Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Плакати почти липсваха, изборните брошури бяха по-тънки, пластмасовите знаменца по-вяли, а при не малкото митинги високоговорителите не бяха толкова шумни, колкото преди. Кризата е подкопала и бойните каси на партиите. Но най-очевидното при тази предизборна кампания беше нещо друго: липсваха местните офиси на партийните кандидати.

При предишните кампании всеки по-вероятен кандидат за гръцкия парламент (наречен „Вули“) наемаше седмици преди изборите по един офис, окичен с партийни знаменца, пълен с купища предизборни брошури. Но този път кандидатите си спестиха наемите (които трябва да финансират лично). От една страна, от страх от високи сметки за стъклари, защото такива офиси биха привличали сърдитите граждани като меда – мухите. От друга – защото това просто стана безсмислено. Преди избирателите можеха да посетят кандидатите си в предизборните офиси и да изтъргуват нещо в замяна на гласа си: поръчка за собствения дребен бизнес, място за сина в държавния енергоснабдител, препоръка за дъщерята пред близкия до партията университетски професор. Всичко това изобщо не се пазеше в тайна. Всеки можеше да види кой може да направи партиен бизнес или има шансове да го направи.

Публичната контактна зона между народа и народните представители беше ядрото на клиентската система – докато имаше поръчки и постове за разпределяне. Но откак местата в обществения сектор вече биват не заемани, а освобождавани, клиентската система е мъртва или поне на път към заслужения си гроб. За разлика от политическите си носители: и двете системни партии, Пасок и Нова демокрация, които през последните тридесет години се редуваха на власт и доведоха клиентската система до пълен разцвет, бяха жестоко наказани по време на последните избори от 6 май. Напразно те проклинаха старата система по време на предизборната борба – сякаш не бяха си живели в нея като червеи в сланина. С тон на високо възмущение и двете партии изброяваха държавните служители, които отсрещната страна е назначавала по време на управлението си. А избирателите само потриваха очи: старите клиентски партии се биеха за наградата в борбата против клиентската система.

***

„Тия всичките трябва да бъдат избесени и оставени на слънце, докато кокалите им започнат да тракат“, казва кръчмарят Стелиос (при което има пред вид политиците, които от тридесет месеца насам налагат на гърците програма след програма за съкращения.) Повечето критици на системните партии се изразяват по-меко, но не по-малко недвусмислено. Гневът им е насочен срещу една политика, която ги завлича все по-надълбоко в кризата, но преди всичко срещу несправедливото разпределение на бремето. Ето защо те гласуваха срещу партиите от „Меморандума“ – тоест ония, които бяха гласували в парламента за спестовните програми на ЕС, ЕЦБ и МВФ.

За по-ранните грешки на правителството, които доведоха страната им до колапс – например толерантността към данъчните измами или злоупотребите с държавни пари – те говорят по-неохотно. Или само когато бъдат попитани. Но в такъв случай повечето гърци признават, че корупцията, непотизмът и всеизвестните укривания на данъци са главните причини за разрухата на обществените бюджети. И че те, гражданите, са приемали всичко това твърде дълго време. Но сега, казват те, сметката за финансираните на кредит партии се поднася на онези, които изобщо не са били поканени на масата. Програмите за спестявания с техните праволинейни съкращения на заплати и пенсии, произволни увеличения на данъците и радикални съкращения на социалните програми, удрят най-бедните още по-тежко, отколкото средната класа. Огорчението на гръцките избиратели отдавна вече е преминало в презрение. Обществото се разделя от една политическа система, която не предлага никакво – постепенно или радикално – решение на проблемите им и ги използва като средство за постигане на собствените им цели, като плячка.


