Изгледи - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
Стотици хиляди протестиращи по улиците на Истанбул. Десетки хиляди полицаи, атакуващи със сълзотворен газ и гумени куршуми. Мостът на Босфора препълнен с демонстранти. Митинги на солидарност в цяла Турция и извън нея. Правителство, което изглежда е изгубило всякаква връзка със събитията на улицата. Медии на истеблишмънта, чиито шефове са били строго предупредени да не пишат за онова, което се случва пред очите им. Една нация в смут. Един премиер-министър, който през 2011 даваше уроци по демокрация и божествена справедливост на Хосни Мубарак – и беше преизбран с масивен популярен вот – който днес изглежда странно подобен на бившия египетски диктатор. Всичко това запокити Турция в най-дълбоката й криза от повече от едно поколение насам.

Страната изглеждаше като малко вероятен кандидат за народен бунт. Тя има една от малкото преуспяващи европейски икономики, с рекорден растеж, намаляваща безработица и снижаваща се градска бедност. Техническата инфраструктура в Турция още никога не е била толкова добре развита, а обществото й – още никога толкова близо до средната класа. Добре вървящият мирен процес в Кюрдистан обещава изгледи за ново споразумение с най-голямото и най-брутално потискано малцинство в страната, след десетилетия на война. Социално-икономическите фактори, които изкараха на улицата хората в Египет, Тунис, Гърция и България, тук до голяма степен липсват. Въпреки всичко това един дребен бунт в парка Гези на истанбулския площад Таксим се превърна в огромен изблик на протест.

И така, защо Турция и защо сега?

Предпоставките

В сряда, 29 май 2013, малка група от студенти и еколози събориха бариерите и заеха парка Гези, в непосредствена близост до площад Таксим, най-символичния от централните истанбулски площади. Заявената им цел беше да спрат строителните предприемачи, изграждащи тук търговски център, който трябваше да бъде разположен в точно копие на военните казарми, разрушени на това място преди шестдесет години – чрез което щеше да бъде разрушена и по-голямата част от парка. Групата получи подкрепа от интелектуалци и политици, особено от про-кюрдския социалист Сири Сюрея Йондер.

Събитието беше напълно мирно, но полицейският отговор срещу активистите беше при всички случаи несъразмерен. Репресията първоначално принуди демонстрантите да напуснат парка, но предизвика широко публично възмущение. В скоро време, мобилизирани от социалните медии, те се върнаха обратно – и то в много по-голям брой. В петък, 31 май, десетки хиляди вече участваха в сблъсъците с полицейските части, в различни истанбулски квартали, докато облаци от сълзотворен газ замъгляваха небето. Полицейските части хвърляха бомби със сълзотворен газ в станции на метрото, във фоайета на хотели и жилищни сгради. Някъде към полунощ протестиращите бяха отново заели парка, като уличните сблъсъци продължаваха и се пренесоха в множество други предградия, най-вече на средната класа. Те се усилиха в събота и започнаха да се разпространяват из цялата страна.

Контекстът

Но какво, освен непосредствения повод, все пак мотивира протестите? Тук трябва да се имат пред вид поне три взаимно свързани фактора:

– един все по-необуздан неолиберален процес

– нарастващото желание на правителството за утвърждаване на консервативен публичен живот

– една изпълнена с неприятности външна политика

Тези три фактора, взети заедно, се прибавят към един друг значителен източник на недоволство: авторитарният стил на управление на министър-председателя.

Неолибералното реструктуриране

Политическият успех на управляващата партия в десетилетието откак тя дойде на власт през ноември 2002 се дължи до голяма степен на способността й да балансира неолибералното реструктуриране с едновременно подобряване на социалните помощи, здравеопазването и образованието. В резултат на това голяма част от турското общество получи достъп до по-добри обществени услуги. В края на краищата обаче, AKP и нейните водещи кадри възприеха логиката на неолибералната капиталистическа експлоатация и това подкопава репутацията им сред множество турски граждани.

