От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Балканите отдавна са си извоювали имиджа на „барутен погреб“ на Европа, главен източник на тревоги и място, където всичко е възможно. В буквален смисъл регионът носи усещането за гранична територия между християнството и исляма, за мистериозност, настроения и предубеждения, свързани с претенциите на всяка от нациите за някакво политическо и културно превъзходство, обикновено за сметка на „другите“. Отношенията на Балканите ни сблъскват много често с една бутафорна реалност, която маркира разделителна линия между народите живеещи тук, едно противопоставяне с препратка към миналото, което води от своя страна до създаването на нови митове и на още по-голяма враждебност.

Факт е, че на Балканите в определена степен „изтъняват“ границите между отделните етнически групи – поради продължителното живеене в земите на Османската империя и сравнително по-свободното движение на хора, стоки и капитали в рамките на тогавашните й граници. Това позволява и по-сериозно културно взаимопроникване между отделните етнически и конфесионални общности, каквото е заимстването на културни традиции например. Независимо от това, всяка национална група запазва своята строга йерархия от архетипове, които оформят нейната идентичност. Нещо повече, въпреки че те постоянно общуват и обменят информация помежду си, в плана на националната им идентификация, особено през периода на формирането и изпълването със съдържание на понятието нация през XIX век, се стига до идеализирането на „своите“ и съответно – до приписването на всевъзможни негативи на „чуждите“. При това всичко става пак в рамките на общото живеене.

Очевидно е, че процеса на национална самоидентификация протича при всички балкански народи. Идеализирането на „своите“ за сметка на „чуждите“ е процес, който може да се наблюдава и по хоризонтала и по вертикала – като краен резултат от мултикултурализма, мултирелигионизма, различните национални стремежи и традиционния арбитраж на Великите сили. Етноцентризмът кристализира при всички: българите, гърците (например при формирането на „Mегали идея“), при сърбите, турците, албанците и румънците ( мантрата „Велика Румъния“), а при закъснялото зараждане на национална самоидентификация в края на XX в. той намира почва в Босна и Херцеговина и в началото на настоящия XXI в. – при шиптарите в Македония и Косово.

Формирането на националните държави през XVIII-XIX век върви по разделителната линия на отрицанието. Своите се идеализират, а чуждите – те са образец за всички негативи, при това събрани на едно място. При създаването си една държава, не само на Балканите (но особено на Балканите), неизбежно включва в себе си и представители на други етноси, които изпадат в позицията на национални малцинства. Това на свой ред налага общото (съвместното) живеене. И съответно – диференцирането на поведението. На практика чисти едно-етнонационални държави на Балканите няма. И не може да има. И съответно доста често съществува силно разминаване между границите на религиозните и националните идентификации. Което пък на свой ред значи включване на религиозни малцинства в рамките на една нация. Което обаче не прави по-толерантно отношението към „чуждите“ в процеса на националната идентификация.

Традицията, тръгнала от средата на миналия век, която унифицира националната държава и формите на нейното управление на всяко ниво, за съжаление все още функционира в литературата, историята, културата и политическия живот на балканските народи. Когато ние водим (или сме водили) войни, които и да сме „ние“, то те са благородни, а когато се водят войни срещу нас – те са престъпни. Това предопределя и формирането на нетърпимостта като основна характеристика в етническите отношения. В края на краищата се подменя реалността и резултатът е налице – като не може да се открие исторически факт, се ражда мит. Така през XIX и XX век започва една бясна надпревара за фалшифициране на историята на балканските народи. Формират се своеобразни научни мистификации, които създават доста проблеми и в съвременността, което от своя страна само подхранва балканския национализъм. И за съжаление нерядко пуска кръв и взима невинни жертви.


Small Ad GF 1

Развитието на Балканския национализъм, особено през втората половина на XX век, е пример за това как не историческото развитие, а определени исторически интерпретации дефинират концепцията за нация. Съветското влияние над региона (с изключение на Гърция, която успешно установи западния начин на държавност в началото на XIX в., бивша Югославия и Албания, които имаха свои гледни точки за социализма) и социалистическият идеал за абсорбиране на всички националности и етноси в рамките на унифицирана идеология, наложени от политиката по времето на Студената война, трасират развитието на националната държава на Балканите. Въпреки това структурата и характеристиката на нацията и национализма на Балканите се проявяват по-скоро като единност, в която по исторически причини съществуват много националности, намирали се под обща имперска юрисдикция. Днешна Македония е най-добрия пример за подобна формация, при която всички националности разчитат на изключването на другия, според собствената си концептуализация на историята и произхода си, докато нито една отделна нация не може да има претенцията за изчерпателна националност, която да обхване всички етноси в изградена политическа единица. До известна степен тази сложност произтича от факта, че Македония се намира на исторически кръстопът от заявени претенции за хегемония, а именно тази на източното православие, западния католицизъм, протестантството и исляма, гръцкия, сръбския и албански национализъм. Според Ърнест Гелнър в Македония не може да бъде удовлетворено нито едно от националистическите искания, най-вече поради специфичните национални, етнически и религиозни разклонения.

Признаването на Българската Екзархия през 1870 г. послужи за създаването на македонския национализъм, както и за база, от която да се изключват гърците, сърбите и българите, когато става дума за доминация над македонските територии. След победата на русите над османците, Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. създава българската държава, чиито граници покриват толкова голяма територия, че напомнят на границите на средновековното българско царство, простиращо се от Дунав до Беломорието и от Черно море до Охридското езеро. Териториалните претенции на новата българска държава са в пряка зависимост от идеята, че всички националности, обитаващи територията, представляват част от българската етническа група. Велика България обяви Македония и нейните националности от сърби, гърци, турци и албанци за етнически българи, обитаващи естествената и сфера на експанзия. Управляващите в България вярват, че тези националности са били или отделени от по-голямата българска нация, или асимилирани от други държави в региона. Но Берлинският договор от същата година намалява размера на България и изключва от нея македонските етноси. След като договорът определя границите на възможни претенции на българската държава и периметър за маневриране относно Македония, съседите (Сърбия, Гърция и Румъния) също увеличават своята активност за придобиване на последна дума при администрирането на Македония. Въпреки помощта на Русия и Австрия, всяка водена от своите интереси, за намеса в политическата организация на Балканите, установеното в Берлин през 1878 г. не трае твърде дълго. Българите и сърбите са разделени от изключващи граници и западащата Османска империя все още разполага със свои балкански националности. Гърците, от друга страна, целят разширяване на териториите си чрез интегриране на Тесалия и Македония в кралството им. Картата на централните Балкани е окончателно оформена едва след двете Балкански и двете Световни войни. Гърция, Сърбия и България са на печелившата страна при разделянето на Македония между тях малко преди началото на Първата световна война.

След 1918 г. Балканите са коренно различни от онези в края на XIX в. С малкото си останала в Европа територия Турция (от 1923 г. република) е редуцирана главно до Азия и е на косъм от възможността да бъде поделена от победилата във войната Антанта. Постигнала интегрирането на по-голямата част от Македония в границите си, Сърбия цели обединяване на населените със сърби в части на Босна и Херцеговина. Етническото формиране на Тракия се превръща в една от най-важните спорни теми между българи, сърби и турци. Македония става част от кралството на сърбите, хърватите и словенците, което през декември 1918 г. се ситуира като Югославия. Доколкото Сръбската патриаршия разглежда Македония като Южна Сърбия, юрисдикцията на Патриаршията е установена и над Македония, а сръбският език е обявен за официален в училищата и става водещ за обществения живот. И докато сръбските политически доктрини игнорираха македонците и повишаваха ролята на България (съгласно указанията на болшевишка Москва), македонските националисти създадоха след Втората световна война македонската република, не без лептата на маршал Тито. Така за пръв път в историята македонската нация е припозната като национална етническа група. На Македония предстои да бъде една от автономните области в рамките на югославската държава. Управляващите в Югославия и България комунисти разглеждат македонската република като мост между техните държави и като част от обединената балканска федерация, която би могла да включи също и Гърция и Албания. Но този опит на югославско-българско сътрудничество, отчитащ и връзките на Македония с други балкански националности, остава неуспешен за историята.