Small Ad GF 1

***

Не е за чудене, че политиците вече не искат да бъдат политици. В избирателния район на Цикладските острови кандидатът на НД Георгиос Вакондиос се представя с думите: „Доказан в живота, не в политиката“. В избирателния си офис той обяснява: „Никога преди не съм имал политически амбиции, никога не съм бил член на някоя от партиите. Досега се занимавах най-вече със семейството и с бизнеса си.“ Към това успешният бизнесмен („Реклама и маркетинг“) добавя, че винаги е бил честен данъкоплатец: „Никога не съм оставал длъжник на държавата дори и с една драхма или цент.“

Този идеален гражданин представлява партия, която от 2004 до 2009 г. увеличи държавния дефицит от 3,5 на 15,4 процента (като част от БВП), а само през изборната 2009 г. увеличи дупката в бюджета с допълнителни 10 милиарда евро. Например чрез разходите за нови 40 000 работни места за собствената клиентела и чрез издаване на указания към данъчните служби да не безпокоят по-богатите данъкоплатци. За този скандал вътре в скандала, от консервативно-патриотичната НД не се чу нито дума на самокритика по време на изборите от 2012. Затова пък председателят на партията Самарис, някогашен министър в същото онова правителство на дълговете, обеща, че едно бъдещо правителство на НД ще намали драстично данъците на богатите и бизнеса: той беше готов да се откаже от спешно необходимите държавни приходи.

***

Това, че пред лицето на такова нахалство основните губещи от гръцката криза не изпадат в полуда е почти чудо. На пристанището срещам Никос и съпругата му. Те се прощават с родния си остров. Преселват се на Санторини, поне за това лято. „Ще ставам вътрешен емигрант“, обяснява Никос сухо. Тъй като не владее чужди езици, за чужбина не може да става дума. Работник в местната корабостроителница, той не е съвсем безработен, но на практика без приходи. Ремонтната работилница, в която той се води на работа, най-големият работодател на острова, не изплаща заплати от месеци насам. Никос получава месечно обезщетение от 300 евро. Като повечето си колеги, досега и той е приемал това, защото корабостроителницата се бори за оцеляване. Целият остров знае, че фирмата дължи на електроснабдителната фирма DEI милиони евро, което пък от своя страна увеличава дефицита на държавното енергоснабдително предприятие.

Заплатата на съпругата му също е била намалена. Семейството, с две деца на училищна възраст, се оправя с 800 евро месечно. Спестяванията им са вече изчерпани. Ето защо Никос постъпва в работилницата на свекъра си на Санторини, където, благодарение на островния туризъм, все още има поръчки. Хора като него не се появяват в статистиките за безработни, те не са част от онези 1,1 милиона, които бяха отчетени през февруари. С това процентът на безработните се е качил до 22,4 процента. Преди четири години те бяха 7,5 процента.

Народната мъдрост, че статистиките лъжат, в този случай е силно омаловажена. Досега Гърция беше страна на собственици на магазини, хора на свободни професии и дребни предприемачи. От тях стотици хиляди изгубиха екзистенциалната си база заради кризата. През тази година се очакват други 60.000 фалити. Тези случаи също не се появяват в статистиката на безработицата, защото хората на самостоятелна практика нямат право на безработни помощи. Същото се отнася и за младежите, които не успяват да си намерят първа работа. А те стават все повече, тъй като вече 51,5 процента от хората под 25 години са безработни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но дори и за онези, които имат право на помощи, е предначертан пътя към голата мизерия. Със съкращаването на минималната заплата с 22 процента спаднаха и помощите за безработни, които се изчисляват на тази основа. От началото на март те възлизат на 270 до 360 евро месечно (за всеки зависим член на семейството има добавка от 10 процента). С това сумите достигат едва една трета от границата на бедността. А дори и с тази мизерна помощ е свършено след една година. Социална помощ като в Германия? Забравете. Гърция никога не е успявала да се развие като истинска социална държава – въпреки, или може би поради, разходите на клиентската държава. След изминаването на една година за безработните се грижи единствено семейството. Ако пък то не може или не иска да плаща, остава единствено благотворителната кухня.

***

Но коя партия може да избере човекът, който не иска да изпадне до благотворителната кухня? За гласовете на отчаяните се борят множество партии. Пет от тях успяха да стигнат до Вули – три отляво, две отдясно. Но коалиционното правителство изглежда изключено, медиите предупреждават за един възможен „вавилонски парламент“. Това, че по време на криза левите партии са в подем, важи и за Гърция. Изгледът за ляво мнозинство обезпокои някои политици в Брюксел и Берлин. Но както изглежда, тази грижа те ще могат да си спестят. Гръцкото избирателно право възнаграждава най-силната партия с 50 допълнителни мандата във Вули, който има 300 места – в случая това е дясната НД. Истинският печеливш от изборите, лявата Сириза, има само 2 процента по-малко гласове от НД, но не и наполовина толкова места в парламента. Но дори и при едно по-справедливо избирателно право, някаква коалиция на гръцките леви партии би била изключена.

