1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Февруарското издание от 2000 година на букурещката версия на Plai cu Boi[1] представя някоя си Принцеса Бриана Караджа. Разнообразно облечена в кожи или съвсем нищо, тя е разпростряна из централните страници на списанието в група меко фокусирани пози, малтретираща група раболепни и полуголи (мъжки) крепостни селяни. Облечените в дрипи слуги цепят дърва, теглят шейни или бутат ръждясал парен трактор, приковани с вериги, докато Принцеса Бриана (оригиналът, очевидно) се изтяга жадно в кожите си, с камшик в ръка, гледайки презрително и към мъжете, и към камерата, в някаква селска обстановка, напомняща за Война и мир на Уди Алън.

Може би това е някакъв новопридобит вкус. Но пък и Мирча Динеску, главен редактор на Plai cu Boi и добре известен писател и критик, не е точно Хю Хефнър. Неговият централен образ притежава многозначителен, сардоничен подтон: той си играе подигравателно с румънската национална обсебеност от селяни, земя и чуждестранна експлоатация. Принцеса Бриана е някакво фантастично, игриво превъплъщение на аристократичното високомерие и привилегии, една Венера в кожи[2] за нация, страдала от продължителни и последователни исторически унижения. А ироничното съпоставяне на удоволствие, жестокост и ръждясал трактор добавя към картината специфично местен привкус. Няма да намерите нещо подобно по вестникарските щандове в Европа. Не в Прага, а още по-малко във Виена. Няма да го намерите дори и във Варшава. Румъния е различна.

През декември 2000 г. румънците се изправиха пред избирателните урни. В един кошмар на посткомунистическа радиоактивна катастрофа, те бяха изправени пред избора на президент измежду Йон Илиеску, бивш комунистически апаратчик, и Корнелиу Вадим Тудор, фанатичен националист. Всички останали кандидати бяха вече елиминирани в предварителните избирателни рундове. Партиите от центъра, които бяха управлявали в нелесна коалиция от 1996 насам, бяха се срутили в някаква какофония от некомпетентност, корупция и взаимни обвинения (техният лидер, университетският професор Емил Константинеску, дори не си даде труда да се кандидатира за втори мандат). Румънците избраха Илиеску с мнозинство от две към едно; с други думи, от всеки трима избиратели един беше предпочел Тудор. Платформата на Тудор комбинираше иредентистка[3] носталгия и атаки срещу унгарското малцинство – около два милиона души сред население от 22 милиона – и открито се обявяваше в подкрепа на антисемитизма. Списанията, които го поддържат, открито показват карикатури със злостни и почти фекални описания на унгарци, евреи и цигани. В някои западни демокрации подобни неща биха били забранени.

Както Тудор, така и Илиеску имат дълбоки корени в румънската политика отпреди 1989. Тудор беше най-известният подмазвач на Николае Чаушеску, човек, който пишеше различни оди в чест на партийния лидер преди да направи лесния поврат от национал-комунизъм към ултранационализъм и да основе през 1991 своята партия Велика Румъния, с пари на старата румънска емиграция. Йон Илиеску е един от високопоставените комунисти, които се обърнаха срещу Чаушеску и проведоха подозрително инсценирана революция в собствена полза. Президент на Румъния между 1990 и 1996, преди да спечели отново в 2000 г., той е популярен в провинцията, особено в родната си област Молдавия, където образът му може да се види навсякъде. Дори и някои градски либерали гласуваха за него, стискайки нос (с Тудор като алтернатива). Хора като тях се откриват във всяка източноевропейска страна, но само в Румъния те се справят толкова добре. Защо?