След откъсването на Македония от България през 1948 г. македонските националисти успяват да моделират национално самосъзнание чрез изтриване на пробългарските настроения сред населението. Оттогава Република Македония като част от Югославската федерация се провъзгласи за териториална национална държава със собствен различим македонски език, който е изчистен от български и сръбски влияния и със собствена Православна македонска църква, която обявява своята независимост от сръбската и българската църква. След разпада на Югославия и промените в конституцията през 1989 г., които провъзгласяват Македония за национална държава, националните и етнически амбиции на модерната Македонска република се насочват към включването на региони от северна Гърция и българска

Македония в македонския национализъм и изключването на албанските и турските малцинства от него. През 1991 г. конституционна поправка свежда позициите на албанците и турците до тези на циганите, власите и други малцинства и признава равнопоставеността на всички малцинства с македонците. Това означава, че албанските и турските ислямски жители на Македония вече не се разглеждат като обособени от нацията и биват поставени в позицията на малцинство и второкласни граждани. Вследствие на това македонският проблем с унифицирането като национална държава, зависеща от ясна национална и етническа идентичност, още веднъж довежда до историческия въпрос за изключването и етнорелигиозното диференциране в сърцето на Балканите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Политическите цели на балканските националисти са не само в реализирането на национална независимост и установяването на собствена национална държава в рамките на собствена територия, но и в узаконяването на техните действия за национални интереси и придобиването на решаваща дума при формирането на националната държава с цел легитимирането и функционирането на установените от тях административни органи, които да са в състояние да проникнат в обществото. Добър пример в това отношение е гръцкият национализъм. Гръцките националисти се възползват от ползите при установяването на административен ред на обособена територия в относително по-ранен период на разширяването на националистическите идеи на Балканите. Използвайки разнообразни административни прийоми, гръцкия национализъм успява да проникне в социалните сфери на гръцките националности и да засили правилата и процедурите на гръцката социална държава върху територии, към които имат претенции и други балкански националности. По тези причини националната държава Гърция през XX в. се очертава като най-развитата политическа организация на Балканите в условията на засилена държавна власт върху всички сфери на нейното общество и удовлетворяването на социалните искания на политическо ниво. Ето защо съпротивата на изключените срещу държавната власт, която понякога може да се окаже ефикасна в други балкански общества, не намира добра почва в Гърция, главно поради успешното засилване на административната власт в държавата. Въпреки това няма съмнение, че дори гръцкия национализъм, подсилен толкова мощно от гръцката национална държава, дължи своите предимства в определена степен на изключването.

Изключването на другия стигна дотам, че съвременната гръцка национална държава не призна ромеите (брънка от елинския етнос), лоялни на Вселенската Патриаршия, след като последната прекъсна отношенията си с гръцкото православно население, вярно на независимата Гръцка православна църква и други църкви. В същото време това означава откъсване на модерния гръцки национализъм от не толкова далечното османско минало. Все пак, въпреки отсъствието от националната държава през годините на нейното формиране, политическите цели на гръцкия национализъм от XX век предвиждат включването в днешните граници на Гърция на съседни територии от Балканите, Турция и Кипър. „Мегали идея“ отново влезе в действие и послужи на съвременна Гърция за главен повод при опита да се анексират кипърските гърци през 1974 г. в политическата, икономическата и идеологическата юрисдикция на родината, както и да се интегрират македонците в Гърция, която от своя страна твърди, че Македония като територия и принадлежи. Да не говорим за турците и българите в Беломорска Тракия, които бяха напълно асимилирани и вкарани волю или неволю в гръцката орбита.

Босна и Косово са други феномени на Балканите, където изключването на различния премина всякакви граници и доведе до драматични събития – кръвопролитни войни, разрушения, ксенофобия, омраза и разделение между хората, непреодолими психически травми. Босна е пример за това, как една отиваща си комунистическа диктатура ( в случая тази на Слободан Милошевич в Югославия), може да възпроизведе религиозна вражда и реваншизъм и да предизвика демоните на ада. Изглежда че Иво Андрич, единственият южнославянски нобелист, се оказва лош пророк. В разказа си „Писмо от 1920 година“ той пише с мрачна предубеденост, която по-късно се оказа вярна: „Може би в Босна трябва да се предупреждават хората да се пазят на всяка крачка, при всяка мисъл и при всяко най-възвишено чувство от омразата – вродена, несъзнателна ендемична... Тази специфична босненска омраза би трябвало да се изследва и премахва като коварна и дълбоко вкоренена болест. И аз вярвам, че чуждестранни учени ще идват в Босна да изследват омразата, както са изследвали проказата“...

Преобладаващо е мнението, че мюсюлманското население в Босна в по-голямата си част произхожда от местните жители славяни, които преминават към исляма. Значителен е броят на хърватите и словените. Евреите и власите са също неразделна част от мултикултурната картина на Босна, но евреите споделят драматичната съдба на европейските евреи през Втората световна война. Включването на Босна в границите на Османската империя като стратегическа погранична провинция след време довежда до изменения в етноконфесионалната структура на областта. Босненският феномен се крие във факта, че в този ареал османските и другите мюсюлмански заселници успешно се нивелират, дори асимилират сред интензивно усвояващото исляма славянско население на Босна и Херцеговина. Град Сараево, който се развива като голям административен и икономически център през XVI в., е прочут с пъстротата на своето население.

В края на XVII – началото на XIX в. вътрешната обстановка се усложнява от стремежа на Херцеговина да се отдели от Босна и да постигне пълна независимост. Опитите на Високата порта да се наложи чрез реформи среща съпротивата на местните феодали, които държат да запазят привилегии и самостоятелност. За окончателно усмиряване на непокорните бейове Портата изпраща през 1850 г. в Босна султански войски под предводителството на Юмер Паша Латас, който сломява бунтовническата съпротива в Херцеговина, Босненска Крайна и Посавина. През първата половина на XIX в., когато босненският пашалък е разтърсван от анархия, бунтове и сепаратистки опити, християнското население има свое специфично поведение, изразявано по различен начин – посредством пасивност и участие под знамената на своите капетани и бегове без особено старание. Немюсюлманите в еялета са наясно, че всички тези бунтове, брожения, преразпределяне на богатства и власт, не засягат техните общности, и трябва да се следва стратегия на оцеляването или на даването на минимални жертви – материални и човешки.

Хатихумаюнът от 1856 г. и последвалите го реформи предизвикват цялостна промяна в Османската империя и конкретно в Босна. Административната реформа , която се извършва през 60-те години, е наречена „блестящо време“ за Босна и Херцеговина. Създават се нови полицейски сили, армия, централизиран апарат. Реформите обаче не решават проблемите за собствеността на земята и това води до нестихващи селски бунтове през втората половина на века. Част от тези бунтове, сред които се откроява въстанието на Лука Вукалович, за първи път преплитат аграрни искания с национални. Въстаниците искат изравняване на правата – религиозни, имуществени и юридически – на мюсюлманите и християните, все проблеми, останали нерешени от Танзиматските реформи. Именно в този период се засилват външните интереси към Босна и Херцеговина; особено ясно се очертават сръбските, черногорските и хърватските, тогава ясно се оформя и ориентацията на Хабсбургите за военна и политическа окупация на Босна.

През XIX в. в Босна и Херцеговина започват да се формират местна буржоазия и млада интелигенция, но за избистрянето на самостоятелна икономическа и революционна програма не може да се говори. През този век всъщност за първи път сърби и хървати започват да спорят и да търсят доказателства, че ислямизираното местно население е от хърватски – католически произход, или от сръбски – православен. Тогава са оформени вече и националните различия и противоречия в Босна и Херцеговина, които никога не намират своето разумно решение. Патриотичната идея на Иван Франьо Юкич за „бошняшство“ – за славянска нация, изповядваща три религии, не е в състояние да се наложи. По-късно в началото на XX в. теорията за „бошняшка нация“ е тотално компрометирана и претърпява фиаско поради крайностите на нейния автор и реализатор Бениамин Калай. Тази традиция на непримирими дебати продължава до войната, която започва през 1992 г. и едва ли има смисъл да се води изобщо, след като общностите бяха завинаги разделени, капсулирани и ясно етноориентирани с цената на потоци от кръв и хиляди жертви. До войната между март 1992 и ноември 1995 г. населението на Босна и Херцеговина е в съотношение: 43,7 % мюсюлмани, 31,4 % сърби – православни християни и 17 % хървати – католици и други.

Съдбоносните предвестници за по-нататъшното развитие на Босна и Херцеговина произтичат от исторически установения факт, че процесът на засилена и интензивна самоидентификация на всеки от трите „главни народа“ не само е съдържал националистически заряд, но е бил всъщност причина и двигател на същото това развитие. В тежко болната Югославия от началото на 90-те години на ХХ в., в атмосферата на общото разпадане на еднопартийната комунистическа система, в Босна започнаха да никнат почти изключително национално профилирани политически партии в демократични одежди. И понеже политически плурализъм означава непрестанна и агресивна конкуренция в борбата за власт, основните национални програми и стремежи на тези партии бързо се преобразиха в националистически, а на места в Босна – и с националношовинистически платформи и практика. Логично беше да се очаква, че такова развитие ще подбуди политически интереси и в едно по-широко югославско пространство и че със сриването на Югославия Босна и нейното население ще се превърне в полигон за „окончателното“ сръбско-хърватско разчистване на сметките.