Защо? Отговорът можеше да се наблюдава почти ежедневно по телевизията, примерно по време на един от „изборните дебати“ по държавния канал NET. В тази вечер думата получиха десет кандидати – всъщност не думата, а крясъка. Почти никой от участниците не успяваше да говори сам – всеки от тях се опитваше постоянно да прекъсва или надприказва останалите. Във връхната точка на бърборенето представителите на трите леви партии се надвикваха в продължение на една минута. В края на краищата водещата се видя принудена да пусне реклама, за да ги прекъсне. Единственото изречение, което успя да се промъкне по време на рекламната пауза, беше веселата забележка на кандидата от НД: „И тия искат да правят ляво правителство?“

Два дни по-късно един от атинските вестници пусна нова версия на „най-краткия виц“. Той гласи „обединена левица“. Но защо комунистическата KKE, ляво-социалистическата Сириза (коалиция на радикалните социалисти) и ляво-социалдемократическата Димар (демократична левица), които отхвърлят еднозначно „меморандумите“ и атакуват системните партии, не са нито готови, нито способни на съюз? За това има преди всичко две причини. Първата се нарича ККЕ. Гръцките комунисти са уникум в европейския партиен ландшафт. Някакво подобно на тях марксистко-ленинистко изкопаемо може да се срещне на други места най-много под формата на секта. ККЕ обаче е кадрова партия с масови привърженици, силни собствени профсъюзи и идеология, излята в бетон, чиито претенции за самостоятелно ръководство изключват каквито и да е съюзи с други партии.

Втората причина е въпросът за еврото. ККЕ вижда в еврото инструмент на Европейския съюз, който пък и без това представлява единствено интересите на монополите. Ето защо тя изисква излизането от Еврозоната и Съюза. И тъй като за присъединяване към Съветския съюз вече е малко късно, като „антимонополистичен изход“ тя представлява завръщането към драхмата. За другите две леви партии това е сценарий от филм на ужасите. Те желаят Гърция непременно да остане в ЕС и Еврозоната, и се опитват, в съюз с други леви европейски сили, да прокарат една по-друга, свързана с растеж програма за преодоляване на кризата.

***

По въпроса за паричната единица некомунистическите леви партии са на едно мнение с голяма част от населението. Според допитванията 75 процента от гърците биха направили всичко възможно да останат в Еврозоната. Те разбират много добре, че завръщането към една обезценена собствена валута (която уж вече била спасила Аржентина от октоподовата прегръдка на МВФ) няма да проработи в случая Гърция. Всички сериозни гръцки икономисти са единодушни, че една евтина драхма далеч няма да направи от страната им някаква нова Аржентина, която успя да се изправи на крака – и това пак с огромна мъка – единствено поради износа на суровини по време, в което цените им на световния пазар се покачваха. Завръщането към драхмата по-скоро ще постави в ход масови банкрути на гръцки банки, докато инфлационната валута ще направи неизбежния за Гърция внос на суровини и храни изключително скъп. Но преди всичко друго, раздялата с еврото ще доведе до разпродажба на страната на просяшки цени. Печалбари ще се намерят преди всичко сред самите гърци, които вече са изнесли в чужбина своите евро-богатства. И разбира се, международните хедж-фондове и туристически концерни. Завръщането към драхмата е равносилно на покана за най-гигантското преразпределение на богатство в следвоенната европейска история.

Това, че именно гръцките комунисти желаят да подпомогнат един такъв разбойнически поход на „евро-плутократите“, беше най-абсурдният от всички моменти в тези вавилонски избори. В противоположност на това пък фактът, че повечето леви противници на меморандумите желаят да се държат за еврото, говори за един реализъм, който инак им бива отричан. Но тук се демонстрира и дилемата на избирателите, които на 6 май искаха да предотвратят съставянето на ново правителство на „меморандум-партиите“. Как може да се направи нещо против предписаната политика на съкращения и икономическата, както и социална сеч, но заедно с това да се предотврати завръщането на драхмата, от което Гърция е заплашена, ако новото правителство не изпълни предписанията на „Тройката“?