По всякакви мерки Румъния се намира на дъното на европейския куп. Румънската икономика, определяна по Брутен вътрешен продукт на глава от населението, беше на 87-мо място през 1998, след Намибия и малко преди Парагвай (Унгария беше на 58-мо място). Продължителността на живота в Румъния е по-ниска от всяко друго място в централна и югоизточна Европа: за мъжете тя е 66 години, по-ниска отколкото е била през 1989, и с десет години по-малко от средната за ЕС. Смята се, че двама от пет румънци живеят с по-малко от 30 долара месечно (сравнете например с Перу, където минималната месечна заплата днес е 40 долара). По всички конвенционални мерки, Румъния днес е най-близко сравнима с някои региони от бившия Съветски съюз (с изключение на Балтийските републики, които са далеч напред), и е била задмината дори от България. Според едно проучване на The Economist от 2000-та година, „качеството на живота“ в Румъния се подрежда някъде между Либия и Ливан. Европейският съюз мълчаливо признава това: Комитетът по външна политика на Европейския парламент посочва Румъния като намираща се на последно място сред страните, кандидатстващи за членство, и изоставаща все по-назад.

А не винаги е било така. Не само че някога Румъния е притежавала процъфтяваща петролна индустрия, както и богато и разнообразно селско стопанство. Това беше страна с космополитни аспирации. Дори и днес посетителят в Букурещ може да долови проблясъци на едно по-добро минало. Между 1870 и Първата световна война градът се увеличава повече от два пъти, а някои от големите булеварди, особено Каля Викторией, изградени тогава и между войните, някога са били сравнявани с френските оригинали по чийто модел са конципирани. Силно рекламираната претенция на Букурещ да бъде „Париж на изтока“ не е била напълно фалшива. Столицата на Румъния има петролни улични лампи преди Виена и получава първото си електрическо улично осветление през 1882, доста време преди много западноевропейски градове. В столицата и някои провинциални градове – Яш, Тимишоара – разнебитеният чар на по-старите сгради и обществените паркове е надживял опустошенията на комунизма, ако и само отчасти.

Би могло да се говори за подобни неща в Прага или Будапеща. Но Чешката република и Унгария, също като Полша, Словения и Балтийските републики, се възстановяват неочаквано бързо от цял един век на войни, окупации и диктатури. Защо Румъния е различна? Първата мисъл, която хрумва е, че тя не е различна; тя е същата, само че много по-зле. Всяко посткомунистическо общество е свидетел на дълбоки разделения и негодувания; но само в Румъния те доведоха до сериозно насилие. Първо по време на въстанието срещу Чаушеску, в което бяха убити стотици хора; по-късно в междуетническите улични битки в Търгу-Муреш през март 1990, където бяха убити осем души, а около триста – ранени в оркестрирани нападения срещу местното унгарско малцинство. По-късно в Букурещ, през юни 1990, миньори от долината Жиу бяха докарани с автобуси от президента Илиеску (същия), за да пребиват протестиращите студенти: убити бяха 21 и 650 души бяха ранени.

Във всяко посткомунистическо общество някои членове на старата номенклатура успяха да се промъкнат отново до влиятелни позиции. В Румъния те направиха този преход много по-плавно, отколкото навсякъде другаде. Като бивш секретар на Централния комитет, Илиеску ръководеше отстраняването на семейство Чаушеску (чийто съд и екзекуция по Коледа 1989 бяха показани по националната телевизия едва три месеца по-късно); той оформи „Националния фронт за спасение“, който завзе властта под собствената му режисура; рециклира собствения си имидж като „добър“ комунист (в противоположност на „лошия“ Чаушеску); накрая, той окуражи колективното безразличие към най-новата румънска история. В противоположност на Полша, Унгария или Русия, тук имаше само малко разследвания на комунистическото минало – опитите за разследване на архивите на Секуритате се срещнаха със силна съпротива от най-високите правителствени нива.