Най-очебийна и възмутителна характеристика на съвременната босненска идентичност е катастрофата на човека, инспирирана от отрицанието на другия и предизвикана от вътрешната и външната агресия срещу Босна. От самото начало, още в първата и фаза, а и по-късно тя представляваше брутално въоръжено насилие над гражданското население, а в следващата фаза се превърна във война между силите, които искаха да разпокъсат Босна и Херцеговина, и онези, които искаха да я запазят. След колективните и индивидуални физически ликвидации, които злодеите извършваха (най-вече над мюсюлманите) и които бяха съпровождани с ужасяващи садистични оргии, страната напуснаха реки от бежанци и изгнаници. Независимо колко са били свързани с Босна, всички тези хора напуснаха своя дом под страхотен натиск, който беше най-често вследствие на „неподходящата“ им народностна принадлежност. Съзнанието за взаимно изключване между мюсюлманите бошняци, босненските православни сърби и босненските католици хървати на много места се разшири до поразителни размери. Така съвременното босненско общество е разделено на три остро профилирани формации, които различните национални стремежи тикат в три различни посоки.

Споразумението от Дейтън (декември 1995 г.) определи Босна и Херцеговина като държава, съставена от два ентитета, т.е. части. Федерация Босна и Херцеговина, или т.нар. мюсюлманско-хърватска федерация, разделена на десет кантона – едни с преобладаващо мюсюлманско, други с преобладаващо хърватско и трети със смесено население, – и Република Сръбска в съотношение 51:49 процента от територията на страната. Двата ентитета имат отделни парламенти, правителства и различни органи и институции. Според основните закони на двата ентитета във Федерацията са конститутивни само бошняшкият и хърватският народ, а сърбите са лишени от това право. В Република Сръбска пък е конститутивен единствено сръбският народ, докато представителите на останалите два се смятат за малцинства. Уникално политическо устройство – но това е цената на мира, който се крепи от въоръжената част на НАТО.

Войната в Босна – най-продължителната и кървава част от разпадането на Югославия – е едно от онези събития, за които може да се спори дали представляват край на една ера или начало на друга. В продължение на три години на Балканите, в самата Европа се води една война, в която загинаха 145 хиляди души, ранени бяха 174 хиляди, 2,5 милиона бяха прогонени от домовете им. В тази касапница бяха разрушени 60 % от жилищата, 28 % от пътищата, неизброимо много обществени сгради, храмове, градове и села. Само в Сараево за трите години обсада бяха убити повече от 10 хил. души. При това както насилията, така и разрушенията не бяха страничен резултат от воденето на бойни действия, а самата им цел, резултат от обмислена, планирана и целенасочена кампания. Днес е ясно, че никой не спечели от войната в Босна, никой не излезе с чест от нея. Към човешката трагедия се добави един огромен провал – провалът да се осъзнае и реагира на събитие от първостепенна международна важност, при това събитие на европейския континент. Така както бе проспано и не бе реагирано някога на възхода на националсоциалистите в Германия, което донесе невъобразими нещастия на човечеството. Уроците от Босна сигурно ще бъдат дълго анализирани: Тузла, Вуковар, Маркале, Сребреница, Сараево не могат лесно да бъдат забравени – те се превърнаха в ключови думи на патологичен национализъм и зловредна агресия. Тази война наля отново гориво в огъня и направи целите Балкани да изглеждат като далечен тъмен ъгъл на Европа, обречен на трагедии и изостаналост, самото въплъщение на антагонизъм, разпадане и омраза в един свят, устремил се в обратната посока – към толерантност, обединение и рационалност.

Докато светът се чудеше какво става в Босна и как ще се изправи тя от пепелищата, старите паранои и фобии изплуваха в съседно Косово – албански анклав в рамките на Сърбия, което показа, че истинският урок от босненската трагедия не бе прочетен правилно. Косовският проблем е симптом, кристализирал от агресивността на югодиктатора Слободан Милошевич, белязан от някои като „персонификация на шовинистичното и ирационално крило на Сърбия“, както и от „хуманността“ на албански националисти от всякакъв калибър, които събудиха призрака на „Велика Албания“ и които затръбиха за независимост на Косово, и за обединение на историческите албански земи. В зародиша на събитията през 1993 г., когато бе отнета автономията на Косово, писателя и Нобелов кандидат Исмаил Кадаре, призова в един вестник в Тирана към здрав разум и подложи на остра критика онези, които стояха в основата на националистическите презентации: „Косово е пробен камък за всички нас – заяви Кадаре. – Но това е свещено изпитание което не позволява повърхност, арогантност или горещене... преди всичко мисля, че трябва да се избегне клане... не трябва да се прибягва до отчаяни актове. Отчаяни актове могат да се извършват от индивиди, но не и от нации. Никой няма правото да подтиква хората към такива актове“. Но изтъкнатият албанец като че ли не беше чут...

„Албанският национален въпрос“ вля от своя страна енергия в мантрата “ние и другите“, което придоби плът и дух през 1999-2000 г. чрез кризата в Косово, войната на НАТО срещу армията на Милошевич, бежанските лагери в Македония, Албания и Сърбия, чрез новото разместване на големи маси от хора, прогонени със сила или от страх, и най-вече чрез отключването на нови национализми, иредентистки апетити и ксенофобия в Балканския регион. Ескалацията на конфликта, бомбардировките, присъствието на НАТО в Албания, Македония и Косово, приемането и настаняването на бежанците са теми, все още много живи в съзнанието на хората. По всяка вероятност 2013 г. ще се окаже решаваща за самоопределението на косоварите като автономен субект и ще придобие прагматичен вариант, който ще надделее над всякакви форми на национализъм и сепаратизъм.

През последното десетилетие албанците и от трите общности (тези в Албания, Македония и Косово) преживяват период на национална идентификация, себеоткриване и национално съзряване. В момента албанците са устремени към това да се утвърдят като нация, успявайки да преодолеят центробежните сили на клановото и териториалното разделение. Тези общобалкански стремежи се усложняват обаче от различията на трите общности. Изненадващо е противоречието между липсата на ксенофобия сред албанците в Албания, яростната ксенофобия на косоварите и пълната етнокапсулация на албанците в Македония. Как при тези значителни различия и с привкуса на взаимно недоверие и чувство за превъзходство би се извършило национално формиране и национално обединение? Това просто не може да стане, освен ако не бъде общо решение и платформа на политическите елити на трите общности, наложено агресивно и, разбира се, подкрепено от външни фактори. Иначе последиците за непредвидими.

Албания се отнася насърчително към всичко, което се случва в Косово. Всяко завоевание на косоварите се одобрява и приветства. Това, че се прочиства територията от сърби и роми, че се държат в страх и напрежение горанците (българомохамеданите) и турците – всичко се обяснява с последиците от преживяното страдание. Никой не е склонен да коментира факта, че агресията се обръща и срещу своите, срещу интелектуалците, бивши идеолози на съпротивата срещу сърбите, които днес се плашат от албанската ксенофобия и от неясните перспективи за развитието на Косово. Албанците знаят една-единствена истина от учебниците по история, че Косово е изконна албанска територия, която през 1912 г. е била вероломно нападната от сърбите и откъсната заедно с населението от родината майка.

През своята история албанците почти никога не са съществували самостоятелно или в състояние на трайно обединение. Те са били за кратко или за по-дълго под властта на Рим, на Византия, на България, на Сицилия, на Сърбия, на Османската империя и т.н., чак до 1912 г. Де юре няколко столетия Албания е управлявана от Високата порта и господства ислямът, а де факто – там има алтернативно местно управление, криптохристиянство. При видимото спазване на нормите на османско-ислямския шериат всъщност властва Канунът – обичайното право. Това е система от безупречно действащи и изпитани през вековете механизми на изолация и независимо съществуване под привидността на подчинението и демонстрирана лоялност. Такова е съществуването на албанците в границите на Югославската федерация и особено след отнемането на автономията им в провинция Косово. Тогава се отключват отработените механизми на успоредното съществуване във всички сфери на политическия, обществения и стопанския живот, което в буквален смисъл е голяма крачка в зоната на риска – т.е. на отрицанието на другия.

Сега – в дните, в които се решава бъдещето на Косово, виси следният въпрос: „Възможно ли е мултиетническо Косово?“ За съжаление, аз не съм голям оптимист в това отношение. Един известен косовски интелектуалец потвърждава моята теза, при това съвсем категорично: „ Въпросът за мултиетническо Косово е идеологическа мантра, която Западът наслагва, прехвърляйки я от Босна. Но там има друга демографска реалност. Те не разбират, че на Балканите не може да се прилага един и същ модел.“ Очевидно, от особена важност тук е въпроса, дали в бъдеще албанци и сърби ще могат да живеят заедно в Косово. Мнозина заявяват, че сърбите, които не са участвали в репресиите и убийствата, могат да се завърнат и останат по родните си места. Според тях, това е повече проблем на сърбите, отколкото на албанците. За самите сърби ще бъде много трудно да признаят Косово като независима държава и себе си като малцинство в нея. Всъщност, ако трябва да бъдем обективни, албанците просто не желаят сърби в Косово и винаги ще ги притесняват. Аз лично не се ангажирам за какъв период от време чувството на колективна вина и омразата ще пречат на нормалното общуване между двете общности. Малките сръбски анклави в момента живеят изолирано, охранявани от международните сили, заобиколени от враждебно албанско население. Тази екстремна ситуация едва ли ще съдейства за завръщането на избягалите от областта сърби. По-скоро ще стане обратното – все повече сърби ще напускат областта, а тези, които ще останат, ще трупат агресивност. По неофициални данни в момента в Косово са останали около 80 хил. сърби, а близо 220 хил. са напуснали родните си места.

