Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Европа, нашият общ... какво всъщност?

1. Помощ, аз съм европеец от Адриан ван Дис

2. Юг и щастие от Флавио Сорига

3. Чук, чук, кой живее в Теремок? от Михаил Шишкин

4. Обезпечено с литература от Георги Господинов

5. Интеграция в четири точки от Марко Погачар

За да напиша тази статия или записка от дневник, а може би разказвателен или изповеден текст, аз сложих в стереоуредбата един диск с танга. Защото съм от Буенос Айрес, ако и още никога да не съм стъпвал в този град: въпреки това той си е мой, все едно наистина. Защото преди всичко друго аз съм от юга и познавам добре следобедите от Палермо, разходките край пристанището, прекрасната жега в разгара на лятото, когато не можеш да си поемеш въздух, а само да се потиш и да си мечтаеш, да се отпуснеш на някоя пейка с една студена диня, а после да си представяш бъдещето – далеч оттук, някъде другаде, не знаеш точно къде, но все пак го има, още по-горещо оттук и по-хубаво от всякога.

Миналата година бях за пръв път в Севиля и веднага се почувствах у дома: келнерите нахални, хората кисели, стари жени с броеници в ръка, кафенетата пълни с прилични и меланхолични възрастни мъже; портокалите, хлябът, доматите. Аз съм южняк и европеец, и италианец, и сардинец. Всяка от тези принадлежности е както истинска, така и измислена, реална и въображаема, случайна и желана. Преди всичко друго съм сардинец: роден и израсъл на голям остров, на който винаги ще принадлежа, далеч от останала Италия и Европа; един остров, за който никой не е споменавал в продължение на столетия, а когато пък са почнали, то е било само за да казват, че това е Патагонията на Италия – една безкрайно далечна, безкрайно тиха земя, пълна с дива природа и лениви и обидчиви, там където не са си направо зли, обитатели.

Идвам от Сардиния и днес, когато правителствата от севера на континента току заплашват държавите от юга с изключване от Европа, започвам да забелязвам, че по принцип тези заплахи ме оставят напълно равнодушен: защото аз съм израсъл извън Европа. Наистина съм израсъл много далеч от вас, далеч по-далеч, отколкото можете да си представите, като грък на някое от най-малките и забравени от Бога островчета, като абориген, като червенокож. Наистина е така, ако и да не мога сега да ви обясня защо и по какви причини, нито пък някой е успявал да го обясни досега – дори и ако вие може би ще намерите тази идея нелепа и ще си кажете, че преувеличавам ей така, от единия инат – аз наистина съм, както и всички сардинци от селата в Сардиния, червенокож. Индианец, израсъл в едно село, което ми се струваше като затвор, но разбира се беше не затвор, а просто омагьосан гъсталак, мечта и чудо, каквито в действителност са всички, или почти всички, места, по които сме израснали – във всеки случай такива, каквито можем да си ги припомним вече като пораснали, а още повече на стари години. Израсъл съм в Юта – едно място, което – може би името вече го подсказва – беше като резерват за сиукси, населено от сардински червенокожи от равнината Кампидано близо до Каляри, и отдалечено от Берлин, Рим или Барселона на стотици хиляди километри.

Сега живея в Рим, но съм аржентинец, грък, лузитанец[1] и преди всичко сардинец, и все още гледам на живота като сардинец, който е тръгнал по света с тази тъмна, дебела кожа на горд и малко високомерен индианец, с всички слабости и несигурности на червенокожите по целия свят. Какво общо има тогава Европа с мен?

Доста много неща, защото Европа е, така си мисля, онова, което ние искаме да бъдем, ние всички, родени през последните четиридесет години и израснали с програмата Еразъм, евтините полети, с бейсик инглиш, който всички ние владеем донякъде – островни индианци и граждани на Франкфурт, които слушат една и съща музика, гледат едни и същи филми и използват за работа едни и същи компютри. Чудесно е, че този фестивал е поканил писатели да пишат за идеята-Европа.[2] Защото, може и да е вярно, че хората са определяни от валути, но освен това те са определяни и от истории, в които разпознават част от себе си – истории, които ги карат да виждат и чувстват себе си като част от някаква група, примерно даден народ. Обикновено за това се грижат писатели, платени от правителствата – писатели, които карат хиляди и хиляди хора да обличат униформа, да вземат в ръка пушката и да умират за Народа и Родината (изписвани с голяма буква навсякъде по света). „Да живее Италия, смърт на австрийците!“ (или испанците, руснаците, немците, или който и да е, винаги се намира по някой, когото трябва да убием в името на заплашения Народ и славата на Родината).