Например, стотици водно-електрически централи се изграждат в турските планински райони, против волята на местните хора. Повечето от тях се строят в много деликатни и разнообразни екосистеми, като изграждането им унищожава горите, фауната, флората и културната география на тези места. Местни протести на упорити селяни, решени да защищават територията си, бяха брутално потушени от полиция и жандармерия, които се държат така, сякаш са частни армии на строителните компании (които често са директно свързани със семействата на висши членове на правителството). Някои от селяните успяха да предотвратят строежите, дори и пред лицето на подобно насилие, в резултат на което срещу тях бяха поведени стотици съдебни дела; други се обединиха с автори на документални филми и еко-активисти, за да разкажат историите на съпротивата си срещу приватизацията и отнемането на общата им собственост. Мнозина от тези последните бяха участници в първоначалната демонстрация на Таксим.

Неолибералният бум се чувства особено остро в Истанбул, където се провежда процес на масивно градско обновяване и лишаване от собственост. Цели квартали, обитавани от градската беднота, бяха прочистени от бившите си обитатели в един непрозрачен процес, провеждан от градската управа и големи строителни компании (отново с тесни връзки с правителството).

Тарлабаши например беше един беден, но космополитен квартал близо до Таксим, който даваше подслон на онова, което градската управа нарича „маргинални групи“: кюрди, транссексуални секс-работници, африкански имигранти. Повечето сега са прогонени от порутените си къщи от 19 век в предградия, които се намират на няколко десетки километра от работните им места, за да се направи място за нови градски луксозни апартаменти. Столетното ромско поселище Шулукуле беше прочистено по същия начин, разрушено и застроено наново от частни предприемачи. Политиката на ръководено от държавата лишаване от собственост – ограничена не само до Истанбул – сега се повтаря във всички главни турски градове.

Дори още по-сплашващи са новите мегапроекти, които вече са станали синонимни с най-големия си поддръжник, самия Ердоган. Те заплашват да разрушат голяма част от горите в града, които се намират в северните му покрайнини. Сред тези проекти са един трети мост на Босфора, най-голямото летище в Европа (с капацитет за 100 милиона пасажери), както и планираният канал, който ще свързва Мраморно и Черно море, със сериозни и вероятно необратими последици за морската екосистема. Правителството прокарва тези проекти без каквито и да е консултации с обществеността или преценки за въздействието им върху околната среда, което оставя много жители на Истанбул с усещането, че градът им е превърнат в масивна машинария за получаване на различни ренти.

Консервативният проект

В същото време, в което градската околна среда на Истанбул се преоформя, правителството налага социално-консервативни и вдъхновявани от религиозни подбуди политики, които премахнаха всякакви претенции за секуларна политика. Реформата в училищното образование увеличи броя на задължителните часове по религия и задължи множество ученици да посещават религиозни училища, често против волята на родителите им. Правото на аборт беше ограничено, докато социалната политика все повече се фокусира върху повишаване на раждаемостта и поставянето на жените отново в ролята на зависими майки, а не на равноправни личности.

Един закон, прокаран неотдавна в парламента, въведе сериозни ограничения върху рекламата и продажбите на алкохол, в добавка към тежки данъци. Премиер-министърът се намеси лично, за да се забрани продажбата и консумацията на алкохол в студентските кампуси, както и да се направи така, че пиенето на открито в центъра на града да стене почти невъзможно.

Нестабилна външна политика

До неотдавана правителството прокарваше идеята, че Турция е новият хегемонен актьор в своята непосредствена околност. Но цяла поредица от неудачи, особено в политиката със Сирия, разкри това убеждение като илюзия. Турция прекрати всякакви връзки със сирийския режим и се превърна както в основен поддръжник на чуждите бойци там, така и в канал, по който в Сирия се внасят оръжия. Поддържайки опозицията, която се състои основно от сунити, езикът на турската външна политика придоби един сектантски обрат, като по този начин изпълни с объркване множество не-сунитски мюсюлмани, както и нерелигиозни хора в Турция. Хуманитарната турска помощ за сирийските бежанци е безупречна, но проницаемите граници, както и свободния преход, който страната осигурява за различни международни джихадисти поставят граничната провинция Хатай под сериозен риск. Бомбените атаки от 11 май в градчето Рейханли, при които бяха убити поне 51 души, оставят само малко място за съмнения, че правителствената политика по отношение на Сирия се изплъзва от контрол.