Не по-завидно е положението на другите етнически общности – мюсюлмани, турци и горанци. Общността на горанците е наброявала 17 хил. души преди войната, а сега по последни данни те са около 10 хил. души. По-голямата част от тях живеят в общините Драгаш, Гниляне и Косовска Митровица. Горанците са обявени за сръбски колаборационисти и са обект на преследване от страна на косовските албанци. Горанците са изправени пред нов проблем, защото им се предлага нова идентичност с цел да се спасят от притесненията на албанците. Натискът е особено силен да се запишат като бошняци. Самите горанци търсят своя произход и не отхвърлят тезата, че са българи. Непоносимост има и към ромите, които са определяни също като сръбски колаборационисти и за тях няма живот в Косово. Съществуват населени места, които са 100 % прочистени от роми. Малкото останали в областта роми (приблизително около 15 хил.) се съсредоточават близо до сръбските анклави и преживяват там под закрилата на международните сили.

Безспорно най-важното в този момент е изграждането на самостоятелна държава Косово. Едва на по-късна фаза може да се пристъпи към прекрояване на държавните граници и формирането на по-голяма албанска държава. На този етап обаче, Косово се стреми да поддържа ситуацията на етнически чиста албанска територия с всички законни и незаконни средства. Албанците в Косово се намират в период, в който са напълно капсулирани в себе си, те са си самодостатъчни и са изпълнени със задоволство от себе си, изпитват чувство за превъзходство и бурен оптимизъм за бъдещето и не желаят да съжителстват или да се съобразяват с никой друг. Техният витален национализъм се съчетава с осъзнатото превъзходство на една етническа група, активно възпроизвеждаща се на фона на демографския спад на всички нации в региона. Без да артикулирам повече с термина „Велика Албания“, ще стопирам темата чрез думите на един албански творец, който формулира по следния начин албанските национални тежнения: „ Обединението на всички земи, населени с албанци, е дълбоко вкоренено в нашето съзнание. Албанският национализъм, дори албанският комунистически национализъм от времето на Енвер Ходжа винаги е подхранвал аспирациите, че един ден всички ние ще бъдем едно. Това е част от съзнанието на всеки албанец, където и да живее той, и е много трудно някой албанец да декларира, че е против това.“

Турската държава и общество са националистически, една вероятно логична последица от носталгията по империята и от изграждането около една нова основа на националната държава – друга идея, плод на западната модерност, която е възприета против волята поради липса на по-добър модел. Дали този национализъм, който днес среща един друг също толкова силен и подражателски, а именно кюрдския национализъм, може да бъде преодолян през XXI век? В тази връзка трябва да се държи сметка за два процеса с противоположни последици: европейската интеграция, непълна и несигурна, но все пак способна да го смекчи, доколкото идеите на регионализация, децентрализация и преодоляване на локалните специфики печелят пространство; близкоизточният, кавказкият, дори балканският контекст, в който относително новото понятие за нация рискува да упражнява за още известно време привличане върху елита и населението, в търсене на ред, идентичност и граници и способен да подхранва като отговор един национализъм на отхвърляне в Турция.

Скъсвайки с мултиетническия, мултирелигиозен и многоезичен имперски ред, националистическата Турска република се отличава със своето отхвърляне на етническата и културна специфика на кюрдите. Един социолог, Зия Гьокалп, родом от Диярбакър и вероятно кюрд, парадоксално става идеолог на турския национализъм. Лозунгът: „Щастлив е този, който се нарича турчин“, който и днес може да се прочете, изписан по планини и хълмове, добре илюстрира тази идеология и се обяснява в контекста на 20-те години на XX век. В своите увлечения унитарната идеология разкрива място за някои аберации: така две теории, официално наречени „турска теория за историята“ и „слънчева теория за езика“, постановяват, че „турската раса е майка на всички цивилизации на света“ и че „турският език е майка на всички езици“. В оправдание на турския национализъм трябва да се каже, че въпреки някои залитания, „турското“ обикновено не е разбирано в расов смисъл: за турчин е смятан този, който мълчаливо приема да бъде част от анадолския „мелтинг пот“ и често е някой, намерил там убежище, като например черкезина от Кавказ, босненския мюсюлманин, българските турци (които принципно приемат Турция за „Анаватан“ – Родина майка), абхазина от Грузия и други.

Сред най-малко познатите аспекти на съвременна Турция стои и алевитският въпрос. Смята се, че тази синкретична и хетеродоксна група съставлява приблизително около 15 % от населението на страната, тоест в порядъка на дела на кюрдите. Въпреки това алевитите са само бегло засегнати в политологическите и социологическите изследвания върху Турция. Можем да обясним тази пестеливост в информациите с унитарния характер на Турската република, която прави алевитите „статистически невидими“ – те отсъстват от всички официални източници, а също и поради това, че този феномен дълго време остава „табу“ – поне до края на 80-те години на миналия век.

Трудно е да се определи със сигурност единен произход на алевитството, доколкото то се характеризира със своя синкретизъм. Може да се приеме, че алевизма изкристализира като специфичен култ в началото на XVI в. в резултат на политическите и религиозни развития, които променят облика на целия Среден изток. През 1501 г. водачът на Сафавидското братство Исмаил взима властта в Персия. Той се опира на някои слоеве от османския Анадол, главно на племена от тюркменски произход, които по това време са наричани „къзълбаши“ (буквално „червени глави“, заради цвета на шапките им). На няколко пъти в началото на XVI в. последните изразяват своето социално и икономическо недоволство, заплашвайки да съборят все още слабо укрепналата османска династия. С обявяването на шиизма (т.нар. шиизъм на Дванадесетте имама) за официална религия на Персия от шах Исмаил, този политически въпрос придобива и религиозно измерение: в противопоставянето си на шиитска Персия, Османската империя все повече се представя като защитник на сунизма. Дотогава религиозните различия са плаващи и не са политизирани, тъй като няма държава, която да е заинтересувана от това да определи кое е „ортодоксално“ и да го налага. Но паралелно с институционализирането на официалната религия, къзълбашите започват да бъдат смятани от Истанбул за „пета колона“ както в религиозно, така и в политическо отношение. Една част от тях са избити, а после дълго ще бъдат остракизирни. Така те ще останат извън системата на „миллетите“ (признати немюсюлмански религиозни общности), която ще институционализира конфесионалното многообразие през XIX век.

Установяването на републиката радикално променя рамката, в която се поставя алевитският въпрос. Отмяната на исляма като официална религия през 1928 г. слага край на легитимирането на политическия ред в религията, както и на религиозната дискриминация на алевитите. Тази еволюция трябва да бъде разглеждана в перспективата на изграждането на унитарната национална държава. Съгласно проекта за създаване на национална общност, която не признава никакви партикуларистки елементи, кемализмът игнорира многообразието, включително конфесионалното. На практика се подразбира, че Ханефитският сунизъм е издигнат за официална религия, от която алевитството е изключено. В часовете по вероучение, които постепенно се въвеждат, а след това стават задължителни, се преподава сунитската интерпретация на исляма.Същевременно изкованата от кемализма национална идентичност дава възможност за включване на културни характеристики (в литературата и музиката) и от алевитски произход, като все пак отказва да ги означава като „алевитски“, което би означавало, че са партикуларистки. Впрочем републиканската власт продължава да се отнася към алевитските групи, които слабо познава, с известно подозрение.

Политическото реактивиране на разделението придобива формат и съдържание след 60-те години на XX век. В една многопартийна система вероизповеданието бързо се превръща в сериозен политически аргумент или във важен електорален периметър. През 70-те години амалгамата между алевитите и левицата придобива общ характер. Тогава започва и крайната политическа поляризация, която води до най-внушителните погроми през републиканския период, насочени срещу левицата и алевитите в смесените градове на Централен Анадол: Сивас, Малатия и преди всичко Кахраманмараш през 1978 г. (стотина убити) и Чорум през 1980 г. След тези репресии в новата политическа конфигурация от 80-те години насам се появява едно движение, свързано с алевитската идентичност – фондацията „Джем“, ръководена от уважаван алевит – Изеттин Доган, който е едновременно „деде“, водач на племе, политик и преподавател във френскоезичен университет. Според версията на г-н Доган (между другото има още три конкурентни движения: „Хаджи Бекташ Вели“, „Пир Султан Абдал & 2 Теммуз (2 юли)“ и „Ехл-и Бейт“ – но с по-малка тежест), алевитството представлява типично турска версия на исляма и е продължител на тези две наследства. Неговата организация твърдо настоява за включването на алевитския въпрос към Дирекцията на религиозните дела. Исканията на „Джем“ в основни линии не се различават от исканията на останалите: признаването на алевитството от страна на държавата, за слагане край на проявите на дискриминация, за освобождаване на алевитите от задължителните часове по религиозно обучение в училище.