Единственият изход би била „солидарността на европейците“ с една страна, която инак, ако би продължавала с разрушителната програма на икономии, вероятно ще се превърне в „пропаднала държава“. Изискваното от некомунистическите леви партии „ново договаряне“ на меморандума може да открие нова перспектива за Гърция единствено в случай, че отношението на ЕС и цяла Европа към „европейския юг“ се промени принципно. Ето защо гласовете на европейските политици и икономисти, които изискват някакъв нов „план Маршал“, по възможност финансиран целево от „солидарни“ еврооблигации, се приемат в Гърция с благодарност. И именно по тази причина веднага след изборната си победа Франсоа Оланд се превърна в моментален герой на партиите, които се борят срещу меморандума и въпреки това желаят да си останат евро-европейци. Дори и Пасок се опита да възприеме френския другар като помощник в изборите. Защото дръзкото й обещание до 2015 година да „освободи“ Гърция от хватката на меморандума, може да бъде обосновано единствено чрез надеждата, свързана с Оланд и евентуалния край на ерата „Меркози“.

***

Но тази надежда за спасение отвън говори много и за продължаващата готовност на множество гърци, отново и отново да гледат не към себе си, а към „другите“ – независимо от това дали като носители на надежда или нещастие. Ако европейската солидарност не се реализира, то много скоро отново ще се формира мнозинство, което да припише собственото нещастие преди всичко на плановете и машинациите на старите зли врагове, които са много по-силни от малка Гърция. А щом човек така или иначе няма никакви шансове, то значи той не е в състояние и да направи нищо. Освен да търси вътрешния враг, който плете схеми заедно с чужденците, а следователно е предател.

Но има и хора, които вършат нещо; хора, които по принуда, но въпреки това с вътрешна увереност, се опитват да извлекат от кризата нещо полезно. И те стават все повече. Пенсията на Алеко е била съкратена, като на всички. Най-малката му дъщеря още ходи на училище, което, въпреки дългата островна зима, често остава неотоплявано. Голямата му дъщеря работи в една атинска книжарница срещу минимална заплата от 300 евро месечно; мъжът й печели 800 евро като компютърен специалист; от общия им доход 500 евро отиват за наема. Двамата поне не са безработни като много други пораснали деца от тяхната възрастова група, но въпреки това те зависят от родителите си.

Бившият банков чиновник е типичен разгневен гражданин, който е настроен също толкова зле към тукашните политици, колкото и към господарката Меркел и господаря Шойбле. Но той отработва гнева си в градината, от която вечерно време носи вкъщи патладжани и домати, плюс яйца от пилетата. Купил е парцела малко преди кризата. Той трябвало да стане пенсионерското му хоби, но сега е нещо като зелена застраховка срещу още по-тежки времена. А също и извънредно ефективно успокоително средство (комунистите от ККЕ сигурно биха нарекли това „антиреволюционен наркотик“).

Десетки хиляди, най-вече млади хора, които не успяват да си намерят работа в градовете, бягат на село. Според допитванията вече всеки втори градски младеж желае единствено да се махне. Желанието е разбираемо, но дали това е реалистична перспектива за милиони? Да, вместо да живее в Атина под наем, сега той или тя ще може да живее при баба безплатно. Но какво да прави? Повече от половината от градските бегълци искат да се занимават със селско стопанство, а половината от тази половина иска да сади маслинови дръвчета. Но докато едно маслиново дърво започне да носи плод, изминават десет години. А от какво да се живее дотогава? Миналата година имаше краткотраен бум в отглеждането на охлюви, ръководството за това се намира в Интернет. Повечето гледачи вече са се отказали. Другата половина от градските бегълци желае да упражнява собствената си професия. Пита се само как компютърни специалисти, строителни инженери и адвокати ще намерят в провинцията поръчките, които вече не се намират в големите градове. И как ще реагират на конкуренцията местните занаятчии и хора на свободни професии.