Трансформацията на нефункциониращата, държавно управлявана икономика в нещо подобно на нормален човешки обмен се оказа сложна и трудна навсякъде. В Румъния тя беше още по-трудна. Докато по други места управниците от късната комунистическа ера бяха се опитвали да подкупят поданиците си с потребителски стоки, придобити чрез външни заеми, при Чаушеску „шоковата терапия“, проповядвана в Полша и по други места, тук вече беше прилагана в продължение на цяло десетилетие, с перверзни резултати. Румънците бяха толкова бедни, че не им бяха останали колани за затягане. Беше вече почти невъзможно те да бъдат изкушени от изгледите за дългосрочна промяна. Вместо това, също като Албания и Русия, Румъния стана жертва на желанието за моментално пазарно благоденствие, във формата на различни пирамидални схеми, обещаващи грамадни краткосрочни печалби без риск. В апогея си, една от тези операции, измамническата схема „Каритас“, която протече между април 1992 и август 1994, имаше около четири милиона участници – почти една пета от населението. Също като „законната“ приватизация, тези пирамиди служеха най-вече за прехвърляне на частни спестявания в ръцете на различни мафии, опиращи се на стари партийни мрежи и бившите тайни служби.

Комунизмът беше екологическа катастрофа навсякъде, но в Румъния неговите последствия се оказаха по-трудни за прочистване. В индустриалните градове в Трансилвания – например в Хунедоара и Бая Маре, където един теч от златната мина Аурал в река Тиса беше отровил части от среднодунавската екосистема – отровата се чувства в дробовете при всяко вдишване, както установих сам по време на едно скорошно посещение. Екологическата катастрофа може би е сравнима с онези от някои части на източна Германия и северна Бохемия, но нейният обхват е по-голям: цели райони от страната са задръстени от грамадни, ръждясали стоманени заводи, изоставени петролни рафинерии и западащи циментови фабрики. Приватизацията на неикономическите държавни предприятия е много по-трудна в Румъния отчасти защото старите комунистически управници успяха да продадат най-добрите бизнеси помежду си, но също и защото цената на прочистването на замърсените води и почви е астрономическа и това отблъсква малкото чужди компании, изразили първоначален интерес.

Краят на комунизма доведе навсякъде до ново начало на паметта. По повечето места това започна чрез компенсаторно възхваляване на пред-комунистическата епоха, но в хода на времето постепенно отстъпи на една по-разумна обществена дискусия на чувствителните теми от националното минало – теми, по които комунистите най-често мълчаха също толкова упорито, колкото и националистите. Сред всички теми най-болезнена беше онази за преживяванията от времето на Втората световна война и местното сътрудничество с немците – и особено на техния проект за унищожаване на евреите. Откритите дебати по тези въпроси стигнаха най-далеч в Полша; в Румъния те едва започват.

Румъния беше формално неутрална през ранните стадии на Втората световна война, но под управлението на военния диктатор маршал Йон Антонеску страната се съюзи с Хитлер през ноември 1940 и се присъедини с ентусиазъм към инвазията в Съветския съюз, като изпрати и изгуби там повече войски от който и да било друг немски съюзник. През май 1946, когато Румъния вече се намираше под солидна руска опека, Антонеску беше осъден и екзекутиран като военен престъпник. Днес той бива възстановен в някои румънски кръгове като национален герой: издигат се статуи и мемориални плочи в негова чест. Много хора се чувстват неловко по този повод, но само малцина обръщат внимание на онова, което навсякъде другаде би било най-смущаващата сред всички претенции на Антонеску за вечна слава: неговия принос към Окончателното решение еврейския въпрос.

Обичайната румънска позиция винаги е била, че, каквито и да са останалите му грехове, Антонеску е спасил румънските евреи. И наистина е вярно, че от онези 441,000 евреи, регистрирани при преброяването от 1942, голямото мнозинство оцелява, благодарение на закъснялото осъзнаване от страна на Антонеску, че Хитлер ще изгуби войната и последвалата отмяна на плановете за депортацията им в концентрационни лагери. Но това не включва онези стотици хиляди евреи, живеещи в Бесарабия и Буковина, румънски територии, унизително отстъпени на Сталин през юни 1940 и триумфално окупирани отново от румънски (и германски) войски след 22 юни 1941. Тук румънците си сътрудничат с германците и ги надминават в старанието си при депортацията, мъченията и убийствата на евреите, намиращи се под техен контрол. Румънски войници погребват живи 19,000 евреи в Одеса през октомври 1941; застрелват 16,000 в масови гробове близо до Далник; измъчват транспортираните към лагерите евреи по толкова садистични начини, че дори и немците се оплакват.[4]