Small Ad GF 1

Нашата днешна Европа за щастие не призовава никого да грабва пушката. Но въпреки това се намират неспособни управници, лениви журналисти и всякакви други недоброжелатели, които крещят лозунги като във война, които запокитват обвинения срещу предполагаемите врагове, изкопават прашни понятия от старите битки и окопи и говорят по телевизията така, сякаш държат на масите някаква реч откъм някакъв фатален балкон. А ние, индианците от провинцията, ние писателите с повече или по-малко доловим глас, можем само да казваме собствените си малки и неуверени истини, по фестивалите, където сме поканени като гости. Ако бих бил писател от времето непосредствено след войната, то бих казвал, че никой не трябва да пипа немците. Че никой не трябва да смята, че безкрайното страдание, причинено на света от група душевно болни водачи, трябва да бъде отплатено на шивача от Франкфурт, на земеделеца от Мюнхен или жена му, която е изгубила двама синове, на всички обикновени хора, които са преживели войната. Че никой не трябва да обърква живеещите в Германия хора с немския народ. И когато днес трябва да кажа нещо за Европа, то е същото, повече или по-малко: че няма народ от южняци, който си живее живота, докато прилежните народи от Севера се трудят неуморно.

Чичо ми, който цял живот блъска във фабриката, също като работника от Щутгарт, само че с по-малка заплата от работника в Щутгарт, чичо ми не е живял над чергата си, както изглежда смятат някои хора от Европейската централна банка. Никога не е пристъпвал в някой бутик, никога не си е купувал Мерцедес, а къщата построи според възможностите си. Баща ми, който цял живот беше италиански държавен служител, без нито веднъж да отсъства по болест, без да се скатае нито един-единствен ден; баща ми не е някой богат италиански чревоугодник, който е изял спестяванията на холандците; населението на Италия не е народ от лентяи, италиански народ няма: има италианци, които работят и плащат данъци, както и закоравели данъчни измамници; италианци, които плащат дълговете си, както и изпечени мошеници – точно както и в Германия, в Португалия и в Лондон. Няма работлив немски народ, който трябва да се защищава срещу един гръцки народ, който пък трябва да плаща за грешките и измамите си; точно така, както няма и някакъв народ, който трябва да бъде държан отговорен за военните престъпления на водачите си: всеки си има своите собствени, лични грешки и само за тях той трябва да плаща.

И ако бихме искали да изградим една голяма, дружелюбна, мирна родина, по-добра от страните, на чието място тя трябва да се изправи, ако бихме искали да изградим нещо като европейско отечество, то трябва преди всичко останало да направим едно: да приключим веднъж завинаги с войнолюбивите фрази и тяхната реторика – приказките за гърци срещу немци, за затягане на колана, подновени усилия за спестяване, реванш; всичко това трябва да престане веднъж завинаги. А инак, ако пък не трябва да има Европа, то аз ще се върна в полетата на моя си резерват. Все някак ще оцелеем, аз и моят малък народ. Поне ще отиваме през лятото до морето и ще гледаме към Африка. Както, ако трябва да говорим право, сме го правили винаги.

Юта, 1. Август 2012

Източник



[1] Лузитания е названието на стара римска провинция на Пиринейския полуостров, обхващаща днешна Португалия и части от Естремадура, южна Испания. Бел. пр.

[2] Текстът е част от поредицата „Спасителен парашут за Европа“, предложена и организирана от Берлинския литературен фестивал, 2012 г. Бел. пр.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Флавио Сорига е италиански писател и журналист. Той живее в Каляри, Болоня и Лондон.

Pin It

Прочетете още...