Мнозина от тях ще се провалят, но някои ще успеят. Вътрешната емиграция по посока към провинцията е във всеки случай окуражаващ признак за това, че гръцкото общество се бори. Преди две десетилетия, казват просветените икономисти и еколози, всичко това щеше да означава ефективна политика за предотвратяване на кризи. Многообразните проекти, които сега възникват навсякъде, ще променят не само екзистенциалното усещане на бившите градски жители, но и обстоятелствата в провинцията. Щом „идиотизмът на селския живот“ вече не представлява трудност, то може би – отвъд кризисната паника – би могла да започне някаква продължителна децентрализация на страната, а малките градове биха могли да се развият като центрове на един нов провинциален живот.

Но младите хора, които очакват нещо от провинциалния живот, не трябва да си правят илюзии, предупреждава по телевизията кметът на едно от селата в провинция Пирос, близо до албанската граница. Най-близката гимназия е на 40 километра. Местни автобуси вече няма. Функционираща лечебница има през две села. Това са трудни условия за семейства с деца – но такива неща едва ли могат да изплашат младите бегълци от града. Да създават семейства те и без това не искат, а едно епирско село едва ли може да бъде по-враждебно към децата от Атина.

***

Младите хора бягат от градските центрове като Атина и Солун също и заради това, че много градски квартали – особено пък градските центрове – стават все по-неприветливи. Комерсиалният упадък на стария търговски квартал на Атина, видимото западане на инфраструктурите и комуналните услуги, плюс концентрацията на нелегални имигранти, са поставили в ход един процес на градска развала, който изглежда почти неудържим. Страхът от реалната дребна престъпност, примесен със скрита ксенофобия, създава политическа хранителна среда, на която избуяват дясно-радикални сили – най-силна от които е неонацистката партия Кризи Авги (Златна зора), която, със 7 процента от гласовете, изпрати в парламента 21 неонацисти. Техни крепости са онези квартали, в които гръцката градска беднотия се сблъсква с мафиозно-организираната имигрантска нищета. Тук млади фашистчета предлагат „защита при пазаруване“ на изплашени стари хора. А вечерно време и през нощта те пребиват цветнокожите имигранти, които успеят да докопат.

В центъра на Атина е възникнал един „трети свят“ („tritos kosmos“) от нелегални африкански и западноазиатски имигранти, които биха били гигантски проблем за всеки европейски град. Тази тема до такава степен доминираше третата фаза от предизборната борба, че никоя от партиите не можеше да се дистанцира от нея. Левите партии изискваха от европейците да разпределят заседналите в Гърция имигранти из други страни от ЕС. Десните партии се задоволяваха с ксенофобски лозунги. Това важеше за ЛАОС (православният народен съюз), за антисемитския десен популист Каратзаферис, а също и за „независимите елини“ на един неолиберален и националистически кресльо на име Панос Каменос. Най-тежък случай са неонацистите с искането си отново да се минира границата с Турция. Не, както преди, за защита от турските танкове, а срещу „чуждорасови емигранти“.

Неонацистите и популистката дясна партия на „независимите елини“ успяха да се възползват от ситуацията, която действително е неудържима: една страна с десет милиона души, която от пет години насам се намира в рецесия, е действително неспособна да се оправи с притока от един милион имигранти. При това тук става дума за общество, което през последните двадесет години успя да се справи учудващо безпроблемно с интеграцията на половин милион преселници от съседните страни (преди всичко от Албания, но също и от България и Румъния). Но дори и този успех заплашва в момента да се преобърне по трагичен начин: сред щурмовите отряди на византо-фашистите, които се разхождат из Атина на лов за цветнокожи имигранти, се намират не малко младежи от албански или полски имигрантски семейства).

***

За архитекта Маркос засилването на дяснорадикалния лагер е най-тежкият страничен ефект от голямата криза. Особено много го тревожи развитието след изборите. Ще направи ли разпадането на партийния пейзаж страната напълно неуправляема? И ако се стигне до коалиция между системните партии, то как ще приеме населението идещите още по-сурови социални тежести? И най-важният въпрос: как може обществото да се обнови самó и да преодолее фаталната клиентска система, когато старите клиентски партии са на власт?