Към края на войната румънската държава е избила или депортирала над половината от цялото еврейско население, намиращо се под нейна юрисдикция. Това е напълно съзнателна политика. През март 1943 Антонеску обявява: „Операцията трябва да бъде продължена. Колкото и трудно да е при сегашните обстоятелства, ние трябва да постигнем тотална румънизация. Ще трябва да сме го постигнали преди края на войната“. Именно Антонеску разрешава погрома от Яш (столицата на Молдавия, в североизточната част на страната) на 29 и 30 юни 1941, където са убити поне седем хиляди евреи. Антонеску нарежда през юли 1941, че за всеки румънски войник, убит от партизани, трябва да бъдат екзекутирани по петдесет „еврейски комунисти“. И само неокупирана Румъния е онази страна, която следва Германия буквално стъпка по стъпка в Окончателното решение – от юридическите дефиниции през изнудването и депортацията, до масовото унищожение[5].

Ако Румъния днес едва започва да мисли за собствената си роля в Холокоста, това се дължи не само на факта, че тази страна се намира на няколко метра зад останалата част от Европа що се отнася до способността за конфронтация с миналото. Това е така и защото то наистина е малко по-различно. Проектът за избавяне от евреите е тясно свързан с дългосрочния натиск да се „румънизира“ страната по начин, който не е характерен за антисемитизма из останалите части от този регион. За мнозина румънци евреите са били нещо като ключ към разбирането на всеобхватния проблем с идентичността на страната, за който в еднаква степен могат да се търсят обяснения в нейната история и география.

2.

Селяни, говорещи румънски език, са живели в и около териториите на днешна Румъния в продължение на много векове. Но румънската държава е сравнително млада. В продължение на много векове румънците са били управлявани от трите велики империи на източна Европа: Руската, Австро-унгарската и Османската. Турците са имали върховенство над Влахия (където се намира Букурещ) и Молдова на север от нея. Унгарците, а по-късно и Хабсбургите, са управлявали Трансилвания на северозапад, и придобиват от турците съседната Буковина (дотогава – част от Молдова) през 1775.

Руснаците пък от своя страна притискат западащите османски управници да им предадат реалния контрол над този стратегически район. През 1812, чрез Договора от Букурещ, цар Александър I принуждава султан Махмуд II да му предаде Бесарабия, по онова време част от източна Молдова. По това време „Румъния“ още не е дори и географско наименование. Но през 1859, възползвайки се от продължаващия турски упадък и скорошното поражение на Русия в Кримската война, Молдова и Влахия се обединяват и формират Обединения принципалитет (United Principalities, преименуван в Румъния през 1861), макар че страната получава реална независимост едва през 1878, в резултат на поредното турско поражение срещу Русия, през 1878, а съществуването й е признато от Великите сили чак през 1881.

От тогава до Версайския договор, Старото румънско кралство, или Regat, е ограничено по такъв начин до Влахия и Молдова. Но след поражението на трите източноевропейски империи в Първата световна война, през 1920 Румъния придобива Бесарабия, Буковина и Трансилвания, както и части от северна България. В резултат на това страната нараства от 138,000 до 295,000 квадратни километра при съответно удвояване на населението. Мечтата за Велика Румъния – „от Днестър до Тиса“ (т. е. от Русия до Унгария) е изпълнена.

Румъния става една от големите страни в региона. Но договорът от Версай, изпълнявайки мечтата на националистите, им оставя в наследство злопаметни иредентистки съседи и голямо население, съставено от различни малцинства (нараснало от 8 на 27 процента) – унгарци, германци, украинци, руснаци, сърби, гърци, българи, цигани и евреи – някои от които са откъснати от родните си страни чрез гранични промени, а други просто няма къде да отидат. Също като новосъздадената Югославия, Румъния е поне също толкова етнически смесена, колкото и предхождащите я империи. Но румънските националистически водачи настояват страната да бъде дефинирана като етнически хомогенна национална държава. Живеещите тук не-румънци – двама от всеки седем души – се оказват „чужденци“.