Мобилизацията на алевизма е вследствие на два акта на насилие, които и до днес заемат важно място в представите на алевитите. На 2 юли 1993 г. участниците в една културна проява, организирана в Сивас от дружеството „Пир Султан Абдал“, са обсадени в хотела си в продължение на осем часа и 37 от тях са изгорени живи от протестиращите активисти на крайната десница (ислямисти и националисти). Последните са възмутени от присъствието на Азис Несин – откровено атеистичен интелектуалец, който поема отговорността за превеждането на турски на романа на Салман Рушди „Сатанински строфи“.

Друг акт на насилие се извършва вечерта на 12 март 1995 г. в истанбулския квартал „Гази Осман Паша“. Въоръжени мъже, които се намират в едно такси, откриват масиран огън по четири кафенета и една сладкарница, посещавани от алевити и леви активисти. Двама души са убити, а 14 други са ранени. Слухове обвиняват полицията в съучастие в това нападение, приписвано на крайната десница. На следващия ден стотици хора излизат на улиците и избухват размирици, а полицията стреля срещу тълпата, като убива двама и ранява мнозина. Тогава протестът набъбва с хора, идващи от други квартали на Истанбул и активисти на радикалната левица, които издигат барикади. Силите на реда стрелят наново, убитите са 16, а около 200 души са ранени. През следващите дни сдруженията на алевитите и синдикатите организират многобройни протестни шествия в големите градове. На 15 март, по време на едно събиране в квартала „Юмрание“, където привърженици на алевитите протестират срещу полицейските методи, силите на реда още веднъж откриват огън по демонстрантите – има четирима убити и двадесетина ранени. Самата Турция е в шок: тя не е преживявала сблъсъци в градовете с такъв размах от времето на преврата през 1980 година.

Като цяло, институциите не приемат исканията за религиозно признание, формулирани от лидерите на алевитите. Със сигурност Дирекцията на религиозните дела е трябвало да вземе под внимание алевитския въпрос, примерно като взема публично отношение по тази тема. Същевременно тя се противопоставя бурно на признаването на религиозната различност, както и на каквато и да било форма на автономия на алевитите по отношение на официалния ислям. Тя вижда спасението на алевитите в зачитането на ортодоксалния ислям и в изоставянето на практиките, които са били прибавени към него. Дирекцията се защитава от обвиненията в дискриминация, като настоява, че изграждането на джамии с нейни усилия в алевитските села не е мярка за асимилация, а добро дело. Досега исканията за религиозно признаване на алевитството изглежда имат малко вероятност да успеят. Всъщност те поставят под въпрос самите основи на отношенията между държава и религия и концепцията за хомогенна национална общност. Същевременно тези развития пораждат силна съпротива и не трябва да бъдат смятани за нещо окончателно решено.

„Кюрдският въпрос“ е може би най-деликатната и от друга страна най-злободневната тема в най-новата история на Турция. Кюрдите, турски граждани, съставляват една безспорно съществуваща и нехомогенна съставна част от населението на Турция, привързана към своите особености, които не могат да бъдат отричани. По принцип няма противоречие между желанието да бъдеш различен от другите и искането това да получи признание, от една страна, и политическа интеграция, от друга. Кюрдската реалност на Турция е едновременна очевидност, въпреки политиката за отричане и асимилация, но също така социална и политическа конструкция, реализирана на индивидуално и колективно ниво.

Трябва да се направи прочита на участието на кюрдите във войната за независимост и основаването на Турската република (1919-1923) и след това да се потърси мястото им в една история, от която по неотделим начин те са съставна част. Политическата реторика на тази епоха извиква на преден план религиозни ценности и знаци, а валидната тогава политическа общност е религиозната общност, която включва кюрдите по същия начин, както и останалата част от мюсюлманското население на Анадола и Румелия. Мобилизацията срещу окупаторите дефинира една отбраняваща се религиозна и териториална общност, въплътена от Комитета за защита на правата на Анадола и Румелия. Основният организационен закон от 1921 г. бележи една осезаема промяна – в член 3 се появява израза „турска държава“. Изглежда обаче прибързано да виждаме в това някаква етнизация на зараждащата се политическа структура. Премахването на султаната от Великото национално събрание на Турция през ноември 1922 г., по време, когато новата власт вече контролира очертаната от Народния обет територия, значително променя ситуацията и начините на дефиниране на възникващата политическа общност. Всъщност съотнасянето към религията, което е в основата на османската връзка, губи от значимостта си.

Парижката мирна конференция предоставя възможността кюрдската обособеност да се ситуира за пръв път на световната дипломатическа сцена. Заедно с „официалната“ делегация на османското правителство е допусната една „кюрдска национална делегация“ под водачеството на Шериф паша. Но всички кюрдски депутати в османския парламент не признават тази „делегация“ и държат да афишират своята солидарност единствено с османската делегация. Така или иначе, тази конференция представлява началната точка в отношението на държавата към политически изразената „кюрдска различност“.

На Лозанската конференция от 24 юли 1923 г., където Великите сили безрезервно признават новата турска държава, се забелязва липсата на признаване на кюрдите като „малцинство“, чиито права да бъдат гарантирани. В духа на Лозана (според членове 37- 45, част III от договора) има само религиозни малцинства. Съдбата на кюрдите също не е предмет на отделно разглеждане. Религиозната концепция за това какво е малцинство (азънлък), каквато се вижда в договора, е наследница на османския модел на управление на различията и ще просъществува до наши дни. Все пак член 38 на същия договор постановява: „Турското правителство се задължава да даде на всички жители на Турция пълна и цялостна защита на техния живот и свобода, без разлика на месторождение, националност, език, раса или религия.“ Но никакво конкретно развитие не идва да допълни и да материализира този принцип по отношение на нетурските езици и „раси“ и той ще остане само на хартия. Сякаш единствената грижа на тогава подписалите договора се отнася до немюсюлманите. Конституцията от март 1924 г. довършва налагането на турския език и прокарва „турското гражданство“, независимо от религията и расата. Член 3 на тази конституция провъзгласява турския език за официален език на републиката. Но от официален език до единствен език има известна разлика, която политическите и административни практики ще запълнят.

По това време вече започват и „кюрдските бунтове“, които ще доведат докрай процеса на затваряне на политическата сцена за кюрдските искания, каквато и да е тяхната форма. През 30-те години на XX в. се изгражда една концепция за турската национална история (макар че още преди това идеологът на турския национализъм, Зия Гьокалп, работи в това направление в новаторските си творби), която изключва кюрдите, или по-право – поглъща ги и прави от тях турци, които не съзнават тази си принадлежност. Успоредно с това историографията не проявява никакъв интерес към кюрдските езици и игнорира тази особеност. С многобройни принизяващи варианти тази официална представа за кюрдите изненадващо ще се запази и в продължение на десетилетия ще блокира всяка сериозна политическа дискусия и научни изследвания.

Средата на миналия век се характеризира с относително либерализиране и конституцията от 1961 г. разкрива някои възможности за свободно изразяване. Този период на поява на националното публично пространство е белязан с организиране на масови демонстрации в кюрдските градове (т.нар. „Митинги на изток“), по време на които са изразени културни и икономически искания спрямо държавата. В този контекст се допуска появата на двуезични списания (на кюрдски и на турски), като например „Тигър-Ефрат“ и „Ново течение“, а Мехмед Бозарслан публикува в Истанбул своята „кюрдска азбука“ (1968). Почти по същото време кюрдските организации, които в мнозинството си са нелегални, добиват самостоятелност и се заемат с преформулиране на „въпроса“ в по-директна политическа форма. След амнистията на политическите затворници през 1974 г. завръщането на кюрдите на политическата сцена продължава в климат на относително разведряване. Известен брой кюрдски политици от левицата успяват да се интегрират в политическия живот. Един от най-добрите примери е този на Мехди Зана – независим кандидат, който е избран за кмет на Диярбакър през 1977 г. През 1978 г. за пръв път в историята на региона жена е избрана за член на градски съвет – в Хилван, окръг Шанлъурфа.

