпалваха посолства. Ресторанти-Макдоналдс бяха разрушени от ония, които ги посещават най-често. Магазините за спортни стоки също не бяха пощадени. Който беше останал вкъщи, имаше тъжната възможност да проследи по чужди телевизионни канали своето собствено бъдеще в акция.

Впрочем, изстъпленията не бяха съвсем неочаквани. Такива неща се случват винаги когато са налице тежки увреждания във възприятията и мисленето – и това е пропаст, която става все по-дълбока и широка в Сърбия от времето на Милошевич насам. Съкрушителен обаче е фактът, че от онази мрачна епоха междувременно е изминало почти цяло десетилетие. Сърбия можеше и трябваше да използва всички тези години по-добре. Никога не е имало по-великолепен шанс за създаване на една нова Сърбия, отколкото след падането на Милошевич. Пропуснат беше шансът да се освободим от неговото наследство, да се ориентираме в новите обстоятелства, да приемем новите реалности и да намерим нов, рационален подход към проблеми като Косово. Но такова нещо не беше изпробвано никога. Вместо това политиците се впуснаха в националистическо хленчене за сръбската саможертва и изгубеното „сърце на Сърбия“. Kosovo je Srbija!, повтаряше се все същото опяване.

Сами и неразбрани

То намери ехото си сред милиони хипнотизирани, почти обезумели от дългите години на изолация сръбски жители. И Дон Кихот отново се изправи, за да се бори с вятърните мелници. Лозунгът се вижда по плакати, по фланелки, той звучи по демонстрации, не малко го носят и в сърцата си. Досега не съм срещал никого, който вместо това да се придържа към реалността: Косово не е Сърбия! Пък и кой ли би се осмелил да извика нещо такова? Той би рискувал да бъде линчуван.

Косово беше някога част от Сърбия, но вече не е и никога повече няма да бъде. Сърбия обаче беше, е и вероятно още дълго време ще си остане страна, намираща се от другата страна на огледалото. Няма съмнение, че днешна Сърбия е самотна, объркана и неразбрана. Трудно се издържа да се живее в объркани отношения с почти целия останал свят. Да бъдеш толкова сам не е наред. Но когато си скаран с всички съседи, може би е време да се запиташ дали причините за това не са в самия теб.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но повечето сърби виждат нещата не по този начин. Самонаблюдението никога не е било сръбска сила. Сърбите са оскърбени и възмутени, те се чувстват измамени и предадени от Европейския Съюз, от най-близките си съседи; те считат, че са обект на най-дръзко насилие. Те не мислят, че, по дяволите, сами са виновни, не разбират ни най-малко защо трябва да изкупват такава горчива вина. Те смятат, че Косово им е било отнето, че то им принадлежи и че никой не може да им оспорва това право.

Но днешно Косово не е Сърбия, независимо дали това ни устройва или не. Косово е нова, самостоятелна република на земите на някогашна Югославия. И тази република беше призната от множество страни по света. Същото би трябвало да направим и ние тук в Сърбия. И това не за да се подчиним на решението на всемогъщия, слабо интересуващ се от историческите рани на Сърбия Европейски Съюз, а за да зачетем волята на мнозинството от албанското население на Косово. Ние имаме всяко право да се чувстваме нещастни поради това решение, но би било по-разумно да свикнем с новите дадености – колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тук сръбските политици играят най-важната роля и носят най-голямата отговорност. Тяхна е задачата, по наше поръчение, да погледнат реалностите в очите и да намерят най-доброто решение. Би било чудесно, ако Сърбия най-после започнеше да води конструктивна политика. Реална политика, която преценява реални възможности и взема обмислени решения, която насъбира не проблеми, а търси решения. Накратко, една политика, която да подобри качеството на живота ни.

Тогава най-после Сърбия би минала от другата страна на огледалото.

Ако само ни се удадеше да се освободим от нашия широко възприет, атавистичен начин на възприятие и да започнем да мислим модерно. Бихме могли да се опитаме да възприемем днешните събития като историческа необходимост, колкото и болезнено да е това. Може би бихме могли да разберем и че нашата „люлка“ не е изгубена само защото се намира в чужда страна.

Време е за Сърбия най-после да порасне.

Източник

 

Писателят Владимир Арсениевич, роден през 1965 в Тула, Хърватска, живее в Белград. Той се счита за един от най-забележителните представители на младата, опозиционна и прогресивна сръбска литературна сцена. Неговият първи роман, Cloaca Maxima (1994), получи наградата NIN, най-голямата литературна награда в Сърбия, беше избран за роман на годината и преведен на повече от 20 езика.  

Pin It

Прочетете още...

Гръцки гласове

Нилс Кадрицке 25 Май, 2012 Hits: 8722
Ако европейската солидарност не се…