Резултатът от всичко това е една типично румънска обсебеност от идентичността.[6] Тъй като толкова много от малцинствата живеят в градове и се занимават с търговия или други професии, националистите свързват румънскостта със селячеството. А поради факта, че при почти всяко от малцинствата има тясна връзка между език, етничност и религия (говорещи идиш евреи, католици и протестанти унгарци, протестанти германци, и т. н.), националистите настояват, че румънскостта е по същество православна. В Трансилвания пък – най-ценното завоевание на Велика Румъния – която открай време е била населена както от унгарци, така и от румънци, националистите (а и не само те) правят голяма игра от античния, свързан с „даките“, произход на местното население.[7]

В наши дни еврейският „въпрос“ е до голяма степен решен – през 1930 във Велика Румъния е имало около 760,000 хиляди евреи; днес са останали само няколко хиляди.[8] Немското малцинство беше продадено на Западна Германия от Чаушеску на цена между 4,000 и 10,000 дойч-марки на човек, в зависимост от възрастта и квалификацията; между 1967 и 1989 200,000 етнически германци напускат Румъния по този начин. Остават само двата милиона унгарци (най-голямото официално малцинство в Европа) и неизвестен брой цигани. Но горчивото наследство от „Велика Румъния“ от времето между Световните войни си остава.

3.

Опитът на комунизма не толкова промени румънския проблем, колкото го направи по-сложен. Колкото румънските политици и интелектуалци бяха неуверени, параноични и обидчиви по отношение на мястото, което страната им заемаше във всеобщата схема на нещата – сигурни, че евреите, унгарците или руснаците са нейни заклети врагове, опитващи се да я унищожат – толкова и румънската комунистическа партия беше неуверена и параноична, дори в сравнение със стандартите на останалите комунистически партии из цяла източна Европа.

В този случай самите комунисти бяха предимно унгарци, руснаци и/или евреи.[9] Едва през 1944 партията получи етническо-румънски водач, Георги Георгиу-Деж – и една от компенсаторните стратегии на румънските комунисти, след като бяха поставени на власт, беше да облекат мантията на национализма. Деж започна всичко това през късните петдесет години, отдалечавайки се от Съветите в името на румънските интереси, а Чаушеску, който го наследи през 1965, просто продължи по-нататък.

Ричард Никсън беше първият американски президент, посетил комунистическа държава, когато дойде в Букурещ през август 1969. Очарован от Николае Чаушеску по време на посещението си Румъния през 1978, сенаторът Джордж Макгавърн го възхвали като „един от водещите световни привърженици на контрола над въоръженията“; великобританското правителство покани Чаушеску на държавно посещение през същата година, а дори и през септември 1983, когато ужасната истина за режима на Чаушеску беше вече широко известна, вицепрезидентът Джордж Буш го описа като „един от добрите комунисти в Европа“.

Национал-комунизмът („Може и да е комуняга, но е наш комуняга“) се изплати добре за Чаушеску, и не само защото той седеше на сладки приказки с Ричард Никсън и кралицата на Англия. Румъния беше първата държава от Варшавския договор, приета в GATT (Генералното съглашение за тарифите и търговията, през 1971), Световната банка и МВФ (1972); която получи търговски предпочитания с Европейската общност (1973) и статус на предпочитана нация за САЩ (1975). Западното одобрение намали вътрешната съпротива, доколкото изобщо я е имало. Никой американски президент не е изисквал от Чаушеску да „остави Румъния да бъде Румъния“.

Дори и ако беше се появило някакво румънско движение като „Солидарност“, то най-вероятно нямаше да получи никаква западна поддръжка. Тъй като румънският лидер охотно критикуваше руснаците и изпрати гимнастичките си за олимпиадата в Лос Анжелис, американците и останалите не казваха нищо за вътрешните му престъпления (поне до възхода на Михаил Горбачов, след който Западът вече нямаше полза от някакъв отцепнически антисъветски диктатор). Когато през ранните осемдесет години Чаушеску реши да изплати огромните външни задължения на Румъния чрез тотално намаляване на вътрешната консумация, ВМФ не успяваше да го нахвали достатъчно.