Превратът от 1980 г. довежда до безпрецедентно засилване на репресивните мерки в национален мащаб, в това число и срещу кюрдите. Стотици хиляди кюрди са арестувани и затворени на изток, както впрочем и в другите части на страната. Ръководството на ПКК (Кюрдска работническа партия), която става изразител на исканията на кюрдската общност, се оттегля в Сирия и възприема една по-нападателна линия и започва да действа чрез прониквания в Турция. Произволът и насилието довеждат до смъртта на мнозина политически затворници. Във военния затвор в Диярбакър гладните стачки и убийствата стават част от ежедневието, а надигането в Дерсим (Тунджели) срещу военните превратаджии е последвано от изключително сурови репресии. Орхан Айдън, който участва в този протест, влиза в историята като първия кюрд в Турция, който е осъден на смърт и екзекутиран.

Успоредно с това, със закон под номер 2820 от 24 април 1983 г. (по-късно допълван многократно), официално се забранява използването на кюрдски език на публични места. В Анадола се провежда и асимилаторска пропаганда, която широко е опира на религиозната тематика. Тогава триумфира идеологията на „тюркско-ислямския синтез“, която прави от турците защитници на исляма и радикално изключва кюрдите от националната история. В поредица публикации от началото на 80-те години, кюрдите са представяни като „планински турци“, които спешно трябва да бъдат ретурцизирани. През годините след преврата се достигат екстремните точки в ожесточеното отричане на съществуването на кюрди от страна на държавата.

Завръщането на отрицанието е все пак нееднозначно, защото това са годините през които премиер на Турция е Тургут Йозал, впоследствие и държавен глава. Той е роден в Малатия, източната част на страната, като в началото на 90-те години публично признава, че има „кюрдска кръв“. Йозал е привърженик на разрешаването на „въпроса на изтока“, чрез различни политически и икономически инициативи. Той е главният стратег на един „ закон за разкаянието“, приет през 1985 г. и предназначен да „върне в правия път“ кюрдите, които са станали партизани. Първата голяма бежанска вълна на кюрди от Ирак към Турция (след масовите убийства в Халепче през 1988 г.) довежда до ускоряването на еволюцията на Йозал по този въпрос. За по-малко от три седмици, след трудни преговори и ужасни условия за бежанците, повече от 70 хиляди кюрди са приети в Турция и са настанени в бежанските лагери. От този момент нататък, става трудно да се отрича „кюрдската реалност“, където и да се проявява тя. Започвайки от края на 80-те години, под влиянието както на външни фактори (войни в Ирак, искания на Европейския съюз), така и на вътрешни влияния, турските правителства, започват да признават съществуването на „кюрдската реалност“, без обаче съдържанието на тази реалност да бъде все още в действителност изяснено. Тази промяна отговаря на дълбоките обществени трансформации и се вписва в пробуждането на идентичностите по всички направления, което обхваща по това време турското общество. Показателен израз за това е представата за „анадолска мозайка“.

Тургут Йозал не спира дотук с актовете на отваряне и вдига забраната от 1983 г. да се говори и издава на кюрдски и освобождава няколко хиляди политически затворници (април 1991 г.). Сюлейман Демирел – също знакова фигура в най-новата турска история е този, който прави по-големи крачки и официално минава „линията на границата“. По време на една реч през 1991 г. в Диярбакър, малко след като е избран за министър-председател, той тържествено признава от името на турската държава „кюрдската реалност“. Независимо, че това негово изказване някои капацитети да смятат за конюктурно (Демирел дължи победата си отчасти на Народната социалдемократическа партия, в рамките на която има много депутати с кюрдски произход), то има важно значение от символична гледна точка, защото нанася удар на дискурса на отрицанието.

Всички тези прояви на отваряне от началото на 90-те години разкриват възможности за една безпрецедентна културна обнова сред кюрдите, която приема многообразни форми. В общ план този културен подем е част от даването на свобода на словото и неофициалните начини на изразяване, които се извършват в Турция от този момент нататък и които засягат всички групи в страната (без да е необходимо във всички случаи да говорим за „малцинства“). Вдигането на юридическите пречки води до създаване на голям брой фондации, сдружения и издания, чиято основна цел е да подкрепят развитието на културата на кюрдите. От началото на 2002 г. в цялата страна стартира широка кампания за въвеждането на факултативни курсове по кюрдски език (курманджи). През юни 1990 г. се появява и първата легална „прокюрдска“ партия в Турция – Народната трудова партия. На парламентарните избори от 1995 и 1999 г. същата партия (под абревиатурата ХАДЕП) се налага като първа сила в единадесет окръга, които в известен смисъл очертават сърцевината на турски Кюрдистан: Диярбакър, Агръ, Карс, Хаккяри, Мардин, Сиирт, Ван, Муш, Батман, Ъгдър и Ширнак. Над „кюрдските партии“ все още продължава да тегне съмнението, но в сравнение в началото на 90-те години те вече са възприети от мнозинството. Стъпките към либерализация от 2004 г., дават нови надежди, които изглежда бяха обусловени от европейският дневен ред. Те се изразиха, от една страна, в откриването на няколко частни школи по кюрдски език (в Батман, Ван и Шанлъурфа), а от друга, в разпространяването по телевизионните канали и на вълните на обществените радиостанции (ТРТ-1 и ТРТ-3) на седмични предавания на кюрдски езици (курманджи и заза) в рамките на нова програма, наречена „Нашите културни богатства“.

Дотук добре, но 2007 г. отново експонира „кюрдския проблем“, който по принцип гравитира в югоизтока около границите с Ирак и Сирия. И дебата отново забуксува с цялата му острота. ПКК беше обявена официално за терористична организация, както от самата Турция, така и от нейните стратегически съюзници САЩ и Германия. Надире Матер, която публикува през 1998 г. „Книгата на Мехмед: войниците, които са се сражавали на Югоизток разказват“, ще трябва да преосмисли и актуализира реалностите на тази „скрита война“. Диалогът влезе в задънена улица, дори се усложни след гражданската война в Сирия, жертвите се множат – над 40 хиляди души от началната му фаза отпреди четвърт век, до сега.

В края на 2012 г. противопоставянето придоби окраска с нови терористични актове и жертви от двете страни. Уличните сблъсъци между полиция и демонстранти се превърнаха в ежедневие, както в кюрдските анклави, така и в по-големите градове на страната. Друг ракурс е искането на близо 700 души от 67 затвора, за трайно решаване на проблема, пълно признаване на кюрдската идентичност, преразглеждане на делата на осъдените, но най-вече, осъденият с доживотна присъда лидер на ПКК

Абдуллах Йоджалан да бъде преместен под домашен арест. Едно от другите ключови условия е кюрдският език да получи статут на втори официален език в кюрдските райони и да се изучава като задължителен в училищата. Турският премиер Тайип Ердоган даде ясен знак, че въпреки стачките и сблъсъците няма как Йоджалан да бъде изпратен в дома му. Сега излежаващият доживотна присъда водач на кюрдските сепаратисти се намира на острова затвор Имралъ в Мраморно море. Според Ердоган „кюрди и турци нямат проблем помежду си, проблем имат всички турски граждани с тероризма на ПКК.“ Независимо от всичко това, правителството подготвя реформа позволяваща кюрдският език да се изучава като свободно избираем във всички училища. Внесен е на обсъждане от Меджлиса и проектозакон, който ще даде възможност на кюрдите да се защитават на майчиния си език в турските съдилища.

Румънците, упоени от своята конспирация за „Велика Румъния“, също насищат с идеи и действия пъстротата на тукашните национализми. Жлъчното минало придоби ясни очертания през март 2012 г., когато националисти-юнионисти, проведоха шествие в Кишинеу по случай така нареченото „обединение“ на Бесарабия с Румъния, а в действителност окупация, която се е състояла на 27.III. 1918 г. Ако трябва да се направи ретроспекция на миналото, на Парижката конференция след края на Кримската война (1853-1856), тогавашното княжество Молдова получава от страните победителки руската територия Бесарабия. Русия си връща последната след Руско-Османската война (1977-1878), но след краха на Руската империя през 1917 г. Букурещ отново я окупира. Територията е освободена окончателно след Втората световна война, по време на която Румъния е сателит на нацистка Германия В Молдова тогава, което в общи линии не се е променило и сега, живеят големи малцинствени групи – руснаци, украинци, българи и гагаузи. Всички те са подложени на жесток гнет по време на румънската окупация и на изключване от всякаква легитимност

България е също конфокален участник в историческият гамбит, която по някакво злощастно стечение на обстоятелствата попада под влиянието на северния си румънски съсед. Схемата на противопоставянето става напълно отчетлива, когато България е разгромена в Първата световна война и губи значителни територии в Южна Добруджа. Българите, които са преобладаващо население в този Придунавски регион, не само не получават предвидените от мирните преговори и Устава на Обществото на народите малцинствени права, но са и подложени на жестока денационализация, целяща обезбългаряването на Южна Добруджа. Тук ще добавя, че „добруджанския въпрос“ е покрит с едно черно було за очите на света, за което вина имат и българските управници. От 1882 г. до Крайовската спогодба през 1940 г. българите са поставени извън законите, лишени са от право да участват на избори, а църквите и училищата им са затворени. Един от изтъкнатите ни изследователи на Добруджа д-р Петър Вичев[1] (1844-1933) посочва в своите публикации, че румънската политика е „завоевателна, грабителска, колонизаторска“ и че „унижава правото и свободата на българското население“ и се „изнасилва неговата национална съвест“.