Тези три фактора водят до отчуждение сред достатъчно много турски граждани. Но един друг, допълнителен, ги кара да се чувстват още по-раздразнени: авторитарният маниер и език на един непоносимо арогантен и себе-величаещ се премиер-министър. Прегледът на речите и твърденията на Ердоган от времето на последната му изборна победа през 2011 г. говори за един почти налудничав мироглед. „Жените трябва да раждат поне по три деца“ … „абортът е убийство“ … „сунитите в Сирия са наши братя“ (с което се подсказва, че алевитите не са) … „ние желаем благочестива младеж“ … „алкохолът е нещо разрушително“ … „ционизмът е престъпление срещу човечеството“. Милиони турци – минимум 50 процента от които не са гласували за AKP – изпитват усещането, че това не е човекът, който трябва да стане първия избран турски президент – върховната позиция, която Ердоган обяви за своя лична политическа цел. Но дори и сред електората на AKP се надига недоволство.

Протестиращите

Гези парк беше първоначално зает от млади еко-активисти. Скоро към тях се присъединиха студенти, хора с професии, принадлежащи към средната класа, както и ляво настроени политически активисти. През тези дни почти всички, които не са гласували за AKP – а дори и някои от ония, които са – бяха дошли на Таксим. Що се отнася до символиката, може би най-видими засега са различни левичарски организации, както и екологически, гей-лесбийски и феминистки групи. От гледна точка на цифрите, студентите и младите професионалисти, както и някои фен-групи като Чарши са сред най-важните съставни части. Множество професионални съюзи и други професионални организации показаха подкрепа, като последните играеха главна роля при организирането на юридическа и медицинска помощ за засегнатите протестиращи.

Основата опозиционна партия, Народната републиканска партия (CHP) също подкрепи протестите, както и отделни членове на дясната Националистическа партия на действието (MHP). Кюрдските организации отначало не желаеха да се присъединят, може би отблъснати от големия брой турски знамена и лозунги (включително, сред някои групи, „Всички сме воини на Ататюрк“) и страхувайки се, че протестите може би ще попречат на мирния процес. Въпреки това в края на краищата те също излязоха на площада; на 3 юни всички тези групи вече демонстрираха (и пиеха) мирно на площад Таксим. „Без ченгетата“, както каза един от протестиращите, „ние сме си много по-добре“.

Бъдещето

Събитията от Таксим удивително приличат на онези от „Република Тахрир“ в Египет. Например – незабавният изблик на поддръжка и солидарност; бързо появилите се центрове за бърза помощ за ранените, които се появиха буквално за една нощ; ангажирането на адвокатски организации и отделни адвокати; осигуряването на храна (както и най-важните материали за борба срещу сълзотворния газ – лимони, мляко, вода, противогазови маски и строителни каски) от страна на множество училища, хотели и ресторанти. Скоро тези услуги започнаха да се предоставят и от частни продавачи, които допълваха социалната инфраструктура на Таксим. Сградите около площада бяха изпъстрени с графити; стотици лозунги, осмиващи Ердоган, бяха подети от масите, а рок-групата „Думан“ дори написа протестна песен.

И все пак Турция не е Египет, а Ердоган не е Мубарак. Въпреки полицейската бруталност, градът не стигна до застой; протестиращите можеха да прекрачват бариерите и да се прибират вкъщи за краткотраен отдих; корабите, автобусите и метрото продължиха да се движат. В един момент полицията се оттегли и насилието намаля, а забраната за поднасяне на новини беше премахната след намесата на президента Абдула Гил.

Турция все още е демокрация и в този протест не става дума за смяна на режима. Това е експлозия на недоволството от един ръководител, който направи множество добри неща за страната, но вече е станал арогантен, откъснат от реалността, изолиран от обществото чрез второкачествени съветници и неспособен да слуша хора, които не се съгласяват с него. Харизмата на Ердоган е вече значително увредена и шансовете му да стане турски президент са силно намалени.

Ако президентът Гюл и по-независимо настроените членове на правителството покажат, че вземат на сериозно протестиращите и „останалите 50 процента“ от турското население, то протестите, които започнаха на площад Таксим, ще влязат в турската история като борба за демокрация и човешки права. Те ще бъдат запомнени като първото градско движение в страната, чийто най-важен символ е… бирената бутилка.

Източник

Керем Йоктем
Керем Йоктем е член а Центъра за Европейски изследвания и асоциативен факултетен член на Ориенталския институт в Оксфордския университет. Той е основният изследовател на финансирания от Британската академия проект за изследване на съвременния ислям на Балканите.
Посетители: 97

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 2 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 3 седмици