Но самите румънци платиха ужасна цена за свободата на маневриране, която Западът беше дал на Чаушеску. За да увеличи населението – една от традиционните румънски обсебености – през 1966 той забрани абортите за жени под четиридесет години с по-малко от четири деца (през 1986 възрастовата бариера беше повишена до четиридесет и пет). През 1984 минималната женитбена възраст за жените беше понижена до петнадесет години. Бяха въведени принудителни месечни прегледи за всички жени на детеродна възраст, за да се предотвратят аборти, които пък бяха разрешени, ако изобщо, само в присъствието на партиен представител.[10] Заплатите на лекарите в райони със спадаща раждаемост бяха намалявани.

Населението не се увеличи, но нивото на смъртност поради аборти далеч надмина онова във всяка друга европейска страна: като единствена достъпна форма на контрол над раждаемостта, нелегалните аборти бяха широко разпространени, често при най-отблъскващи и опасни условия. За двадесет и три години законът от 1966 причини смъртта на поне десет хилядни жени. Реалната детска смъртност беше толкова висока, че след 1985 ражданията не се регистрираха официално докато детето не оцелее до четвъртата си седмица – апотеоз на комунистическия контрол над знанието. По времето, когато Чаушеску беше свален от власт, нивото на смъртност сред новородените беше двадесет и пет на хиляда, а броят на институционализираните деца беше над 100,000 – цифра, която си остава стабилна и до ден-днешен. В източния район на Констанца, изоставените, зле изхранвани и болни деца поглъщат днес 25 процента от бюджета.[11]

Къде тогава се вписва Румъния в днешната европейска схема на нещата? Тя не е централно-европейска в географски смисъл (Букурещ е по-близо до Истанбул отколкото до която и да е централно-европейска столица). Нито пък е част от „Централна Европа“ на Милан Кундера: бившите хабсбургски територии (Унгария, Чехословакия, Галиция) – един „отвлечен Запад“ – погълнат от Съветската империя. Пътникът из Трансилвания дори и днес може да познае, че е в Централна Европа – домашната и религиозна архитектура, присъствието на езикови малцинства, дори и известно (със сигурност относително) благоденствие: всички тези неща припомнят за региона, от който тя някога е била част. Но на юг и на изток от Карпатите историята е напълно различна. Освен в бившите имперски градове като Тимишоара, в западния край на страната, дори идеята за „Централна Европа“ не изглежда привлекателна за румънците.

През 1934 английският историк на югоизточна Европа Р. У. Сетън-Уотсън писа, „Две поколения в мир и чисто управление биха могли да направят от Румъния рай на земята“.[12] Може би това звучи доста преувеличено (макар и да показва колко далеч назад е изпаднала страната). Но Румъния се нуждае от прелом. Страхът от това „да корабокрушираме някъде по периферията на историята в някаква балканизирана демокрация“ (както се изразява Елиаде) е реална, колкото и перверзни да са посоките, които този страх е получавал в миналото.

„Някои страни“, пише Е. М. Чоран, гледащ към румънския двадесети век, „са благословени с един вид сполука: всичко работи за тях, дори неуспехите и катастрофите им. Но има и други, за които нищо не сполучва и при които дори триумфите не са нищо друго освен провали. Когато опитат да се утвърдят и направят крачка напред, някаква външна съдба се намесва, за да прекъсне устрема им и да ги върне обратно към началната точка“.[13]

Последните румънски избори, с една трета от гласовете подадени за Тудор, са предупредителен изстрел. Нещото, което задържа Йон Илиеску и неговия министър-председател вън от ръцете на техните някогашни националистически съюзници, е обещанието за Европа. Ако Румъния не би желала да изпадне обратно в някакво блато от сърдито отчаяние, или още по-лошо, това обещание трябва да бъде изпълнено.

ноември, 2001 г.