Румънското господство в Южна Добруджа продължава до 7 септември 1940 г., когато е сключена Крайовската спогодба с помощта на Германия и СССР. Условията на спогодбата налагат Румъния да върне на България Южна Добруджа, както и да се осъществи обмен на населението от Северна Добруджа и Южна Добруджа. Така 88 хил. румънски колониалисти, заселени от румънските власти след края на Втората балканска (Междусъюзническа) война през 1913 г., са принудени да напуснат и да се преселят на север, докато 65 хил. българи от северната част емигрират в родината. Въпреки че Крайовската спогодба трябва да сложи окончателен край на взаимните претенции между двете страни, румънските националисти регулярно повдигат въпроса за „румънска Добруджа“.

В последно време националистите изповядват обща идеология и искат „прочистена“от ромите държава и твърдят, че Холокост не е имало. Политическата криза от 1989 г. насам способства за възраждането на потъналата в забрава клерикална фашистка идеология на легионерите. Тази идеология придобива радикални и войнствени форми в спектъра на дясноекстремистките организации. Те се обединяват от консенсуса за отхвърляне на Холокоста и антисемитските погроми. Румъния беше формално неутрална в началния етап на Втората световна война, но под управлението на военния диктатор маршал Йон Антонеску страната се съюзи с Хитлер през ноември 1940 г. и се присъедини с ентусиазъм към инвазията на Съветския съюз. По време на диктатурата на маршал Антонеску между 1940 и 1944 г. в Румъния са избити над 400 000 румънски евреи..През май 1946 г., когато вече Румъния е под солидна руска опека, Антонеску е осъден и екзекутиран като военен престъпник. Днес той бива възстановен в някои румънски кръгове като национален герой и малцина обръщат внимание на нещо изключително смущаващо в неговата кариера: приноса му към окончателното решение на еврейския въпрос.

Обичайната румънска позиция винаги е била, че Антонеску е спасил румънските евреи. Може би все пак има някаква истина в това, че от 441 000 евреи (преброяване от 1942 г.), една значителна част оцелява благодарение на закъснялото осъзнаване от страна на Антонеску, че Хитлер ще изгуби войната. Но това не включва онези стотици хиляди евреи, живеещи в Буковина и Бесарабия. Тук румънците си сътрудничат с германците и дори ги надминават в мъченията и убийствата, като погребват живи 19 000 евреи в Одеса през октомври 1941 г. и заравят 16 000 души в масови гробове в Далник. Към края на войната румънската държава е депортирала и избила над половината от еврейското население, намиращо се под нейна юрисдикция. Това е напълно съзнателна политика. Именно Антонеску разрешава погрома от Яш на 29 и 30 юни 1941 г., където са убити към 7 хил. евреи. През март 1943 г. маршала обявява: „Операцията трябва да бъде продължена. Колкото и да е трудно, ние трябва да постигнем тотална румънизация!“ Според Корнелиу Зелеа Кодреану, основател на тогавашната лига „Архангел Михаил“, преименувана по-късно на „Желязна гвардия“, „историческата мисия на нашето поколение е решението на еврейският проблем“.

Днес Корнелиу Кодреану има своите съвременни проекции в Румъния. Раду Сореску, основател на „Партия на националните права“, се бори яростно срещу „циганската опасност“ и мечтае за държавен ред в който няма място за национални малцинства. Крайната цел на неговата партия е да се интернират ромите в резервати и да създадат етнократична държава, начело с чистокръвни румънци (на кого ли ни напомня това). Друг ултранационалист Тудор Йонеску, основал през 2001 г. организацията „Нова десница“, тръби за създаването на „Велика Румъния“ (обединение с Молдова), за сурови наказания за „циганската престъпност“ и се обявява за евроскептичен противник на мултикултурализма. В програмата на тази десница е включена и борбата срещу унгарския сепаратизъм.

На прага на Милениума – през декември 2000 г., румънците застанаха пред избирателните урни. В един кошмар на посткомунистическа радиоактивна катастрофа те бяха изправени пред избор на президент измежду Йон Илиеску – бивш комунистически апаратчик и Корнелиу Вадим Тудор, фанатичен националист. Слава богу, румънците избраха Илиеску – по-малкото зло, с мнозинство от две към едно. Платформата на Корнелиу Тудор комбинираше иредентистка носталгия и атаки срещу унгарското малцинство – около два милиона души сред население от 22 милиона – и открито се обявяваше в подкрепа на антисемитизма. Изданията, които го поддържат, открито показват карикатури и шаржове със злостни и почти фекални описания на унгарци, евреи и цигани. В нормалните западни демокрации подобни неща са подсъдни и забранени.

Унгарците не останаха длъжни и също „изровиха томахавките“. Демони на национализъм вилнеят над живописното градче Търгу Муреш в Румъния, където доминиращо по население е унгарското малцинство. Повечето румънци от унгарски произход ( 8 на сто от населението на страната) живеят в Трансилвания, географска област, присъединена от австро-унгарската държава в края на Първата световна война. Подобно на ДПС (Движението за права и свободи на българските турци), в Румъния има етническа формация ДСУР (Демократичен съюз на унгарците в Румъния), която е арбитър в политическия спектър на страната от 1996 г. В последно време ръководството на ДСУР заложи на етническата реторика (познат прийом и у нас), като заплаши правителството, ако то не разреши на ръководството на университетите в Търгу Муреш да разграничи унгарските и румънските студенти – т.е. унгарската общност да обучава своите студенти на майчиния им език, както и право да избират преподавателите и студентите, като по този начин се оспорва директно централното правителство в Букурещ. За партията на малцинството ДСУР ( с нов лидер от февруари 2011 г. – Келемен Хунор) е важно и политическото предизвикателство. Тази етническа формация, създадена през 1989 г. след свалянето и екзекутирането на диктатора Николае Чаушеску, се включва на парламентарните избори в Румъния все по-претенциозна и националистически настървена. От 2008 г. други две партии, по-радикални от ДСУР, започнаха да я конкурират и да „окастрят“ електората на малцинствата.

Българският национализъм избуява през знаковия XIX век, а дебатът може да бъде започнат чрез препратка към субективното българско самосъзнание, възникнало през средните векове на основата на различия в етноса, религията и езика. В същото време формирането на българската национална държава през XX в. може да бъде анализирано най-добре чрез политическото самоопределяне на границите на българската национална държава в зависимост от специфичните характеристики на националност и изключването на онези, които не са припознати като част от нацията. След османското завоюване на българските територии за българите не е много трудно да дефинират и поддържат своята отделна идентичност срещу чуждата хегемонистична култура. На практика българската национална и етническа идентичност е дефинирана много преди последната четвърт на XIX век, когато България придобива автономен статут на своите територии. Чувството за българска национална идентичност се връща отново към XX век, когато употребата на роден български език, създаването на типична култура, употребата на кирилицата и формирането на национална църква конституират властовите инструменти с цел диференцирането на българите от гръцката имперска култура на Византийската империя. По тези причини основната институция за запазване на българския език и азбука от самото начало е религията. Различимата българска идентичност, зависеща от тези субективни национални характеристики, е пазена в манастирските килии до XVIII век. При поддържането на българското чувство за идентичност православните манастири винаги са поддържали ефективни средства за противопоставяне срещу домогванията на римските католически епископи. Православните манастири и църкви обучават младите на родния им език и азбука, дават им национална идентичност, примесена с православие, и съхраняват националната памет в църковните библиотеки. Признатите със султански указ устави на манастирите и установените свободи и привилегии също помагат на българите да запазят своите национални характеристики срещу всички външни влияния и прогреса на изключващия български национализъм.

В допълнение към активността на клерикалите основата за формирането на териториална българска национална държава е подготвена от набиращите скорост през XVIII в. класа на търговците, точно както навремето сръбската и гръцката търговска буржоазия се превръщат в носител на национални въжделения в техните страни. Процесът започва през XVIII в., когато традиционният османски икономически ред започва да се променя, повлиян от експанзията на капиталистическата световна икономика на Балканите. Сърбите и гърците, особено техните интелектуалци и комерсиални групи са сред първите прослойки, развили идеята за нация и разпространили идеологията на национализма. Българите от своя страна стават нация едва след като руската армия навлиза в територията им с пробългарска мисия по време на войната с Османската империя, въпреки факта, че българския национализъм е във възход още от XVII век. Както и останалите национализми на Балканите, българската независима националност също става изключваща и изключителна. Както турския етнограф Кемал Карпат правилно изтъква, веднага след като през 1878 г. руската армия направи България автономна, новата държава започва да пренаписва историята и незабавно създава идеята за историческо-националната етническа хомогенност на българите. По време на процеса на националното формиране методът за създаване на хомогенна българска нация е да се асимилират, ликвидират и изключат националните малцинства. Новата държава и правителства обявяват териториите, населявани от балкански националности, за изконно български земи и започват да интегрира не само съответните територии във „Велика България“, но и населяващите ги малцинства в българската нация, твърдейки, че турците, помаците и другите македонски малцинства са всъщност ислямизирани българи.