Като архитект Маркос знае колко трудно е да се промени тази система отдолу. Той знае историята за шефа на строителното ведомство на Цикладските острови, тоест и на Миконос – островът на богатите и данъчните бегълци. Съответният господин беше освободен от длъжност преди една година и в момента е подсъдим заради „незаконно обогатяване чрез използване на служебно положение“. Из различните му банкови сметки лежат стотици хиляди евро, които не могат да бъдат обяснени чрез чиновническата му заплата. Маркос е подозирал, че чиновникът взема подкупи. Всички хора на острова са знаели, че нещо не е наред, но доказателства не е имало. При това е общоизвестно, че на Миконос са построени множество вили, които не отговарят на строителните предписания. Дали Маркос би обвинил чиновника в корупция, ако би разполагал с доказателства? Хм, казва Маркос, в такъв случай той би трябвало да приеме, че строителните разрешения за собствените му проекти няма да бъдат обработвани особено бързо. Това е щяло да се разчуе и той щял да изгуби клиенти. Пък и дали обвинението би довело до процес, би станало ясно едва години по-късно.

А освен това, казва той: всички вършеха по нещо под масата, всички имаха дребни грехове. В такъв случай човек не иска да сочи с пръст към другите. Пък и всеки се страхува от набедяването като „доносник“ – това е така още от времената на чуждото владичество. А за Маркос това означава: „Ние трябва да се променим, инак тук няма да се промени нищо.“

Кризата, независимо от изборите, вече приведе някои неща в движение. При ИКА, голямата гръцка здравна каса, през март е открита огромна злоупотреба. „Дамите от Калитея“ всеки ден се споменават във вестникарските заглавия. Става дума за медицински специалисти, които са касирали 400.000 евро за фиктивни услуги: болнични пари за здрави хора, които през това време са ходели на работа, или пък раждания, които никога не са се случвали. Случаят е бил разкрит чрез методите за сравняване на данни, които ИКА е научила от силно охулваните експерти от Международния валутен фонд. Благодарение на подобни компютърни програми държавната пенсионна застрахователна служба преди две седмици откри 200.000 фалшиви пенсионери, които са касирали годишно около 900 милиона евро. Все повече случаи на корупция биват разкривани от обикновени хора, които преди сами биха се възползвали от играта. Като онзи дребен предприемач от източна Македония, който съобщил за финансовия служител, който му предложил данъчна измама, срещу част от прикриваната сума. Или като пациентът, който съобщил за хирурга, поискал печално известното „факелаки“ от 1500 евро, преди да го оперира.

***

Но борбата между старото и новото – точно след тези избори – далеч не е решена. Поради липсата на достатъчно финансова смазочна маса старта система вече не може да функционира добре. Но някаква нова далеч още не е оформена, защото и левите партии, както и техният персонал, по свой начин също принадлежат към старата политическа класа. Това, че една класическа клиентска партия като НД все още е незаменима при създаването на правителство, се дължи не на недемократичното избирателно право, а на липсата на реално-политическа фантазия при левите партии.

Партиите, които „успяха“ на 6 май, действително не разполагат с финансовите средства, необходими за обслужването на широка клиентела. Но клиентската политика продължава на друго ниво. През последните седмици на коалиционното правителство на Пасок-НД, министри и от двете партии забавиха прокарването на важни реформи, за да протежират специалните си клиентски кръгове. Така например консерваторите блокираха една отдавна обещана законова промяна, която би отнела на адвокатите една еднократна привилегия: при всяка продажба на недвижимо имущество в Гърция, освен заклетия нотариус трябва да присъстват и по двама адвокати, които получават щедри хонорари за излишните си подписи. Те все още могат да получават парите си.

Блокадите на разумни, дори разбиращи се от само себе си реформи, водят до отчаяние не само просветените гръцки граждани, но и онези европейци, които биха искали да помогнат на гърците по-ефективно и по-дълготрайно от Тройката и нейните ужасни икономисти. Например чрез дългосрочно пресметнати, финансирани чрез еврооблигации, инвестиции. Ето защо европейската солидарност е единствено реалистичната надежда за гърците. Ако тя не се реализира, те още дълго ще живеят сред руините на старта клиентска система. А останалите европейци скоро ще забележат, че първата „пропаднала“ европейска страна означава пропадане и за цяла Европа.

Източник

Нилс Кадрицке е редактор на Le Monde diplomatique, Берлин. Анализите му за Гърция могат да се намерят на блога му www.nachdenkseiten.de.

Pin It

Прочетете още...