Източник



[1] Свободно превеждано като „Страната на тъпаците“, сатирично румънско списание в стила на Плейбой. Бел. пр.

[2] Най-известното произведение (1870) на австрийския писател Леополд фон Захер-Мазох, бащата на мазохизма. Бел. пр.

[3] Свързана с желание за придобиване на територии, принадлежащи на съседни страни, обикновено обосновавано чрез аргументи за историческа свързаност. Бел. пр.

[4] „Поведението на някои представители на румънската армия, посочено в този доклад, ще намали уважението както към румънските, така и към немските армии в очите на обществеността“, пише началник-щабът на XI Германска армия през юли 1941. (Цитиран по Matatias Carp, Holocaust in Romania: Facts and Documents on the Annihilation of Romania's Jews, 1940–1944 (Bucharest: Atelierele Grafice, 1946; reprinted by Simon Publications, 2000), p. 23, note 8. Бел. авт

[5] See Carp, Holocaust in Romania, p. 42, note 34, and pp. 108–109. Бел. авт.

[6] Виж Irina Livezeanu, Cultural Politics in Greater Romania: Regionalism, Nation Building and Ethnic Struggle, 1918–1930 (Cornell University Press, 1995), една важна книга. Бел. авт.

[7] Става дума за позоваването на имперската римска провинция Дакия. Румънските антиквари твърдят, че дакийските племена са оцелели след римската окупация и са продължили живота си в Трансилвания; унгарците пък настояват, че когато маджарите са пристигнали от изток през десетия век, мястото е било по същество празно, а румънците са дошли по-късно. Вероятно и двете страни грешат. Междувременно автомобилните заводи „Дачия“ все още произвеждат румънски автомобили – Дачия 1300 – познати на по-възрастните французи като Рено 12 (първа поява: 1969). Унгарците нямат нищо толкова антично, с което да се похвалят. Бел. авт.

[8] Какъвто и да е бил еврейския „проблем“, той не е имал почти нищо с въображаемата еврейска икономическа мощ. Присъединяването на Бесарабия и Буковина през 1920 прибавя към румънското население стотици хиляди евреи, повечето от тях бедни. Роденият в Бесарабия писател Паул Гома описва реакцията на баща си срещу фашисткия призив „Долу евреите!“: „Но колко по-долу от селски магазинер може да падне дребният евреин?“ Paul Goma, My Childhood at the Gate of Unrest (Readers International, 1990), p. 64. Въпреки това, според Корнелиу Зелеа Кодреану, основател на Лигата на Архангел Михаил (преименувана по-късно на „желязна гвардия“), „историческата мисия на нашето поколение е решението на еврейския проблем“ Цит. по: Leon Volovici in Nationalist Ideology and AntiSemitism: The Case of Romanian Intellectuals in the 1930s (Pergamon, 1991), p. 63.

[9] Една от най-важните ръководителки на румънската Партия, първо в изгнание в Москва, а след това Букурещ, докато е „прочистена“ през 1952, е Ана Паукер, дъщеря на молдовски равин. Виж Robert Levy, Ana Pauker: The Rise and Fall of a Jewish Communist (University of California Press, 2000).

[10] „Зародишът е социалистическа собственост на цялото общество“ (Николае Чаушеску). Виж  Katherine Verdery, What Was Socialism and What Comes Next? (Princeton University Press, 1996), p. 65. Бел. авт.

[11] Дори и днес броят на абортите в Румъния е 1,107 аборта на 1,000 живи раждания. В ЕС цифрата е 193 на хиляда, в САЩ – 387 на хиляда. Бел. авт.

[12] R.W. Seton-Watson, A History of the Roumanians (Cambridge University Press, 1934), p. 554. Бел. авт.

[13] E.M. Cioran, "Petite Théorie du Destin" (from La Tentation d'Exister), Oeuvres, p. 850. Бел. авт.

Pin It
Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

23

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Сийка Славева писа Още
    Невероятно точна... преди 9 часа
  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 23 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 1 ден
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 2 дни
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 4 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 5 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 3 седмици