Национално-етническите и териториални претенции на българската национална държава продължават през Световните войни на двадесети век. Съюзът с Германия през Първата световна война не довежда до реализиране на българските цели за създаване на по-могъща българска държава на Балканите, а окупацията на северна Гърция и югославска Македония от българите през Втората световна война не довежда до ефективни резултати, т.е. до българизирането на района. Един мрачен сегмент от присъствието на българската административна и военна власт в региона е депортацията на 11 343 евреи към нацистките концентрационни лагери.

Манипулациите върху Холокоста са честа практика в България, която е сложен случай, защото в българското царство от 40-те години евреи са преследвани, унищожавани и спасявани. По какъвто и начин да бъде разглеждано историята на еврейството в България през 1941-1944 г. не може да се отрече, че в онази епоха е имало властници, които са желаели физическото премахване на всички евреи и частично са го постигнали. В последните години често се изтъква тезата, че България е спасила „всички свои евреи от старите територии на царството, а не носи никаква отговорност за чуждите в Македония и Беломорска Тракия“ – твърде наивен довод, като се има предвид, че по времето на онези събития всеки българин се гордеел с факта на „националното обединение“. Справедливостта изисква да се спомене все пак, че в същите години, когато еврейското население в цяла Европа е подложено на най-жестоки гонения, в прогерманска България се намира проправителствен политик като Димитър Пешев, който се противопоставя на антиеврейските мерки.

Въпреки че след войните българските управляващи трябва да изоставят своите амбиции към етнически смесените балкански територии, паметта за насилствената асимилация и масовото прогонване на 350 хиляди етнически турски български граждани, станали жертва на изключващата политика на диктатора Тодор Живков и комунистическата му клика, все още живее в общественото съзнание. „Възродителният процес „ в периода 1984-1985 г. и „Голямата екскурзия“ през лятото и есента на 1989 г., разтърсиха издъно безвремието, в което страната бе съществувала твърде дълго и бе причинило изоставането и. Международните организации и формации излизаха с унищожителна критика на действията на комунистическата върхушка спрямо малцинствата – шум, който не заглъхва и до днес. България се озова на подсъдимата скамейка и ако е имало в миналото добри моменти на съжителство, тя почти пропиля този свой кредит.

Веднага след промените в края на 1989 г. в българското посттоталитарно общество избуяха нови идеи, които „оцветиха“ националистическата концепция. В тази амалгама на националистическото съзнание се открояват главно три аспекта: реставрационен, европеистичен и аборигенен комплекс. По първия аспект се оформи ретроидеология, която се настани с носталгичен чар около една мечта по светлото далечно и недалечно минало. Персонажите и понятията са най-различни, но всички те са с маркера неудовлетворени национални въжделения (въздишки по цар Симеон Велики, Охрид, Кавала, излаза на Бяло море и пр.). Вторият аспект от реквизита на българския национализъм е свързан с проевропейските ориентирани кръгове, споделян от част от българската интелигенция и политическия елит. В основата на европеистичната идеология е залегнала идентификация с наследството и ценностите на европейската цивилизация, европоцентизъм, високомерно отграничаващ се от Азия, Изтока и исляма. Може би българското национално съзнание е исторически обременено с евромания още от времето на конституирането на Третата българска държава и тази мания е един болезнен опит за изтръгване от източната и ако щете балканската неизбежност в българската историческа съдба, един опит за рязко обръщане на гръб на част от себе си. Българският национализъм, застанал на позициите на западната формална рационалност, е съпричастен на Запада в ужаса и страха от надигането на исляма, а на България се приписва призванието да издигне Балканска стена пред него (видите ли в съседна Турция надига глава проислямизма и неосманизма). Третият аспект е ефект от архаичния спектър на българското общество (себичност, патриархален инат, балкански синдром, капсулиране и т.н.) всичко онова, което е синтезирано в понятието „тъмен балкански субект“. С една дума това е модела на оспорването на другия, различния от нас, което си е чиста проба боязън пред новото, чуждото, непознатото. И крачка ( напред или назад – кажете вие) към ксенофобията: справка – националистическата партия „Атака“ и нейният лидер Волен Сидеров.

В съвременното българско общество най-крайни сега са нагласите към ромите (циганите), които съставляват 325 хил. души (4,6 %) от населението на страната, съгласно последното официално преброяване от 2011 г. (по неофициални данни техния брой е двойно по-голям). Въпреки приетата Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество и вече 5-годишното членство на България в ЕС, въпреки сформираната Комисия за предотвратяване на дискриминацията (2004 г.) и институцията Омбудсман, ромите си остават най-уязвеното малцинство. Проектозаконите и законодателните инициативи зациклиха някъде из парламентарните разстояния – както, впрочем, се случва винаги когато става дума за по-прецизно гарантиране правата на малцинствата. И така, въпреки заявените добри намерения, от страна на българските институции – нищо реално за ромите.

Българският Наказателен кодекс инкриминира редица деяния, породени от расизъм и ксенофобия, включително подбудителство към омраза. Все пак, според редовните доклади в последно време на Европейската комисия, прилагането на тези разпоредби остава незадоволително и все още съществуват случаи за обществена проява на расизъм и расистки нападения срещу роми. Продължават да бъдат отчитани дискриминация и случаи на насилие сред членове на ромската общност, съществуват сигнали за нарастващо напрежение между ромите и българските етнически общности. Все още си остават проблемите с високата безработицата, достъпа до системата на здравеопазването и сегрегацията на училищата в ромските райони. Ромите продължават да изпитват социална неравнопоставеност, дължаща се на дълго натрупване на фактори, които са влошили условията на живот. Ако не се предприемат спешно сериозни действия, може да се очаква допълнително влошаване и нещата да излязат извън контрол.

Балканските национализми се базират на изключването на другия и народите живеещи тук имат ясно изразени претенции към исторически територии за установяването на своята родина. Всички хора на Балканите имат силни етнически връзки със собствените си националности, дължащи се на обща история, митове и историческа памет. В допълнение към този „тризъбец“, който е достатъчен на цивилизования свят за задоволяване правото на институционализиране на неговия политически механизъм, народите на Балканите притежават отчетливи разбирания за историческия опит на другите, различна интерпретация за собствения си религиозен произход и силно субективно възприятие за културните си корени. Тези три компонента (уникална история, религия и култура) са белезите, които са присъщи за всяка балканска националност и са основната причина за създаването на изключващия национализъм на полуострова. Изходът от конфликтни етнически и национални регионални политики изглежда се крие в редефинирането на нацията и националната държава в посока на нейните обективни характеристики, посочени по-горе. И във възприемането на норми за безпристрастно управление на територията и населението без значение на етнически, религиозни и лингвистични различия, което безспорно ще намали до минимум напрежението, произтичащо от агресивните национализми и идеологии на Балканите. И в „приземяването“ на представите за толерантност при формирането в условията на новия тип отношения идентичност – интеграция, налагащи се като основен модел за поведение в съвременния свят. Труден за решение ребус – но реално постижим в обозримо бъдеще. За целта може би е задължително за всички балкански страни да се инкорпорират в ролята на саламандъра – смел и оцеляващ при преминаването си през огъня.

25 ноември 2012 г., гр. София

Библиография:

Аспекти на етнокултурната ситуация в България. С., 1994.

Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX-XX век). С., 2001.

Балканският XIX век. Други прочити. Под съставителството на Д. Мишкова. С., 2006.

Будинов, С. Балканските войни (1912-1913). С., 2005.

Вичев, П. Добруджа в общия конфликт на интереси. С., 1919.

Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. Сборник. С., 1994.

Госийо, Ж-Ф. Власт и етнос на Балканите. С., 2004.

Гър, Т. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. С., 2002.

Желязкова, А. Албанският национален въпрос и Балканите. Теренни проучвания. С., 2001.

„Особеният“ случай Босна. Изследвания. С., 2001.

Карахасан-Чънар, И. Светът на исляма – том III: Турският свят, Персия (Иран), Индия, Черна Африка, Новото време и Балканите. С., 2006.

Коен, Л. Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите. С., 2012 г.

Мутафчиева, В., Желязкова, А. Турция. С., 1998.

Турция. Под редакцията на С. Ванер. С., 2008.



[1] Д-р Петър Вичев е член на ръководството на Международната лига за мир и свобода и е убит на 14 юни 1933 г. в центъра на София от наемни убийци на Македонската организация.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...